Джуд Деверо
Цвят на лавандула (9)

Осма глава

Джослин полежа известно време с ръце зад тила, загледана в тавана. Къщата беше нейна, но откакто пристигна, почти не намираше време за себе си.

Погледна часовника на нощното шкафче. Още нямаше седем и до единайсет времето беше нейно. Ще обиколи къщата и този път ще я разгледа внимателно.

Изми се и се облече набързо, приглади косата си назад. Госпожица Еди беше посещавала курсовете на „Есте Лаудер“, чието кредо бе, че една жена трябва да носи ярък грим през целия ден. Дори преди смъртта си тя се обличаше красиво и винаги беше леко гримирана.

Но тази сутрин гласът на госпожица Еди като че ли беше по-далечен от обикновено и Джослин не се затрудни да си слага „цветовете на войната“, както се изразяваше баща й. Обиколи стаите на горния етаж, които бяха почти празни. В нейната спалня имаше най-много мебели. От другите две в едната имаше легло и малка масичка до него, а следващата беше абсолютно гола.

В края на коридора имаше прозорец и до него — врата. Вече беше открила, че от вратата започва тясно стълбище, което води до друга врата, но тя беше заключена. От нея се влизаше на тавана. Спомни си забележката на Рамзи, че там има много сандъци и ракли, пълни с дрехи и дневници. Като изследователка очакваше с нетърпение да прочете тези стари дневници и се питаше дали няма да попадне на истинската история за Дейвид — любимия на госпожица Еди.

Слезе на долния етаж, отиде в гостната и погледна мебелите, с които беше свикнала от малка. Веднага я връхлетяха спомени. Двете с госпожица Еди бяха прекарали много следобеди на този жълт диван. Когато дойде време да се претапицира, заедно гледаха мострите и избраха плат на пчелички. Бяха разговаряли и се бяха смели, седнали там, и…

Джослин бързо излезе от стаята, защото спомените станаха почти осезаеми. В трапезарията нямаше нито маса, нито достатъчно столове. На етажа имаше още баня, малка всекидневна, свързана с кабинет.

После отиде в кухнята, седна и се огледа. Беше се влюбила в кухненската мивка, в грамадната чамова маса, но печката беше истинска грозотия. Представи си голяма печка от лъскава стомана, с шест дюзи.

— И с две фурни — добави на глас.

„Ще бъде нелепо да купя толкова скъпа печка — помисли си тя, — след като не мога да готвя.“ Това, че правеше кексчета и сладки, когато госпожица Еди канеше на чай дарителите на фондацията, не се смяташе за готвене. Но пък Люк говореше за градина с подправки и споменът на Джос за сладките с лавандула породиха у нея мисли за кухня и… да си признае — за дом.

Погледна в хладилника и видя, че има яйца, мляко, портокалов сок и хляб. Зачуди се и поклати глава. Изглежда, че докато е била навън с Люк, някой е влязъл и ги е оставил. Сара? Рамзи? Някак си не й се вярваше, че е била Тес.

Направи си бъркани яйца и препечена филийка и си хапна, оглеждайки помещението. Ако имаше пари, как щеше да преустрои кухнята? С гранитни облицовки и плотове, и скрито осветление ли? От тази мисъл я побиха тръпки.

Преди да се усети, минаваше десет и трябваше да побърза да се приготви за срещата с Рамзи.

Беше чувала за ресторанта „Под лозницата“ и знаеше, че е много изискан, затова си сложи новия бежов панталон и бледорозова плетена блузка. Остана с впечатлението, че Рамзи я харесва с консервативни, женствени дрехи.

Куфарът й беше на пода и още не го беше изпразнила напълно. От джоба извади снимка в рамка на нея и госпожица Еди. Беше единствената, която имаше. Бел ги беше снимала един слънчев следобед, след като получи дигитален фотоапарат за рождения си ден. В дома на госпожица Еди не канеше близначките, но те имаха навика да се появяват без предупреждение, като че ли се надяваха да заварят нещо, което не бива да виждат. „Защо не престанеш да киснеш там? — все питаха. — Къщата е скучна и бабичката е зла. Няма нищо интересно.“

Джослин изобщо не им отговаряше, а това ги вбесяваше. Защо да се мъчи да обяснява на две момичета, които мислеха само как да се накичат?

Тя не си поиска снимката, „довлечените“ никога нямаше да я дадат просто от учтивост. В най-добрия случай щяха да я накарат да си плати, като им напише домашните или нещо подобно. В най-лошия щяха да унищожат снимката просто за удоволствие.

