Гьончо Белев
Патилата на едно момче (34)

34
На бани

Болните от ревматизъм стипончани, пък и някои здрави почти всяко лято отиваха на „жежката вода“.

Водите на този четиридесетградусов извор не бяха още каптирани и въобще не беше построена нито една баня, нито някакви други сгради.

Щом настъпеше топлото време, около него започваха като гъби след дъжд да никнат направени от черги или слама колиби, а по течението на извора се изграждаха с камъни дупки, които се зашумваха с разлистени букови или дъбови клони. Това бяха, тъй да се каже, „кабинките“ на „жежката вода“.

Това лято съдебният пристав пак идва да описва нещата ни в кожухарницата и затова, макар тате да имаше ревматизъм и да се гласеше да отиде на бани, не можеше да изпълни намерението си. Много ми беше мъчно, че аз трябваше да остана в Стипоне, а Данчо бабин Сусин щеше да е на „жежката вода“, където смятах, че ще бъде весело.

Преди Данчо да тръгне, аз малко завистливо му казах:

— Ти си късметлия, Данчо!

— Защо? — с престорена наивност ме запита той.

— Защото баба ти има ревматизъм.

— Че нали и баща ти има ревматизъм?

— Е да, ама…

Но след няколко дни и на мене ми „излезе късметът“. Фелдшерът отиваше на баните и ме взе със себе си да му прислужвам.

Когато се изкачихме на хълма, в подножието на който се намираше „жежката вода“, и погледнахме към нея, стори ми се, че местността прилича на същинско индийско селище. Цялата беше осеяна с колиби, много колиби. В края на този индийски бивак се виждаше брезентова палатка, над която стърчеше знамето на Червения кръст. В нея се помещаваше амбулаторията на стипонския фелдшер.

Там се настаних и аз и фелдшерът ме научи да му помагам в някои обикновени, по-прости работи. Данчо като че ли ми завиждаше на тази „професия“, защото често ме подиграваше:

— Уф! Миришеш на карбол!

В палатката дойде да гостува временно и новият полицейски пристав. Той заедно с фелдшера често се измъкваше и отиваха уж да берат разни лековити бурени.

Веднъж един секретар-бирник донесе армаган кълцано месо и лозови листа. Трябваше да се сготвят, а приятелите се гласяха да „отиват за бурени“. Затова фелдшерът ме попита:

— Гледал ли си как майка ти готви лозови сарми с месо?

Кимнах утвърдително с глава.

— Добре! Тогава ти ще сготвиш сармите! Ама да внимаваш да не изхабиш месото! — строго поръча фелдшерът и прибави: — Че ние отиваме по работа.

Когато фелдшерът и приставът се отдалечиха, Данчо се примъкна:

— Какво ще правиш? — попита той.

— Сарми… от месо… с лозови листа! — важно натъртих аз.

— Вземи ме тогава за помощник, аз съм виждал как баба прави сарми.

— Добре! — снизходително се съгласих аз, макар че вътрешно се зарадвах, тъй като не бях много уверен в познанията си.

Запретнахме ръкави и се заловихме да прилагаме знанията си в готварското изкуство. С общи усилия се сетихме, че трябва да нарежем лук и магданоз, да сложим сол и ориз на месото. После го направихме на продълговати топчета.

Дотук работата вървеше добре, но когато почнахме да увиваме малко сплеснатите топчета в лозовите листа, яви се сериозна пречка. Листата се оказаха непокорни — сармите се развиваха.

— Ами сега?

Гордостта не ни позволяваше да потърсим съвет от баба Суса или някой друг външен човек, трябваше сами да си помогнем. Най-после аз се ударих по челото и извиках:

— Намерих!

— Какво, бе Минко?

— Не питай много, ами тичай при баба си за конци!

Америка беше открита и без Колумб.

След малко Данчо се завърна с голямо кълбо бели конци. Ние бяхме спасени. Всяка сарма омотахме здраво с конци, от което те станаха красиви. След това ги наредихме в котлето, поляхме ги с минерална вода и окачихме котлето над приготвения от Данчо „индийски огън“, устройството на който се състоеше от забит кол, на края с кука, на която висеше котлето.

Поддържахме огъня и чакахме с нетърпение да уври гозбата и да се върнат приставът и фелдшерът.

Към обед те се завърнаха, като водеха със себе си кьосавия калугер Спиридон, чието гласче беше истинско детско дискантче. Той обикаляше селищата и събираше помощи за техния манастир.

Те всички харесаха сармите и като възнаграждение дадоха и на Данчо да ги опита.

Оттогава и Данчо започна да се навърта край палатката на фелдшера и да си предлага услугите за готвене.

