Гьончо Белев
Патилата на едно момче (24)

24
Новият Диоген

Ранна пролет. Дните бяха още студени. Дюкянджиите често прибягваха до кафенето, за да си стоплят ръцете. Вучо още палеше печката. Беше му приятно да идват при него. Научаваше новини, пък и пари падаха по малко.

Тази сутрин, макар че в кафенето имаше доста хора, беше тихо. Никой не говореше.

— Да не минава пренос, та мълчите? — още неседнал, каза Анго, синът на хаджи Станьо.

— О, Анго, добре дошел! Какво има по Софията?

— Хора има, Вучо, много хора, а не като в Стипоне!… — той не се доизказа. Смукна силно цигарата и шумно изхвърли дима навън.

Никой не шукна. Всички знаеха, че е заядлив и не искаха да се залавят с него.

Анго беше най-големият син на ходжата. От пиене на ракия лицето му беше спечено, а погледът мътен. Обличаше се по граждански — с бомбе, дрехи от европейски плат и лачени обувки. Който не го познаваше, би помислил, че с тая подстригана брада, черни засукани нагоре мустаци и колосана яка ще да е поне бирник или дори началник на земеделската каса. Но той си беше само Анго. Никога нищо не работеше. Продаваше имоти, отиваше в София и там пропиляваше всичко.

Хаджията имаше още двама сина. Средният, още докато беше жив баща му, задигна от скритите наполеони триста парчета, прогуля ги из Пловдив, губи се известно време и най-после хаджията узна, че станал музикант в някой тракийски полк. Не се върна вече в Стипоне. Умрял във военна болница.

Най-малкият беше малоумен. Той не излизаше от къщи, държаха го затворен.

Когато Анго се прибереше в къщи, най-голямото му удоволствие беше да гуляе с циганина Манго. Затова хората ги наричаха ту анговци, ту манговци.

Анго често си позволяваше жестоки шеги над Манго. Караше го да ляга по гръб в Стоювата кръчма и му наливаше с фуния вино в устата. Циганинът се съгласяваше на това, тъй като получаваше по един грош подарък.

Сега Анго търсеше повод да се спречка с някого във Вучовото кафене.

— Е, колар Петко, каква е хавата? — подкачи той седналия до тезгяха колар.

— Добра е! Но не прилича на млад човек да говори така с по-стар от него — отвърна обидено чичо Петко. Той беше тих човек, но сега го доядя на този пияница.

Анго скръцна със зъби. Не беше свикнал да му се правят забележки.

— Добре, дядо Петко, щом е така, я ми кажи защо остана тук твоят Павел?

— То не е твоя работа! — отвърна троснато коларят.

— Че не е моя, не е, ама все пак питам, срамота ли е? — гласът на Анго стана дрезгав и зъл. — Ти беше проглушил света, че Павел учи за владика, пък то какво излезе… — той погледна Вучо и му смигна.

Чичо Петко плати кафето си и без да каже ни дума повече, излезе.

Павел колар Петков следваше втора година в семинарията. Според баща му той бил първият ученик и затова хората се чудеха защо след коледната ваканция той не замина, а си остана в къщи. По същата причина и Анго, който му беше съученик в основното училище, сега се подкачи с баща му.

Павел не обичаше Анго и странеше от него. Не ходеше по кръчми, а седеше в бозаджийницата. Той се беше налапал със знания, философствуваше много и говореше разпалено за световните работи. Мнозина го слушаха със зяпнали уста.

— Храна трябва не само за стомаха, но и за душата. Човек, лишен от духовна храна, е равен на животно. Като Анго например.

Говореше за Наполеон, за ползата от лекарите, за изобретателя Едисон, но никога за религия.

— Сигурен съм, че никой от вас не е чувал за доктор Давила̀.

Младежите, пък дори и възрастните, които през това време се намираха в бозаджийницата, цъкаха с уста.

— А пък именно той е открил цяр против болките в стомаха. — Павел извади от джеба си бучка захар и шишенце, пълно с кафява течност, капна няколко капки и подаде захарта на един от калфите, когото никак не болеше корем.

Друг път пък пренесе слушателите си в древна Гърция, като им разправи за Диоген.

— Та ви казвам, този Диоген е търсил хора. Собствено не какви да са хора, а човеци, истински човеци.

Трети път предложи да се даде представление.

