Саймън Кърник
Без пощада (33)

34.

Беше три след полунощ и улицата пустееше.

Една черна котка излезе от храстите пред дома на Айрини Тайлър, хвърли презрителен поглед към маскирания мъж и отново се скри в мрака. На Ленч не му пукаше дали това е добра, или лоша поличба, за него нямаше значение. Не беше суеверен и искрено се чудеше какъв глупак трябва да си, за да вярваш в такива неща. Хората сами определяха съдбата си — посредством своите действия. От време на време се намесваше и късметът. Не съществуваше живот след смъртта, нито духовен свят. Защото в противен случай духовете на онези четиридесет и трима души, които беше убил досега, щяха да го преследват денем и нощем, а той си спеше спокойно всяка вечер като пеленаче.

Извади връзката с шперцовете и се зае с петстепенната ключалка на входната врата. Справи се за по-малко от минута. Следваше секретната брава. Отключи я за няколко секунди и бавно отвори вратата. Отвътре имаше верига. Той извади клещите от джоба си и безшумно я сряза. Айрини Тайлър се беше барикадирала добре, но и това нямаше да я спаси. Във всяка къща може да се проникне, стига човек да си разбира от работата, а Ленч имаше доста опит. Беше забелязал, че къщата има и аларма, така че прибра клещите и извади миниатюрния лазер с формата на писалка. Напоследък все повече хора включваха алармите си нощем и активираха сензорите само на приземния етаж. Предвид това как се беше оключила Айрини Тайлър, вероятно и тя бе направила същото. Ленч внимателно мина през вратата, влезе в коридора и веднага забеляза на стената вдясно мигащия сензор за движение. Включи лазерния лъч и след секунди сензорът беше блокиран.

Затвори вратата с крак и без да мести лъча, внимателно се придвижи до стълбите за горния етаж. Изкачи първите три стъпала. Вече нямаше нужда да блокира сензора, затова изключи лъча. Прибра уреда в джоба си и продължи нагоре.

Откри спалнята на Айрини Тайлър още при първия опит. Стаята беше просторна и топла. От уличната лампа се процеждаше призрачна синкава светлина и Ленч виждаше много добре. Айрини лежеше върху огромното си легло обърната на една страна, завита до шията, с разпусната бяла коса, и тихо похъркваше. Той затвори вратата и тихо пристъпи към леглото. Усети парфюма й. Сигурно беше към шейсет и пет, кожата й беше леко сбръчкана и отпусната около устата, но иначе не изглеждаше никак зле.

Наведе се над нея. Изплези език и го прокара на косъм от изящния й нос. Така му се искаше да я лиже, да вкуси кожата й, както често постъпваше с жените в Босна, преди да ги убие. Този интимен жест го сближаваше някак с тях и следователно му даваше повече власт, докато отнемаше живота им.

Но тази вечер трябваше да внимава — не биваше да оставя никакви следи и ДНК. Хвана я за косата и допря пръст до ухото й. Айрини се размърда, но не се събуди, така че той натисна по-силно. Този път вече имаше резултат. Жената мигом се ококори и се опита да се изправи, но той я бутна назад и запуши устата й с ръка. С другата си ръка извади дълъг тънък нож и нежно го прокара по шията й.

— Алармата включена ли е? — изсъска. — Кимни за „да“ и завърти глава за „не“.

Тя изпуфтя нещо и кимна.

— Сега ще си махна ръката, а ти ще ми кажеш кода. Ако се забавиш или ми дадеш грешен код, ще ти извадя едното око.

Говореше бавно и спокойно, почти мило, със странно тънък за туловището му глас, който правеше думите му още по-заплашителни. Прокара ножа по лицето й и опря върха му точно под дясното й око. Нямаше съмнение, че ще изпълни заканата си, и тя отново кимна, този път, за да покаже, че е разбрала какво се иска от нея. Ленч освободи устата й, но ножът остана на същото място.

— Пет, две, осем, едно.

— Добре — рече той и свали ножа. — Обърни се.

— Вземете каквото искате, но не наранявайте децата.

Значи бяха тук. Още по-добре.

— Не ме интересуват децата — излъга той, за да я предразположи да му съдейства. — Прави каквото ти казвам и няма страшно.

Тя се обърна по очи, а той извади пластмасови белезници и ги закопча на китките и на глезените й. Тя не оказа съпротива, само повтори, че може да вземе каквото иска, но да не наранява внуците й.

— Отвори уста. Широко — нареди той, натика в устата й топка за голф и я залепи с хартиено тиксо.

Когато се увери, че е напълно безпомощна, слезе на долния етаж. Вече не се притесняваше, че сензорите ще засекат движенията му. Алармата се включи, но той спокойно отиде до командния панел, въведе кода и тя спря.

Вече можеше да действа. Извади мобилния си телефон, набра и каза:

— След една минута докарай микробуса пред къщата. Не гаси двигателя.

Отново се качи по стълбите. Хората, които беше ангажирал за тази вечер, бяха надеждни и доказани убийци, но не обичаха да се занимават с деца. За Ленч това беше слабост. В неговия свят нямаше непристъпни граници. Поредният урок, научен през четирите години на кръвопролития в бивша Югославия, докато се биеше на страната, която плаща повече. Всички бяха потенциални жертви, и млади, и стари. Просто плът и кръв. Но някои не споделяха възгледите му и за да избегне евентуални проблеми с хората си, той им бе обещал двойна надница за тази вечер.

Двете деца спяха дълбоко на двуетажно легло в задната спалня. Стените бяха украсени с герои на Дисни, навсякъде се търкаляха плюшени играчки. Дори за Ленч беше ясно, че Айрини Тайлър боготвори внуците си. Той тихо се приближи в мрака и вдигна момченцето от горното легло. Детето се размърда, но не се събуди, и Ленч безшумно го пренесе през къщата. Чуваше как Айрини Тайлър се върти на леглото, но знаеше, че не може да направи нищо.

Като стигна долу, чу, че микробусът спира пред къщата. Отвори вратата с крак и бързо тръгна към него със заспалото дете на ръце. Вътре имаше двама мъже. Единият слезе и отвори двойната задна врата. Не носеше маска, а бейзболна шапка, нахлупена ниско над очите.

Отзад имаше два голи матрака. Ленч остави момченцето върху единия и забърза обратно към къщата, като се огледа да види дали някъде не светят прозорци. Навсякъде беше тъмно.

Момичето обаче се размърда. Май щеше да се събуди. Ако се наложеше, щеше и него да окове с белезници и да залепи устата му, но предпочиташе да не се стига до това, защото можеше да има проблем със съучастниците си. Детето обаче не се събуди. Той го взе на ръце и го понесе надолу.

— Това не ми харесва — изсъска мъжът с бейзболната шапка, докато затваряше вратата на микробуса.

Двете деца бяха на матраците вътре.

— Нищо им няма — увери го Ленч. — Само да не сгафите нещо. Защото ще съжалявате. Много.

Държеше и двамата в ръцете си, защото разполагаше с доказателства, които можеха да ги пратят в затвора до живот. И те го знаеха.

Мъжът с бейзболната шапка изломоти нещо и се качи отпред. След секунда колата безшумно потегли. Ленч бавно тръгна към къщата, изпълнен с познатото гъделичкащо усещане в слабините.

Не се налагаше да убива Айрини Тайлър. Не беше видяла лицето му и нямаше как да го опише. Вярно, бе чула гласа му, но това нямаше да свърши голяма работа в полицията. Можеше просто да я остави вързана и безпомощна.

Но щеше да е жалко. Напоследък толкова рядко му се удаваше възможност да угоди на желанията си…