Джуд Деверо
Цвят на лавандула (13)

Дванайсета глава

Лондон, Англия

1944

— Клеър! — изрева капитан Оуенс на своя сержант, който се беше облегнал на джипа и се взираше в празното пространство. След като не получи отговор, размаха ръка пред лицето му, но той пак не реагира. — Какво, по дяволите, му става на този човек? В ред ли е той?

Погледна ефрейтора, застанал от другата страна на джипа.

— Тя — каза ефрейтор Смит, пресегна се и дръпна фаса от устните на Дейвид Клеър. Огънчето вече щеше да го опари.

— Кой? — попита капитанът нетърпеливо. Понякога тези мъже като че ли не осъзнаваха, че са на война.

Ефрейторът смукна за последен път от фаса на Клеър и кимна към голямата сграда пред тях. Някога е била красива, но сега част от нея беше в развалини. На стълбите беше застанал генерал Остин, нисък, набит мъж с вид на булдог, според когото всички думи трябваше да бъдат изричани колкото е възможно по-отсечено, ясно и високо. Беше известно, че заповедите му могат да разплачат възрастен мъж. Войниците си имаха приказка: „По-гадно от Остин“. Ще прекараш ли петнайсет минути на първа боева линия насаме с Остин? Какво избираш: изтезания или Остин? През последната година свикнаха да повтарят крилатата фраза: „По-хубаво е от Остин“. Казваха я, когато бяха под обстрел. „По-хубаво е Остин“ казваха също и когато нанизваха байонетите и се запасяваха с боеприпаси. Ниският, як генерал крещеше по трима млади офицери, а сержант Клеър го гледаше вторачено като в транс.

— Остин ли? — възмути се отвратен капитанът. — От Остин ли е хипнотизиран? О, мамка му! Докарай някой друг да вози копелето. Клеър! Ела с мен.

Сержант Клеър не даваше признаци на живот.

Капитан Остин погледна през рамо тъкмо когато „тя“ пристъпи иззад колоната и се подсмихна. „Да, бе, тя.“ Госпожица Едилин Харкорт, секретарката на генерала. Недостъпната. Жената, по която сякаш въздишаше целият военен състав, но мъж още не се беше осмелил да я ухажва. Носеше се слух, че краката й били дълги метър и двайсет, и се разискваше надълго и нашироко какво ще направи един мъж с подобни крака.

Каквото и да си фантазираха, мъж не беше получил нищо повече от усмивка от госпожица Едилин Харкорт, не че не се бяха опитвали. Всеки мъж беше приложил всеки известен нему метод, за да я свали. От англичанин с толкова изискан акцент, че се шушукаше за кралско потекло, до най-обикновения американски войник, израснал в бедняшките квартали на Ел Ей, всички си пробваха късмета.

Цветя, бонбони, любовни поеми, найлонови чорапи, даже знаме с надпис „Госпожице Еди, обичам те“, спуснато през нощта върху фасадата на сградата, не изтръгна отговор от нея. Мъжете си правеха страхотни шеги с новодошлите, които буквално се разпадаха, когато за пръв път видеха Едилин Харкорт. Тя беше с около трийсет сантиметра по-висока от генерала, с аристократична красота и мъжете не можеха да откъснат очи от нея. Най-честата фраза, която употребяваха войниците, беше: „Тя е богиня“.

Когато забележеха „онзи поглед“ в очите на някой новак, парите започваха да сменят собствениците си. Обзалагаха се за дните, които ще изминат, преди да изпита „убийствения“ поглед на госпожица Еди и каква стратегия ще възприеме нещастникът, за да се опита да я свали. Знаеха, че генералът конфискува бонбоните, които й изпращаха, а цветята изхвърля през прозореца. Страдаше от сенна хрема. Колкото до найлоновите чорапи, беше известно само, че всички момичета от кабинета на генерала носят идеални чорапи.

И сега капитан Оуенс поклати глава и затвори за миг очи. Още един мъж беше покорен от нейния чар.

— Откога е така? — обърна се към ефрейтора.

— От вчера. Снощи не спа, само лежа с вперени в тавана очи.

— Страхотно, няма що — произнесе капитанът със сарказъм. — Точно такъв ми трябва. Клеър е изпратен тук да бъде шофьор на генерал Остин. Возил е друг генерал и го прекарал направо през неприятелския огън, без да му мигне окото. Предложен е за някакъв медал и Остин държи на него.

Ефрейторът хвърли поглед на Дейвид Клеър. Беше висок млад мъж с тъмноруса коса и сини очи и още стоеше в абсолютно вцепенение, вторачен в жената на верандата.

— Така като го гледам, ще се втурне срещу картечен огън заради нея.

— Ех, та кой от нас не би се втурнал, но тя по всяка вероятност ще прескочи трупа му.

— Виждам, сър — каза ефрейторът, — че сте избрали да гледате отдалеч Ледената царица.

