Гьончо Белев
Патилата на едно момче (31)

31
Тане Тантура

Много лаком човек беше този Тане. Дадеше ли му някой цял самун хляб, той веднага го изяждаше. А пък овощията обичаше повече от всичко друго. Видеше ли някоя отрупана с плод слива, веднага го удряше на молба.

— Стрино, дай малко джанки!

Никой не му отказваше. Даваха му с шепи, от сърце.

Тане Тантура не беше стипончанин. Мито Ачкакански го беше довел някъде от Балкана. Беше доволен от него — добре му гледаше добитъка, пък и земеделската работа вършеше с мерак.

Набит, много мускулест, с криви крака, мечешки ръце и къс дебел врат, Тане беше здрав физически, но слаб в ума. Главата му беше едра и валчеста, скулите изпъкнали, носът месест, а очите детски — наивни. Той беше незаменим подражател на разни животински гласове: лаеше като куче, мучеше като крава, крякаше като жаба или пък свирукаше като кос. Но след такива номера винаги извикваше:

— Тутун!

Знаеше, че с тях развлича хората и си искаше възнаграждението.

Веднаж тъкмо излизах от лелини Спасини и ето насреща ми Тане. Като ме видя, той се доближи до оградата и извика:

— Како-о! Како ма!

— Какво има, бре Тане? — му се обади леля.

— Да тресна от джанката, та да поручам, а?

— Тресни, бе Тане.

Като се намери под дървото със зрелите сливи, той загрухтя като шопар. Без да губи време, прегърна стъблото и го задруса с все сила. Земята се покри със сливи.

— Како-о, да ручам ли? — с детински поглед замоли той.

— Ручай, ручай, колкото искаш!

— Ии-и, колко много сливи! — се зарадва Тане и почна лакомо да ги хрупа.

Веднаж на задушница ми се случи да отида с Тане в гората за дърва. По целия път той спа на заднището на колата.

Не беше лесно да го събудя, но най-сетне той стана.

Есента беше попарила габеровите листа. Навсякъде се виждаха поникнали вече кърпикожухчета, сини минзухари.

— Ти закарай воловете да пасат, пък за дървата не бери грижа, аз ще натоваря колата! — каза Тане, като се протегна.

Аз подкарах воловете нагоре из лъката. Добитъкът почна да пасе. Оставих го и се изкачих на Латинкината скала. Оттук се откриваше чудна гледка. Букашът беше пожълтял. Само дъбът още се зеленееше. Долу в полето блестеше реката. По-нататък се виждаше пушек от влак. Улисан, не усетих как мина времето. Когато си спомних пак за Тане и погледнах към дола, колата беше вече натоварена, но Тане го нямаше при нея. Потърсих го с очи и най-сетне го зърнах в лъката. Беше се качил на една круша и разтърсваше клоните й с такава сила, сякаш буря беше нападнала дървото. Но това не продължи дълго. След малко Тане се смъкна. Още не слязъл до долу, видях го отново бърже-бърже да се покатерва нагоре. Помислих, че крушите са му се видели малко и иска да си натръска още. Но дървото си остана спокойно.

Изведнаж от гората излезе една мечка, която си клатеше главата ту на една, ту на друга страна. Тя бавно отиваше към крушата. Щом стигна до дървото, мечката наведе глава към земята и почна да яде круши.

— Тане-е! Под крушата има мечка! — извиках, колкото ми глас държи. Викът ми изгърмя в лъката и ехото върна: „мечка-а!“

Изведнъж „туп“ и той се строполи пред самото животно. То изръмжа и търти да бяга.

— Срещна ли мечката, мечката? — бяха първите Таневи думи.

— Видях я от скалата.

— Тя ме заплюва, заплюва, магарицата! Ама се изплаши. Бяга, бяга.

Впрегнахме воловете и поехме обратно за дома.

Когато стигнахме гробищата, беше вече тъмно. Единственият коларски път минаваше през тях. Друг нямаше.

Тане изведнаж се удари по челото и почна да мърмори:

— Абата! Абата, абата съм забравил, там до кладенчето.

Наистина дрехата му не беше в колата.

— Ти карай, карай, аз ще те настигна — добави той и хукна да бяга в противоположна посока.

Спрях колата. Не смеех да мина сам през гробищата. Зачаках Тане. Времето минаваше, а той не се връщаше.

— Тане-е-е! Тане-е! — почнах жално да викам аз.

Никакъв отговор.

Нещо ме жегна. Досетих се, че Тане се е уплашил от гробищата и напразно го чакам. Затова, страх не страх, поведох воловете. Беше се вече съвсем стъмнило. По небето нямаше никакви звезди. Изведнаж си спомних за баба Тана, която ни беше разправяла, че на задушница мъртвите излизали да ядат. Уплашено погледнах към мястото, където беше погребана тя, и изписках ужасено: между мъждукащите из гробовете светлинни на кандилата се провираше баба Тана и идеше право към мене…

Хукнах да бягам…

Когато дойдох на себе си, бях целият мокър. Нашите ме намерили паднал пред портата и ме свестили с вода.

По-късно воловете сами докараха колата.

Тане Тантура не се яви вече в Стипоне.