Джуд Деверо
Цвят на лавандула (25)

Двайсет и четвърта глава

Англия

1944

— Нещо ми престърга — каза Хамиш на закуска и Еди и Дейвид едва скриха усмивките си. „Престърга“ казваха шотландците, когато изгладняваха, и тогава не им оставаше нищо друго, освен да се нахранят. Отначало Хамиш набеди Дейвид, че бил предател, заради италианската храна, а пък Италия била на страната на Германия.

— Ако няма да ядеш… — Дейвид посегна да прибере чинията, но той я задържа.

— Да речем, че няма да съсипя съюзниците, като изям чиния спагети.

— Това не е… — започна Дейвид, но замлъкна. Какъв беше смисълът да обяснява на стареца разликата между пица, спагети и макарони? След закуска изчезваше в своята спалня и това беше същественото.

Тази сутрин Еди откри зад обора изоставен парник. Почти не се виждаше от пълзящи растения. Като си проби път до него и влезе, видя случайно поникнали домати и даже няколко се червенееха.

— Ще те целуна заради тези домати — взе Дейвид един от кошничката, която тя му подаде. — Всъщност ще те целуна без значение за какво.

Тя се отдръпна и масата остана помежду им, но се усмихваше.

— Не знаеш ли, че аз съм Непристъпната?

— Чух нещо такова — отвърна той прегракнало и направи крачка към нея, и този път Еди не се отдръпна.

Но се спъна заради протезата в един стол и едва не падна. Задържа се за масата и се стовари на стола.

— Дано Остин да изгори в ада — промърмори. — Нима мъж може да ухажва с това нещо на крака си?

Погледна Еди и забеляза, че изражението й е особено.

— Какво ти се върти в главицата?

Тя се почеса. Днес беше оставила косата си разпусната. Облечена с широка риза, широки панталони и с коса, стелеща се по раменете, тя беше прекрасна. Ако протезата не го спираше, отдавна щеше да я прегърне.

— Трябва да се изкъпя — съобщи Еди. — Мисля, че нещо е влязло в косата ми от кокошарника. Ще се окъпя в реката.

— Идеята не ми се струва добра. Още е придошла и течението е…

Не добави нищо повече, понеже чу, че Еди излезе. Отиде до прозореца и видя, че тя тича. Очевидно си беше поставила някаква бойна задача и той се зачуди какво й е хрумнало. След няколко минути излезе от обора с две намотки въжета в ръцете и той разбра какво е намислила.

— Не — изрече, когато тя влезе в кухнята. — Не, не, и пак не. Ако само се опиташ, ще намеря телефон и ще кажа на Остин какво си намислила.

— Можеш ли да връзваш хубави възли?

— Не — запъна се Дейвид и седна на стола.

— Добре, тогава ще вържа въжето, както мога. — Уви въжето около кръста си и го завърза. — Ето. Здраво е, нали?

Той го дръпна и то се развърза веднага.

— Сигурно трябва да направя три клупа.

— Моля те, откажи се! — рече Дейвид. — Не си струва. Само още един ден, Аги ще си дойде, ще вземем списанието и ще…

— А този възел?

Дейвид дръпна краищата. Въжето остана здраво завързано.

— Идеално. Ще използвам това.

— Ами ако те повлече водата, или се заклещиш на дъното? — попита той тихо.

— Тогава завържи го ти и не ми дръж лекции как е редно да постъпя. Аз съм отлична плувкиня.

— Еди, много благородно от твоя страна, но не искам да рискуваш.

Тя се наведе и го целуна.

— Остана ни много малко време — каза тя. — Как ще правиш любов с мен с това нещо на крака? Ще се гмурна и ще ти бъда страшно благодарна, ако ми помогнеш.

Дейвид така се вцепени, че не реагира веднага. Тя тръгна, но той я хвана и Еди се стовари на коленете му.

Целуна я нежно, после с разгаряща се страст.

— Влюбих се в теб, щом те видях — прошепна той. — Имах чувството, че те познавам отнякъде. От рая сигурно. Знаех, че си моя и ще бъдеш моя завинаги.

Тя погали страната му.

— Аз те мразех.

Той се подсмихна.

— Наистина знаеш как да възбудиш желанието на един мъж.

— Съжалявам, в тази област съм невежа, но са ми казвали, че бързо уча.

