Джуд Деверо
Цвят на лавандула (3)

Втора глава

Стискаше картата в ръка и шофираше. Посоката беше ясна: напускаше Уилямсбърг по главното шосе, което водеше към всички плантации, и след няколко километра стигаше до пътя за Мактърн. Още няколко километра по-нататък трябваше да завие надясно по пътя за Едилин, после да кара към града, докато не спре пред своята нова старинна къща.

Намери лесно пътя за Мактърн, но си помисли, че е сгрешила, понеже се виеше през гора, която сякаш съществуваше от сътворението на света. Беше прочела, че Едилин се намира в природен резерват, но не бе очаквала, че толкова наподобява девствен лес от зората на човечеството.

Отмести се по-встрани, за да даде път на двама мъже с голям черен пикап, който теглеше рибарска лодка с два мотора. Помахаха й и отминаха.

Пътят за Едилин беше ясно маркиран и гладко асфалтиран. Беше се притеснявала малко, че настилката ще бъде от чакъл, а по средата му ще са поникнали бурени.

На около километър и половина преди града дивият лес отстъпваше пред израсли в някакъв ред дъбови, букови и грамадни кленови дървета. Не беше необходимо някой да й разяснява, че навлиза в землище, което някога е било богата плантация.

Стигна до центъра на Едилин и спря, за да хвърли един поглед. Впечатлението от сайта не даваше същинската картина. Градът беше доста по-малък, отколкото изглеждаше на снимките, и много по-чаровен. Грамадни плачещи върби засенчваха улицата. Нямаше модерни сгради, а старите се поддържаха красиво.

Църквата остана от лявата й страна, когато зави импулсивно, за да мине през сърцето на града. Искаше да види градинските площи, проектирани от първата Едилин, както и дъба.

След още един завой се озова на главната улица, наречена „Лиъртън“. Джос беше научила, че имената на почти всички улици са от шотландски произход. „Лиъртън“ означаваше „град на господаря“. Представи си как през осемнайсети век слугата Ангъс Харкорт се провъзгласил за господар на клан и сложил печат да се знае, че всичко наоколо е негова собственост.

Забеляза салон за сладолед като излязъл от филмите и антикварна книжарница.

— Златна мина — каза си на глас. Старите издания бяха едно от любимите й занимания. По-нататък имаше малка бакалница с изложена пред нея стока в сандъчета, а жената носеше дълга пола с колан, украсен с пискюли. На главата си беше усукала шал, блузата й беше с мъниста и шевици.

— Дали не е тръгнала за Уудсток? — промърмори Джослин.

След това се заредиха обичайните магазини за стари мебели и разни други неща.

И по-нататък всред голям затревен кръг се издигаше гигантски дъб. В сянката му имаше пейки, където момиче и момче се целуваха, а други по-малки деца им се смееха.

Последните две къщи, преди улицата да се изгуби в надвисналите дървета, бяха онези, които видя в интернет — големи, бели, красиви. Пред едната от тях някаква жена метеше верандата и замръзна с метлата в ръка, зяпнала Джослин, като че ли знаеше коя е.

Джослин така се беше загледала в жената, че щеше да пропусне завоя в края на улицата. Там имаше табела „Исторически обект“. Преди да завие, погледна още веднъж в огледалото за обратно виждане и установи, че жената вече не е на верандата. Сигурно беше влязла и беше подгряла клюкарската линия. Какво ли щяха да говорят? Че парвенюто е пристигнало, за да заграби къщата на нашата любима госпожица Еди ли?

Джослин караше бавно по селския път. Имаше само три къщи и ако не се лъжеше, те някога са се числили към плантацията около имението „Едилин“. Забеляза старите градежи и добавяните реконструкции през годините.

Когато се озова до портал с каменни колони, полускрити от пълзящи растения, разбра, че е пристигнала. Имаше мраморна плоча и зърна достатъчно букви, за да се досети какво пише.

„Тук е“ — помисли си и зави по алеята. Нищо не виждаше от нагъсто посадените грамадни дървета и се изплаши, че навярно снимката, която видя, е направена, преди да бъде разрушена къщата. От своята работа в университета знаеше, че трябва да се четат надписите с дребен шрифт под снимките, за да се разбере дали къщата още съществува, но тя пропусна да провери.

