Джуд Деверо
Цвят на лавандула (5)

Четвърта глава

— Колко е красиво — възкликна Джослин съвсем искрено. Рамзи старателно беше подготвил вечерята и тя го оцени. На земята във вестибюла беше постлал старовремска кувертюра с по една голяма възглавница от двете й страни. Менюто беше фини спагети с доматен сос с босилек, хляб и салата.

— Зеленчуците от майката на Сара ли купуваш? — попита тя.

— Естествено. Ако не купувам от нейните домати, подозирам, че ще атакува кантората ми.

Чиниите бяха от лиможки порцелан с един от любимите й мотиви, а чашите за вино сигурно бяха от Уилямсбърг — ръчна изработка от осемнайсети век, което личеше от формата им.

Рамзи се беше отпуснал на възглавницата срещу нея и на светлината на свещите изглеждаше още по-красив, отколкото когато го видя за пръв път. И всъщност леко я изнервяше. Нещо в абсолютното му съвършенство предизвикваше у нея съжаление, че и тя не е съвършена.

— Защо в къщата има толкова малко мебели? — попита тя. Седеше с изправен гръб от другата страна на импровизираната трапеза. — Не искам да си помислиш, че съм алчна, но ми се струва странно къща, в която са живели толкова много поколения, да е почти празна. Като че ли всичко е изнесено заедно с викторианските украшения.

— С една дума — Бъртранд — каза Рамзи. Беше се нахранил и отпиваше от чашата бяло вино. — Всъщност не знам много, тъй като баща ми лично водеше делата на госпожица Еди, а той имаше навика да мърмори под нос винаги, когато се споменеше името на стария Бъртранд. Мисля, че е имал проблем с конете.

— Комарджия ли е бил баща ти? — попита Джос. Той я погледна, за да разбере шегува ли се.

— Извинявай. Неуместно чувство за хумор — побърза да се оправдае тя. — Значи Бъртранд е имал проблем с хазарта.

Рамзи пак я погледна.

— Имал е някакъв проблем от подобно естество. Поне аз така мисля. Не познавам госпожица Еди, но от онова, което съм чувал за нея, винаги ми се е струвало странно как му е разрешила да опразни къщата и да продаде почти всичко. Спомням си, когато бях дете, един грамаден камион спря пред къщата.

— Как мина през тесния портал?

— Точно око! — отбеляза той. — Не, камион покрай тези колони не може да мине. Пикапът на Люк неведнъж ги е обърсвал.

Рамзи отпи глътка и стана, за да разчисти масата. Джос се надигна да му помогне, но той не й разреши. Отнесе чиниите в кухнята и се върна с малък уред, който приличаше на прибор за фондю.

— Сестра ми твърди, че топи идеално шоколад. Казва, че заченала второто си дете в нощта, когато го купили. — Погледна към нея. — Извинявай. Глупава история за първа среща.

— Извинен си, но само ако ми разкажеш за фургона.

— А, да. Паркираха го пред портала и пренасяха вещите с камионетка. Беше съботен ден и ние децата побъркахме хамалите. Шмугвахме се във фургона, в къщата, даже в шкафовете, които трябваше да носят. За малко да ни хвърлят в езерото.

— А родителите ви? Не се ли страхуваха да не пострадате?

— Бяха тук и наблюдаваха какво става, а които не можеха да дойдат, ни плащаха, за да им съобщаваме на всеки час докъде е стигнала работата. Сара беше най-бърза с нейното колело и разнасяше съобщенията. Знаеш ли, още си мисля, че не разпредели парите справедливо и запази повечето за себе си.

— Братовчеди — усмихна се Джослин. — Един за всички, всички за един.

Той начупи блокче шоколад и пусна парченцата в уреда, после го включи.

— Така е. Когато бяхме деца, падаше голяма игра, но сега роднинството понякога много ме ограничава. Например днешният случай с Люк. Аз наистина се извинявам за…

Тя не искаше да чува повече нито дума за Люк и горчицата.

— И какво натовариха във фургона?

— Ценните мебели.

