Робърт Джордан
Нова пролет (3) (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Глава 3
Упражнение

Широкият коридор беше толкова студен, колкото и дневната на Амирлин, и пълен с течения. Някои бяха толкова силни, че развяваха тежките гоблени по белите мраморни стени. Над позлатените стойки на лампите между многоцветните гоблени пламъците мигаха, готови всеки миг да угаснат. По това време новачките щяха да са на закуска, както и повечето от Посветените. Поне засега коридорите бяха празни и Сюан и Моарейн крачеха по синята пътека по средата, възползвайки се от малкото облекчение, предлагано от дебелия плат срещу студа на плочките, повтарящ се неизменно шаблон с цветовете на всичките седем Аджи. Моарейн беше твърде стъписана, за да може да проговори. Слухът й едва долавяше далечния зов на тръбите.

Свърнаха на завоя по коридор, където подовите плочки бяха бели, а пътеката зелена. Вдясно от тях друг, широк, с накачени по стените тежки гоблени и с редици лампи на стойки, леко извиваше на спирала нагоре, към покоите на Аджите; плочките му бяха сини и жълти, а пътеката на шарки в сиво, кафяво и червено. В жилищните отсеци на всяка Аджа доминираше цветът на самата Аджа, а някой от останалите можеше изобщо да липсва, но в общите зони на Кулата цветовете на всички Аджи се използваха в равни пропорции. В главата й се завъртяха съвсем неуместни мисли. Защо равни, щом някои Аджи са по-големи от други? Били ли са някога еднакво големи? Как е могло да се постигне това? Една току-що издигната Айез Седай можеше свободно да избере своята Аджа. И въпреки това всяка Аджа разполагаше с еднакво голям отсек. Но по-добре неуместни мисли, отколкото…

— Искаш ли да закусим? — каза Сюан.

Моарейн се сепна изненадана. Закуска?

— Една хапка не мога да преглътна, Сюан.

Приятелката й сви рамене.

— То и аз нямам много апетит. Само си помислих да ти правя компания, ако искаш нещо.

— Ще се прибера в стаята си и ще се опитам да поспя малко, стига да мога да се успокоя. След два часа имам урок с новачки. — А сигурно щеше да води и други класове днес, ако Сестрите не започнеха скоро да се връщат. Новачките не можеха да изтървават часове за такива дребни неща като битки или… Не искаше и да мисли за „или“-то. Щеше и уроци да пропусне, ако Айез Седай не се върнеха. Посветените в по-голямата част учеха сами, но тя си имаше частен урок, уговорен с Мейлин Седай, и още един с Ларел Седай.

— Спането ще е губене на време, с каквото не разполагаме — каза твърдо Сюан. — Ще се упражняваме за изпитанието. Може да ни остава още цял месец, но като нищо може да се окаже и утре.

— Не можем да сме сигурни, че наистина ще ни изпитат толкова скоро. Мириън каза, че според нея сме близо, само преди два дни.

Сюан изсумтя. Шумно. Още докато беше новачка, Сестрите бяха поогладили езика й, силно намирисващ на пристанищния жаргон и често пъти груб като него, но така и не бяха успели да махнат ръбчетата съвсем. И толкова по-добре. Ръбчетата си бяха част от самата Сюан.

— Когато Мириън каже, че си близо, те изпитват най-много до месец, и ти го знаеш, Моарейн. Ще се упражняваме.

Моарейн въздъхна. Всъщност не вярваше, че ще може да заспи, не и сега, но също така се съмняваше, че ще може да се съсредоточи добре. Упражняването изискваше съсредоточение.

— Добре, Сюан.

Втората изненада, след като се сприятелиха, бе в осъзнаването, че между двете рибарската щерка водеше, а благородничката я следваше. Разбира се, санът във външния свят не носеше никакви права в Кулата. Имало беше две дъщери на просяци, издигнали се до Амирлинския трон, както и дъщери на търговци, на селяци и занаятчии, в това число три дъщери на обущари, но само една дъщеря на владетел. Освен това Моарейн беше научена да преценява хората по способностите им много преди да напусне дома си. Особено в Слънчевия дворец човек започваше да се учи на това още преди да се е научил да ходи. Сюан просто беше родена да води. И изглеждаше смайващо естествено да вървиш натам, накъдето те поведе.

— Обзалагам се, че ще си в Съвета на Кулата преди да си носила шала и сто години, и ще станеш Амирлин след не повече от още петдесет — заяви тя не за първи път. Което предизвика същата реакция, както винаги.

— О, не ми пожелавай злото — отвърна намръщено Сюан. — Възнамерявам да видя широкия свят. Може би части от него, които не е виждала никоя друга Сестра. Често съм гледала корабите в Тийр, пълни с товари коприна и слонова кост от Шара, и съм се чудила дали на някой от екипажите му е стискало да се промъкне извън търговските пристани. Аз бих го направила. — По решителност физиономията й не отстъпваше на тази на Тамра. — Веднъж баща ми откара лодката надолу по реката чак до Морето на бурите и аз едва успявах да тегля мрежата — зяпах на юг и се чудех какво ли има отвъд хоризонта. Ще го видя един ден. И Аритския океан. Кой знае какво се простира на запад от Аритския океан? Странни земи със странни обичаи. Може би градове, големи като Тар Валон, и планини, по-високи от Гръбнака на света. Само си помисли, Моарейн. Само си помисли!

Моарейн потисна усмивката си. Сюан наистина проявяваше прекалена трескавост около приключенията, за които копнееше, макар никога да не ги наричаше така. Приключенията ставаха в разказите и книгите, не в живота, както щеше да изтъкне Сюан на всеки, използвал тази дума. Несъмнено беше обаче, че след като си получеше шала, щеше да се изстреля нанякъде като стрела от тетивата на лък. И тогава щяха да се виждат веднъж на десет години или повече. Това я натъжи, но не хранеше никакво съмнение, че и нейните предсказания ще се сбъднат. Не беше нужно Прорицателство. Не. Просто мислеше в грешна посока.

Щом завиха на следващия ъгъл и закрачиха по тясната мраморна стълба, водеща надолу, Сюан престана да се мръщи и взе да попоглежда косо към Моарейн. Подовите плочки тук бяха яркозелени, пътеката тъмножълта, а белите стени бяха голи. Стойките на лампите в тази част на Кулата не бяха позлатени — тя се използваше повече от слугите, отколкото от Сестри.

— Опитваш се да смениш темата, нали? — изведнъж наруши мълчанието Сюан.

— Коя тема? — попита Моарейн полу на смях. — Упражнението или закуската?

— Знаеш коя тема, Моарейн. Какво мислиш за това?

