Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случки из живота на Минко Минин (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2014)

Издание:

Гьончо Белев (Гьончо Георгиев Белев)

Патилата на едно момче

 

Роман

Трето издание

 

Редактор: Иванка Филипова

Художник: Любен Зидаров

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Нели Златарева

 

Дадена за печат на 22.X.1965 година. Излязла от печат на 20.III.1966 г. Формат 1/32 84/108. Тираж 20 000. Печатни коли 9. Издателски коли 6,83. Цена 0,53 лева.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1966

Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

23
Трогателно посрещане

В средата на месец септември учебните занятия още не бяха започнали. Тъкмо се бяхме записали и ни разпуснаха за обирането на царевицата. След свършването на тази полска работа пък започнахме да се подготвяме за посрещането на граф Игнатиев. Малките ученици режеха къси пръчици, а ученичките поръбваха трикольорчета. По-големите деца ковяха плата върху пръчиците и купът от байрачета растеше. Едновременно с това учителят Радуилски ни учеше да пеем един приветствен химн.

— Игнатиев е стигнал Пловдив — каза дошлият от гарата чиновник.

Беше събота, ясен септемврийски ден. Слънцето припичаше. Още от дванадесет часа перонът на гарата и цялото поле от двете страни на линията се изпълниха с хора. Освен местните граждани бяха дошли и селяни от близки, па и от по-далечни села.

Ние, учениците, заедно с учителите бяхме заели челните места. След нас се редяха чиновниците, зад тях търговците и еснафът, а по-нататък народът. Въпреки заповедта на околийския началник за тишина глъчката не стихваше.

Изведнаж някой извика:

— Път, моля! Дайте път!

Народът напираше.

— Път! — кресна околийският и сабята му блесна във въздуха. Хората се стъписаха, разделиха се на две и съдийката, доста пълничка, мина гордо-гордо с букет в ръка.

Едва заела предно място, и се чу пищялката на локомотив. Сега вече гласът на началника се стопи. Народът забръмча като кошер. Откъм завоя на линията се появи пушек, а малко след това се показа и локомотивът, който силно пухтеше.

Влакът спря.

— Ре, си, сол — тихо даде тон учителят Радуилски.

— „Русите са наши братя, наша плът и наша кръв…“ — гръмна, но не по ре, си, сол известната тогава българска песен.

Още не свършили, и рамката на един вагонен прозорец се изпълни с едрата фигура на генерала.

— Ура-а! Ура-а-а! — се раздраха гърла от викове. Това продължи няколко минути и ако граф Игнатиев не беше дал знак за спиране, „ура-то“ може би щеше да продължи до вечерта.

Той искаше да говори, но съдийката го изпревари. Тя се повдигна на пръсти и му поднесе букета. После се изкашля и смутено заговори:

— Ние винаги ще имаме за идеал начертаната от вас Санстефанска България — каза тя на македонски диалект.

Граф Игнатиев попита:

— Ако съдя по вашето наречие, вие сте македонка, нали?

— Да, ваше сиятелство — отвърна с треперещ глас тя.

— Предайте на вашите съотечественици да не губят своите сили. Събирайте ги и в момента, когато всичко бъде готово, аз ще ви дам първия сигнал да употребите вашия юмрук — и той вдигна свитата си на юмрук ръка.

— Аман, бе Игнатиев! — чу се гласът на македонеца дядо Нуне, който беше успял да се промъкне доста близо до вагона.

Учителят Радуилски използува краткия промеждутък на относителна тишина, удари камертона по нокътя си и с глава, скрита между нас, отново даде тон:

— Ре, си, сол.

Отново прозвуча същата песен, изпълнена от пискливи детски гласчета. Но сега вече пропяха и чиновниците, а след тях и народът. Байрачетата се вдигнаха нависоко и почнаха да се веят.

Граф Игнатиев се трогна. Вдигна ръка. Песента замря.

— На колене! — изкомандува околийският.

Хилядният народ коленичи и се наведе за поклон. Скрит зад учителя, аз се надигнах и обхванах с поглед перона. Той беше почернял от издути гърбове.

Развълнуван, граф Игнатиев се опита да заговори, но не можа да се овладее и заплака. Това повлия на околните хора и те също се разплакаха. Вълната от плач се разнесе и по-нататък и заля цялото разчувствувано множество. Хълцаха чиновниците, хълцаха железничарите, пътниците, децата, мъже, жени, всички без изключение.

Плачът се усилваше и нямаше кой да даде сигнал за тръгване. Машинистът, чието изцапано от сажди лице също беше набраздено от потоци сълзи, погледна часовника, съобрази и даде пълна па̀ра на локомотива. Сигналната камбана обаче не удари. Влакът тръгна. Покатерилите се по вагоните хора едвам успяха да наскачат и изпопадаха върху множеството, което размахваше кърпи.