Изведнъж дърветата оредяха и пред очите й се изправи къщата, абсолютно същата като на снимките. Тъй като беше посещавала много стари къщи, веднага отбеляза, че е в превъзходно състояние. Имаше сгради, построени преди година, които не бяха така добре поддържани като тази. Всичко беше идеално.

От двете страни на сградата имаше крила с отделни малки веранди и на Джос за миг й мина мисълта да почука на някоя от вратите и да поиска разрешение да влезе. Но осъзна, че е нелепо.

Без да откъсва очи от къщата, слезе от колата и свали куфара. Задърпа го след себе си по дървените стъпала към малката веранда пред вратата.

Извади ключа от джоба на сакото си, пъхна го в старата ключалка и когато го превъртя, сърцето й се разтуптя.

— Ало? Има ли някого? — извика Джослин, отваряйки. От пръв поглед установи, че вратата е оригинална, което означаваше, че е на повече от двеста години. Остави големия черен куфар пред входа и пристъпи бавно вътре, а стъпките й отекваха по голия дървен под.

Озова се в преддверието и както си представяше от него продължаваше широк коридор, който минаваше през цялата къща. От двете страни на стълбището имаше по две затворени врати. Надяваше се, че къщата не е била преустроявана и стаите са останали големи.

Стълбището беше великолепно и не се усъмни даже за миг, че парапетът е махагонов. Погледна към горния му край и видя още затворени врати, и също както във входното фоайе нямаше мебели.

Отиде в другия край на големия гол коридор и погледна през прозореца. Отвън растяха огромни дървета, може би стари колкото къщата. Прииска й се да седне в сянката им на един от боядисаните в бяло малки железни столове.

Както гледаше, от дясното крило се появи една млада жена, която като че ли носеше някаква дреха в едната ръка, а в другата — кошничка за ръкоделие. Джос примигна няколко пъти, за да се увери, че не е попаднала в друго измерение. Кой шиеше днес? Кой носеше кошничка с нещо, което приличаше на игленик? Госпожица Еди не я ли беше изпратила на място, където времето е спряло?

Усмихна се на това хрумване, но усмивката й мигновено угасна. Макар че изминаха месеци от смъртта на нейната приятелка, още не можеше да се примири с факта. Нямаше вече смешни писма по електронната поща, нямаше телефонни разговори, които понякога продължаваха с часове. Нямаше я госпожица Еди, за да изтича при нея. Повече нямаше да седят пред димящия чайник и да споделят всички свои тревоги, страхове, успехи. Никога повече нямаше да чуе до болка познатите думи: „Естествено не е моя работа, но ако бях на твое място, щях…“.

С насълзени очи Джос погледна редиците затворени врати, после жената, седнала под сянката на едно дърво. Толкова стаи имаше за разглеждане, трябваше да си набави продукти, да види има ли къде да спи тази нощ. Но погледна пак жената и тя спечели.

Задната врата беше заключена и след като я отключи, излезе навън и вдиша свежия пролетен въздух. Тръгна към жената, която изглеждаше погълната от шиенето и не усети приближаването на Джос, така че тя успя да я поогледа. Беше много млада, на двайсет и една-две, и бе самият образ на невинността. Лицето й имаше идеален овал, а кожата й беше като порцеланова. В кестенявата й коса проблясваха златисти кичури, които изглеждаха естествени, и беше облечена с рокля като на портрет от началото на двайсети век.

Не искаше да я стресне, затова извика отдалеч „Здравей“, но младата жена продължи да шие. Когато се приближи, видя слушалки в ушите й. Придърпа с усмивка един стол от другата страна на масата и седна.

— Здравей — поздрави я момичето, без изобщо да се стресне. Извади от ушите си слушалките и изключи диска.

— Ения — предположи Джос. — Познах, нали?

Сладкото момиче примигна, после се засмя.

— О, досещам се. Приличам на девойче, което никога през живота си не е гледало мръсни филми и слуша ангелска музика. — Пусна отново диска, но без слушалки. Загърмя „Зи Зи Топ“. — Имам майка-хипи — продължи тя. — Баща ми е лекар и е консервативен като всички лекари, но майка ми обожава хардрок и надува музиката докрай, естествено, когато той не е вкъщи.

— Съседите не се ли оплакват?

— Една от тях дойде да се оплаква, но мама я почерпи с маргарита и когато татко се прибра, двете танцуваха.

