Гьончо Белев
Патилата на едно момче (8)

8
Хаджи Станьо

Само около богатството на хаджи Станьо не ставаше спор в Стипоне. Всеки знаеше, че неговото материално състояние беше натрупано още от турско време и всяка година се увеличаваше. Той никога не се местеше като нас от по-хубава къща в по-лоша. Тате не го обичаше, но и хаджията не му прощаваше. Той злорадствуваше зад гърба на баща ми:

— На̀, Божин пак премести челядта си в кочината. Новата къща му заседна на гърлото.

Наистина за материалното състояние на баща ми се съдеше по къщата, в която живеехме. Щом задлъжнееше и приставът започнеше да го гони, ние веднага се прибирахме да живеем в стаичката до дюкяна, където съм се родил, а новата къща, голямата, строена от тате по копривщенски план, се даваше под наем на някой от чиновниците.

Знаеше се, че хаджи Станьо винаги надвишаваше тате по имот. Затова него винаги избираха за епитроп^[1] на църквата, а тате — само когато се възмогваше. Щом той изпаднеше в затруднено положение, хаджи Станьо правеше, струваше и нагласяше работата така, че да заличат баща ми от списъка на църковните настоятели.

— На сиромах човек не могат да се поверяват църковните пари! — заявяваше той.

— Дали съм сиромах или богат то си е моя работа! Това, което имам, съм придобил с тая игла — казваше тате, като сочеше кожухарската си игла. — Но нито съм грабил народа, нито съм предавал Левски, нито съм служил на турците като оня потурнак! — високо заявяваше баща ми, когато станеше дума за хаджията.

Хитростите на хаджи Станьо оскърбяваха баща ми, но той не се отчайваше и залягаше още повече в работата си.

Макар че стипончани не смееха да се противопоставят на хаджията и всеки му ставаше на крака и сваляше шапка, когато той минаваше по чаршията, все пак, щом отминеше, зад гърба му се чуваха подмятания и ругатни.

— Бре, тоя дъртак на много свят е изгорил душичката! — казваше Вучо кафеджията, който се чувствуваше унизен, че беше принуден да му става на крака.

Кафеджията Вучо и чичо Мито Ачкакански бяха добри приятели, но щом заговореха на политическа тема, те избухваха и спорът завършваше със сръдня. Чичо Мито изхвръкваше разсърден из кафенето, а Вучо почваше да размества окачените на гвоздеите джезвета.

Обаче сръднята между двамата приятели никога не продължаваше много. Щом чичо Мито излезеше от нашия дюкян и тръгнеше по чаршията, Вучо веднага почваше да вика след него:

— Мито! Мито!

Повиканият се правеше, че не чува.

— Господин Ачкакански! — променяше обръщението си Вучо.

Поласкан, чичо Мито не устояваше, връщаше се и влизаше усмихнат в кафенето.

— Прощавай, бе Мито, прав си за хаджията — казваше Вучо, като му поднасяше своята кутия с тютюн. — Мразя тоя дъртак, ама няма как, борчлия съм му. — Това беше тема, по която се разбираха, и Вучо нарочно започваше с нея.

— Тѐ така те искам! Честно! Какво ще ми защищаваш такива като хаджията!

— Не може, Мито, от една партия сме, пък и нали знаеш — борчът, борчът ме кара по някой път да си кривя душата. Все ми се струва, че отнякъде подслушва.

— Остави го, калпав човек! Нали го помня как се държеше с турците! Мекере! — чичо Мито плювна от погнуса.

— Прав си. Господ го наказа!

— Е, седна вече на трон. Отсега нататък ще гледа само Карабаир пред себе си.

След като няколко дни хаджи Станьо не беше се появявал по чаршията, из градчето се разчу, че той се бил парализирал. По-късно се разбра, че синовете му купили от София някакъв стол на колелца, който приличал на трон. Когато се попривдигна, на снахите му се отвори още една работа — да го изкарват на чардака, за да се развлича.

Къщата на хаджи Станьо беше най-голямата и най-хубавата в Стипоне. Освен това обширен двор, високи каменни огради, навеси, обори, плевни, хамбари — и всичко пълно. Коне породисти, дългорунести овце, едри шарени крави, питомни зайци, кокошки, гълъби и какво ли не още!

След като хаджията седна на „трона“, вече никой не се плашеше от него и злословията се ширеха свободно.

Ние децата нямахме лошо чувство към него и почнахме да го спохождаме, бяхме му желани гости. Самотата му дотягаше, търсеше си слушатели и често ни викаше, като ни махаше с кърпа от чардака.

— Съвсем изветря вече старият! — се ядосваше най-голямата му снаха и ни пъдеше.