Смешното мехурче се пукна. Нямаше нужда да пита какво е „това“. Точно това, за което тя самата не искаше да мисли. „Роден е отново“. Сякаш чуваше гласа на Гитара в главата си. „Дракона поема първия си дъх“… Този път треперенето й нямаше нищо общо със студа.

Вече над три хиляди години светът бе очаквал да се сбъднат Пророчествата за Дракона. Те плашеха всички, но пък всички знаеха, че са единствената надежда за света. И сега предстоеше да се роди едно момченце — много скоро, може би още докато Гитара го беше изрекла, — за да доведе Пророчествата до техния свършек. Щеше да се роди на склоновете на Драконовата планина, прероден точно там, където разправяха, че е умрял мъжът, който бил някога Дракона. Преди повече от три хиляди години Тъмния почти се измъкнал от затвора си и излязъл в света човешки, като предизвикал Войната на Сянката, която свършила чак с Разрушението на света. Всичко било унищожено, земният лик се променил, а човечеството се свело до дрипави останки бежанци. Изминали столетия, докато простата борба за оцеляване отстъпила отново на градежа на градове и държави. Рождението на отрока означаваше, че Тъмния отново ще излезе на свобода, защото детето щеше да се роди, за да се възправи срещу Тъмния в Тармон Гай-дон, Последната битка. На неговите плещи щеше да падне съдбата на света. Пророчествата твърдяха, че той е единственият шанс. Не казваха, че ще победи.

Но може би по-лошото от мисълта за поражението му беше фактът, че той щеше да прелива сайдин, мъжката половина на Единствената сила. При тази мисъл Моарейн не трепна, а направо потръпна. Сайдин таеше в себе си покварата на Тъмния. От време на време все още се намираха мъже, които се опитваха да преливат. Някои дори успяваха да се научат и преживяваха учението без учител — не лек подвиг. Сред жените едва една на четири оживяваше, опитвайки се да се научи сама. Някои от тези мъже предизвикваха войни — обикновено бяха Лъжедракони, мъже, които твърдяха, че са Преродения Дракон, докато други се стараеха да се прикриват в обикновен живот, но освен ако не ги хванеха, за да ги доведат в Тар Валон и да ги опитомят — да ги отрежат завинаги от Силата, — всички полудяваха. Това можеше да отнеме години или само няколко месеца, но беше неизбежно. Полудели мъже, които можеха да точат от Единствената сила, която въртеше Колелото на времето и движеше вселената. Историите бяха пълни с такива мъже и с ужасите, които бяха предизвикали. А Пророчествата казваха, че Преродения Дракон ще доведе до ново Разрушение на света. Щеше ли победата му да е нещо по-добро от победата на Тъмния? Да; да, трябваше да е. Дори Разрушението беше оставило живи хора, за да започне градежът отново след време. Тъмния щеше да остави само една костница. А и най-малкото, Пророчествата поне не обръщаха гръб на желанията на Посветени. Или на молитвите на народите.

— Това, което мисля, е, че Амирлин ни каза да не говорим за него — отвърна тя.

Сюан поклати глава.

— Каза ни да не казваме на други. След като вече го знаем, смятам, че е съвсем редно да го обсъдим помежду си. — Прекъсна, щом на ъгъла точно пред тях се появи дебела слугиня с Пламъка на Тар Валон на гърдите.

Докато ги подминаваше, кръглата жена ги изгледа подозрително над дългия си нос. Сигурно изглеждаха гузни. Мъжете слуги често се правеха на слепи пред това, което се канят да правят Посветени или дори новачки; може би защото искаха да се бъркат колкото се може по-малко с Айез Седай, отколкото изискваше работата им. Жените слуги, от друга страна, ги следяха почти толкова зорко, колкото Сестрите.

— Стига да внимаваме — въздъхна Сюан, след като жената в ливреята се отдалечи достатъчно, за да не чуе. Колкото и уверена да изглеждаше, че е в реда на нещата да го обсъдят помежду си, като че ли се задоволи да не каже нищо повече, чак докато не стигнаха отсека на Посветените в западното крило на Кулата.

Там галериите с каменни перила в кухия кладенец обикаляха около малка градина на три етажа по-долу. Градината включваше едва шепа вечнозелени храсти, щръкнали над снега по това време на годината. Престъпеше ли някоя Посветена границата, можеше много бързо да се озове долу и да чисти снега с лопата — Сестрите вярваха твърдо, че физическият труд укрепва характера — но напоследък нито една не си беше докарвала тази неприятност. Отпуснала ръце на перилото, Моарейн погледна към светлото небе на зимната утрин, над шестте смълчани галерии отгоре. Дъхът й се вдигаше на бели валма пред лицето й. Тръбите тук се чуваха по-ясно, отколкото в коридорите, а миризмата на дим във въздуха беше по-остра.

В този кладенец имаше стаи за над сто Посветени, както и в един втори като него. Бройките сигурно нямаше да й хрумнат, ако не беше Прорицателството на Гитара, само че си беше мислила за тях и преди. Бяха се врязали в мозъка й като с киселина. Пространство за над двеста Посветени, но вторият кладенец беше запечатан, откакто се помнеше всяка жива Айез Седай, а от тукашните стаи бяха заети едва малко над шестдесет. Квартирите на новачките също представляваха два кладенеца, със стаи за близо четиристотин момичета, но единият от тях също отдавна беше затворен, а в другия имаше по-малко от сто. Чела беше, че някога новачките, както и Посветените, ги настанявали по две в стая. Някога половината от момичетата, въведени в Книгата на новачките, били изпитвани за пръстена; по-малко от двайсет от сегашните новачки щяха да бъдат допуснати. Кулата беше построена, за да приютява три хиляди Сестри, но в момента я обитаваха едва четиристотин двайсет и три, с може би два пъти повече, пръснати в различните държави. Тези числа все още я пареха като киселина. Никоя Айез Седай нямаше да го каже на глас, а тя нямаше и да посмее да го изрече там, където някоя Сестра можеше да го чуе, но Бялата кула пропадаше. Кулата пропадаше, а Последната битка предстоеше.

— Много се тревожиш — каза кротко Сюан. — Баща ми често казваше: „Промени каквото можеш да промениш, ако трябва, но се научи да търпиш това, което не можеш да промениш“. Иначе само ще те боли стомахът. Последното беше от мен, не от баща ми. — Отново изсумтя, потръпна малко театрално и се обви с ръце. — Е, дали да не влезем вътре вече? Замръзвам. Стаята ми е по-близо от твоята. Хайде.

Моарейн кимна. Кулата също учеше възпитаничките си да търпят това, което не могат да променят. Ала някои неща бяха толкова важни, че човек беше длъжен да се опита да ги промени, дори да е сигурен в провала си. Това беше един от нейните уроци от детството.