— По-добре така, отколкото да си спомням как розите, които откраднах от една изгоряла къща, бяха запратени по главата ми от стария Остин с каменното сърце.

— Разбирам, сър.

— Ами ти? — попита капитанът, като се облегна на джипа, взе си цигара и предложи една на ефрейтора.

— Парашутна коприна — отговори и запали първо цигарата на капитана, после своята. — Откраднах я от интенданта. Могат да ме дадат на военен съд — добави и погледна крадешком капитана.

— Не се тревожи. Никой не докладва за престъпления, свързани с госпожица Харкорт.

Пушеха мълчаливо, облегнати на джипа, с онемелия и вторачен сержант Клеър помежду им. След известно време на генерал Остин изглежда му омръзна да хока горките офицери и заслиза по стълбището. Както винаги плътно зад него вървеше госпожица Харкорт. Бяха несъразмерна двойка: тя — висока, слаба и елегантна, той — нисък, набит и простоват. Говореше се, че когато бил на шестнайсет, съдията му предложил избор — затвора или армията. Също така се шушукаше, че генералът отговорил, че армията е като да се биеш в банда, само дето храната е по-хубава. Бил се издигнал с бандитски похвати до върха. Но както и да беше спечелил чина си, не можеше да се отрече брилянтната му военна тактика.

Ефрейторът и капитанът стояха изпънати като за проверка, докато генералът се приближаваше, и на капитана му се щеше да беше разкарал нанякъде сержант Клеър. Остин щеше да обвини най-близкостоящия за неспособността на Клеър да изпълнява службата си, което означаваше капитан Оуенс.

Но беше подценил сержант Клеър. Щом генералът наближи, сержантът реагира адекватно и отвори вратата на автомобила, за да се качи началството.

Каквото и да говореха за генерала, той се държеше учтиво с госпожица Харкорт. Преди нея секретарките му се сменяха на три месеца. Две млади жени бяха върнати вкъщи, защото нервите им се издържаха. Мъжете заключиха: „Бомбите не ги стреснаха, но Остин ги вкара в болница“.

Госпожица Харкорт беше назначена при него преди година. На новодошлите разправяха как генералът след нечие неуспешно ухажване с цветя и бонбони за пръв път се разкрещял на госпожица Еди. Никой не знаеше историята докрай, спомняха си само как тя се изправила, погледнала го отвисоко и казала, че би желала да поговори с него на четири очи. Щом вратата се затворила, всички долепили уши, но гласът на госпожица Харкорт бил тих и спокоен. Успели само да чуят откъслечни думи като „грубиянин“, „никога повече не се осмелявайте“ и „уважение“.

През годината случката се превърна в легенда. Шушукаше се, че когато госпожа Остин се запознала с госпожица Харкорт, я прегърнала много по-сърдечно отколкото съпруга си и че била загрижена за удобствата на госпожица Харкорт много повече отколкото за тези на съпруга си.

Независимо от слуховете генерал Остин се държеше с госпожица Харкорт изключително вежливо. Качи се в колата на задната седалка и изчака търпеливо и тя да се настани на предната седалка до шофьора. Когато сержантът също се качи, тя подаде на генерала папка.

— Може би ще пожелаете да прочете документите.

Капитанът и ефрейторът наблюдаваха как старият човек взима послушно папката и я отваря.

— Виж какво — каза капитанът така, че само сержант Клеър да го чуе, — по-добре се откажи навреме. Не можеш да я свалиш.

Сержантът го погледна с израз, който му беше до болка познат. Този поглед казваше, че никой не я е спечелил, защото не е опитал.

Сержант Клеър запали джипа и маневрира между камионите и хората.

— Е, и откъде сте? — попита той госпожица Харкорт.

— По-добре внимавайте къде карате.

Дейвид завъртя два пъти кормилото, за да избегне един камион, и мина между мъж с патерици и две хубавички момичета. Това, че колелата едва не минаха през краката на мъжа и джипът обърса полите на жените, никак не го разтревожи. Мъжът размаха едната патерица и се разкрещя, а момичетата се разкискаха. Генерал Остин вдигна поглед от документите, които се преструваше, че чете, и се подсмихна. За него нямаше по-забавна гледка от мъж, оглупял по неговата секретарка.

— Южнячка — каза Дейвид. — Познах по акцента.

Еди не сметна за необходимо да му отговори.

— От кой южен щат по-точно? — настояваше Дейвид. — От Луизиана ли? Не, много на юг е. — Оглеждаше я от глава до пети, докато с резки движения заобикаляше дълбоките дупки по пътя. — Не, не ви виждам на маса, отрупана с раци. Повече ви подхождат сребро и порцелан.

Тя посочи пътя пред тях и се наложи да се хване за арматурното табло, за да не излети от джипа, когато той удари рязко спирачки. На задната седалка краката на генерал се блъснаха силно в пода, но той не каза нищо.

