Робърт Джордан
Нова пролет (17) (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Глава 17
Пристигане

Преследването на едно пророчество, беше решила Моарейн в края на първия месец, означаваше почти никакво приключение и огромна досада. Сега, вече трети месец извън Тар Валон, величавото й търсене носеше преди всичко безсилие. От Трите клетви все още чувстваше кожата си твърде изпъната, а към това се добавяше и натъртеното от седлото. Вятърът тресеше затворените капаци и тя помръдна на твърдия дървен стол, мъчейки се да скрие нетърпението си зад глътката чай без мед. В Кандор, в къща с траур, удобствата се свеждаха до минимум. Нямаше да се изненада много, ако видеше скреж по резбованите на листа мебели и по металната кутия на часовника на полицата над камината.

— Всичко е толкова странно, милейди — въздъхна Джурайн Наджима и може би за десети път прегърна силно дъщерите си, сякаш никога не смяташе да ги остави. Те като че ли намираха утеха в съкрушителната й прегръдка. Някъде около тринайсет или четиринайсетгодишни, застанали от двете страни на стола на Джурайн, Колар и Есел имаха дълги черни коси и големи сини очи, все още пълни с мъка. Очите на майка им също изглеждаха големи на изпитото от скръб лице, а простичката й сива рокля изглеждаше скроена като за по-едра жена. — Джоузеф винаги внимаваше с фенерите в конюшнята — продължи тя — и никога не е допускал да се пали огън. Момчетата сигурно са изнесли малкия Джерид да видят как работи баща им… — Поредната глуха въздишка. — Всички се озовали вътре в капана. Как е могла цялата конюшня да пламне толкова бързо? Изглежда невероятно.

— Няма невероятни неща на този свят, госпожо Наджима — каза утешително Моарейн и остави чашката на масичката до лакътя си. Изпитваше съчувствие, но жената беше започнала да се повтаря. — Не винаги можем да разберем смисъла, но можем да се утешим, като знаем, че има такъв. Колелото на времето я и втъкава в своята Шарка, както то пожелае, но Шарката е дело на Светлината.

Като чу думите си, едва се сдържа да не трепне. Такива думи изискваха достойнство и тежест, каквито младостта й не осигуряваше. За миг съжали за лишеното от възраст лице, но последното, което можеше да си позволи, бе към визитата й да се лепне името Айез Седай. Все още нито една Сестра не беше търсила Джурайн, но щяха да го направят, рано или късно.

— Както кажете, милейди Алис — промълви учтиво жената, въпреки че лекото отместване на погледа издаде мислите й: „Тази чужденка е глупава хлапачка, благородничка или не“.

Синьото камъче на нейната кесиера, поклащащо се на челото й, както и една от роклите на Тамори, в тъмнозелено, изтъкваха уж ранга й. Хората понасяха въпроси, зададени от благородник, каквито нямаше да приемат от обикновен човек, и бяха склонни да понесат странното поведение на благородниците като нещо естествено. Тя уж търсеше съчувствие в траура си заради своя крал. Не че много хора в Кайриен скърбяха за Ламан. Последните вести, които бе получила, отпреди няколко месеца, говореха, че четири Дома претендират за трона и че имало ожесточени схватки, някои от които се доближавали до истински битки. Светлина, колко ли хора щяха да загинат, докато всичко това затихнеше? Смърт щеше да има, ако и тя се бе подчинила на Съвета — наследството на Слънчевия трон винаги се оспорваше, все едно дали в открита война, или с убийства и отвличания — но поне се беше махнала достатъчно задълго, за да плаща за това. И щеше да си плати точно за това, свръх всичко, което Сиерин щеше да й наложи за неподчинението.

Сигурно бе позволила отчасти гневът й да проличи, а госпожа Наджима го прие в смисъл, че са разгадали мислите й, защото отново започна да говори притеснено. Никой не искаше да подразни благородничка, дори и чужденка.

