Джуд Деверо
Цвят на лавандула (16)

Петнайсета глава

Джослин вдигна поглед от документите върху бюрото и се загледа апатично през прозореца. Моравата плачеше за косачка и като че ли някакви буболечки ядяха онези храсти около къщата. Можеше да се закълне, че една сутрин чу как проскърцваха термити в стените, но се оказа, че са били Сара и нейното гадже, когато…

Погледна пак към наклонената дъска за чертане, която купи, и към документите. Чертожната маса не беше точно бюрото, с което се надяваше един ден да обзаведе кабинета си в къщата, но засега само толкова можеше да си позволи.

Направи много за шестте седмици, след като каза на Рамзи и Люк да изчезнат от живота й. Отиде първо в една банка в Уилямсбърг и сключи заем за петдесет хиляди долара срещу ипотека върху къщата. Изчисли, че ще й трябват толкова, докато напише биография и я продаде на някое издателство. Изкушаваше се да се заеме с биография на Томас Джеферсън, понеже книги с подобна тематика винаги се продаваха добре, но тази идея не я влечеше особено.

От опит знаеше, че нито едно издателство няма да авансира начинаещ автор, затова потърси друг начин да се издържа, докато пише. За да изплаща ипотеката, прекарваше дните си в Уилямсбърг и издирваше материали от осемнайсети век за известен писател, който пишеше трилогия за Американската революция.

Нощем работеше върху книгата за госпожица Еди. Тес й каза, че не е знаела, че Люк е женен. С Рамзи се сдърпали сериозно, но той заявил, че онова, което става в неговото семейство, засяга само него.

Тес се закле, че ако е знаела, е щяла да й каже.

— Мразя начина, по който този град крие мръсните си тайни. Някой трябваше да ме осветли… мен, теб… нас, че е женен.

Тес й даде ключа за тавана и тя прерови всеки сандък и кашон. Но установи, че всичко, което е било ценно, вече е изнесено и бяха останала само стотици счетоводни книги. Някой ден може би щеше да се заеме с тях, но се беше надявала да открие дневници, в които някой си признаваше за убийство, за което да пише, след като завърши биографията, и да спечели милиони.

— В такъв случай измисли история — разсъждаваше Тес. — Убий някого, после разнищи случая.

Изглеждаше толкова просто, но литературната измислица не й се удаваше. Пък и тя обичаше да чете за истински събития и истински хора и искаше да пише документална проза.

— Госпожица Еди! — Тес затисна ушите си. — Толкова много съм слушала за тази жена, че ако призракът й застане на вратата, ще му кажа да се разкара.

— Ако я видиш, моля те, попитай я какво да правя — промърмори мрачно Джос.

Тес прекара още нощи в кухнята на Джос, за да прави кексчета. След купона у Вив — „Катастрофата“, както Джос го наричаше наум — Тес прие поръчки за още две тържества. Бащата на Люк Джим я определи като човек с изключителни качества за преговори, какъвто до този момент не бил срещал. Не разрешила на никого даже да предложи какво да се сервира на собственото му тържество. Съобщила какво ще приготви с толкова властен тон, че всички се съгласявали веднага.

Оттогава Тес с помощта на Джим снабди със сладкиши дузина детски празници и дамски чаени приеми. И всичко беше приготвено в кухнята на Джос. Докато работеше върху своята книга, виждаше кашоните с чудно красиви кексчета да се изнасят през нейния параден вход.

Колкото до Сара, сто процента от времето й беше заето с нейното ново гадже и планове за магазин за облекло. С „Грег каза, че трябва да…“ като че ли започваше всяко нейно изречение.

Джос и Тес често чуваха през стените звуците от бурните им любовни срещи. Отначало се чувстваха неудобно, после започнаха да се кискат. След две седмици свикнаха, само се споглеждаха и отгатваха в коя стая правят любов. Но една вечер звуците престанаха внезапно.

— В кухнята са — предположи Джос.

— Не в килера — възрази Тес.

Джос се заслуша.

— Позна. Охо! Сега са в гостната.

— Сара трябваше да остави да оздравеят охлузванията по коленете й, преди пак да се заиграе в гостната. Тя… — Тес млъкна, защото видя Джим на вратата с продукти в ръце. Той не каза нищо само остави продуктите и излезе.