Джос се разсмя, загледана в хубавото момиче.

— Лицето си от майка си ли си наследила или от баща си?

— От пралеля ми Лизи. Поне така са ми казали. Използвайки своята красота като примамка, хванала най-богатия мъж в града, народила дузина деца и после се заела да похарчи всичките му пари.

— Такива жени харесвам. Тази рокля твоя ли е?

— Божичко, не! Не ми е по джоба. — Вдигна роклята, за да я покаже на Джос. Беше тъмносиня със сложна украса от кристални мъниста в горната част, някои бяха разхлабени. — Казах й да внимава и когато си уговаря среща на лунна светлина, да не дава да я опипват на задната седалка. Тази рокля струва хиляди и се опитах да й го набия в главата. Но тя естествено не ме чу.

— Като гледам роклята, голямо опипване е паднало.

— И аз така мисля. След като заблъска по вратата ми тази сутрин в шест и ми каза, че трябва, представяш ли си — „трябва“, да я поправя до вечерта, се досещам, че не съпругът й я е опипвал.

Джос се разсмя:

— Ти моя наемателка ли си?

— О! Извинявай! Забравих да се представя. Аз съм Сара Шоу. Обитавам това крило, а Тес Нюланд — другото.

— Аз съм…

— Целият град знае коя си. Всички те чакаха.

— Жената пред бакалницата ме зяпаше.

— Майка ми — уточни Сара. — Обади ми се и каза, че пристигаш.

— Ами онази, която метеше верандата?

— Леля ми Хелън. Позвънила на мама, но давало заето, защото тя говореше с мен. Предполагам, че шерифът вече е направил справка за регистрационния номер на твоята кола.

Джослин онемя и само примигна.

— Искаш ли студен чай? — покани я Сара. — Току-що го направих.

— С удоволствие, но…

— Да не е много подсладен ли? — попита момичето, стана, сгъна грижливо роклята и я остави на бялата масичка.

Джослин почувства, че се изчервява.

— Не се притеснявай. Тук сме свикнали с янките.

— Аз изобщо не съм янки. От Флорида съм — възрази, като тръгна след момичето към голямата къща. — Намира се на юг оттук.

— Я да видим. Мисля си, че може би югът по-скоро е душевно състояние, отколкото местоположение. Иначе защо ще се местят толкова много хора от крайния север към Флорида?

Джос се засмя. Стигнаха до вратата на източното крило и тя пак огледа къщата. Около прозорците нямаше причудливи орнаменти, нямаше и еркери, нямаше нищо „интересно“ според съвременните представи. Къщата в имението „Едилин“ беше със строги, прости очертания и в това беше красотата й.

Влязоха в прохладната къща. Озоваха се в кухня, която изглеждаше недокосната от 1965 година и въпреки че беше чиста, всичко в нея беше много старо.

— Това не е ли пластмаса? А това…

— Авокадо, цвят авокадо — отвърна Сара, поглеждайки зеленикавия хладилник. — Аз лично смятам, че музеят „Смитсониън“ ще се заинтересува силно от къщата. Ще я преместят цялата, както си е.

Джос хвърли поглед на бялата емайлирана мивка под прозореца и се съгласи. Но кухнята не беше на достатъчно години, за да бъде очарователна. Беше грозна.

— Ще се оплача на хазяйката — добави момичето.

— Непременно се оплачи — каза тя, загледана в старовремската печка. С хладилника си бяха лика-прилика. Изведнъж се досети: — О! Почакай! Аз съм твоята хазяйка.

Сара се разсмя и продължи да се смее, докато изваждаше каната със студен чай от хладилника.

— Бавно загряваш.

— Още не съм свикнала с мисълта, че притежавам къща. Даже не съм видяла какво представлява отвътре.

— Ще я разгледаш. Има и други стари сгради в парка, но ти сигурно знаеш.

Сара я покани на малката червена маса до стената. Столовете също бяха червени.

Джос седна и се загледа в момичето, което сервираше чая със сладки, които изглеждаха домашни.

— Почти нищо не зная. Всичко е ново за мен — каза Джос. — Още не съм се съвзела от… от…

— От смъртта на госпожица Еди ли?

Тя кимна.

— Познаваше ли я?

— Не, никога не съм я виждала. Но много съм слушала за нея.