— Просто Джоузеф винаги беше човек с късмет, милейди Алис. Всички го казваха. Казваха, че ако Джоузеф Наджима падне в някоя дупка, ще намери опал на дъното. Когато се отзова на повика на лейди Карейл да тръгне на бран с айилците, се притесних, но той се отърва дори без драскотина. Когато удари лагерната треска, нито ние, нито децата пострадаха. Джоузеф си спечели благоволението на господарката без усилие. После Светлината сякаш наистина изгря над нас. Джерид се роди жив и здрав, и войната свърши, всичко за няколко дни, и щом се върнахме в Канлуум, господарката ни даде ливреята на конюшнята за службата на Джоузеф и… и… — И преглътна сълзите, които не искаше да пролее повече. Колар се разплака и майка й я придърпа и й зашепна утешително.

Моарейн стана. Всичко се повтаряше. Нямаше какво да търси повече тук. Джурайн също стана. Не беше висока жена, но почти с педя по-висока от нея. Двете момичета можеха да я гледат в очите. Тя се насили да не избързва, измърмори още няколко съболезнователни фрази и се опита да настои жената да приеме кесията, докато момичетата й подаваха обшитото с кожа наметало и ръкавиците. Малка кесия. В началото инстинктът я тласна към щедрост въпреки помощта, която беше на път, стига да не беше получена вече, но както я беше подкарала, скоро щеше да й се наложи да потърси банка.

Твърдоглавият отказ на жената да приеме кесията я подразни. Не, от гордост тя разбираше, пък и лейди Карейл се беше отплатила. Наличието на часовник подсказваше за заможно домакинство. Същинската причина за раздразнението й беше собственото й желание да си тръгне. Джурайн Наджима беше загубила съпруга си и тримата си синове в една жестока сутрин, но нейният Джерид беше роден на близо двайсет мили от предполагаемото място. Моарейн се отвращаваше от облекчението, което изпита заради смъртта на едно невръстно дете. Но така или иначе го изпита. Мъртво момче — тя не търсеше мъртво момче.

Навън, под сивото небе, тя се загърна плътно в наметалото си. Всеки, който тръгнеше по улиците на Канлуум с отворено наметало, щеше да привлича хорските погледи. Най-малкото всяка чужденка, освен ако не е явна Айез Седай. Освен това да не позволиш на студа да те засегне още не означаваше, че няма да го усещаш напълно. Така и не можеше да разбере как тези хора можеха да наричат времето „нова пролет“ без нотка на подигравка. Задраска в ума си името Джурайн Наджима. Други имена в бележничето в чантичката на колана й вече бяха задраскани с истинско мастило. Майките на пет момченца, родени на неподходящото място и в неподходящия ден. Майките на три момиченца. Първоначалният й оптимизъм, че тя ще е тази, която ще намери момчето, се беше свел до много смътна надежда. Книжката съдържаше стотици имена. Със сигурност някоя от търсачките на Тамра щеше да го намери първа. Все пак тя смяташе да продължи. Можеше да минат години, преди за нея да стане безопасно да се завърне в Тар Валон. Много години.

Въпреки смразяващия вятър, лъхащ над покривите, кривите улици бяха пълни с хора и коли, с фургони и улични продавачи с техните подноси и колички. Фургонджиите деряха гърлата си и плющяха с дългите си камшици да си отворят път, жените бяха по-готови да пуснат кръв и от мъжете, ако някой им се изпречеше на пътя, но колкото до нея, трябваше да заобикаля фургоните и волските впрягове с високи колелета. Определено не беше единствената чужденка, тръгнала пеш по улиците. Някакъв тарабонец с дебели мустаци се промуши с лакти покрай нея, като измърмори нещо за извинение, алтарка я изгледа навъсено, а един иллианец с брада под голата горна устна даже й се усмихна, хубавец, между другото, а и не беше много висок. Мургав тайренец в шарено наметало, още по-хубав, я изгледа от главата до петите и присви устни, издавайки похотливите си мисли. Даже се приближи, сякаш се канеше да я заговори, но тя остави вятъра да открехне наметалото й достатъчно, за да се видят цветните ивици по гърдите й, и това го накара да се забърза. С красивото си лице беше готов да закачи някоя търговка и да й направи неприлични предложения, но виж, благородничка беше друго нещо.