Стаите на Посветените бяха еднакви, освен в детайлите, малко по-широки в дъното, отколкото при вратата, с прости цокли от тъмно дърво. Нямаше изящни мебели или поне такива, които някоя Сестра щеше да търпи. Подът беше застлан с малка квадратна тарабонска черга на избелели сини и зелени ивици, а в мивката на умивалника с огледалото в ъгъла стоеше очукана бяла кана. От Посветените се изискваше да се задоволяват с това, което им е дадено, освен ако не се счупи, а счупеше ли се, трябваше да имат добро обяснение защо се е счупило. Масичката със отрупаните на нея три книги с кожени корици и двата стола с гърбове от летви все едно бяха дошли от бедна селяшка къща, но креватът на Сюан с разбърканите завивки беше широк, като в някоя сравнително заможна ферма. Малкият гардероб завършваше обзавеждането. Нямаше нито дърворезба, нито каквато и да било украса. Когато Моарейн се беше преместила от малката и строга килия на новачка в стая на Посветена, имаше чувството, че се мести в дворец, въпреки че стаичката й беше два пъти по-малка от най-малката стая в покоите й в Слънчевия дворец. Най-хубавото в момента беше камината от дялан сив камък. Точно днес всяка стая с камина щеше да й се стори дворец, стига да можеше да стои по-близо до нея.

Сюан сложи припряно три цепеници върху скарата на огнището — дървеният сандък почти се беше опразнил; слугите носеха дървата за огрев на Айез Седай, но Посветените трябваше да си ги качват сами — после изсумтя, като разбра, че усилията й да запази жаравата от снощния огън жива са се провалили. Явно в бързината си да се яви в покоите на Амирлин не беше покрила въглените достатъчно добре с пепел, за да не догорят. Челото й за миг се набръчка, след което Моарейн усети лекото гъделичкане, когато светлината на сайдар за миг обкръжи приятелката й. Всяка можеща да прелива жена щеше да усети, когато друга борави със Силата, стига да е достатъчно близо, но гъделът беше нещо рядко. Жени, които дълго време се учеха заедно, понякога го изпитваха, но усещането уж трябваше да заглъхне след време. Нейното и на Сюан така и не заглъхваше. Моарейн понякога си мислеше, че е знак за това колко дълбоко е приятелството им. Когато сиянието угасна, късите цепеници вече пращяха и мятаха весели пламъчета.

Моарейн си замълча, но Сюан я изгледа, сякаш е дръпнала цяла реч.

— Много студено беше да чакаме, Моарейн — взе да се оправдава тя. — Освен това би трябвало да помниш лекцията на Акаррин отпреди две седмици. „Правилата трябва да ги знаете дословно — цитира тя — и да ги спазвате стриктно, докато не се научите кои правила можете да нарушите и кога“. Което говори изрично, че понякога правилата може да се нарушават.

Акаррин, слабичката Кафява с бързия поглед, с който веднага засичаше коя не следи думите й, изнасяше лекции какво е да бъдеш Айез Седай, а не Посветена, но Моарейн пак си задържа езика зад зъбите. Сюан и без лекции се сещаше за нарушаването на правила. О, тя никога не нарушаваше главните забрани — никога не се опитваше да избяга или да се държи непочтително със Сестра, или нещо подобно, а за кражба изобщо нямаше и да помисли — ала от самото начало много си падаше по лудорийки. Какво пък, Моарейн — също. В края на краищата с повечето Посветени беше така, а от време на време и новачките си го позволяваха. Шегичките бяха средство да се облекчиш от напрежението от непрекъснатото учене и малкото свободни дни. Посветените нямаха други задачи извън това да поддържат себе си и стаите си чисти, освен когато някоя не загазеше сериозно, но от тях се очакваше да залягат много над учението си, по-сериозно, отколкото новачките можеха да си въобразят. Тъй че беше нужно някакво облекчение, иначе просто ще се счупиш като яйце, изтървано върху леда.

Никоя от щуротиите, които двете със Сюан правеха, не беше злонамерена, разбира се. Натъркването на долната риза на някоя омразна Посветена със сърбел не влизаше в сметката. Елайда беше превърнала първата им година като новачки в истинска мизерия, налагаше им стандарти, на които никоя не можеше да отговори, но настояваше точно те двете да го правят. Втората година, откакто си спечели шала, беше най-лошата, докато не напусна Кулата. Повечето им лудории бяха много по-добронамерени, въпреки че и най-невинните можеха да им докарат бързо наказание, особено ако жертвата е някоя Айез Седай. Най-големият им триумф беше напълването на най-големия фонтан в Бялата градина с тлъсти зелени жаби една нощ миналото лято. Най-големият, отчасти заради самата му трудност, а отчасти — защото не можаха да ги разкрият. Вярно, няколко Сестри ги попоглеждаха с подозрение, но за щастие никоя не можа да докаже, че са го направили те. За щастие разпитването дали са го направили не се прилагаше спрямо Посветените. Пъхането на жаби във фонтана можеше и да не доведе до гостуване в кабинета на Наставницата на новачките, но излизането от терена на Кулата без разрешение, за да ги купят — при това през нощта! — със сигурност щеше да им го докара. Моарейн се надяваше, че Сюан не крои някоя нова лудория след този разговор за нарушаването на правила. Самата тя се чувстваше уморена; нямаше начин да не ги хванат.

— Ти ли почваш първа, или аз? — попита тя. Упражнението може би щеше да разсее Сюан достатъчно, за да не мисли за щуротии.

— Ти имаш повече нужда от упражняване. Тази сутрин ще се съсредоточим върху теб. И следобед. И довечера.

Моарейн отвърна с гримаса, но си беше истина. Изпитанието за шала се състоеше в създаването на сто различни сплита, съвършени и в точен ред, докато си под голям стрес. И през цялото време трябваше да изразяваш пълно спокойствие. В какво точно щеше да се изрази стресът те не знаеха, освен че щеше да има опити да ги разсейват и да ги изваждат от равновесие. За упражнение двете си осигуряваха една на друга разсейки, а Сюан много я биваше в това да я разсее и в най-лошия момент да я ядоса. Ядосаш ли се прекалено, изобщо не можеш да задържиш сайдар; дори след шестте години боравене с него преливането изискваше поне грам спокойствие. Виж, самата Сюан рядко биваше неспокойна, а нервите си ги държеше в желязна хватка.

