Саймън Кърник
Без пощада (20)

21.

Спряхме на светофар. Валеше като из ведро. Гледах го тоя тип Даниълс и не можех да го разбера.

— Защо да ти помагам да открием жена ми?

— Защото — отвърна той и се обърна, за да ме погледне, — засега единствено аз ти вярвам, че не знаеш нищо. Сума хора те преследват. Имаш нужда от помощ, а в момента ти я предлагам само аз.

Въздъхнах и дръпнах от цигарата. Светна зелено и потеглихме. Вкусът й вече ми се струваше по-приятен, но не чак толкова, за да обясни къде ми е бил акълът на младини да пуша по кутия на ден. Не познавах района, през който минавахме, и въобще цялото пътуване ми изглеждаше като някакъв кошмар.

— Кой е Ленч? — попитах. — И защо си мисли, че онова, което търси, е у мен? Та аз продавам софтуер, за бога!

— Ленч е главорез, наемен убиец. На съвестта му лежат четири убийства и две отвличания, и това е само, за което сме сигурни. Иначе може да има пръст в над двайсет убийства.

— Господи! Как така не сте го арестували досега?

— Трогателна е вярата ти в полицията, мой човек — отвърна Даниълс със саркастична усмивка.

— Смешно ли ти се струва? Да де, естествено.

Явно днес ми беше ден за разбиване на илюзиите.

— Знаем всичко това — продължи той, без да обръща внимание на язвителната ми забележка, — но Ленч е внимателен. Не оставя следи, най-често дори труповете липсват, и винаги използва хора, на които има пълно доверие. Самите те също са загазили, така че няма шанс да свидетелстват срещу него в съда. Всъщност и до днес не знаем истинската му самоличност. Точно затова се наложи да ме внедрят при него — за да открия улики като вътрешен човек.

— Каза, че е наемник. За кого работи?

— За един много богат бизнесмен, който се занимава с различни проекти, вече повечето легални. Не мога да ти кажа името му, защото е много известен, но е започнал с търговия на наркотици. Само че вместо да си профука парите, както правят повечето, ги е вложил в недвижими имоти и е завъртял бизнес. Понатрупал пари и станал предприемач. Вместо само да изкупува имоти, започнал и да строи. Лека-полека империята му се разраснала. Успехът му се дължи главно на факта, че работи по същата схема, както навремето с наркотиците. Ако някой реши да пречи на плановете му, го подкупва, а ако не стане, вика Ленч и проблемът изчезва. Следим този тип от години, но той се пази много умело и стои настрана от мръсната работа. Затова решихме, че единственият начин да го уличим, е да хванем Ленч и да го принудим да свидетелства срещу него. Но сега всичко отиде по дяволите.

Въпреки тези обяснения, ситуацията не ми ставаше по-ясна.

— А за мен какво ви казаха? Как така изведнъж станах обект за вас?

— Вече половин година работя за Ленч, но не съм от най-вътрешните му хора, върша дребни неща. Сплашвания, побои, дреболии. Доверените му хора са само няколко, трима-четирима. Мантани е един от тях и аз работех основно за него. Напоследък ме приеха малко по-навътре в организацията. Няколко пъти лично видях Ленч и той, изглежда, ме одобряваше, но пак си оставах аутсайдер. Или поне до тази сутрин. Извикаха ни с Мантани за среща с Ленч. Той каза, че изникнало нещо спешно и че трябва да сме в готовност. Щял да ни даде инструкции по телефона. Забрани ни дори да пикаем без телефони. После ме отпрати и остана насаме с Мантани, но впоследствие той се изпусна и разбрах, че нарежданията идват от шефа на Ленч и че именно той е загазил. Търси нещо. Никой не знае какво е, нито аз, нито Мантани, но е ясно, че някой го е скрил и трябва да го намерим на всяка цена.

— Затова ли ме преследват? Мислят, че е у мен?

— Да. Ленч и шефът му смятат, че въпросното нещо е у теб. От нас се искаше да те намерим и да те заведем на място, където Ленч да те разпита. Но Мантани май искаше да блесне и да изкопчи информацията от теб, преди да дойде Ленч. Трупа червени точки.

Спомних си как ме бе разпитвал Мантани. Изобщо не каза какво точно иска от мен. Вероятно Даниълс казваше истината. Но това ме наведе на една доста мрачна мисъл. Щом аз не знаех къде е онова, което търсят, дали пък Кати знаеше?

— Дадоха ни много точни инструкции — продължи Даниълс. — Трябваше да открием именно теб. Том Мерън. Живееш на Сейнт Мерис Клоуз номер две нали?

— Да.

Помислих за онзи мъж вкъщи и за обаждането на Джак в 15:01. Попитах го какво знае за смъртта на Джак Кели.

— Нищо — отвърна той някак небрежно. — Не съм го чувал дори.

— Значи Ленч ще ме преследва, докато не ме открие? — попитах.

— Теб и жена ти.

— Дали вече не се е добрал до нея?