В края на краищата тя издебна, когато ги нямаше, извади картата от фотоапарата, копира снимката на лаптопа и постави обратно картата. После близначките започнаха да я дразнят, тъй като знаеха, че ще я поиска, но Джослин само вдигаше рамене. Както си знаеше, те изтриха фотографията от диска.

И сега постави същата тази снимка на нощното си шкафче. Двете с госпожица Еди стояха една до друга пред разцъфналия розов храст на господин Линкълн. Тъмночервеното на розите контрастираше изящно с бялата ленена рокля на госпожица Еди. Тя се усмихваше на Джослин с цялата си любов и момичето също й се усмихваше, грейнало от обич. Сега разбра защо „довлечените“ й завиждаха. Даже рождената им майка не гледаше близначките така, както госпожица Еди гледаше нея.

Провери часа и побърза да приключи с приготовленията. После слезе по стълбите тичешком, отвори предната врата и ахна. На прага стояха три жени и тя едва не ги събори.

— Толкова съжалявам, че те стреснахме — каза едната.

— Излизаш, за да се срещнеш с Рамзи, нали? — попита втората. Беше облечена с джинси и тениска и изглеждаше твърде млада, за да бъде с прошарена коса.

Беше ги видяла в църквата, даже я бяха запознали с тях, но не можеше да си спомни имената им. Само се досещаше, че едната е майката на Рамзи. Или на Люк.

— Извинете ме, но не мога да се бавя. Вече съм закъсняла — притесни се Джос.

— Няма нищо, той ще те почака — каза третата жена. — Дойдохме да приберем нашите чинии и да видим как си. Хареса ли ти печеното, което ти сготвих?

— Аз, ами… — Как да отговори, като не знаеше кое блюдо от кого е било!

— Не й обръщай внимание — помогна й жената с джинсите. — Знаем какво сте направили с храната. Идеята беше на Тес, нали? Много благородно от ваша страна.

— Да — присъедини се първата жена. Косата й беше боядисана тъмночервена и много й отиваше, а от закръглената й талия беше ясно, че не се затруднява с гимнастики. — Благородството на Тес ни е ясно.

Завъртя очи, когато го изричаше, и сякаш всеки миг щеше да се разкикоти.

От начина, по който говореха за Тес, Джос можеше само да поблагодари на Люк, че не беше разпространил новината за среднощното си посещение при нея, след като Рамзи си отиде. Не й се искаше тези жени да въртят очи и по неин адрес.

— Чиниите са на масата в кухнята — каза им тя, слизайки по стълбите. — Вземете си ги и много ви благодаря. Почувствах се наистина добре дошла заради вашата любезност. Не зная как да изразя благодарността си.

Стигна до колата, отвори вратата и се качи.

Махна им през спуснатото стъкло и потегли към портала. Жените, застанали на нейния праг, я изпратиха с погледи.

— Сигурно ще ме заклеймят като най-невъзпитаната янки, която се е появявала в Едилин — промърмори.

След минута видя кантората на Рамзи, а той седеше на тротоара отпред. До него имаше голяма кошница за пикник, под него — сгънато дебело одеяло. Щом видя, че пристига, стана, вдигна кошницата и метна одеялото отгоре. Тя спря до бордюра, Рамзи отвори вратата, качи се до нея и остави на задната седалка нещата.

— По-голяма е, отколкото изглежда на пръв поглед — каза, оглеждайки купето.

— Хващам се на бас, че казваш същото на всички момичета, с които излизаш на среща.

— Само на някои.

— Е, и къде отиваме? — попита тя, даже след като се насочи към завоя за Уилямсбърг.

— Не, не натам — спря я Рамзи. — Карай направо.

— Но…

— Какво но? — попита той.

— Нищо — отговори тя. — Предположих, че отиваме в Уилямсбърг.

— Отначало и аз възнамерявах същото, но има време да отидем и там. Помислих си, че бихме могли да останем за малко сами заедно.

— Сами заедно — промърмори тя.

— Моля?

— Току-що го чух и много ми хареса. „Сами заедно“.

— Завий сега — каза Рамзи при една табела, на която се съобщаваше, че напускат границите на природния резерват. — Ако искаш, да карам аз?

— Не, не е необходимо.

— Е, колко дами прие тази сутрин? — попита той.

— Изненадващо малко. Пред вратата бяха застанали три, когато излизах. Едва не ги съборих на земята.

— Кои бяха?

Хвърли му бегъл поглед.

— Разбрах — усмихна се той. — Нямаш представа. Опиши ми ги.

— Тъмночервена коса, цветът не е естествен и фигурата не е атлетична.

— „Не е атлетична.“ Колко дипломатично се изразяваш. Майката на Кен. Не си се запознала още с него, нали?

— Смятах, че днес ще се запознаем, но ти ме чакаше отвън.