Ококорени, двете жени прилепиха по една чаша до стената. Знаеха, че Джим ще отиде в апартамента на Сара. Но за съжаление той говореше съвсем тихо и не чуха нито дума. Когато се върна в кухнята, двете работеха усърдно с невинни физиономии. Какво беше казал Джим, никога не научиха, но повече не чуха кога правят любов зад стената.

По-късно Тес се оплака:

— Не зная дали тишината ме радва или скапва.

— Аз също — съгласи се Джос.

През първите две седмици след „Катастрофата“, докато Тес печеше кексове и сладкиши, Джос пишеше писма и се обаждаше по телефона. Вдовицата на доктор Бренър летеше от щастие, че ще пише за съпруга й, понеже Джос така и не успя да й обясни как стои въпросът, и направо задръсти електронната й поща с материали. Преглеждайки ги, тя едва държеше очите си отворени. Доктор Бренър може и да е бил голям лекар, но в писането никак не го биваше. В своите статии отбелязваше смъртните случаи, понякога доста на брой за един ден, но не даваше никакви обяснения как и защо. Писа до американските посолства в страните, където беше работил. Две от тях отговориха, че американски лекар официално не е стъпвал в съответните страни.

Докато чакаше, написа всичко, което си спомняше от историите на госпожица Еди за времето, което беше прекарала с доктор Бренър. Джос не се разделяше с бележника си и пишеше винаги, щом имаше възможност.

И постоянно мислеше за Люк и за откъса, който той й прочете, докато тя печеше сладкишите. Беше очарована да слуша разказа за госпожица Еди и нейния Дейвид, шофьора на джип, към когото се отнесла с презрение, но после обикнала безумно. Но как се бе случило? Как се бяха стекли обстоятелствата, за да се вгледат един в друг и да се влюбят? Надяваше се, че страстта не е била реакция на опасностите на войната. Надяваше се още, че са се опознали и са се влюбили истински.

Много й се искаше да се свърже с дядото на Люк и да го помоли за останалата част от разказа. Съмняваше се, че ще го даде на нея, една непозната, особено след като изхвърли неговия внук.

Досети се да потърси в интернет генерал Остин. Разбра, че е бил награждаван много пъти и че последното отличие е било получено посмъртно от сина му. Не хранеше големи надежди, че семейството ще си спомни секретарка, служила през Втората световна война, но все пак изпрати учтиво писмо, в което питаше дали са чували за госпожица Едилин Харкорт.

След четири дни получи ентусиазиран отговор от Уилям (Бил) Остин, внук на генерала, в който съобщаваше, че пише биография на своя дядо и бил чувал за госпожица Харкорт, но не много. „Ще ви предоставя моите сведения, ако вие ми предоставите вашите“ — пишеше той.

Проблемът беше, че знаеше за генерал Остин само от разказа на госпожица Еди и портретът на генерала там не беше особено ласкателен, което едва ли щеше да се понрави на внука. Написа, че след като нейната информация за госпожица Еди засяга живота й след войната, едва ли ще му бъде от полза. Все пак го помоли да й изпрати каквото има за госпожица Еди.

Бил й съобщи, че има няколко писма, в които се споменава името й, но те не били още преписани и нямал намерение да се разделя с оригиналите. „Преписваше ги бившето ми гадже и аз или трябва да си намеря друг човек за целта, което е извън финансовите ми възможности, или да си намеря ново гадже, което да може да печата, или да предложа на бившето да се омъжи за мен. Ако можех с една монета да избирам не от две възможности, а от три, щях да я подхвърля.“

Джослин купи универсално лепило и залепи една до друга три монети от различни щати и му ги изпрати. Два дни по-късно получи имейл, с който той съобщаваше, че с бившето гадже щели да си купуват къща за сватбата, за която се изръсили нейните родители. „Ще отнеме седмици от живота ми. А предстои и меден месец. Работата ми върху биографията се отлага за неопределено време. Не зная дали да ти благодаря или да те намразя.“

— Нито пък аз — промърмори Джос. Прегледа наново материалите за доктор Бренър. Два пъти се подлъга с хора, които познаваха и него, и госпожица Еди. Откри една медицинска сестра, работила в екипа му, и отиде в Охайо, където изгуби три дни, за да записва спомените на жената. А тя работила за лекаря шест месеца и си спомняше за госпожица Еди като за „онази страшната“. „Най-студената жена под слънцето. Изобщо нямаше сърце.“ На Джос й беше много трудно да запази самообладание и да не я изгони.