Обаче ние чакахме само да го изнесат на чардака, за да се промъкнем при него скришом от снахите му.

Понеже нямаше възможност да търгува навън, той играеше с нас на търговия, като купуваше от нас всичко, каквото му занесехме: яйца, взети скришом от къщи, киселец, джанки, диви круши, старо желязо, събирано по гарата. Търговията ни беше първобитна — разменна. Срещу нашата „стока“ той ни даваше по някоя бучка захар, локумче, някои дрънкулки, а понякога ни разказваше нещо.

— Вие, деца, не сте чували за Стамбул града, нали? — запитваше той с дрезгавия си глас.

Коленичили като наказани около „трона“ му — такова беше условието, за да ни допусне близо при себе си, — ние цъкахме отрицателно с уста.

— Бащите ви не знаят, та вие ли ще знаете! — самодоволно и надменно изрече той. — Но нейсе, ще ви разкажа, та да разберете кой е дядо ви хаджия и какъв е свят видял!

Но случваше се сред разказа лицето му да почервенее и погледът му да помътнее. Ние знаехме, че трябва да се оттеглим — разговорът се отлага за друг път, а снахите му се разтичваха и повикваха Асан бръснаря да му пусне кръв.

Аз съм бивал свидетел на такава операция. Турчинът натискаше главата му напред и с върха на бръснача правеше няколко нареза на врата му. Потичаше черна кръв, но от това на болния ставаше по-добре и той се съвземаше.

— Никой досега не ми е навивал врат, ама на̀, Асан ми дойде дохак — казваше шеговито той, когато му минеше. Тогава той изобщо биваше в добро настроение й по-щедър спрямо нас. Затова гледахме да се вмъкнем при него. Но това съвсем не беше лесно. Снахите ни гонеха и ни се заканваха, че ще пуснат кучетата по нас, а те бяха зли. Но и хаджията им се сопваше:

— Аз още съм чорбаджия в тази къща и каквото искам, това ще правя!

Снахите се смълчаваха и се ядосваха на мъжете си, които често отсъствуваха от Стипоне — скитосваха уж по търговия в София.

По някой път хаджията хитруваше и избягваше да ни плаща с локум или захар. Трябвало да му плащаме за онова, което ни разказваше за Стамбул града.

След един такъв разказ той продължи:

— А от Стамбул, деца, се качихме на вапор и пуф-пуф в Яфа. Голям град и голяма търговия, ей! Но хората грозни — църни цигани. От Яфа пък на камили, тангър-тангър, друс-друс — право в Ерусалим. Що имаше попове и калугери, излязоха да ни посрещнат. Водиха ни от църква в църква и като ги изредихме — буф в реката Йордан. На излизане от нея калугерът ме попита как ми е името и ми каза:

— Досега си бил Станьо, оттук нататък ще бъдеш вече хаджи Станьо! — и ми подаде ей това на̀. — Той измъкна от пояса си едно кръстче и ни го показа.

Посегнах към него, но старият отблъсна ръката ми.

— Не! — каза той. — Това кръстче ми струва двеста лири. Толкова похарчих по хаджилъка. Сега ще си вървите, а утре ще донесете пари и ще ви дам да гледате през дупчицата на кръстчето. Чудо ще видите! Който няма пари, може яйца да донесе! — снизходително прибави той.

На другия ден още рано-рано ние бяхме вече при дядо хаджия. Този от нас, който носеше петаче, погледна най-напред в кръстчето и зарита от възторг. После се вредиха ония, които имаха по две и една стотинка, и най-сетне дойде ред и на тия, които носеха яйца. Само аз нямах нищо, нито пари, нито яйца.

— Къде е твоето богатство? — запита ме дядо хаджия.

— Кокошката не беше снесла, а пари няма — жаловито се оправдавах аз.

— В дюкяна ли живеете? — полюбопитствува той и беше доволен, като потвърдих това. — Добре тогава! На тебе срещу един шамар!

Съгласих се и пак посегнах към кръстчето.

— Не! Най-напред плаща!

Протегнах глава и той ми шибна една плесница.

— Ха гледай сега! Не ми е за парите, ама не искам още от мънички да се учите на батакчилък.

Замижах с едното око, а с другото се взрях в малката дупчица на кръстчето и ахнах.

— Какво ахкаш? — попита хаджията, доволен от моето възхищение.

Вътре се виждаше чудото на чудесата — света Богородица като жив човек лежеше на одър.

— Стига толкова! Ще го изхабиш! — каза хаджията и взе кръстчето от ръцете ми.

— Чакай, дядо хаджи, да погледам още мъничко! — се помолих аз.

— Не! За второ гледане — друг шамар!