Робърт Джордан
Нова пролет (27) (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Епилог

Следващото утро завари Айездайшар потънал в траур, бели знамена се вееха по всички кули, слугите носеха бели ленти, вързани на ръцете им. Мълвата из града вече говореше за поличби, предрекли смъртите, за комети в нощта и за пламъци в небето. Хората умееха да пречупват онова, което са видели, до познатото им или до онова, което им се иска да вярват. Изчезването на един войник и дори на една Айез Седай остана незабелязано покрай дълбоката скръб, от която и силни иначе мъже ридаеха по коридорите.

На връщане, след като унищожи вещите на Мириън — след напразното усилие да намери някакви податки за Черни сестри, — Моарейн предпазливо отстъпи път на Едейн Арел, която се плъзгаше по коридора, облечена в дълга бяла рокля и с късо подрязана коса. Шепнеха, че е решила да се оттегли от света. Според Моарейн вече го беше направила. Невиждащите й очи изглеждаха пусти и състарени. На Моарейн й напомняха донякъде за очите на дъщеря й — същото отчаяние и съзнание, че смъртта идва.

Когато влезе в покоите си, Сюан скочи от стола, на който седеше. Сякаш бяха минали няколко недели, откакто я бе видяла за последен път.

— Изглеждаш все едно, че си бръкнала в кладенеца със стръвта и си напипала острозъбка — изръмжа Сюан. — Какво пък, това не ме изненадва. Винаги съм мразила траурите, когато познавам хората. Все едно, можем да тръгнем, когато станеш готова. Раиен се е родил в една ферма почти на две мили от Драконовата планина. Мириън не се е мяркала около него до тази сутрин. Не допускам, че ще му навреди заради едното подозрение, дори да е Черна.

Не беше той. Странно, Моарейн като че ли през цялото време го беше очаквала.

— Мириън няма да навреди повече на никого, Сюан. И си напрегни сега малко ума да ми решиш една главоблъсканица. — Седна и почна от края, и продължи по-накратко назад, въпреки ахканията на Сюан и настояванията й за повече подробности. Все едно че го преживяваше наново. Изпита облекчение чак когато стигна до онова, което бе предизвикало сблъсъка. — Тя най-много искаше да убие Дирик, Сюан. Него го уби пръв. И се опита да убие Лан.

— Пълна лудост — изръмжа Сюан. — Какво може да свързва едно осемгодишно момче с такъв безсърдечен риболъв като Лан?

— Късметът. Дирик бе преживял едно падане, което е можело да го убие, а всички твърдят, че Лан е човекът с най-голям късмет между живите, иначе Погибелта е щяла да го убие отдавна. Тук има някакъв модел, но този модел ми изглежда безумен. Навярно дори твоят ковач се вписва в него. И Джоузеф Наджима в Канлуум, знам ли. Той също беше с късмет. Разгадай ми го, ако можеш. Смятам, че е важно, но не мога да разбера защо.

Сюан закрачи из стаята; подритваше полите си, потриваше брадичката си и мърмореше за „мъже с късмет“ и „ковачът изведнъж се издигнал“, и разни други неща, които Моарейн не можа да схване. Изведнъж се закова на място и каза:

— Тя изобщо не се е доближавала до Раиен, Моарейн. Черната Аджа знае, че Дракона е прероден, но не знаят кога, проклетниците! Може би Тамра все пак е успяла да го затаи, а може да са били твърде груби и да е умряла, преди да го изтръгнат от устата й. Това трябва да е! — Възбудата й премина в ужас. — Светлина! Те убиват всяко момче или мъж, който би могъл да се окаже способен да прелива! О, да ме изгори дано, хиляди може да загинат, Моарейн. Десетки хиляди!

Изглеждаше ужасно логично. Мъжете, способни да преливат, рядко разбираха какво вършат, поне в началото. Отначало те просто създаваха впечатлението, че имат късмет. Събитията ги облагодетелстваха и, също като онзи ковач, те съвсем внезапно се издигаха до високо положение. Сюан беше права. Черните сестри бяха започнали масово клане.