— Идеята беше на Тес. Каза, че всички ще те зяпат и ако искам да разговарям сериозно с теб, по-добре да отидем на някое друго място.

— Ах!

— Това възклицание ми прозвуча съмнително. Какво означава това „ах“?

— Люк каза, че Тес управлява живота ти. Всъщност не само той го твърди.

— И освен това си върши безупречно работата — допълни Рамзи. — Моля те, кажи ми, че ревнуваш безумно и ще й оскубеш косата.

Джос се разсмя.

— Съжалявам, но няма да я оскубя. Тя дразни и само търси повод за скандал с настървение, но аз я харесвам.

— Ако е така, ти си втората жена в този град, която я харесва. Другата е Сара. Момичетата в кантората се ужасяват от нея. Затварят се в тоалетната и само за нея клюкарстват, затова ако Тес ще влиза, вика отдалеч „идвам“, отпуска им три секунди и тогава отваря вратата.

— Защо я мразят толкова? — попита Джос с широко отворени очи.

— И аз се чудя — усмихна се той. — Завий по този черен път. Ето тук. Пристигнахме. Паркирай под дървото.

Тя спря под един грамаден дъб и слезе от колата. И Рамзи слезе, бутна седалката напред и извади кошницата и постелката.

— Ще изтърпиш ли още един пикник? — попита той.

Околността беше много красива. Отвсякъде ги обграждаха дървета с надвиснали клони и в далечината се чуваше ромон на поток.

— Ако ще идваме тук, всеки ден ще го изтърпявам.

— Хайде тогава — подкани я Рамзи и тръгнаха по пътечка, която ги отведе до ливада с нацъфтели диви цветя.

Докато вървяха през ливадата, Джослин си внуши, че Рамзи ще й каже нещо много важно, за което не искаше да говори на обществено място като кантората или ресторанта. Дано само това да не я разплачеше.

Той се обърна да я погледне и тя каза:

— Много е красиво тук — без да намекне за какво си мисли.

— Даже в мрачно време Вирджиния тук е най-красива.

— Това научно доказано наблюдение ли е?

— Да. Без пристрастия. — Вървеше пред нея през ливадата, като от време на време се обръщаше. — Ако продължаваш да ме гледаш така, никога няма да се върнем в кантората.

— Защо, какво имаш предвид, господин Макдауъл?

Когато стигна до една редичка дървета, той се спря.

— Моят дядо е посадил тези дървета — обясни, като продължиха да вървят под сянката им.

— Това означава ли, че земята е твоя?

— Да, на мен и на сестра ми е. Двамата със съпруга й си строят къща в другия край на ливадата.

— А ти ще си построиш ли тук?

— Може би — отговори Рамзи. Бяха стигнали до едно поточе с надвиснали над водата върби. — Харесва ли ти местността?

— Много. Къде ще разположиш къщата?

Той я погледна изпитателно.

— Притесняваш се, че ще издигна някое бетонно чудовище насред ливадата ли?

Разстла одеялото под сянката на дърветата.

— Мина ми през ума.

— Малко по-нагоре оттук имаше стара къща, която изгоря. Дърветата също изгоряха и се отвори пространство. Там ще строя и ще запазя местността такава, каквато е. — Сложи кошницата върху постилката и я отвори. — Нямам представа какво има вътре. Тес…

— Тес я е приготвила — довърши Джослин. — Зная. Вече ми е ясно. Предполагам, че си чул какво направихме с храната, която ми донесоха за добре дошла.

— Да — усмихна се Рамзи. — Такава си е Тес. Не забравя хората, които имат по-малко от нея.

Джослин го погледна, недоумявайки отново какво има между него и секретарката му.

— Не започвай и ти — каза той, изваждайки един хляб от кошницата, и тя разбра, че не желае да разговарят за него и Тес. — Ако е от магазина на леля Ели, мога да се обзаложа, че е пълен с трици.

— Не ти ли харесва?

— Обожавам го! — възкликна той. — Но понякога, когато съм извън града, си поръчвам риба тон с бял хляб. Не пълнозърнест, а най-фин бял хляб. И всеки път се стряскам леля Ели да не се втурне през вратата и да не започне да ми чете лекция за природосъобразното хранене.

— Кажи й, че белият хляб върви добре с текила.

При тези думи Рамзи се разсмя.

— Доста си подразбрала какви са нашите кореняци.

— Едно-две неща. — Коленичи, отмести ръцете му от кошницата и започна да вади храната. Бяха все неща, които обича: бри, солени бисквити, маслини, три вида пролетни плодове, нещо, което приличаше на домашен пастет и бутилка сок. — Божествено.

— Предполагам, че Тес те е наблюдавала какво обичаш и е запомнила.