— Наистина ли? — Джос изпи чая почти на един дъх. Толкова беше жадна. След това взе една сладка. — Извинявай. От дни пътувам и както се вижда, съм забравила да се храня.

Всъщност снощи беше толкова нервна, че не можа да вечеря, а сутринта пропусна закуската.

— На това му се казва глад! — Сара извади от хладилника маруля, някаква купа, майонеза и хляб. Подреди ги на плота и наряза хляба. — Виж! Хлябът е като на янките. Пържен хляб в моята къща не се разрешава.

— С ананас ли е?

Момичето като че ли не разбра.

— Няма ли ананас, не е хляб. Във Флорида слагаме ананас във всяка храна. Или кокосово брашно.

Беше ред на Сара да се разсмее.

— Добре, преставам да говоря баналности. Понеже Уилямсбърг е съвсем наблизо, при нас идват повече туристи. Те смятат, че ние пържим всичко.

— А не пържите ли?

— Не и откакто чухме думата „холестерол“.

Джос взе чинията със сандвича и каза:

— Защо го правиш. Наистина! Мога и сама да се нахраня.

— Много ще трябва да учиш за южняците. При нас хората не се хранят сами, ние ги храним. Според мен е закодирано в нашето ДНК. Искаш ли да вземем храната и да излезем навън, за да шия.

— С удоволствие. — Джос взе чашата и чинията със сандвича и излязоха навън. Като седнаха, Сара се залови да шие, а Джос — да се храни. — Ти ли я приготви?

Сандвичът беше с пилешка салата, подправена със ситни парченца грозде и ябълки. Беше много вкусна, истински деликатес.

— Не, майка ми. Убедена е, че ще заприличам на сянка от глад, като живея сама. Или още по-зле, че се храня с храни, които не са от органични зеленчуци и домашно отгледани животни. Пилето е от нейния курник, а ябълките — от нашата градина.

Джос погледна сандвича със съмнение.

— Нима си познавала това пиле?

Момичето сви рамене.

— Откакто навърших три години, не давам име на нито едно живо същество около дома ни. Освен на сестрите ми. Давах им имена, но те не свършваха в тенджерата.

— Не ме предизвиквай! Каквито и истории за сестри да знаеш, моята ще я засенчи.

— Едва ли. И двете ми сестри се дипломираха в нюорлианския университет с много добър успех. И двете се омъжиха една седмица след това за лекари, разбира се. И двете забременяха седмица след сватбата. На всичкото отгоре бяха девствени на първата си брачна нощ.

— Изобщо не си ми в категорията. Моите сестри са доведени или „довлечените“, както ги наричам. Еднакви като две капки вода близначки, красиви, естествено руси, високи по един и седемдесет и пет. И знаеш ли как ме наричаха? Синди.

— Синди! Не…

— Да. На галено от Синдарела, което, както знаеш, означава Пепеляшка.

Сара още не искаше да се признае за победена.

— Имам четирима досадно идеални племенници. Те никога не забравят да кажат „моля“ и „благодаря“.

— Чувала ли си за Бел и Аш?

— Моделите ли? Да. Миналата седмица бяха на корицата на… Не! — Тя ахна. — Не може да бъде. Те ли са твоите…

— Доведените ми сестри — потвърди Джослин.

— Печелиш. Или губиш, не мога да преценя. Ще се обадя на моите сестри и ще им кажа колко съм щастлива, че имам такива сестри. — Погледна замислено Джос. — Как си издържала?

— Преживях някак си — сви рамене тя и я погледна. — Но ако не беше госпожица Еди, нямаше да оцелея. Тя ме спаси. Като стана дума за госпожица Еди, тя твърди, че винаги си живяла тук.

— В града, не в тази къща.

— Естествено — каза Джос предпазливо и докато ядеше сандвича, се чудеше как да повдигне учтиво въпроса, който я интересуваше. — Познаваш ли мъж на име Рамзи Макдауъл?

— Разбира се — отговори Сара, но не я погледна.

— Какво представлява?

— Красив, блестящ, образован. Какво по-точно искаш да знаеш за него?

— Доколкото разбирам, е от онези, дето разбиват сърца.

Сара се поколеба, после отговори резервирано:

— Да, разбил е няколко.

— За разлика от неговото.

Момичето остави ръкоделието.