Не всички бяха принудени да пълзят в човешкото гъмжило. На два пъти тя зърна крачеща из тълпата Айез Седай и онези, които разпознаваха лишеното от възраст лице, свърваха встрани и припряно предупреждаваха другите да се отдръпнат: затова те крачеха в междини от празно пространство, които се стичаха по улицата заедно с тях. Не познаваше и двете, но държеше главата си наведена и стоеше от другата страна на улицата, достатъчно далече, за да не усетят силата й. Май трябваше да си сложи було. Покрай нея мина някаква дебела жена, чието лице едва прозираше като в мъгла зад дантелата. Самата Сиерин можеше да мине на десет стъпки покрай онези, без да я познаят. Потръпна от тази мисъл, колкото и да беше нелепа.

Ханът, в който си беше наела една стаичка, носеше името „Небесните порти“: четири просторни етажа, каменна сграда с покрив от зелени плочи, най-добрият и най-големият в Канлуум. Близките дюкяни, бижутери и златари, ковачи на сребро и шивашки ателиета обслужваха палатите на лордове и дами по Еленов връх, който се издигаше зад хана. Нямаше да отседне в него, ако знаеше кой още пребивава там, преди да си плати за стаята. В града едва ли щеше да се намери друга свободна стая, но и един плевник щеше да е по за предпочитане. Вдиша дълбоко и се шмугна вътре. Лъхна я топлината от огньовете в четирите големи камини и вкусните миризми от кухните, но и те не помогнаха на стегнатите й рамене да се отпуснат.

Гостилницата беше голяма и всяка маса под яркочервените тавански греди беше заета. Повечето клиенти бяха скромно облечени търговци, говореха си тихо над чашите с вино; и тук-там имаше по някой заможен занаятчия с богато везмо по дрехите. Тях Моарейн почти не забелязваше. Не по-малко от пет Сестри бяха отседнали в „Небесните порти“ — нито една не й беше позната от Кулата, слава на Светлината — и когато влезе, всички те седяха в гостилницата. Господин Хелвин, ханджията, винаги щеше да намери място за Айез Седай, дори да се наложеше да накара другите си гости да се посместят.

Сестрите седяха сами, почти не си обръщаха внимание една на друга, а хората, дори да не бяха ги познали от пръв поглед, вече знаеха какви са, знаеха достатъчно, за да се държат настрана. Всички други маси бяха претъпкани, но седнеше ли мъж на масата на Айез Седай, то този мъж щеше да е нейният Стражник, навъсен и много опасен, колкото и обикновен да изглеждаше иначе. Една от седящите сами Сестри беше Червена — факт, който й стана известен от едно подслушано подхвърляне. Само Фелаана Бивейн, слабичката русокоса Кафява в скромни вълнени дрехи, носеше шала си. Тя беше първата, приклещила Моарейн, когато пристигна. Бяха усетили силата й, щом се приближи, разбира се.

Затъкна ръкавиците зад колана си, сгъна наметалото си през ръката и закрачи към каменното стълбище в дъното на залата. Не много бързо, но и без да се помайва. И гледаше право напред. Очите на Сестрите, които я проследиха, й се сториха като докосващи я пръсти. Само дето не я сграбчиха. Никоя не й проговори. Мислеха я за дивачка, за жена, която сама се е научила да прелива. Тази щастлива за нея заблуда се бе получила случайно, грешен извод от страна на Фелаана, но беше подкрепена от наличието на истинска дивачка в хана. Никой не знаеше, че госпожа Ашер е такава, освен Сестрите. Много Айез Седай не обичаха дивачките, смятаха ги за загуба за Кулата, но малко от тях се престараваха да затруднят живота им. Търговка в облекло от тъмна вълна, с емайлирана в червено брошка, единствения накит по нея, госпожа Ашер свеждаше очи всеки път, щом някоя Сестра извърнеше поглед към нея, но Айез Седай не проявяваха интерес към жената. Твърде побеляла беше косата й за това.

