Саймън Кърник
Без пощада (53)

54.

— Е, къде да те закарам? — попита той.

Замислих се за момент.

— Вкъщи — казах накрая, макар че не бях много сигурен дали все още имам дом.

Попитах го дали знае как да стигне до там.

Болт кимна и отвори шофьорската врата.

— Снощи бях там.

— Наред ли е всичко? Един от хората на Ленч беше там вчера следобед. Видях го.

— Не се безпокой — отвърна той и се качи в колата. — Сложили са полицейска охрана.

Аз също се качих и той запали двигателя. Часовникът на таблото показваше 14:35. Докато закопчавах колана си, Болт потегли от паркинга и тръгна през Хамбълдън. Сега имаше повече хора — някои разговаряха на групи, други пред къщите си — а двама униформени полицаи разпитваха някакъв човек пред кръчмата. Сутринта тук беше доста драматична. Едва ли някой бе очаквал да стане свидетел на престрелка в това китно селце, но в наши дни… човек никога не знае.

Попитах го дали има нещо против да запаля. След инцидента с Каплън ме върнаха в участъка и един детектив се смили над мен и ми даде кутия „Бенсън и Хеджес“. Изпитвах острата нужда да запаля. Лош знак.

Болт ме изгледа малко неодобрително и въздъхна.

— След всичко, което преживя, ще е малко жестоко да те лиша от цигара. Но отвори прозореца, моля те.

Отворих го, запалих и дръпнах дълбоко. Каква наслада! Ръцете ми все още леко трепереха. Дълъг беше този ден. Преди час бяха пуснали Кати под гаранция, без повдигнати обвинения, и тя отиде с колата си в Лондон да вземе децата. Каза, че ще се видим вкъщи по-късно. Беше бледа и съкрушена от смъртта на майка си и двамата си любовници, но въпреки това разсъждаваше трезво и беше удивително спокойна. Не ми обясни нищо, само ми кимна и тръгна след адвоката си.

Аз трябваше да остана, за да ме разпитат за смъртта на детектив Каплън. Дадох подробни показания, а по лицата на полицаите се четеше неподправен шок, че един от техните може да е замесен в кървавите събития, започнали вчера. Когато намекнах, че според мен колегата му, детектив Бен Съливан, също може да е замесен, лицата им се изопнаха още повече. Докато се борех с Каплън в колата, ми хрумна, че Съливан пасва на ръста и телосложението на онзи, който ме бе нападнал в библиотеката, а по-късно дойде във вилата заедно с Ленч и останалите. Не знаех дали са пратили човек да го разпита или арестува, затова попитах Болт.

— Не знам — отвърна той. — Отстранен съм.

— Съжалявам — отвърнах искрено.

Дължах на Болт огромна услуга и отстранен или не, той беше единственият човек, на когото имах доверие да ме върне в Лондон след първото фиаско. Полицаите в Рединг не бяха много доволни, но аз настоях и те ни закараха до колата на Болт в Хамбълдън.

Отново дръпнах от цигарата. Имах нужда да говоря.

— Да ви кажа право, не знам какво ще правим сега с Кати при създалата се ситуация.

— Смяташ ли, че имате шанс? — попита той. — Да оправите нещата помежду си?

— Едва ли. Не и след всичко станало. Имам чувството, че въобще не я познавам — добавих с въздишка, не ми беше лесно да намеря точните думи. — Много странно усещане. Чувствам се някак… празен. Сякаш целият ми живот е лишен от смисъл… Всичко, което познавам, всичко, което обичам, изведнъж… сякаш е изчезнало.

— Това е от шока, Том. Ще се съвземеш.

— Лесно ви е да го кажете, господин Болт.

— Не си ми арестант. Наричай ме Майк.

— Добре, Майк, казано с две думи: съсипан съм. И едва ли някой може да си представи как точно се чувствам. Дори ти.

Болт замълча. Излезе на главното шосе и пое към магистралата. Тук движението беше по-натоварено — явно доста хора бяха решили да се порадват на слънцето, успяло най-сетне да пробие тежките дъждовни облаци, и да се разходят на свеж въздух.

Когато най-сетне заговори, думите му тежаха от тъга, която не предполагах, че може да се таи у такъв човек.

— Странно нещо е животът — започна той. — Понякога си тече плавно и безпроблемно години наред, толкова плавно, че започваш да го приемаш за даденост. Трагедиите се случват далеч от теб, на разни непознати хора. И тогава, изневиделица, като гръм от ясно небе, попадаш на подводен камък и целият ти живот се преобръща с главата надолу. Това ти се е случило, Том, а преди три години се случи и на мен. Така че, повярвай ми, знам точно как се чувстваш.

Настъпи неловка тишина. В крайна сметка любопитството ми надделя и го попитах какво му се е случило.

— Жена ми загина в автомобилна катастрофа — отвърна той, без да ме поглежда.

— Съжалявам. Не знаех.

— Казвам ти го, защото искам да знаеш, че лека-полека животът отново придобива смисъл. Вярно, не става бързо, нито лесно, но в един момент се научаваш отново да живееш по що–годе нормален начин.

— Съжалявам — повторих.

— Аз също. Аз карах.

Бях потресен.

— Господи, сигурно ти е било много трудно.

