Робърт Джордан
Нова пролет (15) (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето
Включено в книгата
Оригинално заглавие
New Spring, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 122 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
slavy
Корекция и доп.сканиране
Mandor (2007)

История

  1. — Добавяне

Глава 15
В Канлуум

Когато Лан се върна в земите, в които открай време знаеше, че ще умре, във въздуха на Кандор се долавяше свежестта на нова пролет. Дълго след идването на пролетта в по-южните земи, тук дърветата все още едва напъпваха за нови листа и редки диви цветя осейваха залинялата от зимата трева, където сенките не таяха още в прегръдките си снежните преспи; след юга бледото слънце не предлагаше много топлина, сиви облаци се заканваха за нещо повече от дъжд и студен, напорист вятър го режеше през палтото. Югът навярно го бе размекнал повече, отколкото си даваше сметка. Жалко, ако се окажеше така. Беше си почти у дома. Почти.

Стотици поколения бяха утъпкали широкия път и го бяха направили корав като камъка на околните хълмове; почти не се вдигаше прах, въпреки несекващия поток волски коли, тръгващи си от сутрешните селски тържища в Канлуум, и търговските кервани с високи фургони, обкръжени от конни пазачи в стоманени шлемове и брони, които се стичаха към високите сиви стени на града. Тук-там се мяркаха златните ланци на кандорската търговска гилдия или по някоя арафелка със звънчета в косата, рубин святкаше на ухото на някой мъж, перлена брошка на гърдите на някоя жена, ала в по-голямата си част облеклата на търговците бяха невзрачни и безцветни, също като държането им. За търговец, който се перчи с богатство, бе трудно да се спазари добре.

За разлика от тях, фермерите обичаха да покажат успеха си, когато идваха в града. Ярки ширити красяха торбестите гащи на мъжете и широките панталони на жените, от вятъра наметалата им пърхаха. Някои носеха цветни лентички в косите или тесни кожени яки. Навярно се бяха облекли така зарад скорошните танци и веселби на Бел Тин. Ала селяците поглеждаха чужденците бдително като охраната на керваните, измерваха ги с око, стискаха копия и брадви и крачеха напред. Напрегнати бяха времената в Кандор, а може би и във всички Гранични земи. Миналата година разбойниците бяха избуяли като плевели, а откъм Погибелта се сипеха повече злини от обичайното. Мълвеше се дори за мъж, който можел да прелива Единствената сила, но пък такива слухове имаше постоянно.

Повел Танцуващия котарак към Канлуум, Лан обръщаше на погледите, които привличаха двамата със спътника му, толкова малко внимание, колкото и на мръщенето и мърморенето на Букама. При всичките му приказки да си отдъхнели, колкото повече се задържаха на юг, толкова по-навъсен ставаше Букама. Този път мърмореше за едно натъртено от камък копито, заради което трябвало да върви пеш.

А че привличаха внимание, спор нямаше — двама високи мъже, повели конете си плюс един товарен, с два вързани на гърба плетени коша, с изтърканите и оцапани от дългия път дрехи. Бронята и оръжията им обаче бяха добре поддържани. Младеж и старец, с висящи до раменете им коси, прибрани на плетени кожени ремъчки на слепоочията. Хадори привличаше хорските очи. Особено тук, в Граничните земи, където имаха някаква представа какво означава.

— Глупаци — изръмжа Букама. — Да не мислят, че сме разбойници? Да не мислят, че ей сега ще ги ограбим всички, посред бял ден и насред пътя? — Огледа се с яд и намести меча на бедрото си така, че привлече умислените погледи на много търговски охранници. Един дебел фермер сръга с остена вола си по-настрана от тях.

Лан си замълча. Малкиерите, все още носещи хадори, имаха известна репутация, макар и не точно като разбойници. Но ако напомнеше това на Букама, щеше още повече да развали настроението му за дни напред. Мърморенето на стареца прескочи на възможността да получат свястна постеля и свястно ядене преди това. Букама малко очакваше от живота, а на още по-малко разчиташе.

Нито за храна, нито за постеля можеше да мисли Лан, въпреки дългия път, който бяха изминали. Главата му все се извръщаше на север. Забелязваше всичко наоколо си, особено тези, които го поглеждаха повече от веднъж, чуваше ясно дрънченето на сбруи и скърцането на седла, тропота на копита, плющенето на зеблото, вързано хлабаво на фургоните. Всеки звук не на място щеше да отекне силно в него. Оставаше нащрек. Погибелта беше на север, все още на много мили отвъд хълмовете, но той я усещаше, усещаше мръсната й поквара.