— Жълтият диван с двете малките масички, големият гардероб, четирите стола от трапезарията — уточни Джос. — Бяха в дома на госпожица Еди във Флорида. Според мен каквото не е върнала тук, го е продала.

— Да, продаде го.

— А парите…

— Не — каза Рамзи. — Тази вечер няма да говорим за работа. Което означава, че щом се събудиш в понеделник, трябва да дойдеш в моята кантора, за да ти разкажа всичко.

— Но средства за непредвидени разходи по къщата има, нали?

Той поклати глава.

— Не се опитвай да ме подлъжеш. И дума няма да кажа.

— Добре — примири се тя и отпи от виното. — Значи госпожица Еди взе ценните вещи, а другите остави, за да може брат й да си плати дълговете от залаганията.

— Според майка ми госпожица Еди е използвала брат си, за да организира голяма разпродажба. По този начин е спестила пари и за себе си, и за него, за да се оправи.

— Постъпката е характерна за госпожица Еди.

— Ето! — каза Рамзи. — Шоколадът е готов. — Подаде й купичка с разтопен шоколад, вилица и кутия с едри, добре узрели ягоди. — Взимаш ягода и я потапяш в шоколад.

Джос опита.

— Много вкусно. Върховно усещане. Веднага забременях. — Той не каза нищо и тя го погледна. — Отново неуместното ми чувство за хумор.

— Не, харесва ми. Но още не съм срещал момиче, което хем да е хубаво, хем да има чувство за хумор.

— На хубавиците не им е необходимо. Те само си седят и това е достатъчно.

— Имах предвид… — започна той, после замлъкна и се усмихна. — Прозвуча идиотски. Престарах се в желанието си вечерта да мине успешно.

Джослин избърса шоколада от брадичката си.

— За мен е успешна. Да не забравя! Благодаря ти за спалнята.

— Спалнята ли?

— Сещаш се — чаршафи, сапун, ей такива неща. Ти си я подредил, нали?

— Опасявам се, че не. Вероятно някоя дама от църковния кръжок.

— Като стана въпрос, минах покрай църквата. С госпожица Еди ходехме всяка неделя на църква и сега ми липсват неделните служби.

— Църква — повтори Рамзи, като че ли никога преди не беше чувал, че съществува подобно място. — Ако се появиш в неделя в църквата, моята майка ще си помисли, че си съвършена, и ще хукне веднага да ни купува сватбени пръстени.

— Толкова ли е зле работата?

— Гавриш ли се? Аз съм на трийсет и две и още нямам деца.

— Имаш сестра, а останах с впечатлението, че имаш още една.

— Не, имам само една сестра — отговори Рамзи, — но моята майка няма да се задоволи с челядта на Вив. Иска деца и от мен.

Той така я гледаше, че Джослин се обърка дали да падне в прегръдките му, или да го изблъска навън и да залости вратата.

— Нося пръстен пети размер и искам да бъде с розов диамант четири карата, шлифован като изумруд.

Този път Рамзи изстена:

— Кажи й всичко това и аз съм свършен.

— Сара шие ли сватбени рокли? Защото имам някои идеи за моята.

Той се разсмя.

— Говоря сериозно. Според теб майката на Сара ще достави ли достатъчно бели рози, за да украся цялата църква?

— Престани! — заливаше се от смях той. — Повярвай ми, трябва да престанем веднага да говорим на тази тема, иначе майка ми ще чуе по някакъв начин и ще се изпише на вратата. Ако само знаеш какво съм принуден да понасям… Всъщност съм много любопитен да чуя историята за теб и госпожица Еди.

— Бяхме сродни души — започна да разказва Джослин, но се отказа. Ако тази вечер споделеше всичко, за какво щяха да си говорят на втората среща? А се надяваше, че ще има втора среща, понеже го хареса.

— Добре — каза Рамзи, — пази си тайните. Но аз ще ги изтръгна от теб.

Тя го гледаше как става и се протяга. Ризата му беше прилепнала и Джослин не можеше да откъсне очи. Той я погледна и тя извърна поглед, но не достатъчно бързо, за да не се сконфузи.