— Ама че научен подход — учуди се Джослин, докато подреждаше храната върху покривката. На дъното имаше чинии и тя ги извади. Отвори бутилката и започна да си налива в мукавена чаша, но той я дръпна от ръката й. Тя го проследи с поглед как надигна шишето и отпи. Хареса й, че не налапа гърлото.

Погледна към потока и изрече:

— Би ли ми казал защо се плашиш от разговора?

Той се обърна смаяно към нея и поклати глава.

— Подсещай ме никога да не играя покер с теб. С какво се издадох?

— Не знам. Като че ли днес очите ти са сериозни. И от онова, което разбрах за теб, не е в стила ти да ме доведеш тук на втората среща.

— Проклятието да живееш в град, където всички се познават — промърмори, но не се усмихна. — Не съм спал цяла нощ. С баща ми изобщо не си легнахме и той ми разказа за страхотните семейни тайни.

— Които трябва да споделиш с мен. Толкова ли е страшно?

— Може би — каза Рамзи, без да я поглежда. — Зависи как ще ги приемеш.

Сервира си в чинията и не бързаше да продължи.

— Госпожица Еди и моят дядо бяха много близки приятели. Пишеха си до смъртта му. Даже когато бях малък, той ми четеше писмата, а като остаря, аз му ги четях. Госпожица Еди пишеше много за теб. Гордееше се с твоя интелект, но никъде не споменаваше колко си наблюдателна.

Тя го гледаше напрегнато. Щом е чел писма, написани от госпожица Еди, тогава навярно знаеше много за нея. И това направо я шокира. Помъчи се да се успокои. Имаше ли нещо наистина страшно да казва?

— Трябваше да развия ясновидски способности, за да се пазя от „довлечените“.

Рамзи се усмихна.

— С татко следяхме тяхната кариера от първите им пробни снимки до Милано. Толкова ли са ужасни, колкото госпожица Еди ги описва?

— Много повече — отговори нетърпеливо Джослин. — Това ли беше страшното нещо, за което не намираше думи?

— Няма пари — отговори бързо.

— Няма пари ли?

— Снощи татко ми каза, че получаваш къщата, но пари няма. Никакви.

— Не разбирам. Искам да кажа, че не съм очаквала милиони, но госпожица Еди живееше доста нашироко. Аз мога да си печеля хляба, но тази къща изисква поддръжка.

— Да — съгласи се меко Рамзи, — и аз… моето семейство по-скоро… ще ти помогнем. Но пари няма. А колкото до разходите на госпожица Еди… — Само сви рамене.

— Тя откога не разполага със средства?

— Издържаше се сама, докато се премести във Флорида. След това за къщата в Едилин и за работата, която вършеше за града, се плащаше. И разходите на Бъртранд.

— Кой плащаше за къщата й във Флорида и за благотворителната й дейност тук?

— Моят дядо.

— А той беше…

— Александър Макдауъл.

Джослин впери поглед в потока и се замисли за всичко, което чу през последните няколко дни.

— Съпругът на Лизи ли? — попита тихо.

— Госпожица Еди разказвала ли ти е за него?

— Нито дума. Тя за Едилин не е говорила, какво остава за хората, които живеят тук. Не знаех, че притежава старинна къща, не знаех… — Трябваше да поеме няколко пъти дъх, за да се успокои. — Госпожица Еди споменава Алекс и Лизи Макдауъл в писмото, което ми остави заедно със завещанието, а Сара намекна за някоя си Лизи, която се омъжила за „най-богатия мъж в града“, и аз се досетих, че става въпрос за едно и също лице.

— Нейната пралеля — промърмори Рамзи.

— Моля?

— Лизи е пралеля на Сара. Омъжила се е за моя прадядо в началото на Втората световна война и като навързах случките, прецених, че всичко е започнало точно преди това.

— Какво е започнало? — попита Джос, като много добре виждаше колко е напрегнат. Измъчваше се, че е принуден да й съобщи подробностите. — О, хайде, по-спокойно! Бях бедна вчера и продължавам да съм бедна. Е, и? Никога не съм очаквала награда от госпожица Еди, така че не съм разочарована.

Когато се обърна към нея, толкова личеше, че му е олекнало, че тя наля чаша сок и му я подаде.

— Искаше ми се да е вино.

— И на мен.

Вдигна чашата си към нея.

— За теб, госпожице Джослин, най-съвършената дама.

Тя се разсмя.

— Какво очакваше да направя? Да изпадна в истерия ли? Да се разбеснея, че не ми е оставила пари ли?

— А близначките какво щяха да направят?