Само въображение, но не по-малко реално заради това. Притегляло го беше на юг, в Кайриен и Андор, дори в Тийр, на близо петстотин левги оттук. Две години далече от Граничните земи. Беше изоставил личната си война заради друга и всеки ден притеглянето ставаше все по-силно. Изобщо не трябваше да позволи на Букама да го убеждава да чака, да позволи Югът да го размекне. Само айилците му бяха помогнали да запази хъса си.

За повечето хора Погибелта означаваше смърт. Смърт и Сянката, в гниеща земя, покварена от дъха на Тъмния, където можеше да те убие всичко: едно ухапване на насекомо, убождане от лош трън, допир до лошо листо. Свърталище на тролоци, мърдраали и още по-ужасни същества. Две подхвърляния на монета бяха решили къде да започне отново. Четири държави граничеха с Погибелта, но неговата война покриваше цялата дължина от Аритския океан до Гръбнака на света. Едно място, където да срещнеш смъртта, беше не по-лошо от всяко друго. Беше почти у дома си. Почти се беше върнал в Погибелта. Твърде дълго беше отсъствал.

Стените на Канлуум бяха заобиколени със сух ров, широк петдесет крачки и десет крачки дълбок, през който минаваха пет широки каменни моста с кули от двете страни, високи колкото стражевите кули на крепостта. Набезите на тролоци и мърдраали от Погибелта често стигаха по-надълбоко в Кандор от Канлуум, но никой досега не бе успявал да проникне през градските стени. Над всяка кула се вееше знамето с Червения елен. Горд мъж беше лорд Баран, Върховният трон на дома Маркасиев; дори кралица Етениел не вееше толкова много знамена в самия Чачин.

Стражите при външните кули, в шлемове с рогата на Варан и с Червения орел на гърдите, надничаха във фургоните, преди да ги пуснат да се затъркалят по моста, или спираха по някой човек, за да го накарат да смъкне качулката си. Не беше необходимо нещо повече от жест — законът във всяка от Граничните земи забраняваше да криеш лицето си в село или в град, а никой не искаше да го вземат за някой от Еднооките, опитващ се да се промъкне в укрепения град. Напрегнатите погледи проследиха Лан и Букама по моста. Лицата им бяха съвсем открити. Както и хадорите им. Но никой от тези бдителни погледи не ги позна. В Граничните земи две години беше много време. Много хора можеха да загинат за две години.

Лан забеляза, че Букама се е умълчал, а това винаги бе лош признак.

— Отпусни се, Букама.

— Никога не предизвиквам белята — сопна се старецът, но пръстите му престанаха да шарят по дръжката на меча.

Стражите по стената над разтворената, обкована с желязо двукрила порта и онези по моста носеха броня само на гърба и на гърдите, но бяха не по-малко бдителни, особено към двойката малкиери с вързаните отзад коси. С всяка стъпка устата на Букама се свиваше все повече.

— Ал’Лан Мандрагоран! Светлината да ни пази, чухме, че си загинал в битка с айилците при Блестящите стени! — Възгласът дойде от един млад боец, по-висок от останалите, почти колкото Лан. Млад, може би с година-две по-малък от него, но пропастта между двамата изглеждаше десетгодишна. Цял живот. Стражът се поклони дълбоко, с лявата ръка на коляното. — Тай-шар Малкиер! — „Истинска кръв на Малкиер“. — Готов съм, ваше величество.

— Аз не съм крал — промълви Лан. Малкиер беше мъртъв. Само войната все още бе жива. Поне за него.

Букама не се сдържа.

— За какво си готов, момче? — Дланта му се стовари в железния нагръдник на стража точно над Червения елен и го накара да отстъпи. — Подрязал си си косата и си я оставил невързана! — изсъска старецът. — Заклел си се на кандорски лорд! С какво право твърдиш, че си малкиер?

Лицето на младежа взе да се изчервява, докато се мъчеше да измисли отговор. Към двамата тръгнаха още стражи, но спряха, когато Лан пусна юздите. Нищо повече, но вече знаеха името му. Боязливо погледнаха дорестия му жребец, застанал спокойно, но нащрек зад него. Бойният кон бе страшно оръжие, а войниците не можеха да знаят, че Танцуващия котарак е едва наполовина обучен.