И тогава, тъкмо докато Моарейн вдигаше крак да стъпи на първото стъпало, една жена зад нея проговори.

— Виж ти. Каква изненада.

Тя бързо се обърна, насили се да запази лицето си спокойно и направи лек реверанс, подходящ за дребна благородничка, към Айез Седай. Към две Айез Седай. Освен самата Сиерин, едва ли можеше да срещне две по-лоши от тези, в строгите им копринени одежди.

Белите кичури в дългата коса на Ларел Тарси подчертаваха ведрата елегантност на мургавото й лице. Беше преподавала на Моарейн в няколко класа, като новачка, както и като Посветена, и умееше да ти зададе последния въпрос, който искаш да чуеш. Още по-лошо, другата беше Мириън. Това, че ги вижда заедно, беше изненадващо; не беше допускала, че си допадат особено.

Ларел беше силна колкото Мириън и и двете заслужаваха почитание, но сега се намираха извън Кулата. Нямаха право да се месят в работата, за която тя можеше да е тук. Но ако някоя от двете се изтървеше, новината, че Моарейн Дамодред обикаля предрешена, щеше да стигне до ушите на Сестрите в салона сигурно като две и две четири. Такъв беше светът. И призивът да се върне незабавно в Тар Валон скоро щеше да я намери. Неподчинението на Амирлинския трон беше достатъчно тежко провинение; сигурно щяха да пратят Сестри да я върнат. Тя отвори уста с надеждата да предотврати опасността, но я изпревариха.

— Няма смисъл да се опитвате с тая — каза Фелаана, обърнала се към тях от пейката на близката маса, където седеше сама. Доскоро бе чела увлечено някаква книжка с кожена подвързия и имаше мастилено петно на върха на носа, не къде да е. — Казва, че няма желание да иде в Кулата. Упорита е като муле. И е потайна. Трябваше да сме чули, че в един дребен кайриенски дом се е пръкнала дивачка, но Чедото предпочита да се крие.

Ларел и Мириън погледнаха Моарейн. Ларел повдигна вежда, а Мириън явно се мъчеше да затаи усмивката си.

— Съвсем вярно, Айез Седай — отвърна предпазливо Моарейн, зарадвана, че са й дали шанс. — Нямам желание да записвам за новачка и няма да ида.

Фелаана я изгледа преценяващо, но продължи да говори на другите.

— На двайсет и две е, но това правило е било заобикаляно един-два пъти. Жената каже, че е на осемнайсет, и я запишат. Освен ако лъжата не е прекалено очевидна, а това момиче лесно може да мине за…

— Правилата ни не са създадени, за да се нарушават — рязко отвърна Ларел, а Мириън добави лукаво:

— Не вярвам, че тази млада жена ще излъже за възрастта си. Тя не иска да става новачка, Фелаана. Да я оставим на мира.

Моарейн почти въздъхна от облекчение.

Макар и доста по-слаба в Силата от тях, Фелаана все пак понечи да се надигне, за да продължи спора. Но изведнъж погледна към стълбището зад Моарейн, ококори се и отново си седна и се съсредоточи върху четивото си все едно, че освен тази книжка нищо друго не съществуваше на света. Мириън и Ларел заоправяха шаловете си и сивите и сини ресни се развяха. И двете сякаш горяха от желание да са навсякъде другаде, но не и тук. В същото време сякаш ги бяха заковали за пода.

— Значи това момиче не иска да стане новачка — чу се женски глас откъм стълбището. Глас, който Моарейн беше чувала само веднъж, преди две години, и никога нямаше да забрави. Много жени бяха по-силни от нея, но само една можеше да е чак толкова по-силна. Моарейн погледна с неохота през рамо.

Две почти черни очи я изгледаха изпод металносивата коса, накичена със златни дрънкулки — звездички и птиченца, полумесеци и рибки. Кацуан също носеше шала си, със зелени ресни.