Дейвид изчака един камион да пресече пред тях и продължи:

— Джорджия, може би Савана.

Погледна Еди, но отговор не получи.

— Аз съм от Ню Йорк — съобщи той и даде газ, като мина покрай задницата на камиона само на една боя разстояние. — Там карах такси и имам малък автосервиз. Мога да поправям почти всичко, което се движи с мотор.

Дейвид я гледаше и още веднъж едва не се блъсна в кола, в която се возеха четирима британски офицери. После, като ги задминаваше, мина през локва, оплиска ги жестоко и те го засипаха с ругатни.

— Сержант — каза Еди през стиснати зъби, — настоявам да престанете да говорите и да внимавате къде карате. Возите много важна личност.

— Нищо няма да ви се случи, това да не ви притеснява.

— Не мен! — сряза го тя. — Генералът! Возите генерал Остин.

— Него ли? — уточни Дейвид, хвърляйки поглед в огледалото за обратно виждане, а в това време генералът скри лицето си зад разтворената папка. — Той е от Ню Йорк. В Манхатън движението е още по-отвратително. Но вие ми се струвате изнервена.

— Не съм… — Замълча и посочи грамаден камион пред тях и друг отдясно, който идваше право срещу тях.

— Видях ги. Ще се разминем — каза Дейвид, като увеличи скоростта и заобиколи камиона пред тях. Няколко дълги секунди се носеха право към идващата машина. Еди се вкопчи в предното стъкло. Дейвид с рязко движение прибра вляво джипа, точно преди да се размажат върху камиона, пълен с войници, които с весели викове го поздравиха за дързостта. Той наду клаксона и им махна с ръка, като се разминаваха.

— Видяхте ли? — рече. — С мен сте в безопасност.

Еди го погледна презрително, а от задната седалка се чу звук, който подозрително приличаше на смях. Но когато се извърна към генерала, той държеше пред лицето си отворената папка.

— Вирджиния — продължи да налучква Дейвид. — От Вирджиния сте. Родината на стария Ти Джей. Той е…

— Зная кой е Ти Джей — прекъсна го тя. — Томас Джеферсън.

— Учителка ли сте?

— Не, пека на скара в задния си двор нюйоркски шофьори на таксита — отвърна подигравателно.

— Лош ден, а?

— Преди да ви срещна никак не беше лош.

— Мен ли? Значи сте от онези високомерни вирджински госпожици? Прекалено горди, че са от родното място на четирима от основателите на нацията, нещо такова, нали? Е, не ви обвинявам, че се гордеете с родния си щат, но не смятам, че трябва да гледате високомерно нещастните янки. Ние…

— Фактът, че съм от Вирджиния, няма нищо общо с моята антипатия към вас. Вие сте най-некадърният шофьор, когото съм виждала.

— Некадърен шофьор ли? — повтори, като че ли не вярваше на ушите си. — Никога не съм катастрофирал. Няколко смачкани калника и един-два радиатора, но нищо, което може да се нарече истинска катастрофа.

Отзад в джипа генерал Остин остави папката и започна да гледа своята секретарка и новия си шофьор, все едно е на автокино.

— Едва не блъснахте мъж с патерици, едва не преобърнахте кола с британски офицери и едва не предизвикахте катастрофа с камиони, пълни с войници — изрече тя и гневът й пролича.

— Определено използвате думата „едва“ често. Нали знаете, че едва си остава едва, тоест не съм успял? От Вирджиния сте. Не греша, нали?

— Това не ви влиза в работата. Вашата работа е да гледате пътя.

— Предпочитам вас да гледам. Имате ли си приятел?

— Да! — сопна се тя. — Омъжена съм и имам две деца.

— Може да прибързвам, но това не е истина. Споменаха ми за вас, когато генерал Остин ме изиска. И знаете ли какво ми казаха?

Еди седеше с изправен гръб и гледаше право напред, без да отговаря.

Дейвид се наведе толкова близо до нея, че лицето му беше на сантиметър от нейното. Даже така маневрира с джипа между два камиона и мотор с кош.

— Казаха ми, че дузина рози и голяма кутия шоколадови бонбони ще ви склонят на всичко, което един мъж пожелае.

Еди се разгневи безумно и вдигна ръка да го удари.

Дейвид хвана кормилото само с лявата ръка, задържа нейната и целуна дланта.

Отдръпна ръката си като опарена и го погледна, сякаш искаше да го застреля.

— Не — добави той, — никой не е казвал подобно нещо. Но не е хубаво да се лъже, нали? От лъжата може да те заболи.

Еди извърна главата си настрани, после пак се загледа в пътя.

— От Вирджиния съм и нямам приятел.

— Благодаря, мадам — каза шофьорът и погледна към генерала в огледалото. Не беше сигурен, но му се стори, че старият булдог се усмихва.