Робърт Джордан
Нова пролет (20) (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Глава 20
Закуска в Манала

Странната дребна жена се измъкна сънено от постелята си на съмване и криейки в шепа прозявката си, каза:

— Можете да ме наричате лейди Алис. — Явно не беше навикнала да спи на голата земя. Лан беше сигурен, че се будеше всеки път, когато той поемеше охраната. Хората дишаха различно будни и насън. Какво пък, жените в коприна рядко понасяха трудности и несгоди.

В името се съмняваше точно толкова, колкото и в пръстена с Великата змия, който тя извади, особено след като го тикна след това обратно в чантичката си и им каза, че никой не трябвало да разбере, че е Айез Седай, дори други Сестри. Вярно, Айез Седай често пъти се преструваха на обикновени жени и това минаваше пред тези, които не могат да познаят лицето на една Сестра, и вярно, веднъж той беше срещал Айез Седай, чието лице още не беше добило онази липса на възраст, но всички до една показваха невъзмутимо спокойствие. О, ядосваха се, но гневът им беше хладен. Беше видял лицето на „Алис“ на лунната светлина, когато водата спря, макар че чак по-късно си даде сметка какво беше видял. Веселост, като у дете, което готви лудория, и детинско разочарование, че не е станало точно така, както е искала. Айез Седай можеха да са най-различни, и понякога да са толкова сложни, че другите жени пред тях да изглеждат прости, но никога не се държаха детински.

Когато я бяха видели първия път зад себе си, изпреварила търговските кервани и защитата на охраната им, Букама им предложи обяснението си защо една сама жена може да преследва трима мъже. Ако шестима мечоносци не можеха да убият един човек посред бял ден, сигурно една жена можеше на тъмно. Букама не бе споменал за Едейн, разбира се. Всъщност явно не можеше да е това, защото досега щеше да е мъртъв, но Едейн можеше да е изпратила жена, която да го следи, като е сметнала че така няма да е много бдителен. Само глупците вярваха, че жените са по-безопасни от мъжете, но жените, изглежда, често мислеха мъжете за глупци, станеше ли въпрос за жени.

През нощта, въпреки предишната си грешка, Букама бе изразил неодобрението си от това, че Лан не й поднесе полагащата се клетва, въпреки че собствената му клетва достатъчно ги обвързваше с тази „лейди Алис“ до Чачин. Освен това тя им даде пари. Не показа, че е обидена, когато им ги предложи. Тази заран той сумтеше, докато си оседлаваше коня, който според него не струвал пет пари в сравнение със Слънчево копие. А това говореше нещо, дори за Букама. Черният беше чудесно животно, с великолепно тяло и добра скорост, макар и все още необучен за боен кон.

— Айез Седай или не, свестният мъж се придържа към известни правила — мърмореше старецът, докато стягаше ремъците на седлото. — Все пак въпрос на най-обикновено приличие.

— О, хайде стига, Букама — отвърна му кротко Лан. Букама естествено не се предаде.

— Неуважително е към нея, Лан, а е и срамота за теб. Един мъж на честта закриля всеки, който се нуждае от закрила, най-вече деца, и жените преди мъжете. Дай й клетва, че ще я закриляш, заради своята чест.

Лан въздъхна. Букама сигурно щеше да му повтаря това чак до Чачин. Трябваше да разбере. Ако тази жена наистина се окажеше Айез Седай, Лан не искаше да е обвързан с повече конци към нея. Букама вече беше вързал един, но неговата клетва можеше да доведе до по-лошо. Ако беше Айез Седай, можеше и Стражник да си търси. Ако.

Рин едва изчака, докато жената среши косата си, седнала на седлото на земята, след което се поклони дълбоко и звънчетата му издрънчаха.

— Колко красив изгрев, милейди — промърмори той, — макар че никой изгрев не може да се сравни по красота с дълбоките тъмни езера на очите ви. — След което се дръпна и ококори очи да види дали не я е обидил. — Ъъъ… може ли да ви оседлая кобилката, милейди? — Хрисим, като кухненски слуга в гостната.

— Ами, благодаря ви — отвърна тя с усмивка. Много топла усмивка. — Много мило предложение, Рин.

