Гьончо Белев
Патилата на едно момче (42)

42
Франджеленото брашно

— А бе, Божине, да ти дам малко жито назаем, та да не гладуват децата — каза съчувствено чичо Мито, като видя мама да плаче.

— Ех, Мито, Мито — въздъхна баща ми, — докъде я докарах! Какво ще ми даваш жито, още не съм ти се отборчил за ония пусти костенурки. — Тате се помъчи да се усмихне, но пак въздъхна.

— Забрави това сега! Нека дойде Минко с каруцата. Аз ще натоваря житото, а пък в Мордохаевата мелница все ще се намери някой да му помогне.

Тате изпъшка, но се съгласи:

— Добре!

На другия ден аз впрегнах колата, натоварих от чичо Мито един чувал жито и се отправих към мелницата при гарата. Откакто Софиянецът я беше продал на Мордохай Сарафа, не бях влизал в нея.

Когато стигнах там, беше се вече стъмнило. Стоварих житото.

Мелницата беше съвсем преустроена. От старите камъни бяха останали само два, и то за обикновено брашно. До тях имаше друг камък, който сега не мелеше. Но сандъкът му беше пълен с бяло като сняг брашно. Оттук нагоре започваше истинската мелница, но мливарите нямаха достъп там. Монтьорът, който носеше тъмни, обградени с мрежа очила, на висок глас обясняваше на началника на гарата новото устройство на мелницата. После и двамата се запътиха към изхода.

Най-сетне дойде и моят ред. Изсипаха донесеното от мене жито в улея, камъкът се завъртя, аз се изправих пред сандъка и почнах да пълня с брашно чувала.

Стана късно. Всички мливари се изтегнаха върху своите чували с жито и заспаха. Само помощник-мелничарят още се навърташе из мелницата.

По едно време той ми каза:

— Сега ти, момче, ще си гледаш брашното, пък аз ще си легна да спя. Щом забие звънчето, те ме събудиш! — и той се изтегна по̀ встрани от децимала.

Аз продължавах да пълня чувала си, но очите ми бяха все в съседния сандък със снежнобялото брашно. Нещо ме чоплеше и сякаш ми казваше:

— Гребни си, гребни си!

Все не смеех. Мъчех се да устоя на изкушението. Обаче когато мелничарят захърка, аз не удържах, набързо загребах от „франджеленото“ брашно и го изсипах в моя чувал. След малко, окуражен от това, че никой не ме видя, аз пак загребах от него.

Скоро след това звънчето издрънка и аз събудих мелничаря.

Когато в зори пристигнах с брашното в къщи, мама ме целуна по челото и каза:

— Ах, на мама къщовникът! Още сега ще замеся една пита, та да си похапнем всички!

Сипа брашно в нощвите и почна да измесва тестото.

— Хубаво е брашното, много вода пие. Ще е спорно! — доволна каза мама.

Но след малко ахна.

— Много бърже се спича!

Всички изтръпнахме. Тестото се втвърдяваше още в ръцете на мама.

— Да не си гребнал от бялото брашно на Мордохай? — ужасено ме попита тате.

— Гребнах… малко… — уплашено признах аз.

— Е, хубаво си я наредил! Щурчо с щурчо, не знаеш ли какво друго меле Мордохай? Гипс!

Всички останахме като треснати. Аз просто не знаех къде да се дяна от срам и угризение…