Гьончо Белев
Патилата на едно момче (19)

19
Удар от засада

— Божине, каквото ще правиш, прави — нямаш време за губене, нямаш време за губене! — още от вратата заговори чичо Мито Ачкакански.

— Какво има, бе Мито? — зачуден попита тате.

— Снощи Орцето се върнал от София и се заканвал в Стоювата кръчма, че щял да дойде дохак на твоята шопска глава.

— Тъй ли? Ще видим — тате се мъчеше да си даде вид, че тая закана не го много-много тревожи.

— Лош човек, брей! — чичо Мито поклати глава. — Разправял, че прехвърлил всички записи от ония „фустанели“ — жените де — на някакъв софийски прошенописец.

— Аз съм си виновен, Мито — започна тате, като слезе от тезгяха и си заотупва потурите, — сам вкарах вълка в кошарата. Що ми трябваше да го прибирам в къщи! Ама на̀, дожаля ми тогава. Бежанче, помислих си, как да го оставиш? Хора сме!

— Това е минало. Няма защо да приказваме за него! Слушай сега да ти дам един съвет. Прехвърли още днес всичките си имоти върху Мина. Па нека Орцето лапа вятър.

— Такова нещо аз не мога да сторя, Мито! — тате беше ядосан. — Не се приравнявам с ония! За нищо на света няма да заменя тия потури — и той ги подръпна с ръце, — с фустанела. Не се крия аз зад женски фусти. — Баща ми с презрение намекваше за това, че Колчо Терзията, Цвятко Сарача и Петър Чипия бяха приписали всички имоти на жените си. — Аз съм шоп, ти знаеш това. Каквото съм надробил, ще си го сърбам!

— Във всеки случай помисли, додето не е станало късно! — все пак настоя чичо Мито и си тръгна.

— Няма какво да мисля — измърмори тате, — да става, каквото ще!

Но беше вече късно за мислене. Още на другия ден пристигна в Стипоне един едър, пълен гражданин, с пъстра дреха и кафяво бомбе.

Тате, който често се срещаше със софийски търговци, покани любезно господина, като поръча кафе.

— Благодаря, бае Божине, само че аз идвам по една доста неприятна работа — малко сконфузено каза гражданинът. Личеше си, че татевата любезност го поставя в неудобно положение.

— Нищо, ще я оправим някак си — отвърна баща ми, като се мъчеше да запази самообладание. Той се беше досетил, че тази работа ще е нещо във връзка с полиците.

Софиянецът бръкна в джеба си и извади един издут от книжа кожен портфейл.

— Това нали е ваш подпис, бае Божине? — все така любезно запита гостът и поднесе на тате няколко записа.

— Мой е! Не отказвам! — гласът на тате леко затрепера. — Минко, я си иди в къщи. Хайде, тия разговори не са за деца.

Но нищо не се запази в тайна. Мама научи всичко. Тя плачеше по цели нощи и се караше на тате. Той мълчеше.

На бърза ръка и на безценица тате продаде ниви и ливади и плати наполовина поръчителството. Останаха само дюкянът и голямата къща, която тате даде под наем на новия околийски началник.

— Хайде, милинките ми — мама ни галеше като сирачета, — помогнете ми да пренесем покъщнината в дюкяна. Ние сме вече сиромаси и ще живеем пак на тясно.

— Оттук нататък всички ще помагате в дюкяна, та дано изплуваме някак си! — прибави тате. Той като че ли беше почнал да губи своята самоувереност.

Но зимата беше студена. Щом мина Никулден, заваля едър сняг, после постепенно стана по-гъст, но по-дребен, сякаш го сееха през сито. През нощта натрупа дебелина и това окуражи всички ни. Кесиите се развързаха и поръчките се увеличаваха от ден на ден. Това създаде у нас надежда за по-добри дни. Тате даже ходи в София да донесе някои по-хубави кожи за подплата на палта.

Започна се усилена работа. Тате почти не спеше. Газовата лампа светеше по цяла нощ. Всички помагахме, всеки от нас вършеше определената му работа. Мама хващаше двете ръчички на брат ми Пенко, духаше с уста, за да ги стопли, после вмъкваше между палеца и показалеца памучното чиле и го караше да го изопне с ръцете си.

— Дръж по-опнато чилето, та да мога по-бързо да навивам кълбото!

Пенко дремеше, но все пак изпълняваше това, което мама искаше. Еленка пък вдяваше конци в иглите и ги набучваше в игленика. Тя изрязваше и тънките каишки, на които аз изстъргвах вълната.

През време на работа всички мълчехме. Но това действуваше угнетително, още повече че мама често въздишаше.

Изведнаж тате забождаше иглата в кожата и се изкашлюваше.

— Почивка! Я, Минко, вземи библията и ни почети нещо от нея!

Тате сваляше очилата и се заглеждаше към купа скроени шапки.

— Какво да чета, тате?

— За Мойсей!

Баща ми много харесваше историята на Мойсея, особено главата, в която се описваше излизането му от Египет.

Щом свърших четенето, той въздъхна и като се загледа в малкия Пенко, каза:

— Щом се отборча, и аз като Мойсей ще ви изведа от Стипоне. — Тате говореше сериозно и тържествено.

— Моля ти се, Божине — веднага се разплака мама, — не говори за изселване. В Стипоне съм се раждала, тук искам да умра.

— Добре, добре — ядосано отвърна тате и се залови отново за работа.

Към Коледа всички скроени шапки бяха ушити и баща ми ги подреди по големина на полиците.

Почти по същото време с една кола стовариха пред бакалницата на Орце Солунчето няколко големи сандъка.

Не се мина и час, и по чаршията прогърмя гласът на Орцето:

— Шапки, шапки за всякакви глави! И за малки, и за големи! Превъзходни и по европейски калъп!

И наистина Орцевите шапки бяха по-хубави от нашите. Те бяха шити от къдрави агнета и дъната им не бяха равни като нашите, а остри, дълбоки и фуниеобразни. Щом се явеше купувач, Солунчето натискаше върха на шапката и за миг дъното заприличваше на увита на кравай баница. Това се харесваше особено на младежите и шапките се разграбваха.

Тате зеленееше от яд. Нашият дюкян беше почти празен, рядко идваше купувач. Това го отчая и той намали цената на шапките под действителната им стойност.

— Горе-долу си прибрах капитала — казваше баща ми, за да поуспокои мама, която живееше в непрестанна тревога. — Може и нещо да остане за работата. Що са дни занапред — наши са.

Тате се мъчеше да прикрие разочарованието си. Пък и искаше и ние като всички хора да прекараме малко по-весело празниците.