— Според мен, момиче — сухо каза тя, — ще имаш само полза от десетте години носене на бялото.

Всички бяха смятали, че Кацуан е умряла, усамотена някъде, докато не се бе появила в началото на Айилската война, и много от Сестрите вероятно бяха съжалили, че наистина не е в гроба. Кацуан беше легенда, нещо много неприятно да го имаш на живо и да се вторачи в теб. Половината истории за нея звучаха почти невероятно, а другата половина бяха повече от невъзможни, дори за онези, които разполагаха с доказателства. Преди много време някакакъв тарабонски крал бил измъкнат от собствения му дворец, когато се научил да прелива, и отведен в Тар Валон да го опитомят, като цяла армия, не повярвала на това, тръгнала подире му, за да го освободи. Крал на Арад Доман и кралица на Салдея, отвлечени едновременно и много тайно, а когато Кацуан най-сетне ги пуснала, войната, която изглеждала сигурна, изобщо не избухнала. Казваха, че тя огъва закона на Кулата така, както й изнася, пренебрегва всякакви обичаи, върви по собствения си път и често повлича и други със себе си.

— Благодаря на Айез Седай за загрижеността — почна Моарейн и замълча пред този поглед. Не беше суров поглед. Просто неумолим. Казваха, че през годините дори Амирлини на пръсти стъпвали в присъствието на Кацуан. Клюката говореше дори, че веднъж тя посегнала на една Амирлин. Невъзможно, разбира се: нали щяха да я екзекутират! Моарейн преглътна и се опита да започне отново, но разбра, че й се иска да преглътне още веднъж.

Кацуан слезе по стъпалата и каза на Мириън и Ларел:

— Доведете момичето.

И без да ги поглежда повече, се плъзна през гостилницата. Търговците и занаятчиите я поглеждаха, кой открито, кой — накриво, а и Стражниците също така, но всички Сестри бяха забили погледи в масите си.

Лицето на Мириън се изопна, а Ларел въздъхна попресилено, но поведоха Моарейн след полюшващите се златни дрънкулки. Нямаше избор, освен да тръгне. Кацуан поне не можеше да е от въвлечените от Тамра жени — не се беше връщала в Тар Валон след онази визита в началото на войната.

Зелената сестра ги отведе в една от частните гостни на хана. Пламъците весело подскачаха в камината от черен камък, а по червената дървена ламперия блестяха сребърни светилници. Близо до огъня беше поставена висока кана, да не губи от топлината, а на блестящия поднос върху масичката имаше сребърни чашки. Мириън и Ларел заеха два от столовете с пъстри възглавнички, ала когато Моарейн постави наметалото си на гърба на един стол и понечи да седне, Кацуан й посочи едно място пред другите Сестри. — Застани там, Дете.

Моарейн положи усилие да надвие яда си и да не стисне полите си в юмруци. Дори жена, силна като Кацуан, нямаше право да й заповядва тук. Ала пред този безмилостен поглед застана, както й наредиха. Потръпвайки от гняв, се постара да не изрече думи, за които можеше да съжали, и успя. У тази жена имаше нещо от Сюан, само че уголемено многократно. Сюан беше родена, за да води. Кацуан бе родена да заповядва.

Тя ги обиколи трите — веднъж, два пъти. Мириън и Ларел се спогледаха удивени и Ларел отвори уста, но след като Кацуан я погледна, я затвори. Изписаха ведрост на гладките си лица; всеки страничен наблюдател щеше да си помисли, че знаят какво точно става. Понякога Кацуан ги поглеждаше косо, но вниманието й се беше съсредоточило главно върху Моарейн.

— Повечето Сестри — заговори изведнъж легендарната Зелена — не свалят шаловете си дори когато спят или се къпят, но ето те теб, без шал и без пръстен, в едно от най-опасните места, което би могла да избереш, освен самата Погибел. Защо?

Моарейн примига. Пряк въпрос. Тази жена наистина пренебрегваше обичая, когато й изнасяше. Придаде лекота на гласа си.