Сега, както оглеждаше от бюрото си кабинета, се чудеше дали да не се откаже, или да продължи да блъска главата си в стената.

— Липсва ти, нали?

Вдигна сепнато поглед от ръкописите.

— Госпожица Еди ли? — попита тя Тес, която стоеше на вратата. — Да, много ми липсва. Искам хората да я видят с моите очи.

— Не тя. Той.

— О, имаш предвид Рамзи. Той е в Бостън. Научих само защото изгубил някакво важно дело там. Струва ми се, че клиентът се казваше Бърнард или нещо подобно, така че на Рамзи му се налага да си оправя работите. Но не бих казала, че ми липсва. В действителност ние не сме прекарали много време заедно. Може би, като се върне… — Джослин сви рамене.

— Ако си решила да лъжеш себе си, давай, но мен не можеш да излъжеш. И престани да оставяш вратата отворена с надеждата, че той ще се покаже. — Затръшна тя вратата.

Джос подпря главата си с ръка. Да, Люк й липсваше. Липсваше й всяка минута от всеки ден. Отчаяно се преструваше, че работата я поглъща дотолкова, че никой не й липсва, но се самозалъгваше.

Липсваха й смехът му, жестът, с който се заслушваше, начинът, по който разбираше всичко, което се опитваше да му обясни. Първото нещо, което правеше сутрин, и последното — вечер, беше да погледне през прозореца. Копнееше да го види.

— Той не е мъж за теб — прошепваше си. Нямаше намерение да бъде като майка си и да избяга с мъж, когото щеше да носи на гръб цял живот. Искаше мъж като Рамзи, който ще се грижи за нея.

Но от тези доводи не й ставаше по-леко. Даже след онова, което Сара й разказа за Люк и неговата… неговата… Думата не идваше в ума й, какво оставаше да я изрече. Съпруга. Люк беше със съпругата си. Ингрид беше в Едилин вече шест седмици и за Джослин те бяха щастлива двойка. Сигурно изживяваха втори меден месец.

Но въпреки добрите си намерения, щом се качеше в колата си, мислите й литваха към Люк и Ингрид. Мъчеше се да се занимава само с книгата си, но умът й се отплесваше по свои пътища.

Очевидно Люк и съпругата му са били разделени заради нейната работа. Подпита деликатно и разбра, че доколкото се знаеше, Люк не е виждал жена си повече от година, докато тя не се появи с Бел на онзи противен купон.

Каквато и да беше причината да не са се виждали толкова дълго, не беше нейна работа. Люк Конър беше мъж, когото познаваше от няколко дни и с когото бе разговаряла няколко пъти. Толкова по въпроса. И сега беше отново с жена си, и навярно отново беше щастлив. Съмняваше се, че изобщо се сеща за нея.

Някакъв шум привлече вниманието й и тя погледна към вратата. Под нея беше пъхнат кремав плик. Стана, взе го и видя името си изписано върху него. Доктор Дейвид Олдридж й изпращаше покана за обяд.

— Дейвид Олдридж — произнесе на глас. Първата любов на госпожица Еди.

Той вероятно беше мъжът, с когото най-много на света искаше да се срещне. На тържеството у Вив й го представиха, но нямаше възможност да разговаря с него. След това не събра смелост да му се обади. В действителност се стараеше да стои настрана от хората от Едилин. Те задаваха прекалено много въпроси. Искаха да подразберат какво става с нея и Рамзи и даже с Люк. „Всички вие изглеждате такива добри приятели“ — казваха и очакваха Джослин да сподели всички подробности от личния си живот. Тя само се усмихваше и се отдръпваше.

И сега Дейвид Олдридж я канеше на среща. Неговият имейл адрес беше вписан и след пет минути тя му отговори, че приема поканата.

* * *

Когато на следващия ден пристигна пред къщата на доктор Олдридж в Уилямсбърг, отначало беше леко изненадана, че е по-скоро малка и разположена съвсем близо до съседната. Може би очакваше старинна и историческа постройка.