— Вече го направиха — отвърна Джослин и му разказа за въглищата, които госпожица Еди беше оформила като скъпоценни камъни и им ги беше завещала. — Бях се върнала на работа, когато те открили истината, и не вдигах телефона, но ми оставиха няколко унищожителни съобщения на телефонния секретар. Пусках ги отново и отново. Струва ми се, че никога не съм се забавлявала толкова.

Погледна Рамзи и видя, че още е потиснат от новини, които смяташе за ужасяващи.

— Хайде, разкажи ми цялата история. Защо дядо ти е издържал жена, която не му е била роднина?

— Не зная, баща ми също не знае. Знаем само, че семейството на госпожица Еди е било най-уважаваното, а Макдауъл — най-богатото. Знаем, че нещо лошо… ужасно се е случило през 1941 година, но подробности не знаем. През по-голямата част от живота си госпожица Еди е работила с…

— С пострадали от изгаряния по целия свят — довърши Джослин.

— Да, и е издържала брат си, плащала е всички разноски по имението „Едилин“. След пенсионирането си се е преместила да живее в Бока Ратън.

— В къща близо до нас. — Тя беше обгърнала коленете си и го слушаше внимателно. — Собственост на дядо ти.

— Точно така. Междувременно покрай грижите за брат й и имението, а като прибавиш помощите, които е давала на закъсали хора, на госпожица Еди не й е останало нищо. Дядо ми купува онази къща и тя живее там, без да плаща наем.

— Защо не се е върнала в Едилин?

— Това е част от голямата тайна. Татко каза, че Бъртранд искал да отиде при нея във Флорида, но госпожица Еди му отговорила, че трябва да стои в Едилин, за да се грижи за къщата. Да я пази непокътната за бъдещето. Но нито един от тях не се е оженил и не са оставили наследници.

— Значи той не е проиграл семейното състояние — досети се Джослин.

— Не — потвърди Рамзи. — Баща ми казва, че на Бъртранд му било приятно хората да го мислят за комарджия, проиграл всичко на конни надбягвания. Според него било далеч по-добре, отколкото да говорят, че е напълно разорен.

— И госпожица Еди ми е завещала куп неприятности.

— Да, така излиза. Но хубавата новина е, че къщата е изцяло твоя, без ипотека и с платени данъци, така че можеш да я продадеш, ако искаш. Вероятно ще вземеш някъде около милион.

— Около милион ли? — Седеше неподвижно, загледана във водата. — Ами Люк? Каза, че ти му плащаш. Как ще ти върна парите?

Рамзи сви рамене.

— Той не получава много и му плащам от…

— От джоба си — довърши Джослин безизразно.

— За Люк не се тревожи. Той изобщо не е беден. Има… и други доходи.

— Какви?

— За работите на братовчед си няма да говоря. Само ще ти кажа, че животът на Люк не е лек, но парите не са проблем.

Видя, че Рамзи повече нямаше да продума по въпроса.

— И все пак не мога да разбера как госпожица Еди си позволяваше начина на живот, който имаше, като не е имала пари. Ходеше на опера. Организираше благотворителни тържества и зная, че даваше своя принос. Всичко правехме заедно. Как е било възможно, ако не е имала пари?

— Такава й беше работата. Дядо ми основа тръст и госпожица Еди го управляваше. Беше му ясно, че неговият син, моят баща, мрази такъв род задължения, затова ги предостави на нея.

— От къщата в Бока! — недоумяваше Джослин. — Не ти ли се струва странно?

— И да, и не. Дядо ми е имал доверие на госпожица Еди като на никой друг и щом тя не е искала да се върне в Едилин, където хората още обсъждат факта, че е останала стара мома, всичко се е наредило благополучно. Освен това татко смята, че не е искала да живее с брат си.

— И от студа я боляха краката.

— Сигурен съм, че ще се намерят хиляди причини. Според мен дядо и госпожица Еди така са подредили работите си, че и двамата да бъдат доволни. Татко твърди, че тя се е справила страхотно с управлението на тръста.

— Харчеше много пари за мен — добави меко Джос.

— Снощи татко ми каза, че дядо ми и твоите дядо и баба били приятели. Помислих си, че е купил къщата, за да може госпожица Еди да бъде близо до теб.

Джослин въздъхна.

— Още една лъжа. Или нещо премълчано. Госпожица Еди никога не ми е казвала, че дядо и баба са били близки с неин приятел. — Въздъхна още веднъж. — Толкова много тайни. — Погледна го. — Целият град ли знае, че семейство Харкорт са били бедняци?