— Съмнявам се. Щяхме да разберем. Но едно ще ти кажа, Том. Щом той я търси, по-добре ние да я намерим първи.

— И после какво?

— Ще ви сложим под полицейска закрила.

— Полицията ме подозира в убийство, станало в университета днес следобед. Убитата е Ванеса Блейк, колежка на жена ми. И за това ли нищо не знаеш?

— Казах ти каквото знам. Но ти нямаш пръст в това убийство, нали?

— Не, разбира се. Аз продавам софтуер.

— Значи няма за какво да се притесняваш.

— Пуснаха ме от ареста, но май решиха, че са сбъркали, защото докато излизах от участъка, едни полицаи тръгнаха след мен. Това беше малко преди да ме приберете вие.

— Къде е жена ти, Том?

Побиха ме ледени тръпки. Нещо не беше наред.

— Щом не си знаел, че са ме арестували, откъде разбра къде да ме търсиш?

Имаше готов отговор.

— Обадиха се на Мантани към седем и половина. Бяха те проследили до участъка. Казаха ни да чакаме наблизо. После му се обадиха пак и му казаха, че ще те освободят.

— Господи! Значи имат вътрешен човек!

— Въпросният бизнесмен работи в северната част на Лондон. Там е роден и там развива дейността си вече двайсет и пет години. Отдавна си е изградил мрежа от контакти, някои в полицията. С две думи, тук не си в безопасност. Трябва да ви закараме с Кати на сигурно място, а после моите хора ще се погрижат за вас.

— Кои по-точно?

— НСБОП. Националната служба за борба с организираната престъпност. И по-точно, един секретен отдел за специални операции, наречен „Охрана“. Няма да ни намериш в интернет. Работата ни е строго секретна.

— Джеймс Бонд значи? И трябва да ти вярвам? Защото работиш в някакъв отдел, дето никой не е чувал за него?

Той ме погледна студено.

— Какво искаш? Да си тръгнеш ли? Добре, ей сега ще спра и можеш да си вървиш. Но пак ще ти повторя, защото явно не си ме чул добре: преследват те главорези и нямаш никакъв шанс срещу тях.

И наистина отби и спря. Продължаваше да вали. Намирахме се в някакъв жилищен квартал от модерни ниски блокове, изглеждаха като сглобени от части на пластмасов конструктор. Улицата беше пуста.

— Искам просто да се уверя, че си този, за когото се представяш — казах твърдо.

— И аз така си помислих — отвърна той с усмивка.

Изгаси двигателя и слезе от колата.

— Трябва да свърша една работа за няколко минути. Ако ще бягаш, сега е моментът. Най-близката станция на метрото е на две преки. Но помни, че оставаш сам.

После изчезна във входа на близкия блок. Останах сам в мрака, заслушан в ромоленето на дъжда. Знаех, че е прав. Сам нямах шанс да оцелея. Преследваха ме убийци, които умееха да се изплъзват на закона и дори не привличаха вниманието на медиите. Направо не беше за вярване. Но пък днес ми се бяха случили доста невероятни неща, което не ги правеше по-малко истински. Преследваха ме някакви недосегаеми типове, които разполагаха с наемни убийци и вътрешни хора в полицията. А в момента, както правилно бе отбелязал Даниълс, нямаше към кого да се обърна за помощ. Така че останах в колата. А и да си бях тръгнал, къде щях да отида? Тази мисъл ме притесняваше дори повече от факта, че ме преследват.

Изведнъж се сетих, че от цял час не съм се опитвал да се свържа с Кати. Едва ли щях да успея, но все пак набрах номера й. Веднага се включи гласовата поща и затворих. Замислих се дали да не се обадя на тъщата да видя как са децата, но се отказах. Нямаше смисъл да я тревожа. При нея бяха в безопасност.

Вдигнах глава и видях Даниълс. Идваше уверено към колата, говореше по телефона. Гледаше право към мен, по лицето му се четеше задоволство. Дали пък постъпвах правилно, като оставах с него?

Той влезе в колата, светна лампичката и размаха пред лицето ми служебна карта. Определено беше той на снимката, с уверен поглед и леко извърната глава. Картата беше наистина от НСБОП. Пръстът му закриваше името, според мен нарочно. Не го помолих да го премести, но внимателно разгледах документа и заключих, че или е истински, или е много добър фалшификат.

— Доволен ли си? — попита той, прибра картата във вътрешния джоб на якето си и посегна към цигарите.

— Изглежда истинска.

— Истинска е.

— С кого разговаря?

— С шефа. Оставих му съобщение. Сега кажи къде според теб може да е жена ти?

Настъпи мигът на истината. Трийсет и пет години животът ми течеше плавно и спокойно, докато не настъпи днешният внезапен и рязък обрат. Накъде щеше да тръгне отсега нататък зависеше от това как щях да постъпя в този момент.

— Сещам се само за едно място, където може да е — казах накрая. — Ако знае, че е в беда, а според мен знае, може да е отишла само там.