Гьончо Белев
Патилата на едно момче (7)

7
Цигулка вместо „дървен господ“

Струва ми се, че никога не съм се радвал толкова, както когато ни съобщиха, че ще имаме нов учител и че той ще бъде Панко Радуилчето. За него много често се говореше в Стипоне. Всеки се учудваше, че той свърши самоковската семинария едва на седемнадесетгодишна възраст.

Но той не се запопи, а стана учител.

Когато за пръв път се яви в класната стая, Панко Радуилски беше заменил попското расо с тъмносини граждански дрехи. Косата му беше подстригана, лицето избръснато, а малките пухкави мустачки — увиснали надолу. Нежните му гълъбови очи шареха дяволито. В ръцете си вместо „дървен господ“ държеше цигулка.

— Хайде, деца, аз ще свиря, а вие пейте след цигулката — звънливо прозвучаха първите му думи.

Той засвири „Красната ливада“ и ние запяхме. Лъкът, който се плъзгаше по струните, сякаш ни издигаше и водеше из полето.

— Много добре, деца! — ни похвали учителят, когато изпяхме песента.

Дните се нижеха, всичко вървеше леко и приятно и ние не усещахме как минава времето.

В междучасието учителят Радуилски винаги излизаше с нас на двора и ни учеше на разни игри. А в час той сядаше на масата вместо на стола и свободно си клатушкаше ту единия, ту другия крак. Ние мирувахме и жадно гълтахме всяка казана от него дума. Той говореше приятно и разказваше увлекателно. На някои места гласът му ставаше особено топъл, с което ни затрогваше.

Веднъж в час по „закон божи“ той ни разказваше трогателната история за отвличането на Йосиф от братята му. Ние го слушахме със зяпнали уста и пазехме мъртва тишина. Аз, изтръпнал от вълнение, не смеех да поема дъх. Щом стигна до мястото, когато братята хвърлят Йосифа в сухия кладенец сред пустинно място, нещо започна да ме души и въпреки усилията ми да се овладея, избухнах в плач. Аз преживявах сцената в цялата й трагичност.

— Мълчи, Минко, мълчи да свърша урока! — се опита да ме успокои учителят.

Но тъй като аз продължавах да хълцам, той каза:

— Недей така, Минко, аз само се пошегувах. Това с Йосифа никога не е ставало. Измислица е. Никъде няма толкова жестоки братя.

Изненадан и поуспокоен, аз млъкнах и учителят можа да продължи урока си. Накрая грабна цигулката, засвири една весела песен и възстанови доброто настроение.

Друг път в час по писане учителят Радуилски извика на черната дъска Юсуф, единственото турче в нашия клас, и го накара да напише думата стълб.

Юсуф излезе от чина, взе тебешира с треперещи ръце и след дълги колебания написа истълб.

— И тази хубава! — меко го смъмра учителят. — Аз ти казвам да напишеш думата стълб, а ти ми пишеш истълб. Внимавай по-добре какво пишеш!

Юсуф писа, бърса, писа, бърса и в края на краищата върху черната дъска отново се мъдреше йероглифно написаната дума истълб.

Ние всички едва сдържахме смеха си, а учителят му каза:

— И това не очаквах от тебе, Юсуфе! Ти, който пееш толкова хубаво, да не можеш да напишеш една проста дума!

— Ама, господин учителю, не може ли да напиша дирек? — през сълзи попита турчето.

Учителят го погледна учудено, после се удари по челото и меко каза:

— Може, може, Юсуфе!

Турчето написа дирек.

Стаята гръмна от смях.

После учителят ни обясни, че турците не могат да произнасят едновременно две съгласни и затова слагат пред тях по една гласна и казват Истоян, Истамбул и т.н.