— Рамзи е мой братовчед и става въпрос за семейна лоялност. Трябва да те познавам много по-добре, преди да ти кажа нещичко за него.

— Питам, защото ще дойде на вечеря, а аз съм говорила с него само веднъж по телефона и…

— Рамз ще идва тук? Довечера! Как го свали? — Сара изглеждаше поразена.

— Нищо особено не съм направила — смути се Джос. — Той се занимава с документите на къщата и предполагам, че…

— Това е работа и той я върши в кантората. Все пак какво направи, за да го накараш да дойде?

— Нямам представа, освен че зная датата на Декларацията за освобождение на робите.

— Това е. Рамз обожава интелигентни хора, обожава и историята. — Сара извади макара от кошничката, разви конец и го вдяна в иглата. — И точно по този въпрос момичетата грешат с моя братовчед.

— Какво имаш предвид?

— Смятат, че Рамз е като всички мъже, и му се фръцкат с къси полички. Не че на него не му харесва, но иска да имат и мозък в главата. А между другото Тес опроверга завинаги теорията за дължината на дрехите. Колкото до това какво харесва Рамзи, попитай Тес за жените, храната или за каквото друго ти хрумне. Тя го познава по-добре от нас.

— Коя е Тес? О, да, другата наемателка. Какво общо има тя с Рамзи… Рамз?

— Подрежда живота му. — Джос вдигна вежди, но Сара поклати глава. — Не, не в този смисъл. Управлява кантората и толкова я бива, че тази тенденция се прехвърля и в живота му. Ако получиш цветя за рождения си ден от него, най-вероятно са избрани от Тес.

— Ах, говориш за една от онези секретарки. Предани на шефа и сляпо влюбени в него. Такъв ли е случаят?

Момичето се усмихна.

— Тя твърди, че не може да го понася, и често му го натяква.

— Тогава защо работи за него? Защо живее тук, в Едилин?

— Нямам представа. За мен Тес е една загадка и зная, че и за Рамз е загадка. И не пропуска да му натрие носа, когато направи нещо, което не й харесва.

— А той как се отнася към нейните къси поли?

— Помоли Рамз да ти разкаже тази история.

— Четох в една книга, че на първата среща не бива да питаш мъжа какво е общото между късата пола и секретарката.

Сара се засмя.

— Да, имаш право, обаче Рамз винаги е готов да се смее на себе си. Но когато се запознаеш с Тес, не я наричай секретарка и не я питай за полата. Слуховете около тази случка са й дошли до гуша.

— Добре — съгласи се Джослин и отмести празната чиния. Вече започна леко да се притеснява заради всичко, което трябваше да научи.

Сара като че ли знаеше какви мисли й минават.

— Ще се справиш. Хората просто са любопитни, нищо повече. Но те предупреждавам, че всички в този град ще очакват да им разкажеш за госпожица Еди.

— Разбирам ги. Хората сигурно много са я обичали.

— Да са я обичали ли? — подвоуми се Сара. — Всъщност почти не са останали хора, които са я познавали лично. С изключение на леля Мери-Алис, но тя не може да изпитва много топли чувства, нали?

— Не зная. Защо твоята леля Мери-Алис не може да обича госпожица Еди?

— Останала съм с впечатлението, че сте били приятелки. Как така не си чувала историята за трагичната любов на госпожица Еди?

Джос въздъхна.

— Допреди няколко дни щях да кажа, че зная почти всичко за нея, но разбрах, че съм се лъгала. Тя никога не е споменавала Едилин, Вирджиния или тази къща. Зная само, че имала голяма любов с мъж, който бил убит във Втората световна война.

— Убит! — изуми се Сара. — Убит, но от нахалната Мери-Алис Уелш, която забременяла от него и го принудила да се ожени за нея. Когато госпожица Еди се върнала след края на войната, заварила любимия си женен за друга.

Джослин за пореден път се почувства измамена. Това не беше историята, която й бе разказвана. Не смъртта беше сложила край на голямата и единствена любов на госпожица Еди с Дейвид Олдридж, а принудителен брак. Нищо чудно, че никога не беше споменавала Едилин и нищо чудно, че беше лъгала за покойния любим.

Джос се опита да запази спокойствие, за да не издаде пред Сара чувствата си.

— Това не се ли е случило много, много отдавна? — попита. — Говориш, като че ли е било вчера?