Моарейн прегърна Верния извор и усети как сайдар я изпълни. Не толкова, колкото можеше да задържи, но достатъчно за упражнение. Преливането беше изтощителна работа и колкото повече от Силата прелееш, толкова по-лошо ставаше. Дори това малко количество прониза цялото й естество, изпълни я с радост и с живот, с възбуда. Чудото му беше почти изтезание. Когато за първи път беше прегърнала сайдар, не знаеше да плаче ли, или да се смее. Веднага изпита подтик да привлече още и насила потисна желанието си. Всичките й сетива бяха станали по-ясни, по-остри със Силата у нея. Стори й се, че едва ли не чува туптежа на сърцето на Сюан. Долавяше въздушните течения, галещи лицето и дланите й, а цветовете по ръбовете на роклята на приятелката й станаха по-ярки, бялото на вълнения плат — още по-бяло. Можеше да различи малки пукнатинки по дървената ламперия, които щеше да види само ако си опреше носа до тях, ако я нямаше изцяло облялата я отвътре Сила. Беше възбуждащо. Чувстваше се… по-жива. Част от нея съжаляваше, че не може да държи сайдар във всеки свой миг на будност, ала това беше строго забранено. Това желание можеше да доведе до извличане на все повече и повече, докато най-накрая не извлечеш повече, отколкото можеш да издържиш. А това щеше или да те убие, или да изгори от теб способността да преливаш. Да изгубиш това… блаженство беше по-лошо и от смърт.

Сюан седна на един от столовете и сиянието я обкръжи. Моарейн, разбира се, не можеше да види светлината около себе си. След като изтъка преграда срещу подслушване около вътрешността на стаята и я прилепи по стените, пода и тавана, Сюан я завърза, за да не се налага да я поддържа. Държенето на два сплита наведнъж беше два пъти по-трудно, отколкото ако са поотделно, три — два пъти по-трудно, отколкото два. По-нататък думата „трудно“ вече не стигаше за обяснение, въпреки че беше постижимо. После Сюан махна на Моарейн да се обърне с гръб.

Моарейн изгледа намръщено преградата, но се подчини. Щеше да й е лесно да избегне разсейването, ако можеше да вижда сплитовете, които й подготвя Сюан. Но защо и тази преграда срещу подслушване? Ако някой опреше ухо до вратата, нямаше да може да чуе, дори да запищеше с цяло гърло. Сюан, разбира се, едва ли се канеше да я накара да пищи. Не. По-скоро това трябваше да е първата част от опита й да я обезпокои, да я накара тъкмо да се зачуди над това. Усети как Сюан започна да борави с потоци — Земя и Въздух, после Огън, Вода и Дух, после Земя и Дух, все в различен ред. Без да я вижда, нямаше как да отгатне дали прави сплит, или просто пробва с друга разсейка. Вдиша дълбоко и се съсредоточи върху пълното си спокойствие.

Повечето сплитове в изпитанието бяха изключително сложни и бяха създадени изключително за него. Странно, нито един от тях не изискваше никакви жестове, след като доста сплитове ги включваха. Движението всъщност не беше част от сплита, само дето ако не го направиш, сплитът нямаше да се получи. Предполагаше се, че жестовете очертават определени пътеки в ума ти. Липсата на жестове създаваше впечатлението, че използването на ръцете може да ти липсва поне за част от изпитанието, а това звучеше злокобно. Друга странност се съдържаше в това, че никой от тези невероятно сложни сплитове всъщност не вършеше нищо и дори да се направеха погрешно, нямаше да доведат до нищо опасно. Не прекалено опасно, във всеки случай. С много от сплитовете това си беше съвсем реална възможност. Някои от най-простите можеше да се окажат гибелни, ако съвсем малко ги изкривиш. По време на изпитанието бяха умирали жени, но явно не заради оплескването на сплит. Все пак една грешка с първия можеше да предизвика оглушителен гръм.

Тя преля много тънки нишчици Въздух и ги заплете малко по-така. Сплитът беше съвсем прост, но колкото и малки да са нишките, сайдар не можеше да се насилва. Силата беше като огромна река, течаща неумолимо напред; опитай се да я насилиш и ще те отнесе като суха клонка по река Еринин. Човек трябваше да използва тази смазваща мощ и да я насочва както поиска. Тъй или иначе, размерът не беше уточнен, а по-малкият означаваше по-малко работа, пък и шумът щеше да е по-малко, ако Сюан успееше да…

— Моарейн, мислиш ли, че Червените ще могат да се въздържат и да го оставят на мира?

Моарейн подскочи още преди сплитът, който правеше, да гръмне като тъпан. От всяка Сестра се очакваше да се справя с мъж, способен да прелива, ако се натъкне на такъв, но Червените бяха съсредоточили цялата си дейност върху това да ги излавят. Сюан имаше предвид бебенцето. Това обясняваше преградата. А може би и приказките за нарушаването на правилата. Май не беше толкова сигурна, колкото се правеше, че Тамра не би възразила, ако си поговорят за детето. Моарейн я изгледа ядосано през рамо.

— Не спирай — рече спокойно Сюан. Все още преливаше, но не правеше нищо, освен да държи потоците. — Наистина ти трябва упражняване, щом се оплете с този. Е, мислиш ли? За Червените?

Този път сплитът произведе в протегнатата длан на Моарейн сребристо-синкаво кръгче с размерите на малка монета. Формата също така не беше уточнена, друга странност, но кръгчетата и топчетата бяха най-лесните. Изтъкана от Въздух, но твърда като стомана, „монетата“ леко хладнееше в ръката й. Моарейн освободи сплита и тя изчезна, оставяйки само утайка от Силата, която също щеше скоро да се разнесе.

Следващият сплит беше един от сложните и безполезните, изискващ всичките Пет сили, но Моарейн отговори на въпроса, докато го заплиташе. Можеше все пак да говори и прелива едновременно. Въздух и Огън ей така, а пък Земя — ей тъй. Дух, после пак Въздух. Заплиташе, без да спира. Неизвестно защо, човек не можеше да държи тези сплитове дълго време недовършени — разпадаха се в нещо съвсем друго. Пак Дух, после Огън и Земя — заедно.

— Ще им трябват двайсет години, докато разберат. Или почти толкова, в най-лошия случай. В най-добрия ще им трябва повече. — Момичетата понякога, макар и рядко, започваха да преливат още на дванайсет-тринайсет години, ако бяха родени с искрата, но дори с искрата момчетата никога не го правеха преди осемнайсет или деветнайсет, освен ако не се опитаха да го научат, а при някои мъже искрата не се появяваше, докато не станат чак на трийсет. Пак Въздух, после Дух и Вода, всичко поставено точно на мястото му. — Освен това той ще е Преродения Дракон. Дори Червените ще трябва да се погрижат да не бъде опитомен, преди да свърши Последната битка. — Мрачна съдба. Да спаси света, ако може, та после за награда да го откъснат от това чудо. В Пророчеството не се споменаваше за милост, нито за подчиняване на молитви. Пак Земя, после Огън, после още Въздух. Нещото заприличваше на най-безнадеждния възел на света.

