Гьончо Белев
Патилата на едно момче (27)

27
Катърът — консерватор

Баща ми се много зарадва, като видя да влиза в дюкяна чичо Дончо от Габаре.

— Разгеле, Дончо, господ те праща! — го посрещна тате. — Заповядай, седни!

— Господ няма мешавина в моята работа, ами горският ме е нещо заял и затова съм дошел в Стипоне — дело имам. Кажи сега за какво съм ти притрябвал? — въпреки делото весело отвърна чичо Дончо, като седна и засвива цигара.

Тате извика на отсрещния кафеджия да донесе две кафенца — това значеше една чашка кафе, разделена в две малки като напръстник кафени чашчици.

Двамата приятели, сърбайки кафенцето, се разбъбриха за това-онова и най-после баща ми попита госта си дали няма някоя и друга лисича кожа.

Чичо Дончо, който се славеше като изпечен ловджия, пламна от радост. Нему точно сега му трябваха пари. На адвокат трябваше да се плаща.

— Имам, братко, как да нямам, таман пет парчета. Ще ти ги дам, ама по кого да ти ги пратя?

Двамата се позамислиха. Чичо Дончо пръв се сети и предложи:

— Моят катър е в хана. Минко нека го яхне и отиде в село. Сега няма още пладне, тъкмо време за пътуване. Утре ще се върне с кожите!

Аз се зарадвах, но баща ми се колебаеше дали да ме прати. Кой знае какво можело да ми се случи по пътя.

— Хайде де, какво ще му се случи! Той е вече голямо момче! Пък и новото шосе е чудо! Катърът си знае пътя — куцук-куцук, право в село.

— Тате, нека да отида! — окуражих се да го помоля и аз.

Баща ми се усмихна и склони.

Дадоха ми торбичка с храна, възседнах катъра, чичо Дончо го тупна по задницата и ми пожела „на добър час“.

Наистина щом катърът стъпи на шосето, уверено заситни по него. Всичко вървеше добре, само едно не ми харесваше — че той е без оглавник. Въпреки това аз се успокоих — нали животното си знаеше пътя. Пък и известно е, че когато добитъкът се връща в къщи, той не се заплесва по разни треви. Ясла го чака.

И на моя катър изглежда мисълта му беше заета само по торбата със зоба, защото лекичко-лекичко предеше с краката си.

Един наш съсед, който се беше подпрял на косата си сред намиращата се край шосето зелена ливада, като ме видя, викна:

— Минко-о! Поспри малко да ти кажа нещо!

Уви, нямах спирачки — липсваше оглавник.

Отминах, без да спра. До мен долетяха шеговитите думи на другия косач:

— Остави го! Подгордял се е Минко, катър язди, не забелязва хората!

Шосето беше доста пусто — нямаше движение. Яздех си доволен и дори запях:

Юнак върви през горица зелена…

Наслаждавах се на собствения си глас. Но катърът изведнаж се отби от шосето и сви по един възлизащ нагоре път. Изглежда, че беше някогашен римски, тъй като големи камъни, сякаш ребра, изпъкваха тук-таме. Но накъде ме води катърът? Употребих всички усилия да го върна на шосето: шляпах го с плесница по шията, ритах го с крака, но животното прояви характер и не се подчини.

Като видях, че няма друг изход, предоставих се на неговата воля — може би то искаше да мине по някаква пряка пътека. Нали чичо Дончо каза, че то си знаело пътя и ще ме отведе направо в селото.

Навлязохме в гъста букова гора. Беше приятно прохладно, слънцето проникваше през рехавата дантела на буковия листак, но нещо все ме смущаваше. Обикновено щом животните насетят вада, веднага отиват към нея. А катърът, както се изрази нашият съсед косачът, „не забелязваше“ шуртящите чешмички и продължаваше да се изкачва.

Пътят започна да става все по-стръмен и по-стръмен. Направих отново опит да го върна обратно и той като че ли се поспря. Реших да скоча. Но катърът сякаш разбра намерението ми и не беше съгласен с него, защото веднага се закатери нагоре, като се гмурна в тунел от бодливи храсти.

Аз се впих с крака в слабините му. Слава богу, след малко слънцето блесна в очите ми — бяхме излезли на открито. Пред мене се изправи огромна камара от дребни камъни. Оттук вече — си казах аз — мулето няма накъде да мърда. Но се излъгах. Катърът се покатери по грамадата, като остави след себе си да се търкалят камъчета.

Щом стигнахме върха, той заситни надолу, като стъпяше толкова внимателно, че въпреки страха си се удивих на това. Сега вече окончателно забърках конците. Катърът стъпи на един чакълест гребен, едва ли по-широк от половин метър. Този гребен, както разбрах отпосле, бил някогашен път, съединяващ двата дола, но сега беше почти разрушен от пороищата и представляваше нещо като тесен мост. Катърът бавно стъпяше по него и никак не се интересуваше от това, че щом отпуснех крака, те увисваха над бездната. Замижах. Страх ме беше да гледам. Но мулето изведнаж спря. Отворих очи — не бяхме изминали нито половината от този своеобразен мост. За миг катърът разтърси тялото си и изрева. После отново тръгна…

Все пак, макар и по тъмно, стигнах благополучно в селото. Катърът ме заведе право в двора на чичо Дончо. Като ме видя, стрина Дончовица се затюхка, ядосваше се, че мъжът й е пуснал катъра без оглавник и не ме е предупредил да внимавам мулето да не се отбие по стария път, по който е минавало толкова години поред. Грамадата камъни била натрупана, за да не се излъже някой да мине по „мъртвешкия път“, както го наричали селяните.

Ние обаче минахме. От напрежението и страха през нощта ме втресе, но на сутринта всичко беше минало.

Стрина Дончовица ме нахрани, даде ми кожите, но сега вече окачи оглавник на мулето и аз, като го яхнах, здраво застисках това кормило и внимавах да не се повтори вчерашното премеждие.