Отиде с него да й оседлае дорестата кобилка, или по-скоро да пофлиртува, като че ли. Стоеше много близо до него, докато той работеше, и го гледаше изотдолу с големите си очи, по които Рин толкова се захласваше. Не чу какво му каза, но чу как той й промърмори в отговор нещо за „кожа като копринен сняг“. Което предизвика веселия й смях.

Лан поклати глава. Разбираше какво привлича Рин. Лицето й беше красиво и колкото и детински да се държеше, крехкото тяло под тази синя коприна съвсем не беше детско. Но Рин беше прав: виждал беше той кайриенка „по кожа“, и то не една. И всички се бяха опитвали да го забъркат в схемите си — една, две или три. В една такава особено паметна случка на юг в Кайриен за десет дни за малко щяха да го убият шест пъти и да го оженят два. Айез Седай, стига наистина да беше такава, и кайриенка? По-лошо съчетание едва ли можеше да има.

Странно, тя не се оплака, когато тръгнаха, без да закусят, но щом стигнаха Манала, голямо село на по-малко от час по пътя, им заповяда да спрат. И си беше заповед.

— Топлата храна ще направи ездата ни по-лека — твърдо заяви тя, изправена в седлото си, и ги изгледа предизвикателно. Това определено беше като при Айез Седай, но и като при повечето жени, от друга страна. — Желая да стигна до Чачин колкото може по-скоро и няма да позволя да изпопадате от глад в глупавия си опит да ми покажете колко сте твърди. — Само Рин я погледна в лицето, с притеснена усмивка: явно не можеше да реши дали е очарован, или уплашен.

— Планът ни беше да спрем малко за храна, милейди — каза Букама, свел почтително очи към земята. Премълча, че щяха да са се нахранили снощи и да спят в легла, ако не беше тя. Ако ги беше последвала до Манала, нямаше да значи нищо. Но проследяването на Лан в гората означаваше, че има някакъв интерес към тях — или към плановете им.

С многобройните си каменни къщи с покриви от зелени и червени плочи, Манала спокойно можеше да се нарече градче, с над двайсет улици, кръстосващи двата ниски хълма. Хановете се редяха пред широката морава в ниското, покрай пътя. Тук хората на два търговски кервана, поели на изток, с неохота впрягаха конете под бдителните погледи на търговците. Керван с около трийсет фургона вече трополеше на запад и някои от предните конни охранници се извръщаха през рамо, вместо да държат пътя под око. В Манала празненствата на Бел Тин бяха в разгара си.

Още не бяха стигнали до игрите и надпреварата в умения и сила, ала наскоро задомилите се мъже и жени танцуваха около Пролетния стълб в центъра на моравата, краката им подскачаха в бързия ритъм на селския танц около високия два разтега стълб, накичен с дълги, ярко вапцани ленени ленти, а по-старите и още незадомените играеха наблизо под музиката на гусли, флейти и половин дузина барабани. Всеки беше облякъл най-гиздавите си дрехи за празника, жените бяха с бели блузи и широки панталони, а мъжете — с пъстри палта, извезани с дебели ширити. Бяха се струпали доста хора, ала все пак не цялото население на Манала. Постоянен поток се точеше нагоре по хълмовете: хора връщащи се да посвършат къщна работа, и също толкова се връщаха надолу, понесли блюда с храна към дългите трапези, подредени в другия край на моравата. Весела гледка. Засмени деца, често с лица, оцапани с мед, тичаха и си играеха през празничното гъмжило, а някои от по-големите подклаждаха огньовете на Бел Тин, запалени по ъглите на моравата. Лан не знаеше колко от тези хора вярват, че прескачането на огньовете на Бел Тин ще изгори лошия късмет, насъбрал се от предния Бел Тин, но той самият вярваше в късмета. В Погибелта човек можеше да остане жив или да умре заради късмета си толкова често, колкото и с умение или от липса на такова.

В рязък контраст с веселбата по моравата, край пътя се виждаха набити шест дебели кола, с набучени по тях глави на тролоци — с вълчи зурли, с овнешки рога или орлови клюнове под съвсем човешките очи. Изглеждаха отпреди два-три дни, но пък въздухът все още беше хладен и забавяше гниенето, твърде хладен, за да се навъдят мухи. Точно заради тролоците танцуващите мъже носеха мечове, а жените — дълги ножове на коланите си. Не му замириса на изгоряло дърво обаче: знак, че набегът е бил малък и неуспешен.