— Новите Сестри също си търсят Стражник. — Но защо тази жена я беше отличила така? — Аз все още не съм обвързала своя. Казаха ми, че от мъжете в Граничните земи ставали великолепни Стражници. — Зелената така я сряза с очи, че я накара да съжали за лековатия тон.

Кацуан се спря зад Ларел и отпусна ръка на рамото й.

— Какво знаеш за това девойче?

Всяко момиче в класовете на Ларел я беше смятало за съвършената Сестра и се беше бояло от хладната й преценка. Всички се бяха бояли от нея и всички бяха искали да станат като нея.

— Моарейн беше усърдна и се учеше бързо — каза тя замислено. — Двете със Сюан Санче бяха най-бързите, които Кулата е имала някога. Но трябва да знаеш следното. Момент. Беше твърде свободолюбива и имаше буен нрав, докато го укротим. Колкото можахме. Двете с онова момиче, Санче, много обичат лудориите. Но и двете минаха за Посветени още с първия опит. Трябва да се позакали, разбира се, но от нея може да се получи нещо добро.

Кацуан се премести зад Мириън и зададе същия въпрос, като добави:

— Обичала… лудориите, казва Ларел. Трудно девойче значи?

Мириън поклати глава с усмивка.

— Не чак трудно. Одухотворено, по-скоро. Нито една от хитринките, които играеше Моарейн, не беше злонамерена, но бяха много. Като новачка и Посветена, я пращаха в кабинета ми по-често от които и да било други три момичета наведнъж. Като изключим дружката й по възглавничка Сюан. Дружките по възглавничка, разбира се, често се оплитат в пакостите си, но при тия двете никога не пращаха едната без другата. Последният път беше същата нощ, след като минаха за шала. — Усмивката й се смени с мръщене, също като онова от въпросната нощ. Не бе сърдита, а по-скоро учудена на щуротията, която могат да измислят две млади жени. И леко развеселена. — Вместо да прекарат нощта в размисъл, се опитаха да пъхнат мишки в леглото на една Сестра — Елайда а’Ройхан — и ги хванаха. Съмнявам се, че други две жени са били издигани в Айез Седай с все още толкова нашарени задници, че да не могат да седнат след последното си посещение при Наставницата на новачките.

Моарейн запази лицето си гладко, не позволи ръцете й да се стиснат в юмруци, но нищо не можеше да направи срещу червенината, избила на бузите й. Това съжалително-насмешливо мръщене, сякаш още си беше Посветена… Каляване й трябвало, тъй ли? Какво пък, може и да й трябваше, но все пак… И да обсъжда така всички тези интимни неща!

— Мисля, че вече знаете за мен всичко, което трябваше да знаете — каза тя сковано на Кацуан. Колко близки са двете със Сюан не беше тяхна работа. А и наказанията им, подробностите за наказанията им. — Ако вече сте доволна, трябва да си стягам вещите. Заминавам за Чачин.

Преглътна стона си. Все още позволяваше прекалена свобода на езика си, когато се ядосаше. Ако Мириън и Ларел бяха замесени в търсенето, сигурно разполагаха поне с част от списъка в малкия й бележник. Наред с Джурайн Наджима, лейди Инес Демейн в Чачин и Авин Саера, която живееше в „едно село на главния път между Чачин и Канлуум“. За да подсили подозренията, оставаше само да им каже, че смята след това да обиколи Арафел и Шиенар.

Кацуан се усмихна и усмивката й не беше никак приятна.

— Ще напуснеш, когато аз ти кажа, Дете. Ще мълчиш, докато не ти се даде думата. В онази кана там трябва да и греяно вино. Налей ни.

Моарейн потръпна. Дете! Не беше вече новачка. Тази жена не можеше да й се разпорежда кога да идва и кога да си тръгва. Нито кога да говори и какво. Ала не възрази. Отиде до камината — на пръсти пристъпи всъщност — и вдигна сребърната кана с дългото гърло.