— Играеш ли голф? — попита Рамзи.

— Моля?

— Говоря за голф. Играеш ли?

— Не.

— А тенис?

— Съжалявам, но и тенис не играя. И преди да ме попиташ, не плувам добре, не играя бридж и не си падам по клубове.

— А какво обичаш да правиш? — поинтересува се той. — Не, не ми казвай. Нека да отгатна. Все с нещо се занимаваш покрай мечтите за сватбата си.

— С нищо специално.

Рамзи се усмихна и започна да раздига чиниите и приборите, но този път Джос му помагаше.

— И как си представяш младоженеца?

— Рус, със сини очи — отговори тя на секундата и Рамзи се разсмя.

— Заслужих си го. — Подреди чиниите на голямата кухненска маса и се огледа. — Ще се наложи да ремонтираш тази кухня.

Трите голи крушки светеха ослепително, едва ли не зловещо.

— Как ти минава през ум подобна мисъл? — възмути се тя с престорен ужас.

— А какво ще кажеш за маса с мрамор? — попита той, като я гледаше. — И нова мивка, естествено.

При мисълта, че мивката ще изчезне, сърцето й се сви. Беше грамадна, с крака и с две кръгли отделения, зад които стената беше защитена с плочки.

— Да не би да ме питаш дали мога да готвя? — Преди да получи отговор, добави: — Не мога. Госпожица Еди си имаше жена, която повече от двайсет години се беше грижила за домакинството и готвеше превъзходно. А междувременно в дома на родителите ми… Е, колкото по-малко говоря за онази къща, толкова по-добре. Но умея да правя малки кексчета.

— Малки кексчета ли?

— Имах такава училищна задача и госпожица Еди ми разреши да използвам нейната кухня. Даже ми даде шприц за сладкиши.

— Много интересно — каза той, но в гласа му се долавяше съмнение, после се умълчаха и Джослин прикри една прозявка. Денят беше много дълъг.

— Време е да си ходя. Стана късно. Да те взема ли утре за църква?

— Ако се появим в църквата заедно, в представите на миряните ще останем двойка за цял живот.

Тя се шегуваше, но Рамзи не се засмя.

— И по-лоши неща съм чувал.

— Ех, аз също — каза тя, но не го погледна. — От тук ли ще ме вземеш? В десет сутринта, удобно ли е?

— Ако закъснееш за неделното училище, и аз ще закъснея. Често ми се случва.

— До късно ли спиш?

— Работя до късно. Още поне три часа ще преглеждам документи.

— Така ли?

— Да.

— Мога ли да помогна?

За миг придоби объркано изражение, като че ли се мъчеше да схване на шега ли говори или наистина.

— Благодаря, но няма как. Имаме голямо бракоразводно дело и аз се опитвам да открия липсващи сметки. Как е възможно човек да купи с пари в брой къща за три милиона, след като печели на година само шейсет хиляди? Поне това е въпросът, за чийто отговор съпругата настоява.

— Не ме бива много по сметките — каза тя, — но бих могла… Правила съм много изследвания, така че ако ти е необходимо нещо подобно, само дай знак.

— Да не забравяме и кексчетата — усмихна се той.

— Никога не ги забравям — отвърна тя също с усмивка, но пресилена. Той се накани да продължи с разтребването, но тя го спря: — Остави всичко, аз ще измия утре. Върви да си свършиш работата, за да отидеш сутринта на църква.

— Благодаря — погледна я той и сякаш не му идваше наум какво друго да каже. — Тогава ще се видим в църквата.

— Ако успееш да се надигнеш от леглото.

Тръгна към входната врата и тя го последва. Отвори, спря се и за миг на Джослин й се стори, че ще я целуне, но той излезе.

— Благодаря — каза тя. — Вечерта беше чудесна.

— О, нима? За мен — също.