— Но не знаят, че трябва да търсят бебе — каза Моарейн. Толкова твърда, колкото трябваше да бъде. — Едно невръстно дете няма да покаже никакви признаци. Разполагаме с повече време, отколкото мислехме. Не толкова, че да се отпуснем обаче. Всяка Сестра може да е Черна. Според мен Кацуан е такава. Знаят, че и други търсят. Ако някоя от търсачките на Тамра намери детето и те го намерят с нея, или ако решат да разпитат някоя от тях, вместо да я убият при първата възможност… — Сюан я беше зяпнала. — Задачата все още стои пред нас — заяви Моарейн.

— Знам — бавно отвърна Сюан. — Просто изобщо не мислех, че… Какво пък, има ли работа, мяташ мрежата или кормиш рибата. — Но в гласа й липсваше обичайната сила. — Можем да тръгнем за Арафел още преди пладне.

— Ти се връщаш в Кулата — заяви Моарейн. Заедно нямаше да търсят по-бързо, отколкото можеха сами, а след като трябваше да се разделят, какво по-добро място можеше да се намери за Сюан, освен да работи за Цеталия Деларме и да вижда донесенията на всички очи и уши на Синята Аджа? Докато Моарейн търсеше момчето, Сюан щеше да може да научава какво става във всяка страна, а след като знаеше какво да търси, щеше да забелязва всяка следа от Черната Аджа или Преродения Дракон. Сюан наистина можеше да разбере здравата логика, когато й я изтъкнеш, въпреки че този път й струваше известно усилие, а когато най-сетне се съгласи, само дето не захленчи.

— Цеталия ще ме използва за кълчища за запушване на пробойни, затова че избягах, без да се обадя — заръмжа тя. — Огън да ме гори! Ще ме върже на простора за сушене в Кулата! Пак добре, ако не заповяда да ме набият с брезови пръчки! Моарейн, от тази политика можеш едно ведро с пот да напълниш посред зима! Мразя я! — Но вече ровеше из раклите да види какво да си вземе за пътя към Тар Валон. — Предполагам, че си предупредила онзи тип, Лан. Според мен го заслужава все пак, не че много ще му помогне. Чух, че е отпрашил преди един час, за Погибелта тръгнал, а ако това не го убие… Къде хукна?

— Не съм си свършила работата с този човек — отвърна й през рамо Моарейн. Беше взела решение за него още първия път, когато го видя, стига да не се окажеше Мраколюбец. И твърдо смяташе да го изпълни.

В конюшнята, където държаха Стрела, няколкото сребърни корони, подхвърлени като петаци, помогнаха кобилата да бъде оседлана и приготвена за път едва ли не още докато монетите хвърчаха във въздуха, и тя се метна на гърба й, без да си прави труда да дърпа полата над оголените си над коленете крака. Заби пети в хълбоците й, изхвърча на галоп от Айездайшар и бясно препусна през града. Хората отскачаха от пътя й, а веднъж тя накара Стрела направо да прескочи някаква талига. Усещаше вълната от ревове и размаханите юмруци зад гърба си.

По пътя на север от града забавяше само колкото да попита насрещните фургонджии дали са видели един малкиер на дорест жребец и изпита не малко облекчение първия път, когато й отвърнаха „да“. Можеше да е тръгнал в петдесет различни посоки след минаването по моста над рова. А и с един час преднина… Щеше да го настигне, дори да се наложеше да го последва в Погибелта!

— Малкиер ли? — Един търговец с тъмно палто я изгледа слисано. — Ми то, охранниците ми казаха, че имало един горе. Опасни типове са тия малкиери. — Извъртя се на седалката на фургона и посочи един тревист хълм встрани от пътя. На билото ясно се виждаха два коня, единият товарен, а вятърът полюшваше тънкия дим на огъня.

Лан едва вдигна глава, когато тя спря Стрела и слезе на земята. Беше коленичил до останките от огъня и разравяше пепелта с дълга клонка. Странно, във въздуха се долавяше миризма на изгоряла коса.

— Надявах се, че си приключила с мен — отрони той.

— Все още не — каза тя. — Бъдещето си ли изгаряш? Мисля, че много хора ще се наскърбят, когато загинеш в Погибелта.