— Дали ще е достатъчно това? Чувала съм, че някои Червени изобщо не си дават зор да хващат тези нещастни мъже живи.

Тя също го беше чувала, но беше само слух. И нарушение на закона на Кулата. Сестра можеше да бъде набита с брезови пръчки за това и после — най-вероятно прокудена в някоя далечна ферма, за да премисли известно време престъплението си. Трябваше да се смята за убийство, но предвид онова, което тези мъже можеха да причинят, ако ги оставеха на воля, Моарейн почти разбираше защо не е. Още Дух отгоре, после Земя да подпъхнем вътре. Невидими пръсти пробягаха по хълбоците и после под мишниците й. Имаше гъдел и Сюан го знаеше много добре, но дружката й трябваше повечко да се постарае, ако търсеше ефект. Почти не трепна.

— Както някой ми каза наскоро, учи се да търпиш това, което не можеш да промениш — подхвърли лукаво Моарейн. — Колелото на времето тъче така, както пожелае, а Аджите правят каквото правят. — Още Въздух, и Огън ей… така, мъничко Вода, а сега Земя и Дух. После — и от петте наведнъж. Светлина, какво ужасно кълбо! И още не беше довършено.

— Аз пък мисля… — почна Сюан, но вратата се отвори с трясък и мразовитият въздух отвън помете всичката топлина от огъня. Както беше изпълнена със сайдар, с изострените си сетива, Моарейн изведнъж се почувства сякаш покрита с ледена кора от глава до пети.

Заедно със студа през вратата влетя и Миреле Беренгари, Посветена от Алтара, която бе спечелила пръстена в същата година като тях. С маслиненотъмна кожа, красива и висока почти колкото Сюан, Миреле беше общителна и също така много жизнена, с грубовато чувство за хумор и с буен нрав, още по-лош и от този на Моарейн, когато си изтървеше нервите. Като новачки, двете бяха започнали с разгорещени свади и накрая по някакъв начин бяха станали приятелки. О, не толкова близки като със Сюан, но все пак приятелки, и това бе единствената причина да не й се сопне сега, че влиза, без да е почукала. Не че щяха да я чуят, ако беше потропала, с поставената преграда. Не че това имаше значение. Въпрос на принцип все пак!

— Колко остава според вас до Последната битка? — попита Миреле веднага щом затръшна вратата. Изгледа полудовършения сплит пред Моарейн и преградата около стаята и се ухили широко. — Упражняваме се за изпитанието, както виждам. Накара ли я вече да заквичи, Сюан? Мога да ти помогна, ако искаш. Знам един сигурен начин да я накарам да заквичи като прасенце, уловено в мрежата.

Моарейн пусна бързо сплита да се разсипе, преди да е успял да се разпадне, и двете със Сюан се спогледаха сконфузено. Откъде можеше да знае Миреле?

— Не съм квичала като… като каквото каза — отвърна тутакси тя, колкото да спечели време. Повечето шегички на Посветените бяха насочени към други Посветени, а бройката на Миреле почти настигаше тази на Моарейн и Сюан. Точно тая, за която беше намекнала, включваше лед посред най-горещото лято, когато и на сянка се чувстваш като в пещ. Но все пак тя не беше квичала като прасе!

— Какво имаш предвид, Миреле? — предпазливо попита Сюан.

— Ами айилците, разбира се. Какво друго мога да имам предвид?

Моарейн отново се спогледа със Сюан, този път — с огорчение. Много Сестри твърдяха, че различни пасажи от Пророчествата за Дракона се отнасят за айилците. Разбира се, също толкова много заявяваха, че не е така. В началото на войната беше възникнал доста оживен спор по темата. Още малко и щяха да почнат да си викат една на друга, ако не бяха Айез Седай. Но с това, което знаеха сега, всички тези неща се бяха изплъзнали от главата на Моарейн, а явно че и със Сюан беше така. Пазенето на тайната щеше да изисква изключителна бдителност.

— Двечките си имате някаква тайна, нали? — каза Миреле — Не знам други да имат тайни като вас двете. Е добре, не си и помисляйте, че ще питам, защото изобщо няма да питам. — По физиономията й личеше, че умира да попита.

— Не сме ние, които ще кажем — отвърна Сюан и веждите на Моарейн се вдигнаха нагоре, преди да успее да овладее лицето си. Какво си въобразяваше Сюан? Да не би да се канеше да играе Даес Дай-мар? Моарейн се беше опитвала да я научи как действа Играта на Домове. В Кайриен дори слугите и селяните знаеха как да маневрират, за да спечелят предимство и да отклоняват другите от своите планове и тайни. В Кайриен благородниците, както и простолюдието, просто живееха с Даес Дай-мар, повече, отколкото където и да било другаде, а Играта се играеше навсякъде, дори по земи, където всички го отричаха. Но въпреки всичките й усилия, Сюан така и не беше проявила особена възприемчивост. Просто си беше прекалено праволинейна. — Но с Моарейн можеш да ми помогнеш — още по-изненадващо продължи приятелката й. — Тя вече твърде добре познава номерата ми.

Миреле се засмя, потърка весело ръце, седна на втория стол и светлината на Силата изригна около нея.

Намръщена, Моарейн отново се обърна с гръб и подхвана втория сплит, но Сюан каза:

— Отначало, Моарейн. Не бъди глупава. Редът трябва да се набие в главата ти толкова твърдо, че нищо да не може да те обърка.

С лека въздишка, Моарейн отново направи сребристо-синята монета от Въздух, след което продължи.

Сюан беше права донякъде, че вече е свикнала с номерата й. Обичаше да използва гъделичкания във възможно най-неподходящия момент, изненадващи боцкания по неприятни места, смущаващи ласки и стряскащи шумове точно до ухото ти. Както и да казва най-стъписващите неща, които можеше да измисли, а имаше доста живо въображение, дори след като Сестрите бяха поработили над езика й. Ала това, че знаеше номерата й, ни най-малко не й помогна да запази пълно самообладание. На два пъти се наложи да започне отначало заради Сюан. Миреле беше още по-лоша. Тя пък обичаше лед. Лед се правеше лесно, използваш Вода и Огън, за да го извлечеш от въздуха. Но на Моарейн много щеше да й хареса, ако видеше Миреле да го материализира под своята рокля, на най-лошите места. Миреле също така преливаше потоци, за да я щипва коварно тук-там и да я плесва с камшик, а понякога я изпердашваше доста силно по задника. При това щипанията и ударите си бяха съвсем истински; отоците които оставяха, също бяха истински. Веднъж Миреле я вдигна на една стъпка над пода с въжета от Въздух — беше сигурна, че е тя; Сюан никога нямаше да й направи такова нещо — и бавно я обърна с главата надолу и с крака към тавана, тъй че полите й се изсипаха върху главата. С разтуптяно сърце и почти на ръба на паниката, тя издърпа с ръце полите от лицето си. Не беше от свян; трябваше да продължи да заплита. Можеш да задържиш един сплит, без да го виждаш, но не можеш да го плетеш, а пък ако точно тази мешавица от Петте сили се разсипеше, щеше да я жегне много болезнено, все едно че си е тътрила краката по пода и се е убола на железен пирон. Само че три пъти по-болезнено от това. Точно този успя да го довърши успешно, но общо взето Миреле я извади от съсредоточението четири пъти!