Пак я целуна и зарови ръце в косите й.

— Нещо лази там, затова ще я измия в реката и ще потърся онзи гаечен ключ. Тръгваш ли с мен?

Той се намръщи и тя сложи пръст на устните му.

— Погледни оптимистично. А може и да не го намеря. Представи си, че реката вече го е отнесла в Темза и ти ще останеш до края на войната с тази протеза.

Дейвид се подпря на масата и се изправи тежко.

— Добре, води.

Стараеше се да говори бодро, но тя усети страха в гласа му.

— Хайде — подкани го. — Кабриолетът е готов.

— Кабриолет — засмя се той и тръгна след нея. Добрият стар Хамиш сигурно имаше кола, която не се вижда от боклуците, струпани в обора, и Еди я беше открила.

Но направо онемя, когато видя Еди да изкарва някакво приспособление на колела, навярно произведено през 1890. Беше двуколка. Имаше оръфана седалка и като че ли място за прав човек. Престарелият кон на Хамиш теглеше двуколката и самият Хамиш стоеше встрани толкова радостен, че чак се усмихваше.

— Нали знаеш как да го управляваш? — попита Еди, която изглеждаше така, като че ли бе родена на капра.

Държеше юздите, подръпна ги, цъкна с език няколко пъти и конят тръгна.

— Божичко — плесна се по главата Хамиш. — Ти знаеш да караш.

— Имам вкъщи поне сто награди от състезания — отвърна тя. — О, само погледни колко много му харесва.

Имаше предвид коня, положително не Дейвид.

— Как няма да му харесва — съгласи се Хамиш и погали нежно коня по муцуната. — Навремето постоянно печелеше надбягванията и помни. Военните рекоха, че е много стар и няма да им върши работа, но още има живот в него.

— Няма да се бавим — каза Еди. — Дейвид ще ме върже за моста и аз ще се гмурна до колата. Дано да успея и тогава ще махнем това безумно приспособление от крака му.

— Тъй си и знаех. Не му трябва, нали? — отбеляза Хамиш.

Еди се усмихна. Може и да беше стар, но не беше сляп.

— Хайде — викна на Дейвид. — Хамиш ще ти помогне да се качиш отзад. Дръж се здраво, като подкарам по нанадолнището.

— Да взема да го завържа — предложи старецът.

— Не, не е необходимо — отказа Дейвид, при което Еди и Хамиш се спогледаха усмихнати. Веднага се виждаше, че в очите на Дейвид двуколката е мастодонт, нещо древно и опасно.

Понеже конят тъпчеше нетърпеливо, спомняйки си дните, когато е бил млад и бърз, наложи се Хамиш да помогне на Дейвид да се качи.

— Колата си я бива, нали? Всичко можеш да натовариш на нея.

— Състезателна ли е? — попита Еди и старецът кимна.

— Давай, момиче, ама все пак внимавай. Конят все надясно тегли.

— Не се притеснявай.

Тя цъкна и конят хукна, сякаш бе даден сигнален изстрел.

Дейвид се държеше за ръкохватките и при друсането протезата го жулеше непоносимо.

— Защо препускаш толкова бързо? — извика на Еди, но чу само смеха й.

Стори му се, че са минали часове, но всъщност стигнаха до реката само за няколко минути. Можеха да отидат и пеша, но Дейвид щеше да се измъчи.

Нивото на водата беше спаднало, не заливаше вече моста и част от гумите на колата се показваха.

Слезе от двуколката, а междувременно Еди вече размотаваше въжето. Той махна ръцете й и го завърза.

— Слушай добре — каза й нежно. — Ако нещо се обърка и искаш да те изтегля, дръпни два пъти. А пък ако се наложи да се развържеш, само дръпваш ето така и веднага ще се освободиш. Видя ли? Ще отброя четирийсет и осем секунди и ако не си се показала, ще скоча в реката да те търся. Разбра ли?

— Отлично — успокои го тя, докато събуваше грамадните стари ботуши, които носеше от два дни. После развърза въжето и го махна от себе си.

— Какво правиш? — попита Дейвид.

— Не мога да плувам с дрехи. Нещо против ли имаш да се съблека?

— Даже не знам как да ти отговоря — прошушна и отстъпи, наблюдавайки как си разкопчава ризата. Носеше същия комбинезон, с който беше, когато я разсъблече през първата вечер… и никога не беше виждал по-красиво същество от нея.