— Знаете ли какво е това представление?

— Знаем, знаем, нали миналата година идва един талианец с кукли.

— Не! — извика Павел и махна с ръка. — Аз ви говоря за театър, в който играят живи хора, а не кукли! Сега в цяла България в по-събудените градове се дават представления. Само Стипоне спи!

— Добре, бе Павле, да дадем и ние представление, ама как, какво ще представим? — обади се Манаси, калфата на Петър Чипия.

— Не берете грижа, аз ще ви науча.

Предложението се прие.

На другата вечер Павел събра хората и започна да им обяснява.

— Ще представим Диоген. Той е светла личност. Аз ще бъда този мъдрец. А вие — второстепенните личности. Друго — да помислим и за друго нещо…

— Васил Левски! — се обади Манаси.

— Прав си! Ще го дадем в жива картина. И него аз ще играя.

Подготовката започна, репетициите се правеха най-редовно и най-сетне настъпи денят на представлението.

В дъното на голямата училищна стая направиха върху газени сандъци сцена. Вместо завеса Павел обтегна шарена черга.

Салонът беше пълен с публика.

Циганинът Ибо свиреше с кларнето.

Удари училищният звънец, осветлението изгасна. „Завесата“ се вдигна и всички ахнаха. На сцената бяха изправени с отворите нагоре няколко каци, които изпущаха неприятна миризма. Изведнаж из каците започнаха да се подават главите на някои калфи.

В залата гръмна смях.

— Тс-с-ст! — изсъска Петър Чипия.

На сцената се появи Павел колар Петков с фенера на баща си. Той беше бос, с препасано на кръста попско расо, гологлав и с разрошени коси.

— Диоген! — извика някой от публиката.

— Тс-с-ст!

Новият Диоген размаха фенера и почна да се взира в каците. Той тупваше по темето всеки калфа, който нетърпеливо надигнеше глава.

— Какво търсиш, Диогене? — се чу глас от една каца.

— Човеци търся, но истински човеци, а не тунеядци.

„Артистите“ любопитно се изправиха в каците си. Това не беше предвидено в пиесата, но се хареса на публиката, която почна да ръкопляска.

— Ето такива човеци търся аз — сериозно каза Диоген, като посочи с протегната ръка главите в каците, — такива човеци, които не грабят народа, не лихварствуват, а се стремят към светлина!

Залата гръмна от одобрителни викове. Орце Солунчето напусна представлението. Кларнето отново запищя.

Дойде ред и на втория номер. Звънчето иззвъня. Завесата на части се вдигна отново.

На сцената беше построена същинска бесилка. Облеченият в комитски дрехи Павел колар Петков беше стъпил върху буренце от коняк. Главата му беше впримчена във въже, завързано за бесилката. Джелатската роля играеше Манго. Изправен до бесилката, той държеше края на увитото около кръста му въже и чакаше заповед. Около бесилката стояха няколко облечени в турски дрехи калфи с изписани мустаци и начернени със сажди лица.

Изведнаж светна бенгалски огън.

— Бутни бурето! — изрева един от „турците“.

Бурето се търкулна, обаче Манго не охлаби въжето, както му беше заповядано, а го задържа стегнато на кръста си и Павел действително увисна на бесилката. Той зарита с крака. „Турчинът“ Манаси веднага съобрази и удари силно по ръката циганина, който изпусна въжето. „Левски“ се строполи на сцената и повлече със себе си „палача“.

Някой извика:

— Вода!

Колар Петко и жена му се втурнаха към сцената. Чу се плач. В залата настъпи смущение.

Но „Левски“ бързо се съвзе. Той скочи, махна въжето от шията си и каза:

— Мълчи, мамо, такава ми е ролята!

Завесата падна, но още преди да писне кларнето, тя пак се вдигна и Павел заговори:

— Почитаеми госпожи и господа! Мръсният хаджи Станьов син и тук си показа истинското лице. В турско баща му искаше да предаде Левски, а сега той посегна и върху мене. Циганинът призна, че Анго му обещал още един лев, ако задържи повече въжето. Но той се лъже. Тези, които преди малко бяха в каците, люто ще му отмъстят.

— Ура-а-а! — се чуха гласовете на калфите.

— Да живее Левски! — се обадиха някои от публиката.

Павел колар Петков направи дълбок поклон.