— Тази млада жена, изглежда, много те заинтригува, Кацуан — каза Мириън, леко извръщайки се към Моарейн. — Има ли нещо около нея, което е редно да знаем?

Ларел се подсмихна леко подигравателно. Съвсем лекичко при наличието на Кацуан.

— Да не би някоя да е Предрекла, че ще стане Амирлин някой ден? Не го виждам много у нея, но пък аз го нямам Прорицателството.

— Аз може да живея още трийсет години — рече Кацуан и протегна ръка за чашата, поднесена от Моарейн, — или само три. Знае ли човек?

Моарейн се ококори и виното се плисна по ръката й. Мириън зяпна, а Ларел изглеждаше така, сякаш са я ударили с камък по главата.

— Малко по-внимателно с другите чаши — каза Зелената, без изобщо да се смути от цялото това зяпане. — Дете? — Моарейн се върна при камината все така ококорена, а Кацуан продължи: — Мейлин вече е доста стара. Когато двете с нея си отидем, най-силна остава Керини. — Ларел трепна. Нима тази жена смяташе да наруши всички обичаи наведнъж? — Притеснявам ли ви нещо? — Извинителният тон на Кацуан не можеше да бъде по-фалшив и тя продължи, без да изчака за отговор. — Премълчаването на възрастта ни не пречи на хората да знаят, че живеем по-дълго от тях. Пфу! От Керини до следващите пет разликата е рязка. Пет, докато това дете и онова момиченце Сюан достигнат потенциала си. А една от тези пет е стара като мен и отдавна й е време да се оттегли.

— Необходимо ли е това? — попита Мириън с глас, сякаш й се гадеше. Ларел беше стиснала корема си и лицето й беше пепеляво. Двете едва погледнаха поднесеното им от Моарейн вино, преди да махнат с ръка да го разкара, а тя задържа едната чашка, макар че не беше сигурна дали ще може да глътне и една глътчица.

Кацуан се намръщи свирепо.

— От хиляда години в Кулата не е дошла и една жена, която да е равна на мен. Никоя не може да се сравни с Мейлин или Керини от близо шестстотин. Преди хиляда години щеше да им поне петдесет Сестри или повече, които да стоят по-високо от това момиче. О, оттогава насам можеше да се намери по някоя, която да е по-силна, но нямаше да са петдесет, и скоро може да няма нито една. Чезнем.

Моарейн настръхна. Дали Кацуан не бе измислила някакво решение на проблема? Но как едно такова решение можеше да включва и нея?

— Не разбирам — каза рязко Ларел. Изглежда, се беше съвзела и се ядосваше на доскорошната си слабост. — Всички сме наясно с проблема, но какво общо има Моарейн с него? Да не смяташ, че може по някакъв начин да привлича повече момичета за Кулата, момичета с… по-силен потенциал? — Последното го изрече с огромно усилие и с гримаса на отвращение, а сумтежът й подсказа, че наистина е погнусена от темата.

— Бих съжалила много, ако бъде похабена, преди да е почнала да различава горе от долу. Кулата не може да си позволи да я загуби заради невежеството й. Вижте я. Малка кайриенска благородна кукличка. — Кацуан протегна пръст и повдигна брадичката на Моарейн. — Докато си го намериш този свой Стражник, Чедо, някой разбойник, поискал да види какво държиш в кесията си, ще прониже сърцето ти със стрела. Някой уличен каналия, който би припаднал, ако види Сестра и насън, ще ти счупи главата и ще се събудиш в някоя задънена улица, изгубила златото си, че и други неща. Подозирам, че искаш да си също толкова грижлива в избора на първия си мъж, колкото и с първия си Стражник.

Моарейн се дръпна, побесняла от гняв. Първо за нея и Сюан, а сега и това. Имаше някои неща, за които може да се говори, и други, за които не може!

Кацуан изобщо не се трогна от гнева й. Отпи невъзмутимо от виното си и се обърна към другите две.