Еди пусна ризата на моста, после разкопча колана. В това време конят стана неспокоен и тя пристъпи към него.

— Шшт! — пошушна му Дейвид и той веднага се успокои.

Еди се усмихна и събу панталоните.

— Те са сгрешили — промърмори той.

— За какво? — попита Еди.

— За краката ти. Сигурно са дълги метър и петдесет.

— Не знам. Не съм ги мерила. Ще завържеш ли въжето?

— Да — отвърна той, но никак не бързаше и се наслаждаваше на всеки сантиметър от плътта й.

Завърза единия край на талията й, другия за перилото на моста и попита:

— А другото въже за какво ти е?

— Да извлечем от колата куфарите, ако още са там. Ти имаш ли панталони, които са ти по мярка без протезата?

— Да, но не искам да се бавиш във водата. Ако намериш ключа, чудесно, нищо друго не е важно. Разбра ли?

— Говориш като баща, но аз си имам кой да ме наставлява. Мисля си, че щом колата е под водата цялата, значи е достатъчно дълбоко за скок. Какво ще кажеш?

— Не! — изкрещя Дейвид. — Не знаем…

Тя обаче вече се бе покатерила върху перилата и миг по-късно с грациозен скок полетя надолу. Той престана да диша, очаквайки да се покаже на повърхността, като му минаваха какви ли не ужасни мисли. Удари ли се на дъното? В безсъзнание ли е? Вече се канеше да скочи, когато тя се показа.

— Студено е — извика Еди.

— А ти какво очакваше? Тропическа жега ли? — говореше той, за да не му проличи колко е изплашен. — Как си?

— Много е хубаво. Ще си измия косата. На капрата има сапун, ще ми го хвърлиш ли?

— Сапун! — промърмори Дейвид. Нямаше търпение да се свърши и тя да излезе от водата. Куцукайки и подтичвайки, отиде до двуколката, взе сапуна и го хвърли. — Отлично хващане!

— Бях най-добрият батсман в училищния бейзболен отбор. Уцелвах топката и после хуквах и я хващах. — Сапунисваше косата си, като плуваше изправена, после се отпусна, доплува до колата и се качи отгоре й. — Виж ме — извика.

— Да, виждам те.

Комбинезонът се беше залепил по тялото й. Както беше стъпила върху потъналата кола, сякаш ходеше по водата.

— Давам кралството си за фотоапарат — прошепна той, после викна: — Внимавай, течението може да те отнесе.

Тя продължаваше да сапунисва косата си, после му подхвърли сапуна. За негов срам, не го хвана и докато се наведе да го вземе, тя изчезна и сърцето му спря да бие.

Чакаше и му се струваше, че са изминали минути, но нея я нямаше. Подръпна въжето, но тя не даде знак, че е усетила.

— Знаех си, че идеята не струва. Знаех си. Трябваше насила да…

— Какво трябваше да направиш насила? — чу гласа на Еди долу. Беше се хванала за една от подпорите.

— Да те спра насила.

— Щеше да ми хареса — каза тя с недвусмислен намек. — Ще стигнеш ли ръката ми?

Дейвид се наведе през перилата, пресегна се, стигна ръката й и… тя сложи в неговата ключа. Той го стисна, претърколи се по гръб и остана за момент така. Толкова малко нещо, а толкова важно.

— Излизай вече — подвикна, но като погледна, нея я нямаше. Със светлинна скорост разкопча колана, събу панталоните и започна да развинтва гайките. Някои заяждаха, други сякаш никога нямаше да се размърдат, но като се имаше предвид решителността му, даже гнева, да не говорим за желанието, което изпитваше към госпожица Едилин Харкорт, едва ли нещо щеше да го спре.

Най-после махна протезата от крака си и я захвърли надалеч. Болеше го, като стъпи, и отначало не можеше да сгъва коляното, но след няколко бързи упражнения го раздвижи. Кракът му беше в рани, но той не се обезпокои.

— Махнах я — викна с цяло гърло и погледна към Еди, но тя не му отговори.

Разкопча ризата си, захвърли я на моста, качи се на перилото и се хвърли.

— Защо се забави толкова? — попита тя и доплува в прегръдките му.