— Не. — Той направи гримаса. — Тайната е толкова голяма, че дори аз до снощи не знаех. Татко ми каза, че имал навика да ходи при Бъртранд два пъти в годината, пиели петдесетгодишно бренди и се шегували с бедността на семейство Харкорт. Джослин, моля те да разбереш, че нищо не знаех. От документите, които бях видял, смятах, че ще наследиш три милиона долара плюс къщата. Преди да дойдеш, ме попита по телефона за парите и аз ти отговорих съвсем искрено. Никога не бих…

Долавяше молбата в гласа му, долавяше желанието му да не остане с лошо впечатление за него. И тя наистина нищо лошо не си помисли, но прецени, че ще му спести унижението, като не обърне внимание.

— Какво е направила тя, за да накара дядо ти да се грижи за нея толкова години?

— Не знам. И татко не знае. Снощи ми каза, че когато неговият баща му прехвърлил делата на семейство Харкорт, задал същия въпрос, но дядо не му отговорил. Татко го е питал стотици пъти, но той си мълчал. Само повтарял, че Еди повярвала в него, когато никой друг не вярвал, и че ако не било така, животът му щял да бъде истински ад. Казвал, че всичко, което има, дължи на госпожица Еди.

— Какво ли означава това? — почуди се Джослин. — Да не би да го е посъветвала да купи акции по десет цента от някоя западнала компания? Той ги купува, цените на борсата се покачват, et voila! Става богат. Сигурно е било нещо такова.

— Не, не е било толкова просто. Ако беше нещо подобно, дядо щеше да основе тръст открито. Историята щеше да се превърне в градска легенда и всеки щеше да се съгласи, че дядо й е длъжник. Но всичко се е вършело тайно. Каквото и да е направила госпожица Еди за дядо ми, в града никой не е узнал.

— В този град!? Двама мъже посетиха Тес в събота вечер и на сутринта всички знаеха.

— Точно така. Но нещо се е случило, нещо изключително важно, заради което, след като се е пенсионирала, дядо ми е поел грижите за нея и нейния брат.

— Започвам да си мисля, че всичко, което ми е говорила, е лъжа.

— Не е лъгала, когато ти е казвала, че те обича. В писмата си пише на дядо, че си дар от Бога за нейните старини. Джослин! — Рамзи хвана ръката й. — Ще ти помагам. Наистина.

— Ще ми даваш подаяния като дядо си ли? Действителният собственик на имението „Едилин“ е твоето семейство.

— В такъв случай Люк работи за мен — отбеляза той и в гласа му се долавяше такова ликуване, че тя се разсмя.

— Какво ще каже, ако разбере, че ти му плащаш?

— По всяка вероятност ще ми стовари юмрук в лицето. Има най-жестокия ляв удар, който съм виждал. Струва ми се, че през половината ми детство очите ми са били насинени.

— А той какви белези е носил?

— Никакви. Обръщах си другата страна.

Тя се разсмя отново, но този път от сърце. Пак се загледа във водата.

— Много добре, трябва да си намеря работа. Хей! Хрумна ми нещо. Защо не уволниш Тес и не назначиш мен на нейното място?

Когато Рамзи я погледна с изцъклени от ужас очи, тя се разкиска.

— Защо не? Нося рокли. Дълги са до под коленете и няма да има никакви каубойски ботуши.

— Ако не престанеш да говориш по адрес на Тес, ще те издам пред нея.

Джослин скри лицето си с ръце, сякаш се пазеше да не я наплюят.

— Казах ли ти какво ми каза, когато се запознахме?

— Не, но чух какво си й отговорила. Нещо за мухите, които налитали повече на мед, отколкото на красиво лице.

— Чудесно резюме.

Започна да прибира остатъците в кошницата, но Рамзи не помръдна от мястото си.

— Имам още нещо да ти казвам.

Джослин седна отново.

— Какво друго остана. Че имам дългове ли? Моля те, не ми казвай, че съм наследила дългове, които или ще трябва да платя, или ще ме изпратят в затвора за длъжници.

Той я погледна смаяно.

— Същите книги като Сара ли си чела?

— Горе-долу. Какво искаше да ми кажеш?

— Смятам да го запазя в тайна. — Пое си дъх. — Истината е, че аз го организирах и нямах намерение да ти казвам, но след като открих колко много си лъгана… не мога да прибавя дори най-безобидната лъжа към останалите.

— Защо, може да се окаже полезно — отбеляза тя, но на него не му беше смешно.

— Виж сега, днес следобед ще ти погодят номер.

— Да, бе, знам.

— Знаеш ли?

— Люк ми каза. Ще ме вземе в два часа… или поне така възнамеряваше. Каза ми, че на втората среща винаги водиш жените в ресторанта „Под лозницата“, и щял да ме вземе оттам.

Рамзи изсумтя.