„Лейди Алис“ спря кобилата си при коловете и ги загледа. Не с удивление, нито със страх или отвращение. Лицето й бе съвършена маска на спокойствие. За миг той почти бе готов да повярва, че наистина е Айез Седай.

— Доста е неприятно да срещнеш тези същества, въоръжен само с меч — промълви тя. — Не мога да си представя какъв кураж е необходим за това.

— Били сте се тролоци? — попита изненадано Лан. Рин и Букама се спогледаха смаяни.

— Да. — Лицето й леко се смръщи, сякаш думата се бе изплъзнала от устата й, преди да е помислила.

— Къде, ако мога да попитам? — Малцина южняци изобщо бяха виждали тролок в живота си. Според повечето те бяха приказни същества, измислени, за да се плашат децата.

Алис го изгледа хладно.

— Твари на Сянката може да се намерят по места, за които не сте и сънували, господин Лан. Изберете ни хан, Рин — добави тя с усмивка. Наистина си вярваше, че ги командва. Ако се съдеше по това как Рин скочи от коня и хукна да изпълни заповедта, той също го вярваше.

„Мечът на орача“ представляваше двуетажна сграда с покрив от червени плочи, с амбразури за стрелба с лък вместо прозорци на приземния етаж. Двуръчен меч, от онези, които орачите носеха по нивите, висеше с острието надолу над тежката дъбова врата. Толкова близо до Погибелта хановете често служеха за укрепления срещу атаки на тролоци, както и много от къщите. Ханджийката, едра сивокоса жена, в блуза с бухнали ръкави, извезана с червени и жълти цветчета, и с широки панталони, нашарени в червено и синьо, дойде от моравата, като видя, че връзват конете си на халките пред хана. Госпожа Томичи изглеждаше притеснена, че двама малкиери са решили да се отбият в странноприемницата й, но лицето й светна, щом Алис се разпореди за закуската си.

— Както желаете, милейди — промълви кръглоликата ханджийка и удостои Алис с дълбок реверанс. Кайриенката не беше казала името си, но държането й, както и облеклото, предполагаха, че е знатна дама. — И ще искате стаи за себе си и прислугата си?

— Благодаря, не — отвърна Алис. — Смятам скоро да продължим.

Рин не показа обида, че са го нарекли „прислуга“ — прие думата толкова леко, колкото я изрече Алис, но вечно навъсеното лице на Букама потъмня още повече. Не каза нищо, разбира се, не и тук, а навярно нямаше никога да възрази, предвид клетвата, която беше дал. Лан реши, че при първа възможност ще трябва да каже няколко кротки думи на Алис. Все пак имаше си граници в това колко обиди може да преглътне мълчаливо един мъж.

Той и другите двама си поръчаха черен хляб и силен чай, и по една купа овесена каша с резенчета пушен бут в нея. Алис не ги покани на масата си в гостилницата, тъй че седнаха на друга, встрани. За избор имаше много, след като бяха само те, освен госпожа Томичи, която лично ги обслужи — обясни, че не искала да отвлича другите от празненствата. Всъщност, след като й се плати, тя бързо се върна при танците.

Лан и другите двама обсъдиха дребничката жена, която се беше лепнала за тях. Или по-скоро поспориха, но тихо, за да не ги чуе. Напълно убеден, че Алис е Айез Седай, Рин препоръча да не задават въпроси. С една Айез Седай въпросите можело да са опасни, а отговорите можело и да не им харесат. Букама настояваше, че трябва да я попитат какво иска от тях, особено ако е Айез Седай. Забъркването в плановете на една Айез Седай можело да е опасно. Човек можел да си създаде врагове, без да знае, или да бъде пожертван без предупреждение, за да се постигнат целите й. Лан премълча, че тъкмо Букама ги беше напъхал в тази примка. Самият той просто не можеше да повярва, че е Сестра. Смяташе, че е по-скоро дивачка, поставена да го наблюдава — от Едейн, въпреки че не спомена името й, разбира се. Едейн вероятно разполагаше с очи и уши по цялата шир на Граничните земи. Изглеждаше невероятно съвпадение тя да е разполагала с дивачка, която да го чака в Канлуум, но там се оказаха и онези шестимата, а той не можеше да измисли кой друг може да ги е пратил.

— Все пак аз викам да… — почна Букама и едва сдържа ругатнята си. — Но къде се дяна тя?