— Така е. До ден-днешен, вече три години, нямам никакъв спомен за самата катастрофа, нито как е станала. Бяхме на вечеря у едни приятели. Спомням си как пристигнахме там. Спомням си и първия половин час от вечерта, после всичко ми е мъгла, докато не се събудих в болницата дванайсет часа по-късно. Имах тежки наранявания в коремната област и вътрешен кръвоизлив, но жена ми била много, много по-зле, така ми казаха. След три дни родителите й дали съгласието си да изключат животоподдържащите системи. Аз не бях в състояние да взема решение. Не бях в състояние дори да стана от леглото, за да я видя. Бяхме женени от четири години и тя беше бременна във втория месец.

— Господи, Майк… просто не знам какво да ти кажа.

Той въздъхна и изражението му стана по-твърдо.

— Днес преживя истински ад. Имаш късмет, че оцеля. Аз също. Когато ме извадили от колата, никой не знаел дали ще ме бъде. Но тогава не се чувствах късметлия. Като разбрах какво се е случило с Микаела, предпочитах да съм умрял. Тези два месеца в болницата бяха най-ужасното време в живота ми. Лежах безпомощен, докато раните ми бавно заздравяваха. После бях половин година в болнични. Вкъщи. И тогава не беше по-добре. Седях в опустелия ни дом, заобиколен от спомени за съвместния ни живот. Но след това се върнах на работа, смених жилището… продължих напред, както се казва. Все още мисля за Микаела всеки ден. Питам се какво ли би станало, ако бяхме преспали у приятелите ни онази вечер, как ли щеше да се нареди животът ни. Щяхме да сме истинско семейство, да имаме деца, къща в предградията… Но се опитвам да не мисля много за това. Животът продължава. Нямаш друг избор, освен да продължиш и ти.

— От там ли са тези белези? От катастрофата?

Той кимна и пипна белега на бузата си.

— Аха, незаличим спомен. За да ми напомня колко крехко нещо е животът.

Дръпнах за последно от цигарата и хвърлих фаса през прозореца.

— Мисля да си сменя работата — заявих. — Мразя да продавам софтуер.

Спомних си мазната усмивка на Уесли и надутите му речи, после и че днес бях прострелял човек. Някак си Уесли вече не ми изглеждаше толкова страшен… Представих си как седя на поредното работно съвещание и вместо да преглеждам списъка с измислените си бизнес резултати, като треперя от страх дали ще е доволен от тях, ставам и казвам, че нямам такива, и което е по-важното, че въобще не ми пука. А после си сядам с широка усмивка. Представих си изумената му физиономия. Уесли беше вицепрезидент на компанията и се смяташе за чаровен, обичан, незаменим и несменяем шеф. Досега никой не се беше осмелявал да оспори авторитета му.

— Харесва ли ти да си полицай? — попитах.

Болт се замисли за момент.

— Харесва ми, когато постигам резултати от работата си, защото тогава виждаш, че си променил нещо. Но не ми е приятно, когато се забатача и трупам факти, които не се връзват. Като в този случай. Защо не ми кажеш каквото знаеш?

— Нали си отстранен, за какво ти е? Вече казах каквото знам на разпита.

— Просто ми е интересно — отвърна той. — До Лондон имаме четиридесет и пет минути.

Не ми се щеше отново да разказвам всичко. Твърде скоро беше и не исках да си припомням неприятните подробности. Но Болт не приличаше на човек, свикнал да му се отказва, а и можеше да приеме нежеланието ми като израз на вина. Затова му разказах всичко в хронологичен ред, а той ме изслуша внимателно, като от време навреме ме прекъсваше с по някой логичен въпрос.

Когато свърших, ме попита защо според мен Джак Кели ми се е обадил, при положение че не сме се чували четири години, и особено след като е имал връзка с жена ми.

— Каза, че трябвало да му помогна.

— И как? Не ме разбирай погрешно, но ти си бил на десетина километра от мястото, където са го преследвали, и честно казано, не виждам какво си можел да направиш. Ако бях на негово място, щях да се обадя в полицията.

Свих рамене.

— Аз също. Но знае ли човек как разсъждава някой в подобна ситуация?

— Ти би трябвало да знаеш — отвърна той. — Няколко пъти си бил в такава ситуация за последните двайсет и четири часа. Сам каза, че когато са те разпитвали и са те заплашвали с мъчения, ако си знаел какво търсят, си щял да им кажеш веднага. А явно Джак не го е направил.

— Кати му е помогнала да се освободи. После е побягнал.

— Но преди това са го измъчвали. А последните му думи, преди да издъхне, са били твоя адрес, нали така? Дал им е твоя адрес.

— Да.

— Защо? Ако това, което казваш, е истина…

— Истина е.

— Ако Кели е дал ключа на жена ти, защо не е казал на тези мъже, че и тя е в къщата? Защо им е дал твоя адрес?

И аз това се питах. От доста време.

— Сигурно е искал да я предпази — отвърнах. — Да ги отклони от нея, като ги прати при мен. Може би е мислел, че ако успее да ми каже какво става, ще отведа Кати на сигурно място.

— Може би — съгласи се той, но нещо в тона му подсказваше, че не е много убеден.

Припомних си телефонното обаждане на Джак и се питах дали е искал да ме предупреди, като каза на висок глас адреса ми на преследвачите си. Да ме предизвести, че идват, за да имам време да изчезна. Последното действие на човека, който навремето беше най-добрият ми приятел. Щеше ми се да е така, но вече за нищо не можех да съм сигурен.

Очевидно Болт също имаше резерви относно мотивите за обаждането, така че реших да го попитам.

— Ти си детективът — казах. — Какво мислиш?

— Мисля — отвърна бавно той и ме погледна косо, — че жена ти крие нещо.

Изсмях се и казах:

— Мен ако питаш, крие доста неща.