Гьончо Белев
Патилата на едно момче (6)

6
Истински и фалшив плач

Падналият преди Коледа дебел сняг се стопи набърже. Няколко дни слънцето беше силно, пролетно. Хората се раздвижиха. Почнаха да изкарват добитъка навън. Телетата с вирнати опашки тичаха като луди около купищата вършина. Всички се радваха на хубавото време.

Но то не трая дълго. Току след Васильовден задуха северният вятър и за два дни цялото стипонско поле се скова от сух студ. Селяните, които идваха в дюкяна на баща ми, въртяха разговорите си все около опасността от измръзване на оголените посеви.

Ние децата обаче се радвахме на тоя студ, защото за обед не се връщахме в къщи, а оставахме да се храним в училището. Това ни беше едно от най-приятните удоволствия. Пък и училищният прислужник, бае Тодор, оставаше доволен — ние му помагахме, пренасяхме на сушина насечените от него дърва.

Училището, в което учехме, беше служило за църква известно време след Освобождението. Това личеше и от образите на някои светии, които още прозираха през олющената мазилка. Но въпреки присъствието на тези светии нашите лудории не спираха. Всеки ден измисляхме разни игри, на които светиите биха се мръщили, ако можеха да ни видят.

Но един ден беше страшно студено и ние, въпреки че звънецът не беше още бил, се прибрахме в класната стая. И тук, разбира се, крещяхме, колкото ни глас държеше, и се биехме с шапките си.

Тъкмо когато глъчката беше най-голяма, вратата внезапно се отвори. Всички се сковахме на местата си. Но за голяма наша изненада вместо учителя в стаята се яви бае Тодор. Настъпи обрат — ние отново се развикахме.

— Млъкнете! — по даскалски ни изкряска той.

Помислихме, че след него идва Дървения господ — учителят Пенчо Стамов, и веднага се умирихме.

Използувал настъпилата тишина, бае Тодор някак си тържествено каза:

— Деца, за днеска учението се отлага! Умряла е княгинята. Всички на двора!

В това време камбаната заудря на умряло. Биеше силно и проточено.

Ние се струпахме пред вратата, всеки напираше да изскочи пръв навън. Някои започнаха да скачат дори през прозорците. Толкова голяма беше радостта, че няма да учим.

От радост и от студ засилихме лудориите на двора. Едни се боричкаха, други се прескачаха, а трети тичаха като коне, за да се стоплят.

— Строй се! — се чу изведнаж гласът на Пенчо Стамов. Той беше мрачен и здраво стискаше в ръката си „дървения господ“. — В круг! — на руски допълни той заповедта си.

Ние го обградихме като стадо овце. Всеки беше любопитен да узнае какво става. Защо например Дървения господ има черно на ръкава си?

— Княгинята умря! — започна той. — Цяла България е в траур! Тя зове за скръб вашите кратуни!

Ние го гледахме плахо и не знаехме какво да правим. И преди Никулден беше умряла една руска княгиня, но тогава учихме. Пенчо Стамов ни каза само няколко думи в час и нищо повече. А сега ни изкара навън от класната стая и камбаната биеше неспирно.

— Къде си се зазяпал? Защо не плачеш, бе, чутура черешова! — неочаквано изкрещя Пенчо Стамов и стовари „дървения господ“ върху гърба ми.

От този жесток удар аз истински се разплаках. Другарите ми излязоха по-съобразителни — те побързаха да наплюнчат очите си и започнаха животински да реват. Училищният двор заприлича на гробище, изпълни се с плач и ридания. По лицето на Пенчо Стамов плъзна доволна усмивка. Но тя изчезна веднага, щом се появи околийският началник. Той едва се държеше на краката си — толкова беше „скръбен“, т.е. пиян. Все пак поздрави и каза:

— Успокойте се, деца! Така било писано и това нещастие да ни сполети!

Но понеже мястото, където се беше сложил „дървеният господ“, не беше престанало да ме боли, аз зациврих още по-силно и с това заслужих особеното внимание на околийския началник, който се наведе над мене, каза ми няколко думи и ме погали по главата. После се сбогува и си тръгна.

Но преди още да се отдалечи, Пенчо Стамов като диригент вдигна „дървения господ“ и ревът отново се усили. Околийският се обърна и ни изгледа така съчувствено, сякаш наистина скръбта беше обхванала цяло Стипоне.