Позвъни и се помъчи да изглежда спокойна, докато чакаше да й отвори. Дали й беше сърдит, че изхвърли внука му от дома си? Или се интересуваше главно от по-далечното минало? Щеше ли да й се наложи да изслуша как се е държала госпожица Еди, за да скочи той в леглото на друга жена? Сигурно беше около деветдесетгодишен и навярно беше в инвалиден стол и с тръбички за кислород в носа.

Отвори красив мъж с прошарена коса и тя едва не изтърси, че идва при баща му.

— Вие ли сте Дейвид на госпожица Еди? — промърмори изненадано тя.

Той й се усмихна ослепително и отговори:

— Оправихте ми настроението за цяла седмица. Не, за цяла година. Нямам търпение да кажа на Джим за вас.

Джослин се разсмя.

— Доста слушах за ревността на дядовците, доктор Олдридж, но не знаех, че се разпростира и върху междинното поколение.

— О, да. Разпростира се във всички посоки. Не смея да си представя какво ще стане, ако Люк има дете.

Изговаряйки това, я огледа от глава до пети.

— С този поглед моята плодовитост ли преценихте? — изненада го тя с въпроса си.

Дейвид примигна, после се засмя.

— Джим спомена, че имате пиперливо чувство за хумор. Заповядайте, влезте. Жена ми няма да бъде вкъщи следобед, за да разговаряме спокойно. Между другото, без формалности и ме наричайте Дейв, или както са свикнали в града — доктор Дейв.

Щом Джос влезе, разбра защо е купил къщата. Цялата й предна част беше остъклена и гледаше към малко, приказно пристанище. Платноходки и моторни лодки се полюляваха във водите на прелестната река Джеймс.

— О! — само успя да възкликне тя.

— На нас много ни харесва — каза домакинът, очевидно зарадван, че и според нея е красиво.

Партерът на къщата представляваше отворено пространство с гостна, място за хранене и кухня. Встрани беше трапезарията, превърната във видеотека. Отвън имаше остъклена веранда с плетени мебели и като че ли главно там протичаше животът на семейството.

Разбра, че правилно се е досетила, когато видя малка маса, подредена за двама. Чиниите, салфетките и покривката бяха съчетани по цвят, тъй като очевидно някой доста старателно се бе погрижил.

— Може би трябваше да те попитам какво обичаш, но…

— Люк ти е разказал всичко за мен — предположи тя.

— Не. — Той изглеждаше учуден. — Моят внук сигурно ще ме цапардоса по главата със собствения ми стик за голф, ако знае, че съм те поканил. Той наистина си вярва, че сам може да се справи с проблемите си.

— А ти не вярваш ли?

— Не вярвам, че човек може винаги сам да се справя. А ти?

— Не зная — отвърна предпазливо тя. — Досега не съм се замисля, но струва ми се, че не мога. Освен това бях много привързана към госпожица Еди, тя винаги беше до мен и ми помагаше във всяко едно отношение.

— Ах, да, дойдохме си на думата. — Доктор Дейв вдигна похлупака на голям супник, поставен в средата на масата. — Обичаш ли студена картофена крем супа?

— Обожавам я. Но само ако е приготвена от органични картофи.

Той се подсмихна.

— Личи си, че си била около Ели.

— Не, само около дъщеря й и другите роднини.

Като си помисли за Сара, неволно се изчерви.

— Значи Сара си има нов приятел. Били малко шумни, нали?

Джослин опита супата. Беше превъзходна.

— Джим се намеси и шумът престана.

— И на мен така ми казаха, а жена ми ме изгони от стаята, когато се разсмях. Джим винаги се прави на света вода ненапита. Чудя се защо дъщеря ми се омъжи за него.

Джос виждаше, че се шегува, но въпреки това не й стана приятно. Джим се беше държал с нея много мило.

— Може би защото е от грижовните мъже, които винаги са готови да помогнат.

— Да, разбирам — каза доктор Дейв и седна. — Какъвто бащата, такъв и синът.

— Какво искате да кажете?

— Само, че Люк и баща му много си приличат. Затова Люк се разбираше толкова добре с другия си дядо. Аз предлагам пътешествие до „Дисниленд“, а Джо — два дни в смрадлива лодка. Винаги губех.

— Разочарован ли си, че Люк не е станал лекар?

— Не, защо да съм разочарован — отвърна той, като че ли никога подобна идея не му е хрумвала. Стана, за да извади от фурната хлебчета. — Мери-Алис ще ме одере, ако ги забравя. Само Хари, бащата на Сара, пожела да стане лекар. Останалите избраха каквато професия си пожелаха.