— Докато си намери Стражник да й пази гърба, май ще е най-добре да я пазим от собствената й самонадеяност. Вие двете тръгвате за Чачин, предполагам. Тогава тя ще пътува с вас. Вярвам, че няма да я изпускате от очи.

Моарейн намери кураж да възрази, но протестите й свършиха също толкова работа, колкото и възмущението й. Мириън и Ларел също възразиха и също толкова гласовито. Една Айез Седай нямаше нужда да бъде „наглеждана“, колкото и нова да беше. Имаха си свои интереси. Не уточниха какви са и дали са общи — малко Сестри щяха да го сторят, — но явно не искаха да им бъде компания. Кацуан не обръщаше внимание на неща, които не искаше да чуе, и запушваше всякакви пътища за изход. Накрая двете почнаха да се въртят на столовете си и заговориха, че са се срещнали едва вчера, тъй че не били сигурни дали ще пътуват заедно. А освен това смятали да прекарат два-три дни в Канлуум, докато Моарейн искала да тръгне още днес.

— Детето ще остане, докато тръгнете вие — заяви делово Кацуан. — Добре, значи се разбрахме. Вярвам, че двете искате да видите онова, което ви е довело в Канлуум. Няма да ви задържам.

Ларел придърпа шала си, раздразнена от това безочливо изгонване, след което закрачи към изхода. Мърмореше, че Моарейн щяла да съжали, ако почнела да се плете в краката й и я забави по пътя до Чачин. Мириън го понесе малко по-добре: каза само, че щяла да наглежда Моарейн като своя дъщеричка, макар че усмивката й съвсем не изглеждаше доволна.

Щом излязоха, Моарейн зяпна невярващо Кацуан. Никога не беше виждала такова нещо. Освен една зимна лавина веднъж. Оставаше й вече само да си мълчи, докато не намери възможност да се измъкне, без Кацуан или другите да са я видели.

— Не съм се съгласила за нищо — отвърна тя хладно. Много хладно. — Ами ако работата ми в Чачин не може да чака? Ако реша да не чакам тук два-три дни? — Май наистина трябваше да се понаучи да си сдържа езика.

Кацуан се беше загледала във вратата след напусналите Мириън и Ларел, но обърна пронизващия си поглед към нея.

— Носиш шала едва от четири месеца и вече имаш неотложни работи? Пфу! Все още не си научила първия урок: шалът означава, че тепърва започваш да учиш. Вторият урок е предпазливост. Достатъчно разумна си, за да си дадеш сметка колко трудно е, докато си млада, да държиш сайдар между пръстите си и светът да е в краката ти. Както си мислиш. — Моарейн се опита да вмъкне някоя дума, но все едно че стоеше пред лавина. — Големи рискове ще поемаш в живота си, ако живееш достатъчно дълго. Вече поемаш повече, отколкото си даваш сметка. Слушай внимателно какво ти казвам. И прави каквото ти казвам. Тази нощ ще проверя дали си в леглото си и ако не си, ще те намеря и ще те накарам да плачеш, както си плакала за ония мишки. После можеш да си триеш сълзите с шала, дето мислиш, че те прави неуязвима. Ама не те прави.

Зяпнала към затворилата се зад гърба на Кацуан врата, Моарейн изведнъж се сети, че още държи чашата с вино, и я изгълта до дъно. Обичаят забраняваше насилие над друга Сестра, но Кацуан и на косъм не бе отстъпила от заплахата си. Каза го едно към едно, тъй че според Трите клетви го мислеше сериозно. Невероятно. Случайно ли спомена за Мейлин Арганя и Керини Нагаши? Двете бяха от търсачките на Тамра. Възможно ли бе Кацуан да е също от тях? Все едно, тя почти бе изключила Моарейн от търсенето за следващата неделя и повече. Най-малкото, ако наистина тръгнеше с Мириън и Ларел. Но защо само за неделя? Ако тази жена наистина участваше в него… Ако Кацуан знаеше за нея и Сюан… Ако… Да стои така и да върти между пръстите си празната чаша нямаше да я доведе доникъде. Дръпна наметалото си и излезе.