Отвори се пространство, след като хората, минали през портата, вече се бяха отдалечили навътре, преди да се обърнат да погледнат, а другите по моста напираха. От двете страни се надигнаха гласове, искаха да разберат какво е задържало движението. Без да им обръща внимание, Букама продължаваше да гледа навъсено изчервилия се страж. Не беше пуснал юздите нито на коня си, нито на товарния. Само на това можеше да се разчита, че ще ги пуснат да продължат, без да им приберат оръжията.

От каменната караулка отсам портата излезе офицер с шлема с полумесеца под мишница, но едната му ръка в желязна ръкавица се беше отпуснала на дръжката на меча. Едър и сивокос, с белези по лицето, Алин Сероку беше воювал четиридесет години по границата на Погибелта, ала очите му леко се разшириха, като видя Лан. Явно и той бе чул приказките за смъртта му.

— Светлината да ви освети дано, лорд Мандрагоран. Синът на ел’Леана и ал’Акир, благословена да е паметта им, винаги е добре дошъл. — Очите на Сероку пробягаха към Букама, не за „добре дошъл“. Закова се на средата на пътя. По петима конници можеха лесно да преминат от двете му страни, но той се смяташе за плътна преграда и беше такава. Никой от стражите не помръдна, но ръката на всеки се опря на дръжката на меча. На всеки, освен на младежа, който гледаше гневно Букама. — Лорд Маркасиев заповяда изрично да пазим мира — продължи Сероку, почти извинително. Но само почти. — Градът е настръхнал. Не стига всички тия приказки за мъж, дето можел да прелива, ами от повече от месец стават убийства по улиците, посред бял ден, и други загадъчни нещастни случаи. Хората шепнат за твари на Сянката, развихрили се отсам стените.

Лан кимна леко. Погибелта беше близо и хората винаги мърмореха за твари на Сянката, когато нямаше друго обяснение, било за внезапна смърт или за неочаквана лоша реколта. Ала не хвана юздите на Танцуващия котарак.

— Смятаме да отдъхнем тук няколко дни, преди да продължим на север. — Да отдъхне и да се опита да си върне хъса.

За миг му се стори, че Сероку се изненада. Да не би да очакваше клетви, че ще пазят мира, или извинения за държането на Букама? Сега и двете неща щяха да посрамят Букама. Колко жалко, ако войната свършеше тук. Не искаше да умре, убивайки кандорец.

Старият му приятел извърна очи от младежа, който трепереше, стиснал юмруци.

— Грешката е само моя — каза с равен глас Букама. — Не бях предизвикан за това, което сторих. Кълна се в майчиното си име, ще пазя мира на лорд Маркасиев. Кълна се в майчиното си име, няма да вадя меч между стените на Канлуум.

Сероку зяпна, а самият Лан едва надви стъписването си.

Офицерът с нашареното с белези лице се поколеба само за миг, след което отстъпи встрани, поклони се и докосна първо дръжката на меча, а после сърцето си.

— Лан Манрадогран Дай Шан винаги е добре дошъл — заяви той официално. — И Букама Маренелин, героят на Салмарна. Дано и двамата познаете мир един ден.

— Мирът е в последната майчина прегръдка — също толкова официално отвърна Лан и докосна дръжката на меча си и сърцето си.

— Дано тя ни посрещне у дома един ден — довърши Сероку. Всъщност никой не копнееше толкова за гроба, но в Граничните земи това бе единственото място, където можеш да намериш мир.

С лице като ковано желязо, Букама закрачи напред, като дърпаше след себе си Слънчево копие и товарния кон, без да дочака Лан. Това не беше добре.

Канлуум беше град от камък и тухли, с криви улици, обикалящи около високите хълмове. Айилското нашествие изобщо не беше стигнало до Граничните земи, но вълните на войната обикновено отслабваха търговията далече от местата на битките и сега, след като боевете и зимата бяха свършили, градът бе пълен с хора от всички земи. Въпреки че Погибелта лежеше едва ли не отвъд прага, скъпоценните камъни, изравяни в околните хълмове, правеха Канлуум богат. И колкото и да изглеждаше странно, едни от най-добрите майстори на часовници живееха тук. Виковете на улични продавачи и дюкянджии, хвалещи речовито стоката си, се разнасяха надалече от пазарищата. Пъстро облечени музиканти, жонгльори и акробати играеха на всяко кръстовище. През гъстото човешко гъмжило се провираха лъскави карети, фургони, коли и ръчни колички, коне с позлатени и посребрени седла и сбруи тежко пристъпваха сред тълпата, а ездачите им носеха облекла не по-малко пищно извезани и украсени от конските такъми — дрехи, обшити с лисичи кожи, белки и хермелин. Едва ли някъде по улиците можеше да се намери празно място.

