Гьончо Белев
Патилата на едно момче (10)

10
Азиатци

Забутаното в буренясалия двор на джамията теке^[1] често не ми даваше да спя нощно време. Имаше нещо тайнствено, привлекателно в него. Не бях виждал друга такава сграда. То представляваше голяма цилиндрична постройка, покрита със зеленясали керемиди, между които беше поникнала трева. Текето нямаше отвън никакви прозорци и вратата беше зазидана. Само на около два метра височина зееше една дупка, колкото да си провре човек главата.

Баба Тана ми беше разправяла много страшни работи за това теке.

— Там, баби, едно време играеха дервишите. Много християнски свят е погинал в него.

— Вярно ли е, бе тате? — запитах аз баща си.

— Остави тия азиатци! Не ме разпитвай за тях! — намръщено ми отговори той.

Това още повече разпали любопитството ми и аз реших на всяка цена поне да надникна в дупката. Почнах да пренасям камъни и да ги трупам до кръглата стена. Щом грамадата стигна нужната височина, нетърпеливо се покатерих по нея, прекръстих се и си мушнах главата в отвора. Вътре беше черна тъмнина и въпреки продължителното ми взиране не можах да открия никакви човешки кости. Усещаше се само тежка миризма на мухъл.

Първото разузнаване не ме задоволи. По цели нощи се мъчех да измисля средство, с което да разгадая тайната на текето. Най-сетне го открих.

Един следобед сграбчих наръч слама от близка до джамията купа и през отвора я натиках в текето. Запалих донесената борина, хвърлих я върху сламата и веднага си наврях главата в дупката. Борината угасна, но аз все пак продължавах да се взирам в тъмнината. Струваше ми се, че забелязвам нещо като череп.

Неочаквано усетих силен удар върху гърба си. В бързането да си измъкна главата си изпожулих ушите. Скочих от купчината камъни и докато се изправя, циганчето Демир вече прескачаше оградата.

Кръвта, която течеше от ухото ми, ме караше да кипя от злоба — трябваше да си отмъстя.

Изтичах до в къщи и без да ме забележи някой от домашните, измъкнах от мазето руския щик, останал още от войната, набучих го на тояга и с тази „пушка“ се втурнах към Демирови, за да нападна неприятеля. Обаче сметката ми излезе крива. Дъбовата порта беше заключена, а оградата — висока и не можех да я прескоча. Но желанието за мъст не угасваше и аз, като отстъпих няколко крачки назад, взех тоягата с щика като пушка за бой с нож и с почти помрачено от злоба съзнание почнах да муша портата и да викам, колкото ми глас държи:

— Азиатци-и-и!

Но изглежда, че в къщата нямаше азиатци, защото никой не се обади.

Уморен от мушкането на вратата, аз турих „пушката“ на рамо и отстъпих. Не бях стигнал още завоя на улицата, когато изведнаж се показа бащата на Демир с вързоп сено на гърба си. За миг злобата ми се пренесе върху него. Аз се дръпнах встрани и затулен зад едно дърво, изчаках да мине „азиатецът“. Тръгнах дебнешком след него, извадих от джеба си кибрита и подпалих сеното. То изведнаж пламна. Аз се скрих. „Азиатецът“ хвърли на земята подпаленото сено и започна да се озърта. Щом ме видя, спусна се към мене, но аз успях да избягам.

Вечерта, когато се върнах в къщи, получих от баща си такава плесница, че ако бе последвала втора, сигурно щях да падна в несвяст.

— Ако и втори път ми забъркаш такава каша и ходиш по циганската махала да палиш на хората сеното, да знаеш, че ще те обеся като оная сврака, която още виси за плашило пред плевнята! — се закани баща ми.

И наистина, макар и често да погвах Демира, нито един път не се осмелих да навляза в циганската махала. Плесницата, която получих от тате за подпаленото сено на „азиатеца“, пресече всяко подобно желание.