— Старае се да ти внуши, че съм задръстен и че нямам въображение с „моите гаджета“. Истината е, че нямам закостенели навици, нито пък много гаджета. Не говоря за Люк. Ще ти скроят номер с малките кексчета.

— С малки кексчета ли? Това да не би да е някакъв южняшки жаргон?

— Не, това е моята голяма уста. След като си тръгнах в събота вечер от теб, отидох при Тес.

— И разговаряхте за мен. Вече ми каза.

Рамзи й хвърли бърз поглед.

— Казах й… — Махна с ръка, за да покаже, че въпросът е приключен. — Няма значение защо и как, но й споменах, че можеш да правиш кексчета, и тя предложи да предизвикам „кексена криза“.

— Кексена криза ли? Какво е това?

— Да накарам някого да се престори, че без кексчета е на път да умре и ти си единствената, която може да го спаси.

Джослин го загледа съсредоточено.

— Смисълът нещо ми се изплъзва. Защо някой ще примира за кексчета?

— Истината ли?

— За предпочитане.

— Всичко започна като план да те опозная по-добре и да прекарваме повече време заедно. След първата ни среща почувствах, че…

— Темите ни за разговор се изчерпиха.

— Точно така.

— И след като се разделихме, отиде при Тес да й поискаш съвет как да се сближим.

— Да — потвърди той смутено. — Извинявай, аз…

Накара го да замълчи, като се наведе към него и го целуна по устните. Не беше страстна целувка, а жест, с който му показваше, че не се сърди.

— О! — примигна той срещу нея. — Това заради… заради истината ли беше?

Нямаше желание да влиза в подробности защо го е целунала. Може би защото се зарадва, че е отишъл при Тес, за да й говори за нея. Знаеше, че е тъпо, но госпожица Еди твърдеше, че Рамзи е идеалният мъж за нея, и в известен смисъл смяташе, че той си е неин.

Излегна се и се загледа в листата на дървото.

— Разкажи ми сега за тази криза.

Рамзи се примъкна по-близо до нея.

— Бих говорил по-охотно за целуването.

— Не, не сега — спря го тя. — Имам да разрешавам други неща в живота си, преди да започна да се целувам сериозно.

Той въздъхна театрално и легна по гръб. Кошницата за пикник стоеше помежду им.

— Тес има бойната задача. Необходимост от малки кексчета, това е.

— Значи още преди да ме познава, се е досетила, че ще имам нужда от работа.

— Да — потвърди Рамзи, като сложи ръце зад тила си и се загледа в листата. — Но тя не знае истината за парите. Джос, знам, че всички са ти говорили, че Тес…

— Предупредиха ме, че Тес…

— Добре, предупредили са те, че Тес се грижи за целия ми живот, но това не е вярно. Да, научих се да се правя на ударен, за да свърши работата, а тя е като впрегатен кон, но има много неща в живота ми, за които няма никаква представа. И ти си начело в този списък. Сигурен съм, че това е свързано с факта, че чух за теб още когато бях дете, и зная, че е рано, но, Джослин, аз много те харесвам. Ти си умна и забавна и обичам да бъда с теб. Караш ме да се чувствам добре. Това достатъчно ли е за начало на някаква връзка?

— Да.

Всяка дума, която изрече той, я зарадва. Не й се искаше да си мисли, че е ревнувала от Тес, но беше много приятно да се успокои, че няма причини за ревност.

Седна и погледна към кошницата.

— Изяде ли всичкия пастет?

— Да.

Обърна се на една страна и подпря главата си с ръка. Очите му, отправени към нея, бяха топли.

С усилие извърна погледа си. „Много е рано“ — помисли си тя. Даже прекалено рано. Госпожица Еди казваше, че жените, които на бърза ръка се обвързали с някой мъж, после цял живот съжалявали, че са пропуснали ухажването. Казваше още, че Дейвид я ухажвал „пламенно“. „Мина доста време, преди да се съглася да… да му бъда любима.“ Когато произнасяше думата, винаги се изчервяваше.

На Джослин не й се мислеше какво е произлязло от това „пламенно“ ухажване. Госпожица Еди се връща от война с обезобразени крака и намира любимия си Дейвид женен за друга жена.

— Е, разкажи ми за кексчетата — подкани го Джослин пак, докато мажеше сирене върху бисквитка.

— Подробности не знам. Вероятно някой ще ти се обади, например сестра ми, вероятно още тази вечер, и ще те попита дали знаеш как се правят тези кексчета.

— Детското празненство, на което ме покани, ли ще бъде поводът?

Рамзи взе бисквитата, която тя му подаде.

— Да.

— Виждал ли си моята кухня?

— Как да не съм я виждал. Тя е… — Погледна към нея. — Тя е празна. И как ще правиш сладкиши, без… без там каквото е необходимо за сладкиша.