Джослин си взе едно хлебче, намаза го с масло и отхапа. Достатъчно празни приказки се изговориха.

— Какво се случи между вас с госпожица Еди?

— Хората не знаят, но ние скъсахме, преди да заминем на война.

Джослин само примигна.

— Но аз…

— Всички, в това число и ние, вярвахме, че ще се оженим. Предложих й, тя прие и аз й дадох пръстен. Но няколко седмици по-късно бомбардираха Пърл Харбър и всичко се промени.

— А промените не бяха ли предизвикани от други причини по-рано същата година?

Той я погледна сепнато.

— И ти си се поровила в миналото.

— Зная, че след като се е пенсионирала, Александър Макдауъл е издържал госпожица Еди и предполагам, че парите, които ми е изпращала, докато следвах, са били негови. Защо е постъпил така?

— Искаш ли още супа?

— С удоволствие.

— Има сандвичи. С краставички, риба тон, пилешка салата и салата с яйца. Сервирай си — покани я той и сложи на масата голям поднос.

— Благодаря — каза Джослин и си взе сандвич с риба тон. — Нещо се е случило в Едилин по време на нападението над Пърл Харбър на 17 декември 1941 година и по тази причина почти всичко се е променило.

— Моля те, кажи ми, че няма да се ровиш, докато не откриеш какво се е случило.

— Страхувам се, че не мога да ти обещая.

Доктор Дейв въздъхна.

— Младите все преследват семейните тайни.

— Преследват онези, които ги знаят.

Той се подсмихна.

— Знаех си, че съм прав, като помолих Мери-Алис да купи шоколадова торта.

— Да не намекваш за онези с девет смъртоносни пласта шоколад и захар? Тази торта не е ли градска легенда?

— Истинска е и аз имам една тук. Какво най-силно те интересува?

— В момента се интересувам преди всичко от 1944 година.

— Историята на Еди — уточни той, докато разтребваше масата. Направи знак на Джослин да не се притеснява. — Значи си прочела главата, която дадох на Люк.

— По-точно той ми я прочете.

Доктор Дейв остави чиниите на кухненския плот и се обърна бавно към нея.

— Той ли ти я прочете?

Джослин стана и започна да разглежда картините по стените. Ако не се лъжеше, бяха оригинални творби, събирани от цялата страна.

— Точно така. Аз правех кексчета за онзи… онзи купон, а той ми четеше. — Произнесе думата толкова ядосано, че чак се задъха. Откъде долетя Бел? От Милано ли? От Лондон? Или от Париж? При това, само за да съсипе първото появяване на Джослин в обществото на града, в който живееше сега. Покрай работата през онзи ден и гадния номер на Бел не успя да разговаря с нито един човек за госпожица Еди, което всъщност беше главната й цел. Другата бе да спечели пари.

— Кой друг беше в къщата? — попита възрастният мъж.

— Само двамата бяхме — отговори Джос и го погледна подозрително. — Да не би хората да говорят, че аз и Люк…

— Не, нищо не съм чул, а благодарение на имейла и на телефона с жена ми знаем почти всичко, което се случва в града. И така, били сте с внука ми у вас, ти си правила сладкиши, а той ти е чел.

— Да — отвърна тя озадачено. — Пропускам ли нещо? Да не би да съм нарушила някое южняшко табу? Сара все ми повтаря, че съм янки, а Тес… Е, кой може да каже какво си мисли Тес?

— Не — отрече меко той, — нищо погрешно не си направила. Но досега не съм виждал внука си в такава светлина. Той е саможив.

— Саможив ли? — ахна Джос. — Той е женен. Забрави ли?

Доктор Дейв не бързаше да отговори и междувременно поднесе възхитителната торта.

— Не искаш ли да чуеш истината за брака на Люк?

— Това не е моя работа — отвърна напрегнато Джос. — Зная, че реагирах прекалено бурно, когато разбрах, но през последните няколко месеца от живота си се сблъсках с повече предателства, отколкото мога да понеса. Даже и да не се интересува, освен като приятел, женен мъж не стои в кухнята ми нощ след нощ и… — Въздъхна. — Както и да е. Случайно да си търсиш работа като косач на морави? Плащаме в натура с кексчета.