— Намираме се във Вирджиния, а ние помним. Моята баба ми разказваше за войната между Севера и Юга. Знаеше кой кого е обичал и кой е бил зарязан. А пък сега аз разказвам истории за друга една война. Слушала съм историята на госпожица Еди хиляди пъти. Родът Харкорт е основал града, построили са най-голямата къща, планирали са го. Даже след като загубили голяма част от състоянието си, останали най-влиятелното семейство. След Втората световна война семейство Макдауъл се оказва много по-богато, но с Харкорт пак не могат да се мерят по престиж.

Джос се помъчи да сглоби истинската история:

— Значи госпожица Еди се връща от войната, краката й са целите в белези от изгаряне, и открива, че любимият й се е оженил за друга.

— Точно така.

— И какво е направила?

— Къщата и остатъкът от семейното състояние били завещани на госпожица Еди, но тя отстъпила къщата на по-малкия си брат. За парите нищо не знам. Моята пралеля Лизи все казваше, че Бъртранд не бил кой знае какъв мъж.

— В какъв смисъл? Да не би да не си е падал по хетеросексуалната любов?

— Е, хайде сега, не разрешавай дремещият у теб янки да надига нос.

— Съжалявам — извини се Джос, но се усмихваше. — Чела съм прекалено много любовни романи.

— Всички сме чели. Както ти казах, госпожица Еди се върнала, видяла, че нейният мъж е откраднат от друга, оставила къщата на своя мързелив брат и напуснала града. Но не преди МОУ да изготвят договор в четирийсет и пет страници, за да го подпише брат й. Може да е била дълбоко засегната, но глупава не е била.

— МОУ ли? — попита Джос.

— Местната адвокатска фирма. „Макдауъл, Олдридж и Уелш“.

— Олдридж — промърмори Джослин и прибави високо, — винаги едни и същи имена. Обясни ми този феномен, хората никога ли не се местят от своя роден град, както постъпват в останалата част от Съединените щати.

— Местят се, но ние, кореняците, си стоим тук.

Джос кимна.

— Да. Туристите. Външните хора. Идват и си отиват, но кореняците остават.

— Не се изразяваш правилно, но поне опитай. Трябва да си най-малкото трето поколение южнячка, за да придобиеш необходимия акцент и фразеология. Не се казва „кореняците остават“, а „обществото се запазва“.

— Ще помисля по въпроса. Какво се е случило с брата на госпожица Еди?

— Умрял в съня си много отдавна. Леля Лизи разправя, че бил от онези, които не правели абсолютно нищо, но си вярвали, че това е работа.

— Струва ми се, че може би го познавам — подсмихна се Джос. — Даже може би съм излизала с него.

— От първия миг си знаех, че с теб ще си допаднем.

Спогледаха се засмени — две жени, които се разбираха, след това се умълчаха и Джос се загледа в градината. Още не беше свикнала с мисълта, че е собственичка на имение. После погледна къщата, нейната съвършена красота, и усети да я полазват хладни тръпки.

Нито пък се беше примирила с факта, че жената, която на практика й стана майка, или беше премълчала много за живота си, или я бе лъгала. Възприе идеята за „идеалната любов“ на госпожица Еди и загиналия войник още когато я чу за пръв път като дете. В действителност с представата за такава любов мереше всяка своя връзка. Когато мъжът станеше сериозен, се питаше дали го обича със страстта, която госпожица Еди е изпитвала към нейния Дейвид. Чувствата на Джос към нито един мъж не бяха дори бледо подобие на схващането за „истинска любов“, което възрастната жена пося у нея.

И сега тя откри, че голямата любов на госпожица Еди е само поредната безвкусна любовна история. Мъжът я зарязал заради друга жена.

— И какво смяташ да правиш с къщата? — попита Сара и я изтръгна от унеса й. — Ще я продадеш ли? Или ще я преустроиш и ще направиш апартаменти.

Джос не се подведе от небрежния й тон, като че ли задава най-обикновен въпрос. „Значи заради това ми постлаха толкова гостоприемно килимчето за добре дошла“ — помисли си. Сигурно бяха заръчали на Сара да прави всичко възможно, но да разбере какви са намеренията на наследницата на госпожица Еди относно къщата.

— Колко смяташ, че мога да взема за тази камара стари тухли?