— Миналото изгарям — промълви той и се изправи. — Спомени изгарям. Държава. Златният жерав няма повече да се вее. — Понечи да срита пръст върху пепелта, но се поколеба, наведе се, гребна с шепи от влажната пръст и я посипа почти като в ритуал. — Никой няма да скърби за мен, когато умра, защото онези, които щяха да скърбят, вече са мъртви. А и всички умират.

— Само глупавите избират да умрат преди да трябва. Искам да бъдеш моят Стражник, Лан Мандрагоран.

Той я зяпна, без да мигне, след което поклати глава.

— Трябваше да се сетя, че ще е това. Война имам да водя, Айез Седай, и нямам никакво желание да ти помагам в плетенето на паяжините на Бялата кула. Друг си намери.

— Аз водя същата война като теб. Срещу Сянката. Мириън беше Черна Аджа. — И му каза всичко, от Прорицанието на Гитара в присъствието на Амирлинския трон и две Посветени, по онова, което бяха разбрали двете със Сюан, за смъртта на търсачките на Тамра, всичко до трошица. За пред друг, повечето щеше да премълчи, но малко тайни имаше между Стражника и Айез Седай. За пред друг, можеше да го смекчи, ала не вярваше, че скрити врагове го плашат, дори да са Айез Седай. — Ти каза, че си изгорил миналото. Нека миналото остане в своята пепел. Това е същата война, Лан. Най-важната битка в тази война тепърва предстои. И този път ти можеш да я спечелиш.

Той дълго мълча, взрян на север, към Погибелта. Не знаеше какво ще направи, ако й откаже. Беше му казала повече, отколкото трябваше да знае един мъж, освен ако не е обвързан за Стражник.

Изведнъж той се обърна, мечът блесна в ръката му и за миг тя си помисли, че е решил да я нападне. Но вместо това той се смъкна на колене и мечът полегна върху дланите му.

— Кълна се в майчиното си име, ще го извадя от ножницата, щом заповядаш, и ще го прибера, щом заповядаш. Кълна се в майчиното си име, ще дойда, щом кажеш: „Ела“, и ще тръгна, щом кажеш: „Тръгни“. — Целуна стоманата и я погледна с очакване. Беше на колене, но пред него и крал на трон щеше да изглежда жалък. Е, тя щеше да го научи на малко унижение, заради самия него. И заради едно горско езерце.

— Остава още малко — каза тя и положи ръце на главата му.

Сплитът на Дух беше един от най-сложните, известни на Айез Седай. Затъка се около него, утаи се в него и се стопи. И тя вече го усещаше, така, както Айез Седай усещат своите Стражници. Всичките му чувства бяха стегнати на възелче в тила й, стоманена твърдост и решимост, остри като меча. Усещаше приглушената болка от стари рани, стъпкана и пренебрегната. Можеше да черпи от силата му при нужда, да го намира, колкото и далече да е. Бяха свързани.

Той плавно се надигна, прибра меча в ножницата и я изгледа.

— Онези, които не бяха там, я нарекоха Битката за Блестящите стени. Онези, които бяха, я наричат Кървавия сняг. Нищо повече. Знаят, че беше битка. В утрото на първия ден водех близо петстотин мъже. Кандорци, салдейци, доманци. До вечерта на третия ден половината бяха мъртви или ранени. Ако бях направил друг избор, някои от тези мъртви щяха да са живи. А други — да умрат в домовете си. Във война човек казва молитва за мъртвите и продължава напред, защото винаги има нова битка отвъд хоризонта. Кажи молитва за мъртвите, Моарейн Седай, и да тръгваме.

Стъписана, тя едва не зяпна. Беше забравила, че връзките са двупосочни. Той също знаеше чувствата й и явно можеше да долови нейните далеч по-добре, отколкото тя — неговите. След миг кимна, макар да не знаеше колко молитви ще трябват, за да прояснят ума й.

Хванал юздите на Стрела, той попита:

— Накъде ще тръгнем най-напред?

— Назад, към Чачин — призна тя. — А после Арафел и… — Толкова малко лесни за намиране имена оставаха. — Целият свят, ако потрябва. Или печелим тази битка, или светът загива.

Стреме до стреме, рамо до рамо слязоха от хълма и завиха на юг. Небето зад тях прогърмя и стана черно — поредната буря, дошла от Погибелта.