Калугерът се задържа още някой и друг ден, като заедно с другите двама, въоръжени с ракия и зелени краставички, отиваха към студеното изворче „да берат лековити билки“. Летовниците ги нарекоха „трите светители“, а ние с Данчо бяхме провъзгласени за „придворни готвачи“.

Една сутрин, преди да тръгнат „трите светители“, фелдшерът ни поръча да сварим яйца и компот.

— Яйцата няма защо да варите на огъня. Ще ги сложите в тази кошничка и с нея ще ги спуснете в горещия извор. Пет минути им стигат.

— Какви ти пет минути! — се обади калугерът. — Те нямат часовник. Най-добре е да повикат Топорко да им изпее „Иже херувими…“

— Вярно, бе! — се засмя фелдшерът. — Забравих, че Топорко е тук. Той е цял будилник! Но слушай, Минко, щом стигне до „животворящей троице“, ще вадите яйцата, иначе ще преврат!

Повикахме Топорко, силно пелтечещия клисар на стипонската църква. Той смяташе, че има хубав глас и въпреки недъга си обичаше да пее. Почувствува се поласкан от поканата и дойде.

Приготвихме яйцата и когато той запя своето пелтечещо „Иже херувими“, ние потопихме кошничката в горещия извор. Когато стигна до „животворящей троице“, яйцата бяха наистина сварени.

Втората част от „менюто“ беше по-лесна. Откъснахме отрупани от плод сливови клонки, сложихме ги във врялата вода и те скоро се разцъфнаха. Малко пепел и захар довършиха компота.

Не се мина много време и клатушкащите се „три светители“ се зададоха надолу по стръмната пътека, като дружно пееха:

„Исайя ликуй…“

 

 

Друг път, когато фелдшерът беше пак нейде „по работа“, в палатката на червения кръст влезе прегърбена бабичка, която се оплакваше от силни болки в стомаха.

— Дай ми, баби, някакъв илач! — се замоли тя.

— Че какъв илач да ти дам, бабо, като не знам! Фелдшера го няма.

— Ох, сине, много ме боли! Ти нали си му помощник, все ще знаеш. Такива едни капки имаше, от тях ми дай! — продължаваше умолително да настоява тя.

Погледнах закачената на подпорния кол фелдшерова чанта с червен кръст на капака, в която той държеше обикновено лекарствата си, и си спомних, че веднаж той капна от едно шишенце с тъмна течност няколко капки във филджан с вода и даде на един старец, когото също болеше корем. Колко бяха капките, не преброих, но на болния му мина. Реших и аз да дам на бабата от същите капки. Прегледах шишенцата и се спрях на едно, което ми се видя, че е същото като онова. Капнах няколко капки от него в една ракиена чашка и ги подадох на бабата.

— Капни, сине, още две-три, че по-скоро да ми мине — помоли пак бабата, — недей толкова се скъпи!

Така да бъде, прибавих.

Към обед, когато фелдшерът се върна, един брадясал селянин дотича и съобщи, че бабичката била много зле, устата й посинели. Лекарството не помогнало.

— Какво лекарство? — ме погледна учудено фелдшерът.

Силно смутен, извадих от чантата шишенцето с тъмната течност и му го показах.

Фелдшерът ядосан ми се скара, но веднага заметна чантата, заповяда на селянина да намери прясно мляко и тръгна.

После разбрах, че съм дал на бабичката мораво рогче. Но тя имала още дни да живее, пък и капките не са били много.

След като бабичката беше спасена, в палатката се устрои съд с участието на пристава. През време на съвещанието стражарят стоеше вън на пост, а палатката беше блокирана от любопитни, които различно коментираха случката. Някои предлагаха да ми ударят един пердах, но други ме защищаваха и смятаха фелдшера за виновен. Въпреки искреното съжаление за грешката, която неволно бях сторил, аз смятах последните за по-прави.

Най-сетне ме повикаха вътре, за да ми прочетат присъдата.

Приставът, след като ми прочете цяло „евангелие“, строго каза:

— За случая има две наказания: едното е да преспиш в мазето на участъка заедно с лудия Чочо, а другото е да изпиеш две дози олеум рицини (рициново масло). Избирай!

Изпаднах в ужас само от предположението за възможността от първото наказание, но и второто не обещаваше нищо хубаво, макар и да не разбрах от латинското название за какво се отнася. Затова се колебаех. Но Данчо, който беше дошел с мене за кураж, ме смушка и аз се съгласих на второто. Не беше лесно да преспиш с луд, макар и само една нощ.

Приемането на дозите олеум рицини все пак стана насилствено. Приставът държеше устата ми разтворена, а стражарят сипа в нея дозите.

Процедурата се свърши набързо. Приставът ме изпъди, като каза:

— Оттук нататък природата е на твое разположение…

След два дни, изтощен като войник от разбитите Наполеонови войски и придружен от Данчо, се мъкнех бавно към Стипоне.