Раздразнението й от това започна да се усилва, но не към Миреле, а към самата нея. Едно от нещата, с които всички Посветени бяха съгласни, бе, че каквото Сестрите ти направеха по време на изпитанието, щеше да е по-лошо от всичко, което можеха да измислят приятелките ти. И ако наистина ти бяха приятелки, щяха да ти направят най-лошото, което могат да измислят, освен да те наранят сериозно, само за да ти помогнат да се подготвиш. Светлина, щом Миреле и Сюан можеха да я накарат да се провали шест пъти за толкова кратък срок, можеше ли изобщо да се надява, че ще успее в истинското изпитание? Но продължи с непоколебима решителност. Щеше да мине, и то на първия опит. Щеше!

Тъкмо започваше да прави отново втория сплит, когато вратата пак се отвори и тя пусна нишките да се стопят, като при това с неохота пусна и сайдар. Винаги съществуваше тази неохота при пускането му. Самият живец сякаш се изцеди от нея заедно със Силата; светът стана сив и безлик. Но все едно, нямаше да й остане време да го довърши преди урока й с новачките. На Посветените не им се разрешаваше да имат часовници, те бездруго бяха доста скъпи, за да си го позволят, а гонговете, които кънтяха на всеки час, не винаги се чуваха вътре в Кулата, тъй че най-добре беше да развиеш остро чувство за време. На Посветените не се позволяваше да закъсняват, също както и на новачките.

Жената, която стоеше на прага на отворената врата, не беше приятелка. По-висока от Сюан, Тарна Фийр беше от северната част на Алтара, близо до Андор, но светлорусата й коса не беше единствената й отлика с Миреле. На Посветените не се позволяваше да бъдат нагли, но само ако погледнеше човек тези хладни сини очи, щеше да разбере, че е тъкмо такава. При това не притежаваше никакво чувство за хумор и доколкото се знаеше, никога не беше изигравала шега на никоя. Тарна беше спечелила пръстена година преди Сюан и Моарейн, след девет години като новачка, и беше имала много малко приятелки като новачка, а още по-малко — сега. Като че ли не забелязваше тази липса. Да, доста по-различна беше от Миреле.

— Трябваше да очаквам, че ще ви заваря и трите — каза хладно тя. Топлото у нея май никога го нямаше. — Не мога да разбера защо просто не се съберете в една стая. Ти да не би да си се включила вече в кръжочето на Сюан, Миреле? — Всичко това го изрече ей така, съвсем между другото, но очите на Миреле взеха да святкат. Сиянието около Сюан беше загаснало, но Миреле продължаваше да държи Силата. Моарейн само се надяваше, че няма да е толкова безразсъдна да я използва.

— Върви си, Тарна — каза Сюан и махна пренебрежително с ръка. — Имаме работа. И затвори вратата, ако обичаш. — Тарна не помръдна.

— Трябва да побързам за урока си с новачките — каза Моарейн на Сюан все едно, че Тарна не съществуваше. — Тъкмо се учат да правят топка от огън и ако ме няма, някоя като нищо ще вземе да се опита. — На новачките беше забранено да преливат и дори да прегръщат Извора, без някоя Сестра или някоя от Посветените да наднича зад раменете им, но все едно го правеха при най-малката възможност. Новите момичета всъщност така и не можеха да повярват в опасностите, произтичащи от това, докато по-старите винаги бяха сигурни, че знаят как да ги избегнат.

— Новачките днес са в почивен ден — каза Тарна, — тъй че занятия няма да има. — Това, че я пъдеха и пренебрегваха, изобщо не я огорчи. Нищо не можеше да я развълнува. Тарна несъмнено щеше да си вземе с лекота изпита за шала още на първия опит. — Посветените ни викат в Овалната лекционна зала. Амирлинката ще ни изнесе слово. И още нещо, което трябва да знаете. Гитара Морозо е умряла само преди час.

Светлината, обкръжила Миреле, угасна.

— Това значи криехте двете! — възкликна тя. Очите й засвяткаха по-горещо, отколкото преди малко към Тарна.

— Казах ти, че не ние ще кажем — отвърна Сюан. Отговор на Айез Седай от игла до конец. Достатъчен, за да накара Миреле да кимне, макар и неохотно. А кимването си беше неохотно. Очите й не изгубиха пламъка си. Моарейн очакваше, че между двете със Сюан много скоро ще се разгори смайваща свада с много лед.

Все така без да затваря вратата — тази жена като Сестра ли беше имунизирана срещу студ, що ли? — Тарна изгледа първо Моарейн, а после Сюан.

— Точно така — вие двете трябваше да сте на дежурство. Какво стана? Всички останали чухме само, че е умряла.

— Тъкмо й подавах чаша чай, когато тя ахна и падна мъртва в ръцете ми — отвърна Моарейн. Което беше още по-добър айезседайски отговор, отколкото този на Сюан; всяка думичка бе вярна, като в същото време избягваше цялата истина.

За нейна изненада, по лицето на Тарна пробяга сянка на тъга. Бързо се стопи, но се появи все пак. Тарна никога не показваше чувства. Все едно, че беше издялана от камък.

— Гитара Седай беше велика жена — промърмори тя. — Ще ни липсва ужасно.

— Защо ще ни говори Амирлин? — попита Моарейн. Явно смъртта на Гитара вече бе огласена и според обичая погребението й щеше да е утре, тъй че не беше нужно това да се обявява. Тамра, разбира се, не се канеше да съобщава на Посветените за Прорицанието, нали?

— Не знам — отвърна Тарна, отново хладна, та дори ледена. — Но не мисля, че е разумно да стоим тук и да си бъбрим. Казаха на всички веднага да оставят закуската. Ако изтичаме, можем и да успеем да влезем, преди да е дошла Амирлин.

От Посветените се изискваше да се държат до известна степен с достойнство, в подготовка за деня, в който щяха да стигнат до шала. От тях определено не се очакваше да тичат, освен когато им е заповядано. Но този път затичаха, и още как, Тарна по-малко припряно от другите три, вдигнали полите си до колене и без да обръщат внимание на стъписаните погледи на слугите в ливреи по коридорите. Айез Седай не караха Амирлинския трон да ги чака. Посветените не можеха и да си помислят за това.

