Гьончо Белев
Патилата на едно момче (44)

44
Юнак

След смъртта на Дорчо тате разпродаде материалите от мелницата и се върна отново към кожухарството. Стана мълчалив. Той съзнаваше, че завинаги му се е изплъзнала възможността да върши търговия. Освен с чичо Мито с никого другиго не общуваше. Даже и не излизаше. До такава степен се затвори в себе си, че и вечер не идваше при нас, а спеше в дюкяна на тезгяха.

През деня обаче ние все пак трябваше да му помагаме.

— М-м-м-м, м-м-м — тихо скимтях аз вече от няколко дни и поглеждах към тате. Той шиеше и се правеше, че не ме чува.

— А бе Божине, ще се разболее детето, нека да му купим юнашки дрехи! — се престраши най-сетне мама, като престана да наплита чорапа.

— С какво, с въшки ли? — отвърна сопнато тате.

— Е, ще му намерим най-после колая.

— Ти май че си търсиш белята! — тате спря да шие, вдигна на челото си очилата и викна: — В брашнарника се гонят мишките, а ти бълнуваш за юнашки дрехи.

— Ама слушай… — се опита да възрази мама.

— Стига!

Аз усилих плача.

— Какво стига, когато детето ще се разболее.

Аз използувах тези мамини думи и се разревах още по-силно. Престорих се дори, че ми прилошава и паднах от стола. Мама ме заля с вода. Тате скочи, изправи ме на крака и ми шибна една плесница. За да избягна втората, аз се дръпнах и изхвръкнах от дюкяна.

— Нищо му няма на хайманата! — ме догониха навън татевите думи.

— Да ти кажа правичката, Божине, детето си има скътани пари.

Аз се вслушах.

— Откъде?

— От „докторлъка“ си.

Тате се зачуди. Мама и през време на глада ни не беше посегнала на тия пари. Това повлия на баща ми и той отстъпи.

— Добре, щом е така, поръчай му панталони, а пък белия калпак ще му ушия аз.

— Минко, ела тук, баща ти е съгласен. Хайде целувай ръка!

Аз целунах коравата татева ръка. Неговите очи бяха тъжни. Никога не бях го виждал с такъв скръбен поглед.

Мама развърза една кърпа и изсипа сребърните монети на тезгяха пред тате. Той не посегна към тях, а се замисли и загледа навън.

Още същата вечер в училищния двор аз се похвалих на главатаря Павел колар Петков, че ще имам юнашки дрехи.

— Поздравявам те, Минко! — отвърна главатарят и веднага извика: — Строй се!

Почнахме с клякане, ставане, превиване и извиване на тялото.

— Ама, Минко, ти не внимаваш! — ме смъмра главатарят. Бях сбъркал. Когато всички клякаха, аз се изправях. — Трябва повече да се съсредоточаваш!

„Съсредоточаваш“ беше за мене нова дума. Тя бръмчеше като мухичка в главата ми и не ми даваше мира. Сега грешех още повече.

Главатарят се ядоса:

— В този номер ти, Минко, няма да вземеш участие! Ще вдигаш тежести. Мисля, че в това ще те бива.

Павел колар Петков нареди три камъка, различни по големина и тежест.

— Почни!

Всяко юначе посягаше към по-лекия камък и го вдигаше успешно над главата си.

Тъй като главатарят каза, че ще ме бива за тази работа, аз веднага сграбчих най-тежкия. Стиснах зъби и напънах мускули. Камъкът не мръдна. Насилих се пак, но този път ме постигна нещастие. Чу се звук, от който всички прихнаха да се смеят. Главатарят се престори на глух.

— Строй се за пирамида!

Тук вече никой не можеше да ме надмине.

— Магарешката група две крачки напред, марш!

Групата изскочи напред.

— Легни!

Всички се превиха, опряха ръце на земята и издуха гърбове.

— Втора група, качи!

След това — третата, четвъртата, петата — юнаците се камарчеха върху гърбовете на другарите си.

Дойде и моят ред. Аз бях върхът на пирамидата. Покатерих се като котка, стъпих на двата последни гърбове и разкрачен, се изправих. Главата ми се изравни с керемидите на склада за дърва. Това ме окуражи и аз извиках с целия си глас:

— Ура-а-а!

— Браво! — ме похвали главатарят. — Същинска Хеопсова пирамида. — Той беше във възторг.

„Хеопсова, Хеопсова“ — пак нова дума, забръмча в главата ми.

Гимнастическите ни упражнения щяха да се състоят в училищния двор.

В неделя още отрано облякох юнашките дрехи. Не можех да им се нарадвам.

— Ох, на мама юнакът, какъв ми е хубавичък! — ме тупаше по рамото мама. — Хайде, сине, ти си послушен, изтичай до джамията, та набери малко щир за прасето. Ето запаши тази престилка, в нея ще береш.

Неохотно, защото времето за игрите наближаваше, аз взех престилката и се втурнах към джамията.

Дворът на джамията беше целият буренясал. Запасах престилката и почнах да късам върховете на щира. Вършех го механически — умът ми беше зает изключително с предстоящите гимнастически игри и двете чужди думи: „съсредоточаваш“ и „Хеопсова“. Пред мене щръкнаха два големи и пълни със семе върха на щир. Пресегнах да ги откъсна, но не ги стигнах. Вдигнах крак да прекрача, но тъй като не докоснах земята, помислих, че е трапчинка и скочих в нея. Изведнаж ми притъмня и чух като насън „Хеопс…“

— Бр-р-р-р — изръмжах, като несъзнателно се улових за облите и хлъзгави камъни.

Бях паднал в отвора на изоставен бунар сред буренака.

Бавно се заизкачвах нагоре. Зъбите ми тракаха от студ. Целият бях измокрен. Юнашкият ми калпак остана в бунара, а от дрехите течеше вода.

Откъм училището се чу кларне.

Този път Хеопсовата пирамида се изгради без връх.