— Останах с впечатление, че можеш да готвиш.

— Сестра ми ме научи как да приготвям въпросните спагети. Друго не мога да готвя.

Джослин намаза и на себе си сирене на бисквитка.

— Предполагам, че сестра ти е замислила да ожени най-после закъсалия си брат за жена, която е богата и живее в най-голямата и най-старата къща в града.

— Да. Майка ми се отчая, че не се женя, и сестра ми като че ли беше вдигнала ръце от мен.

— Излиза, че аз съм последният ти шанс.

— Ама съвсем последният. — С всяка минута й се усмихваше все по-широко. — Досещам се, че си намислила нещо.

— Знаеш ли какви са последните новости в детската храна?

— Да се боядисва в лилаво ли?

— Не, това е толкова остаряло — каза тя. — Не, най-новото е да потопиш филия бял хляб в пюре от спанак, подправено с шоколад.

Рамзи я погледна така ужасено, че тя се разсмя.

— Само ти се струва противно. В действителност е вкусно. Слагаш пюре в сандвича и тиквички в хотдог. Естествено децата растат, без да ядат броколи, но какво от това. Когато отидат в университета, ще правят каквото си искат.

— Цяло поколение деца ще порасне, без да знае какво е шоколад — каза Рамзи, все още ужасено, сякаш това бе най-тъпата идея на света.

— Сестра ти има ли пари? Щом е от твоето семейство, сигурно е богата.

— Моля? — Той я погледна, сякаш не вярваше на ушите си.

— Ако сестра ти ми се беше обадила тази сутрин и ме беше помолила да опека няколко дузини кексчета за детския празник, щях да й ги опека безплатно. Но пък аз бях подведена да повярвам, че съм наследила цяло състояние заедно с къщата, а не бездънна яма, където ще отива всичко, което припечеля, само за да държа термитите на почтено разстояние. Затова искам да знам сестра ти в състояние ли е да ми плаща за сладкишите.

— Да, в състояние е. Мъжът й печели добри пари.

— Освен това налице е и тръстът, основан от дядо ти.

— Налице е тръстът, основан от дядо ми — позасмя се Рамзи. — Какво се върти в хубавата ти глава?

— Не ми се ще да прекарам живота си, като пека кексчета, но засега не се сещам какво друго мога да правя. Сара каза, че в Едилин няма работа.

— Доколкото знам, няма. Хората или работят другаде, или започват свой бизнес. Може би ти и Сара ще измислите нещо.

— Ще отворим магазин за дрехи и аз ще сервирам на клиентките кексчета. Как не! Между другото, ако се занимавам със сладкарство цял ден и започна да печеля…

— Инспекторите ще ти дишат във врата — каза Рамзи.

— Точно така. Понякога забравям, че си адвокат.

— Това комплимент ли беше?

Джослин гледаше потока и размишляваше:

— Чудесно, отваря ми се възможност да покажа на света, имам предвид Едилин и околностите, на какво съм способна. Ако свърша добра работа, може би ще спечеля, за да се храня докато… докато…

— Караш ме да се чувствам зле — каза Рамзи. — Аз те принудих да напуснеш работата си и да дойдеш тук. Аз те подведох, че освен къщата има и пари.

— Моля те, зарежи чувството за вина. Ще се възползвам само ако имам нужда от заем. — Чу в далечината някой да надува клаксон. — Колко е часът?

Рамзи направи гримаса.

— Не е необходимо да поглеждам часовника, за да разбера, че е два. Защо ще излизаш с Люк?

Тя хвърляше нещата в кошницата.

— За растения. Ще купуваме лавандула.

— За какво?

Той хвана одеялото от единия край, тя от другия.

— За сладки. И сладки мога да правя.

— Положително не изглеждаш разстроена от новината за разорението.

— Като че ли някой току-що подпали огън под мен.

Клаксонът изсвири отново и тя го погледна.

— Тръгвай — подкани я той. — Аз ще прибера останалото.

— Благодаря. — Тръгна към пътеката, но преди да продължи, се обърна към него: — Три и двайсет и пет.

— Какво?

— Толкова струва в Ню Йорк едно кексче от най-високо качество. Всяко по три долара и двайсет и пет цента.

— Ами да — съгласи се той, а на лицето му се изписа шок от цената. — Ще накарам моя зет да приеме цената. Ще те поддържам, но ако кексчетата са гадни, заради теб ще изглеждам като глупак. А ти няма да си намериш друга работа наоколо.

— Ще се гордееш с мен — каза тя и в това време пак се чу клаксонът. — Ключовете за моята кола са в кошницата.

Рамзи кимна и тя се затича.