Гьончо Белев
Патилата на едно момче (38)

38
Мрак

— Срамота, не срамота, но дожаля ми за село! Толкова години не съм си ходил! — Тате се усмихна пресилено, не беше свикнал да говори за своите лични чувства.

— Добре, бе Божине, върви! Вземи и Минко със себе си, ако искаш — отвърна мама и също се усмихна.

На другата сутрин рано-рано двамата върху Дорчо — тате на седлото, аз зад него — тръгнахме на път. Обикновено конете не дават да ги възсядат на задницата, защото това място е слабо, скокотливо, обаче Дорчо беше търпелив. Той вървеше ходом, но тъй като беше едър кон, пътят му спореше и още при изгрев-слънце наближихме Вакарел.

Аз вдишах дълбоко свежия, чист въздух и ми се струваше, че камбаната на „Шарената църква“, която се червенееше горе на височината, бие над самата ми глава. И подвикванията на овчарите, които подкарваха овцете си по ридищата, се чуваха като много отблизо.

Щом стигнахме вододела, тате дръпна юздата и Дорчо спря.

— Хайде слизай! Оттук нататък е нанадолнище и няма защо да мъчим добичето! — каза той и скочи на земята.

Не тръгнахме веднага. Тате заразглежда местността. Гледката беше приятна. В различни страни се виждаха пръснати махали. Вляво се виеше шосето и се спускаше към дола. Тате се извърна и започна да се вглежда в близките паянтови къщи, през олющените мазилки на които се виждаха лесковите им ребра. Стените им бяха окичени с гирлянди от сушени червени пиперки. Повечето от къщите нямаха прозорци, а някакви дупки, облепени с хартия. Дворовете бяха оградени с кирпичени зидове и на много места се белееха забити на колове говежди и конски глави. Зли кучета налетяха върху нас и ние едвам се измъкнахме от запустялото село — хората бяха по къра.

Навлязохме в бостаните и вървяхме дълго из жълтеещото се вече царевично море. Когато излязохме от него, пред нас се изпречи голяма римска могила. Оставихме Дорчо да пасе и се изкачихме на върха й.

— Виждаш ли това, дето се чернее ей там в полите на планината? — посочи тате към юг.

— Виждам! — отвърнах аз, като продължавах да си държа ръката над веждите, за да си засълтам очите от слънцето.

— Това е „Йени хан“, Нови хан. И там кипеше живот някога! Какъв живот! Имаше един хан с триста оджака и толкова голям двор, че свободно побираше цял полк войска. Но сега кьорав оджак не се вижда. За двадесет години всичко е изравнено със земята. — Тате въздъхна.

Смъкнахме се от могилата и тръгнахме през ожънатите ниви. По пряката пътека не срещнахме никого. Беше тихо, само чучулигите летяха срещу вятъра и пееха под синьото небе.

Когато стигнахме до Кремиковци, татевото село, беше вече тъмно, но над планината се показа пълният месец и къщите се бялнаха. Тате дръпна юздата на Дорчо пред един разграден двор.

— Няма ограда, няма нищо! — измърмори недоволен той и слезе от коня.

Кучетата лавнаха и се спуснаха към нас. След малко една врата се хлопна, излезе човек и почна да гони кучетата, като им подвикваше:

— Чиба, бре гяволи!

Къщата, в която се беше родил тате и в която живееше единственият жив от рода му заварен брат, приличаше на същински обор. Около пушливото огнище се бяха натъркаляли върху рогозка четири деца, до които не можеше да се доближи човек, ако не си стисне носа. Миришеше на кочина.

Синовете и снахите на татевия брат му целунаха ръка и се изправиха смирено до вратата. Те не говореха. Бъбреше само стрина Гюргя, която се оплакваше от сиромашията, и то така, сякаш тате беше виновен, че нямат имот.

— Стига си пискала — я смъмра чичо Стойне, — ами я сложете нещо за вечеря!

Стрина се навъси, но не отвърна нищо.

След като изсърбахме по една паница рядко козе мляко, легнахме да спим на рогозките. Цяла нощ буболечки и бълхи не ми дадоха да мигна. Тате също не спа. Той рано изскочи на двора, а след него и аз. Звездите бяха почнали да гаснат, а над върха просияха първите слънчеви зари.

— Тая дупка за какво ти служи? — попита тате брата си, който се показа от една колиба, покрита с дъски.

— В нея Гюргя бае на добитъка — отвърна чичо.

— Как така бае? — учудено се сопна тате.

— Ами бае за лек!

— За добитъка има говежди фелдшери. София ви е под носа, срамота и грехота е да го мъчите с разни бабешки дивотии. Я извикай синовете си да вдигнат дъските!

— Какво мислиш да правиш, Божине? — го погледна уплашено чичо.

— Ще ви направя одри, та да не спите наземи като говедата.

За кратко време тате скова от дъските на колибата широки одри в пруста, постла ги с рогозки, нареди сламените възглавници и те заприличаха на същински легла.

Всички бяха доволни, само стрина Гюргя мърмореше и дори не излезе да ни изпрати на тръгване.

Когато стигнахме до дерето, което делеше селото на две, аз се сетих, че съм забравил палтото си и се върнах да го взема. Голямо беше моето учудване, когато видях чичовия двор пълен с дечурлига и жени, които разговаряха нависоко. Като ме видяха, те млъкнаха, отдръпнаха се и аз влязох в пруста. Одрите, които тате направи, бяха разтурени, а на земята отново беше разхвърляна слама. Когато излязох на двора, всички жени се бяха струпали около старата колиба, която отново възстановяваха. До нея чакаше болен добитък.

Аз не казах нищо на тате, знаех, че това много ще го огорчи.

На излизане от селото откъм високото се хвърлиха камъни върху нас, а една стара жена изскочи от един двор и кресна:

— Господ да ви убие! Вие станахте причина пак да дойде гърлицата в село!

Тя се обърна гърбом към нас и хвърли камък през главата си — мълчаливо пожелание да не се върнем никога вече.

— Глупав свят! — ядосан и тъжен каза баща ми. — За толкова години нищо не е научил! Язък за руската кръв! Толкова братушки загинаха за нас, за да можем да живеем по-хубав живот! А те теглят все назад! Язък! Язък! — повтори той.

Известно време вървяхме пеша. После възседнахме Дорчо и преди да тръгнем, тате се обърна, погледна по посока към родното си село, въздъхна и каза:

— Мрак! Пълен мрак!

После дръпна юздата, Дорчо стъпи на пряката пътека и ние навлязохме в царевичното море.