— Не — усмихна се той. — Нощ след нощ, а? — Сервира пред нея чиния с голямо парче торта. — Дано да ти стигне, докато ти разказвам за брака на моя внук.

— Той знае ли, че говориш пред хората по въпроса?

— Люк дори не знае някои от нещата, които ще ти кажа.

— О, добре тогава — съгласи се тя и хапна първото парченце от божествената торта. — Цялата съм в слух.

— Люк живееше и работеше… — Старецът махна с ръка. — На север. Няма значение. Онова, което има значение, е, че срещнал висока, мършава, хубавичка келнерка и едното довело до другото. След шест месеца тя му заявила, че е бременна. Изтъркана история, а?

— Най-изтърканата — съгласи се Джослин.

— С тази разлика, че се случва с внука ми. Люк Добрия. Люк Благородния. Ожени се за нея. Каза ми, че я харесвал и смятал, че и любовта ще дойде после. И което е най-важното, нямало да изостави детето, което носела. — Той сведе очи към своето парче торта. — Аз единствен запазих хладнокръвие и му предложих да почака и да направи тест за бащинство. — Погледна Джослин. — Люк почти ме изхвърли от живота си след това. Аз се отнесох с чувство за хумор, но ми беше много мъчно. Както и да е, след сватбата отидоха на меден месец в Ню Йорк. Желанието беше на Ингрид, а той щеше да изпълни и най-малката прищявка на жената, която носеше детето му. Били там само от един ден, когато някакъв фотограф й връчил визитна картичка и я помолил да отиде в ателието му за пробни снимки. Ингрид си помислила, че това е някаква шега, но Люк знаел по име човека и я насърчил. Разбира се, и той отишъл на фотосесията.

Доктор Дейв прекъсна разказа, за да хапне от тортата.

— Снимките се оказали изненадващо успешни, фотографът помолил за разрешение да ги покаже тук-там и историята така се завъртяла, че останали в Ню Йорк две седмици. За да съкратя разказа, ще добавя само, че една сутрин Ингрид се събудила известна. Знаеш как е. Търсят се момичета колкото е възможно по-млади.

— За света на модата знам повече, отколкото ми се иска.

— Люк трябвало вече да се връща на работа, но тя му се примолила да остане с нея. Предполагам, че е приел всичко като една лудория. Представял си как един ден ще показват нейните снимки на техните деца.

— Тя отказала ли е да се върне с него?

— Не. Де да беше. Може и да е глупава, но когато нещо я засяга лично, става изключително хитра. Събрала багажа си и казала, че си тръгват заедно, че го обича много и ще зареже всичко заради него. Искала само една последна сесия и Люк естествено се съгласил. Как ще откаже! И така, тя отишла на последните си снимки, а той останал в хотела и презаверил билетите. Следващия път видял Ингрид в болница. Казала му, че абортирала спонтанно и била толкова нещастна, че искала да се самоубие. Разбира се, Люк не я изоставил и заради състоянието й не можели да летят.

— Какво се случило?

— Най-накрая Люк останал с нея в Ню Йорк и започнал работа там.

— Бил е градинар в Ню Йорк!

— Внукът ми може да прави много неща, но каквито и да са, мрази да работи в град, но все пак живяха в Ню Йорк около година и половина. И тогава съвсем случайно той открива, че Ингрид не е абортирала спонтанно. Нейната „последна сесия“ била да постъпи в болница, за да направи аборт.

— Люк сигурно е бил… — не намери подходящата дума.

— Беше съсипан заради бебето, заради това, че изгуби всичко. Върна се в Едилин и стана градинар. Дядо му по бащина линия му остави една стара къща. Люк я ремонтира и после се зае с имението „Едилин“. — Погледна Джослин. — Доколкото знам, почти две години не е имал ни вест, ни кост от Ингрид.

— Защо не се е развел?

— Ако тя подаде документите, с радост ще ги подпише, но той не е от мъжете, които ще поднесат на жена си молба за развод.

— Но ето, че пак са заедно.

— Мога ли да ти имам доверие?

— Дали ще разкажа на целия град какво чух от теб ли ме питаш?

— Точно това те питам. Понякога е хубаво да си заобиколен от хора, които си познавал цял живот, но се случва и да е непоносимо. От самото начало Люк отказваше да говори пред когото и да било за катастрофалния си брак. Предполагам, че се мисли за пълен глупак, след като се е влюбил в такава жена, без… без… — сви рамене той.