Паницата на Алис беше празна, но от самата нея нямаше и помен. Лан неволно вдигна вежди, възхитен. Беше излязла толкова безшумно, че и неговият слух не беше го засякъл.

Рин шумно избута пейката, изтича до една от амбразурите и надникна навън.

— Конят й си е там. Може да е отишла до нужника. — Лан вътрешно потръпна от тази грубост. Имаше неща, за които може да се говори, и неща, за които — не. Рин заопипва с пръсти едната си плитка, а после я дръпна рязко и звънчетата по нея дръннаха. — Според мен, да й оставим сребърниците и да се махаме, докато не се е върнала.

— Върви си, ако щеш — каза Лан и се надигна от масата. — Букама й се закле и аз ще зачета клетвата му.

— Ти сам да се беше заклел, щеше да е по-добре — изръмжа Букама.

Рин отвърна с гримаса и отново ядосано дръпна плитката си.

— Като искате да стоите, стойте.

Сигурно беше излязла просто да погледа веселбите. Лан каза на Букама да остане в случай, че Алис се върне, и взе със себе си Рин да видят. Нямаше я между танцуващите, нито сред зяпачите. С копринените си одежди щеше да изпъква между толкова лен и вълна. Някои жени ги поканиха на танц и Рин се усмихна на по-големите хубавици — тоя човек щеше да престане да се усмихва на хубавици само ако го подгонеха тролоци! — но Лан го отпрати да потърси около къщите по южния хълм, а сам той се заизкачва по другия, зад „Меча на орача“. Не искаше да остави Алис да се срещне с някого зад гърба му и може би да му приготви някоя изненада за по-късно. Това, че не се беше опитала да го убие, още не означаваше, че Едейн иска да остане жив.

Намери я в една почти пуста улица по средата на хълма — тъкмо приемаше реверанса на една слаба млада жена, чиято блуза и широки панталони бяха извезани на червени и златни шарки толкова претрупано, колкото и роклята за езда на Алис. Колкото до везмото, кандорците се труфеха с него не по-малко от южняците. Той запристъпва тихо, приближи се зад Алис и спря.

— Има едни Саера, на три улици нататък, милейди — посочи жената. — Мисля, че има и други на Южния хълм. Ама за Авин Саера, не знам да има с такова име.

— Много ми помогнахте, госпожо Маришна — отвърна топло Алис. — Благодаря ви. — Прие поредния реверанс и остана да я гледа, докато се качваше нагоре по хълма. След като госпожа Маришна се отдалечи достатъчно, заговори отново и този път гласът й съвсем не беше топъл: — Трябва ли да ви показвам как се наказва подслушването в Бялата кула, господин Лан?

Той едва не примига. Първо, беше успяла да се измъкне, без да я усети, а сега го чу, след като се бе постарал да бъде съвсем безшумен. Забележително. Май наистина беше Айез Седай. Което означаваше, че сигурно си беше белязала Рин за Стражник.

— Едва ли — отвърна той зад гърба й. — Работата ни в Чачин не може да чака. Търсенето ви сигурно може да свърши по-бързо, ако ви помогнем да намерите тази Авин Саера.

Тя се извърна много бързо и се взря в него, надигайки се на пръсти. Така поне му се стори. Не, не беше Айез Седай, въпреки властния си тон. Виждал беше и по-ниски Айез Седай, наложили господството си в пълни с хора помещения, без да се изпъват така.

— По-добре забравете, че сте чули това име — каза му хладно тя. — Неблагоразумно е да се месите в делата на една Айез Седай. Сега можете да ме оставите на мира. Но очаквам да ви намеря готови за път, след като приключа тук. Стига, разбира се, малкиерите да държат на думата си така, както съм чувала. — И след тази обида тръгна накъдето й беше посочила жената. Светлина, като нож режеше езикът й!

Когато се върна в „Меча на орача“ и разказа на Букама какво беше научил, лицето на стареца светна. Е, просто въсенето му малко се позаглади. Но за него това бе все едно да се ухили.

— Може пък да иска от нас само да я пазим, докато намери тази жена.

— Това не обяснява защо ни преследваше целия ден — отвърна Лан и се смъкна на пейката пред купата със закуската си. Трябваше май да я довърши тази каша. — И само не ми казвай, че се бои да ни помоли за помощ. Тази жена може да уплаши човек не по-малко от теб.

Букама нямаше отговор на това.