Овалната лекционна зала, с венеца от разбовани спирални ивици под леко скосения купол на покрива, изрисуван с небе и бели облачета, се използваше рядко. Моарейн и останалите се оказаха последните пристигнали Посветени, но редиците лъскави дървени пейки бяха запълнени едва на четвъртина. Врявата от гласове на Посветени, подхвърлящи предположения защо Амирлин е решила да се обръща към тях, като че ли само подчертаваше колко са малко в сравнение с онова, което залата можеше да побере. Моарейн твърдо избута от главата си смаляващите се числа. Може би ако Сестрите… Не, нямаше точно сега да се отдава на размисъл.

За щастие, подиумът все още беше празен. Двете със Сюан си намериха места най-отзад в тълпата, а Тарна седна близо до тях, но подчертано не с тях. Умееше да се загръща в тази своя надменност като с плащ. Миреле, все още нацупена, че не са й казали за Гитара, закрачи сърдито чак до другия край на реда и седна там. Половината жени в залата приказваха една през друга. Беше почти невъзможно да се разбере какво точно говори всяка поотделно, а малкото, което Моарейн успяваше да долови, си беше пълна глупост. Всички щели да бъдат изпитани за шала? Тутакси? На Алдерин сигурно мозъкът й се беше поболял, да дрънка такива дивотии. Какво пък, възбудима си беше. Брендас беше още по-тежък случай. Обикновено склонна към благоразумие, сега тя твърдеше, че всички щели да ги върнат по домовете им, защото Гитара била Предрекла края на Бялата кула или на света, може би. До обяд сигурно щяха да се появят поне десетина подобни приказки за това, че Гитара е имала Прорицание, ако вече не бяха се появили и повече — слуховете цъфтяха в квартирите на Посветените като рози в парник, — но на Моарейн нито един не й харесваше. За да опази тайната им, щеше да й се наложи да върти истината като пумпал, поне през следващите няколко дни. Само дано да успееше.

— Някоя знае ли нещо — попита Сюан Посветената до нея, слаба и много тъмнокожа жена с права черна коса, увиснала до кръста, и с малки черни татуировки по ръцете, — или всичко е само вятър?

Земайле я изгледа строго за миг, преди да отвърне:

— Вятър е според мен. — Земайле никога не бързаше. Впрочем, тя винаги беше строга и замислена. Най-вероятно щеше да избере Кафявата, след като я издигнат. Или пък Бялата.

Земайле беше голяма рядкост в Кулата, жена от Морския народ, Ата-ан Миере. От Морския народ имаше само четири Айез Седай, всички Кафяви, и две от тях бяха стари почти колкото Гитара. Момичета от Ата-ан Миере никога не идваха в Кулата, освен ако не бяха проявили искрата и не бяха започнали да се учат сами. В двата случая делегация довеждаше момичето и си тръгваше при първата възможност. Ата-ан Миере не обичаха да се задържат задълго далече от солените води, а най-близкото до Тар Валон море беше чак на четиристотин левги на юг.

Земайле обаче като че ли искаше да забрави произхода си. Най-малкото, никога не говореше за Морския народ, освен ако не я притиснеше някоя Айез Седай. И беше много усърдна, още от първия ден бе започнала да проявява ревност да спечели шала, така поне беше чувала за нея Моарейн, въпреки че не напредваше бързо в учението. Беше стояла Посветена вече осем години и десет години новачка преди това, и Моарейн неведнъж я беше виждала как се оплита като пате в кълчища в някой сплит, преди изведнъж да го нагласи толкова точно, че да се чудиш защо преди това го е объркала. Но пък всяка си напредваше със своя скорост, а Кулата никога не те подтикваше да вървиш по-бързо, отколкото ти е по силите.

Високата Посветена на реда пред тях, Айслинг Нун, рязко се извърна. Само дето не подскачаше от възбуда.

— Прорицание ще да е, според мен. Гитара е имала Прорицание, преди да умре, и Амирлинката ще ни каже какво е било. Двете бяхте на дежурство тая сутрин, нали? Били сте с нея, когато е умряла. Е, какво каза?

Сюан се вкочани, а Моарейн отвори уста да излъже, но Тарна й го спести.

— Моарейн ми каза, че Гитара не е имала Прорицание, Айслинг. Ще разберем какво иска да ни каже Амирлин, като дойде. — Гласът й беше хладен, както винаги, но не и режещ. Все едно, Айслинг се изчерви до уши.

Тя също беше рядкост за Кулата, от Туатан, Калайджиите. Туатан живееха в ярко боядисани фургони, пътуваха от село на село и също като Морския народ не искаха да държат при себе си самоуки дивачки. Ако някой табор откриеше искрата да святка у някое от момичетата им, обръщаха табора и подкарваха фургоните право за Тар Валон толкова бързо, колкото конете можеха да издържат. Верин, пълничката Кафява, дето беше по-ниска и от Моарейн, твърдеше, че момичетата на Калайджиите никога не се опитвали да се научат да преливат сами, че не искали нито да преливат, нито да стават Айез Седай. Трябваше да е така, щом го казваше Верин, но въпреки това Айслинг прилагаше същата решимост като Земайле, при това с повече успех. Беше си спечелила пръстена за пет години, в същата година като Моарейн и Сюан, и Моарейн смяташе, че сигурно ще я изпитат за шала до една година, ако не и по-скоро.

Една от вратите зад подиума се отвори и Тамра се плъзна вътре, в същата синя рокля, с надипления около шията й епитрахил на Амирлин. Моарейн беше една от първите, които я видяха, от първите, които станаха, но след миг всички вече стояха прави и притихнали. Изглеждаше странно, че виждат Амирлин сама. Винаги, когато видеха Тамра по коридорите, я придружаваха поне няколко Айез Седай, все едно дали обикновени Сестри, поднасящи петиции, или Заседателки в Съвета на Кулата, обсъждащи с нея някои въпроси преди Съвета. Според Моарейн изглеждаше уморена. О, гърбът й беше изправен, а изражението й говореше, че би могла да мине през стена, стига да реши, но нещо в очите й подсказваше за умора, нямаща почти нищо общо с безсънието.

— В израз на благодарност за продължителната готовност да се брани Тар Валон — заговори тя и гласът й с лекота стигна до ушите на всички — реших Кулата да предостави парична помощ от сто златни корони на всяка жена в града, която е родила или ще роди дете от деня, в който пристигнаха първите войници, до деня, в който свърши заплахата. В момента това се огласява по градските улици.