— Без душа и без всякакви интереси ли? Зная каква е. Живях с две от същата порода.

— Но, аз какъв съм, не знаеш.

— За Мери-Алис Уелш ли намекваш?

На този въпрос доктор Дейв се усмихна и тя видя как ще изглежда Люк след четирийсет и повече години.

— Не, друго имам предвид. Аз наех частен детектив да разнищи случая с прекалено удобния „спонтанен аборт“ на Ингрид. Отне месеци, но той откри клиниката, където тя е отишла, за да абортира, и подредих нещата така, че внукът ми най-случайно да попадне на документа.

— Ако Люк разбере, че ти си го организирал… — прошепна Джос.

— Сега виждаш ли колко много ти вярвам.

Тя се облегна.

— Разказваш ми всичко това, понеже си научил и още нещо, нали?

— Да. — Той стана, отвори едно чекмедже, извади дебела папка, а от нея — дебел плик. — Вчера го получих от същата детективска агенция, която разкри аборта. Обяснява защо Ингрид се върна.

Тя взе плика, но не го отвори.

— Надявам, че не ме молиш да кажа на Люк какво има вътре.

— Не, не те моля. Съвсем скоро ще се появи във вестниците. Онова, което искам да ти кажа, е, че когато Люк е бил с теб… — Вдигна ръка, когато тя понечи да му възрази. — Да, зная, били са само няколко дни, но по-щастлив не съм го виждал от години. Даже игра голф с мен.

— Нали знаеш, че мрази голф?

— Ох, да — подсмихна се той. — И той наистина е много схванат.

— Тогава защо…

— Това е семейна шега. Прекарваше толкова много време с другия си дядо… О, добре. Всичко ще се уреди. — Измъкна от папката купчинка пожълтели листове и очите на Джос светнаха. — Знаеш ли какво е това?

Като кобра, хипнотизирана от флейта, се наведе към ръкописа и протегна ръце да го вземе.

Доктор Дейв ги отдръпна и ги прибра пак в папката.

— Накарай внука ми да се усмихва отново и ще ти дам втората част.

— Чел ли си я? — прошепна той.

— Как да не съм. Особено ми харесва онзи епизод, когато колата се преобръща ненадейно и цопват в реката. Еди е трябвало да… Но теб като че ли не те интересува.

— Интересува ме, но…

— Но какво?

— Рамзи. Изгоних и него, и Люк.

— Чудно ми е, че споменаваш Рамзи, но някакъв нов случай изглежда ще го задържи седмици в Масачузетс.

— Бог да ми е на помощ! — смая се тя. — Ти си го изпратил там, нали? Наистина ме използвате. Искаш ме за внука си!

— Много съм стар, за да си правя далечни планове. В момента използвам каквото ми падне под ръка, за да откъсна внука си от тази алчна, малка златотърсачка, за която се е оженил. А тези истории искам да прибавиш към книгата, която пишеш за Еди.

— Откъде знаеш… Няма значение.

— Има пощенска служба, обратна поща, издирване по интернет и не е трудно да се досети човек с какво се занимаваш.

— С цената на живота си не мога да разбера защо госпожица Еди се е махнала от този град — отбеляза саркастично тя.

— От онова, което чух, вписваш се идеално в него. Харесва ти хората да знаят коя си и ти харесва да живееш в Голямата къща.

— Какъв лекар си ти? Психиатър ли?

— Общопрактикуващ — отговори той, ровейки в папката.

— О, моля те, нали нямаш в папката още нещо за четене. Новооткрити ръкописи от Мъртво море например.

— По-интересно е. А, ето я. Рецептата на дъщеря ми за печено.

— Печено ли?

— Точно така. Направи го, бутни го във фризера, за да е готово, и когато Люк отчаян се появи отново да копае дупки в твоята градина, ти ще можеш да го нахраниш.

— Нарича се двойно обръщане и… Защо ме гледаш така?

— Той ти липсва, нали?

— Всъщност бях много заета и нямах време даже… — Замълча, когато забеляза, че й се усмихва. — Знаеш нещо. Досаден си като него.

— Правиш ми голям комплимент. Не забравяй! Замрази печеното, за да го имаш под ръка.