Гьончо Белев
Патилата на едно момче (15)

15
Пари под лихва

На третия ден след Илинден тате ми каза:

— Ще дойдеш в дюкяна да ми помогнеш!

— Их, пък и ти, Божине, сега ли баш намери? Детето се стягаше да ходи на сливи — се обади мама.

— Сливите утре, сега ми трябва — отсече тате и тръгна за дюкяна.

Последвах го неохотно. Още с влизането тате ми посочи купчината каишки, на които трябваше да изстържа вълната.

— Тия ли са? — попитах аз.

— Само тия — усмихнато отвърна той. — Щом ги свършиш, можеш да ходиш, където искаш.

Седнах на тезгяха, свих крака, стиснах между петите си единия край на каишката, а другия захапах с уста.

— Не с уста! — ме смъмра тате. — С едната ръка ще дърпаш, а с другата ще стържеш!

Подчиних се и започнах да работя.

Тъкмо бях презполовил купчината, когато в дюкяна влезе Орце Солунчето. Той поздрави и седна наред с баща ми на тезгяха. Заприказваха. Кумецът не можеше да се нахвали с хубавото прекарване на празника. Тате шиеше, но го слушаше с внимание и доволство. От Илинден Орцето прехвърли разговора върху търговията в Стипоне и като се увери, че тате охотно му дава сведенията, които иска, изведнаж започна да говори за силата на парите и нуждата от тях. Между другото спомена и имената на Колчо Терзията, Цвятко Сарача и Петър Чипия.

— И тримата са мои приятели. Честни до немай-къде. Можеш спокойно да им дадеш пари — тате си беше вдигнал главата и го гледаше в очите.

— Добре, куме, но как мислиш, срещу честна дума или срещу запис? — въпросът беше зададен, някак си нерешително.

— Няма значение! Дюкяните и на тримата работят добре. Но ако дип се плашиш, може и срещу записи.

— Така мисля и аз, срещу записи. Само че те ми казаха, такова… — започна да мънка той.

— Какво такова? — троснато го прекъсна тате.

— Ами че те ми казаха, че ти си щял да им се подпишеш за поръчител. Не са ли ти говорили?

Тате забучи нервно иглата в кожата, навъси вежди, изкашля се и измърмори:

— Добре! Ставам поръчител!

— Я остави, куме — почна наставнически Орцето, — нали знаеш какви са времената. Вярно е, че аз не съм лихвар, пък и свои сме, но всичко става…

— Не! Аз не се отвръщам от думата си! У тебе ли са записите? — ядосано настоя баща ми.

Тате беше неграмотен. Боравеше повечето с рабош, но колкото да се подписва — можеше. Той си беше комбинирал някакви своеобразни славянски букви и сега ги заниза по записите.

Вечерта, когато той като никога съобщи на мама за поръчителството, тя пребледня, разплака се и почна да нарежда:

— Ах, това пусто Солунче! Дойде в Стипоне само за зло! Ще ни остави без покрив тоя мазник!

Тате против обичая си замълча, излезе на двора и до късна нощ се разхождаше и покашлюваше.

На другия ден търговците, които бяха получили от Орцето пари, заминаха да купуват стока не от Пловдив, а от София. Това озадачи баща ми и той стана още по-мрачен.

След известно време в градчето ни пристигна един чудноват самоковец. Той по цял ден се затваряше в стаичката зад кръчмата на Стою Пазарджиклията, работеше там нещо, а вечер сядаше в кръчмата и почваше да пие и пее. Хората любопитствуваха да узнаят защо е дошел този човек и какво прави по цял ден в стаичката. Това се разбра чак след неговото заминаване. На сутринта дюкяните на Колчо Терзията, Цвятко Сарача и Петър Чипия имаха нови фирми. Те били изписани от Самоковеца, който именно затова е бил доведен в Стипоне. Чудното в цялата работа беше това, че на фирмите бяха изписани имената не на старите им стопани, а на жените им.

— А бе, Орце, каква я свърши ти? Обърна чаршията на женска — със сдържан яд посрещна тате кумеца си, когато той влезе плахо в дюкяна.

— Багабонти! Батакчии! Някой софиянец ги е научил на тоя мурафет!

— Пропаднали хора! Но не се плаши, те са имотни. — Тате се мъчеше на всяка цена да запази самообладание.

— Лошото е там, че и имотите не са техни. Изхитрили се. Приписали ги на жените си.

Тате пребледня. Той скочи от тезгяха и като никога изкрещя под самия нос на Орцето:

— Помни едно — се заканваше той с пръст, — нане Божин няма да плати нито грош за сметка на тия маскари! Никакво поръчителство не признавам! И отсега нататък да не си ми стъпил в дюкяна!

Почервенелият от яд Орце плювна на пода, изруга и хукна към бакалницата си.

Вечерта тате не се върна в къщи. Спа в дюкяна.