Лан видя дори няколко Айез Седай, жени с ведри, лишени възраст лица. Много хора ги разпознаваха от пръв поглед и около тях в тълпата се образуваха отвори, малки вихърчета, които им отваряха път. Почит или предпазливост, благоговеене или страх, всички те бяха достатъчна причина дори крал да се отдръпне от пътя на една Сестра. Някога човек можеше да изкара цяла година, без да види Айез Седай в Граничните земи, но напоследък, откакто старата им Амирлин умря, Сестрите бяха навсякъде. Може би заради всички онези приказки за преливащ мъж; нямаше да му позволят дълго да е на свобода, ако съществуваше.

Лан се стараеше да не поглежда към тях и вървеше бързо, за да остане незабелязан. Хадори беше достатъчен повод да привлече интереса на някоя Сестра, търсеща си Стражник. Те уж питаха, преди да те обвържат, но Лан познаваше неколцина, които бяха получили връзката, и всеки път беше станало с изненада. Кой ще си даде даром свободата, за да подтичва по петите на една Айез Седай, освен ако нямаше нещо повече от едното питане?

Изненадващо, лицата на много жени бяха покрити с дантелени була. Тънка дантела, достатъчно прозрачна, за да се види, че имат очи, а и никой не беше чувал за женски мърдраал, но Лан изобщо не бе очаквал, че законът може да се огъне пред модата. Оставаше само да свалят маслените лампи по улиците и да оставят нощите тъмни. Но още по-изненадващо от булата бе това, че Букама гледаше право в някои от тези жени, без да си отвори устата. После пред очите на Букама премина на кон един дългонос мъж, Назар Куренин, и старецът дори не мигна. Младият страж сигурно беше роден, след като Погибелта бе погълнала Малкиер, но Куренин, с късо подстригана коса и пуснал козя брадичка, беше два пъти по-голям от Лан. Годините още не бяха изтрили напълно следите от неговия хадори. Имаше много като Куренин и само видът му трябваше да накара Букама да се разпени от яд. Лан изгледа приятеля си загрижено.

Бяха се придвижили към центъра на града към най-високия хълм, Еленов връх. Укрепеният палат на лорд Маркасиев стоеше на билото, с палатите на по-дребните лордове и дами по терасите надолу. Всеки праг оттук нагоре щеше да предложи топло посрещане за ал’Лан Мандрагоран. Може би по-топло, отколкото вече му се искаше. Балове и лов, с поканени благородници от петдесет мили околовръст, включително и отвъд границата с Арафел. Хора, жадни да чуят за неговите „приключения“. Младежи, жадуващи да тръгнат с него на набези в Погибелта, и старци, чакащи да сравнят преживелиците си с неговите. Жени, жадни да споделят ложето на мъж, за който в разказите на веселчуните се казваше, че Погибелта не можела да го убие. В някои отношения Кандор и Арафел бяха също като южните земи: някои от тези жени щяха да са семейни.

А щеше да има и мъже като Куренин, стараещи се да забравят спомените за изгубения Малкиер, жени, които вече не красят челата си с ки’сайн и не се вричат, че ще закълнат синовете си да се сражават със Сянката, докато дишат. Не можеше да пренебрегне фалшивите усмивки, докато го зоват ал’Лан Дай Шан, коронован боен владетел и некоронован крал на една предадена държава, докато той е бил в бебешката люлка. В сегашното си настроение Букама можеше да извърши убийство. Или по-лошо, предвид клетвите му при портата. Щеше да ги спазва до смърт. Но ръцете и краката на Букама бяха достатъчно опасни, за да осакатят някого за цял живот.

— Варан Маркасиев ще ни задържи цяла неделя или повече с церемониите си — каза Лан и зави по една по-тясна улица, отвеждаща надалече от Еленов връх. — Според това, което чухме за разбойници и други такива, ще бъде не по-малко щастлив, ако изобщо не се появя да му поднеса поклоните си. — Съвсем вярно. Беше се срещал с Върховния трон на дома Маркасиев само веднъж, преди години, но помнеше гробовното му лице на мъж, изцяло отдаден на дълга си. Лорд Маркасиев щеше да организира всички тези балове и ловни хайки, но щеше да съжалява за всяка от тях.

Букама тръгна подире му, без да се оплаква, че му липсва леглото в палат или пировете, които щяха да им приготвят изкусни готвачи. Много обезпокоително. Освен че трябваше да си намери хъса, трябваше да помогне на Букама да изостри и неговия, иначе по-добре да си прережат вените още сега.