Всички бяха достатъчно благоразумни, за да не издадат и звук, докато говори Амирлин, и все пак тези думи предизвикаха тихо мърморене, включително и от Сюан. Всъщност нейното беше по-скоро сумтене. Тя в живота си не беше виждала десет златни корони на едно място, да не говорим за сто. Със сто можеше да се купи много голяма ферма или кой знае колко рибарски лодки.

Пренебрегвайки това нарушение на благоприличието, Тамра продължи, без да спира.

— Както някои от вас може би вече знаят, всяка армия се придружава от цивилни и понякога цивилните в лагера са повече от войниците. Много от тях са хора занаятчии, от каквито се нуждае всяка армия, оръжейници и стрелари, ковачи, налбанти и дърводелци, но сред тях има и войнишки жени, а и… други жени. Тъй като армията осигури защита на Тар Валон, реших да разширя това възнаграждение и за жените, които вървят с войниците.

Моарейн се усети, че хапе долната си устна, и насила се спря. Все се мъчеше да се отърве от този навик. Определено нямаше смисъл да се оставиш някоя да те види и да разбере, че мислиш трескаво. Сега поне знаеха накъде бие Тамра. Явно вярваше, че момчето наистина ще се роди скоро. Но защо трябваше да го казва на Посветените, в името на Светлината?

— Заплахата може да продължи още известно време — рече Тамра, — макар тази сутрин да получих донесения, че айилците може би се оттеглят, но все пак ситуацията изглежда достатъчно безопасна, за да започнем да събираме имена, поне в лагерите най-близо до града. За да сме честни спрямо тези жени, трябва да го започнем колкото може по-скоро, преди някоя от тях да е напуснала. Някои ще започнат да го правят, ако айилците наистина си отиват. Много от войниците ще тръгнат след айилците и към тях скоро ще се присъединят лагерните им придружители, а други ще тръгнат да се връщат по домовете си. В Кулата все още не са се върнали Сестри, тъй че изпращам всички вас да започнете да събирате имена. Тъй като неизбежно някои жени ще се измъкнат, преди да сте ги намерили, също така ще разпитвате за онези, които са родили и не могат да бъдат намерени. Записвайте всичко, което би могло да помогне да ги намерим. Кой е бащата, от кой град или село, от коя страна — всичко. Всяка от вас ще бъде придружавана от четирима градски стражи, за да сме сигурни, че никой няма да ви създаде неприятности.

Моарейн едва не се задави в усилието си да запази мълчание. От жените, неуспели като нея, се надигнаха слисани ахкания. Достатъчна рядкост беше да се разреши на Посветена да напусне града, но без Сестра? Нечувано!

С лека, опрощаваща усмивка, Тамра помълча, докато се възстанови редът. Явно съзнаваше, че ги е стъписала до дъното на душата. Също така явно беше успяла да чуе неща, които Моарейн не можа да долови. След като тишината се възцари отново, Амирлин заяви:

— Само да чуя, че някоя е използвала Силата, за да се защити, Аланна, тази някоя ще сяда много предпазливо след визитата си при Наставницата на новачките.

Няколко Посветени бяха все още достатъчно развълнувани, за да се изкикотят, а една-две даже се изсмяха на глас. По нрав Аланна беше стеснителна жена. Но много се стараеше да изглежда войнствена. Казваше на всяка, склонна да я слуша, че искала да стане от Зелената, Бойната Аджа, и щяла да си вземе половин дузина Стражници. Само Зелените обвързваха повече от един Стражник. Никоя нямаше чак толкова Стражници, разбира се, но такава си беше Аланна — все преувеличаваше.

Тамра плесна с ръце и усмири наведнъж и кикот, и смях. Търпението й все пак си имаше граници.

— Всички ще внимавате много. И ще се подчинявате на войниците, които ще ви придружават. — Тоя път нямаше усмивки. Гласът й беше твърд. Амирлинския трон не търпеше глезотиите на владетели. Определено нямаше да ги търпи от Посветени. — Айилците не са единствената опасност извън стените на Тар Валон. Някои може да си помислят, че сте Айез Седай, и можете да не им пречите, стига да не проявите глупостта да твърдите, че сте такива. — Това само усили тишината; да твърдиш, че си Айез Седай, след като не си, представляваше нарушение на един стриктно прилаган закон на Кулата. — Но ще се намират и грубияни, които ще виждат само младо женско лице. Може да си въобразят, че сте лесна плячка, ако не е ескортът ви. По-добре да се премахнат изкушенията и изобщо да се избегне проблемът. И не забравяйте, че във войската има и Чеда на Светлината. Един Бял плащ ще познае роклята на Посветена, щом я види, и ако може безопасно да забие стрела в гърба й, това ще го задоволи също колкото ако е била Айез Седай.

Едва ли беше възможно в залата да стане още по-тихо, но стана. Моарейн имаше чувството, че чува дишането на жените наоколо, само дето никоя като че ли не дишаше. Когато някоя Айез Седай излезеше по широкия свят и изчезнеше, както се случваше понякога, първата мисъл винаги беше за Белите плащове. Чедата наричаха Айез Седай Мраколюбки и твърдяха, че пипането на Единствената сила е кощунство, наказуемо със смърт, присъда, която всички те бяха готови да изпълнят с най-голяма охота. Никой не можеше да разбере защо изобщо бяха дошли да помагат в отбраната на Тар Валон. Никоя от Посветените поне.

Погледът на Амирлин бавно обходи редиците. Накрая тя кимна, доволна, че предупрежденията са се набили в главите им.

— Вече оседлават конете ви при Западната конюшня. В дисагите ще има храна за през деня и всичко друго, което ще ви трябва. Сега се върнете по стаите си, обуйте си здрави обуща и си закърпете наметалата. Денят ще е дълъг и студен. Вървете в Светлината. — Това беше знак, че ги освобождава, и всички започнаха почти едновременно да отвръщат с реверанси, но щом взеха да тръгват към изхода, тя добави, сякаш просто й беше хрумнало в последния момент.

— Ах, да. — Думите накараха всички да спрат по местата си и да се обърнат. — Когато записвате името на жената, вписвайте също така името на бебчето и пола му, деня, в който се е родило и точно къде. Записите на Кулата трябва да са пълни в това отношение. Можете да тръгвате. — Все едно, че това, което беше оставила за най-накрая, не беше най-важното. Точна картинка как умееха Айез Седай да крият нещата. Не случайно според някои тъкмо Айез Седай бяха измислили Играта на Домове.

Моарейн не можа да се сдържи да размени няколко възбудени погледа със Сюан. Сюан мразеше всичко, което намирисва на чиновническа работа, но този път се беше ухилила широко. Щяха да помогнат да се намери Преродения Дракон. Само името му, разбира се, както и името на майка му, но това бе толкова близо до приключение, колкото една Посветена можеше да се надява.