Очакваше, че Сара ще се разсмее, но тя продължи да шие.

— Сара — повика я. — Любителка съм на историята. Откакто се дипломирах, се издържам като помагам на хората да изследват миналото.

Момичето я погледна студено и надменно.

— От теб ще излезе страхотна съдържателка на хотел.

Джос изпъшка.

— Не съм такава. По-скоро съм интровертна. Общувам само в тесен кръг, постави ме всред тълпа непознати и аз се свивам в черупката си.

Сара не сваляше поглед от нея, очевидно очакваше някоя новина, която да разпространи в града. Джос си представи как телефонните линии жужат. Или как сателитните връзки на мобилните телефони блокират телевизионния сигнал.

Не можа да понесе немигащия поглед на Сара.

— Не зная какво ще правя. Наистина не зная. Госпожица Еди ми е завещала къщата и предполагам някакви пари, но нямам представа колко.

Изведнъж желанието й да каже нещо повече за себе си от това, което вече бе казала, се изпари. Чувстваше се объркана и не можеше да мисли ясно, и със сигурност нямаше с никого да сподели идеята си да напише книга за госпожица Еди.

— Да знаеш дали се намира работа.

— Тес зае последното вакантно място в града, което си заслужаваше.

Джос погледна към крилото в другия край на къщата. Вратите бяха залостени, прозорците — също.

— Всъщност с какво се занимаваш? Освен че поправяш дрехи.

— Точно с това се занимавам — каза Сара, докато отрязваше конеца. — Най-вече поправям рокли на жени, които са си купили шести размер и не могат да влязат в тях, когато трябва да се издокарат, както са си наумили.

— И печелиш ли достатъчно?

Момичето сви рамене.

Джос беше сигурна, че работеше и нещо друго, но момичето изглежда не искаше да каже какво. Само се надяваше, че не е незаконно. Надяваше се, че не отглежда марихуана в спалнята си. При тази мисъл се зачуди дали всички хазяи не се чувстват по същия начин. Какво ли щеше да прави, ако се спука някоя водопроводна или отходна тръба. Ами термитите? Госпожица Еди споменаваше градинар. Каква ли беше заплатата му?

Джос погледна къщата, като се питаше ще има ли къде да спи. Имаше ли изобщо легло в къщата?

Сара извади мобилен телефон от кошничката за ръкоделие и провери часа.

— Трябва да тръгвам и да връча роклята на собственичката й, преди съпругът й да се е върнал. — Сгъна набързо роклята и я прехвърли през ръката си. — Ще прибереш ли останалите неща? — кимна към чиниите и кошничката.

— Разбира се — отговори Джос. — Ако ми имаш доверие.

— Не само че ти имам доверие, но има голяма вероятност да те харесам. Засега довиждане — извика и се затича към къщата.

Джослин остана на мястото си и като не откъсваше очи от къщата се опита да проумее всичко, което научи, откакто влезе в кантората на адвоката. Веднъж, когато беше на шестнайсет, се върна от училище и видя, че всички „довлечени“, майката и сестрите, ги нямаше и къщата е тиха. Баща й беше в гаража и се занимаваше със своите мотори. Тя застана на вратата и го загледа за миг. Рядко им се случваше да бъдат заедно, понеже неговото „ново семейство“, както Джос ги наричаше мислено, му отнемаше цялото време и енергия.

— От госпожица Еди ли идваш? — попита той.

— Да. Четохме Томас Харди.

Знаеше, че той няма мнение по въпроса. Гари Минтън не беше по размишленията.

— Миличка! — повика я той, когато мина покрай него. — Надявам се, че няма да й посветиш целия си живот. Надявам се, че ще си имаш и свой.

Беше й приятно, че я нарече „миличка“, но на думите му не обърна внимание. Както обикновено единствената й мисъл бе как да се скрие, преди близначките да се върнат и да се разположат. Тяхната глъчка и капризи командваха къщата, баща й, всичко. Понякога й се струваше, че когато доведените й сестри са наоколо, контролират вселената.

Погледна часовника си. Разполагаше с часове, преди Рамзи Макдауъл да дойде, но искаше да обиколи къщата и да си остави достатъчно време да се приготви. Беше си купила рокля, идеална за пикник в старинна къща.

„Моята къща“ — помисли си и се усмихна.