Джослин затвори и се облегна на вратата. Какво не й беше наред? Имаше приказно романтична среща с „него“, с мъжа, за когото госпожица Еди твърдеше, че ще бъде любовта на живота й. А тя по някакъв начин я съсипа. И шегите й на тема женитба бяха тъпи. Цяло чудо е, че не хукна да бяга презглава. Какво й каза по телефона? Че когато за последен път жена е разговаряла с него за сватба, се наложило да викат „Бърза помощ“.

Погледна часовника си. Беше едва девет и половина. Толкова за нейната „среща“. Въпреки ранния час се прозяваше. Може би поражението се дължеше на умора. Нови запознанства, ново място, романтична среща — всичко в един ден. На кого нямаше да му дойде много?

Остави мръсните чинии, изгаси ужасните лампи в кухнята и се запъти към стълбището, за да се качи в спалнята. Точно когато минаваше покрай задната врата, чу бравата да прещраква. Отвън пред вратата имаше някой! И се опитваше да се вмъкне!

Опита се трескаво да си спомни къде е оставила мобилния си телефон. На горния етаж или тук долу? Не си спомняше. В къщата имаше ли телефон? И през ум не й беше минало да провери.

Пред вратата стоеше човек и тя се залепи до стената, сърцето й се разтуптя лудо. Приведе се, за да мине покрай прозореца, без да я види натрапникът. Ако стигнеше до предната врата, преди той да влезе, щеше да успее да избяга.

Както се промъкваше, мерна сянка, после видя по-ясни очертания на лунната светлина. Беше висок. С черна коса. Той…

Изправи се. Беше Рамзи. Сигурно беше забравил нещо. Отвори рязко вратата и застана лице с лице с Люк.

— Какви ги вършиш?

Изглеждаше по-изненадан от нея.

— Проверявам вратите — отговори. — Чудех се дали си се сетила да ги заключиш и…

— Сара оставя отключено. Останах с впечатление, че този град е от онези, в които хората не се заключват.

— Не се занасяй — отвърна той и направи крачка назад. — Извинявай. Никъде не светеше и реших, че си легнала да спиш.

— Да не би да наблюдаваш къщата?

— Това ми е работата, не знаеш ли? Не ти ли казаха за мен? Или още си ми ядосана заради горчицата.

— Не, не съм, стана случайно. Искаш ли да пием чай?

— С теб и Рамзи ли?

— Не се прави на ударен, видял си, че си отиде преди десет минути.

Той се усмихна накриво и влезе. Покривката и свещниците още бяха на пода, както и купичката с шоколад и останалите ягоди.

— Е, изрита ли го?

— Не, не го изритах. Сам си отиде, имал работа.

Люк взе купичката с шоколад, бръкна с пръст и после го облиза.

— Сега разбирам защо отиде при Тес, след като се разделихте.

Джос спря и се обърна да го погледне. Той държеше купата и слагаше ягоди в шоколада.

— Моля?

— Отиде при асистентката си Тес. Живее до теб. Тя управлява живота му.

— Това вече ми го казаха. Сега при нея ли е?

— Да — погледна я Люк. — Кой ти каза за Тес? Положително не Рамз.

— Какво намекваш? — Тръгна пак към кухнята. — Хайде — подхвърли през рамо, — и си донеси шоколада, щом си го нападнал.

— Благодаря — промърмори и тръгна подир нея, а шнурът на уреда се влачеше по пода. — Мислех си утре да поговорим за градината.

— Нищо не разбирам от градинарство.

Тя отваряше долапите и търсеше чайник или чай в торбички.

— Този чай май те затруднява. Не искам да те притеснявам. Ще си взема нещо за ядене по пътя за вкъщи. Нататък към Уилямсбърг има разни ресторантчета. Не е чак толкова далеч. Два часа път, колко му е.

Тя не се сдържа и се разсмя.

— Добре, разбрах. Сядай.

Той се настани на масата, Джос извади от хладилника купата с останалите спагети и я пъхна в древната микровълнова печка.

— Откъде си извади заключение, че Рамз не ми е казал за секретарката си?

Даваше си вид, че не й пука, и използва умалителното име, за да прозвучи по-интимно.

— Доколкото схващам, не си се запознала с Тес.

Люк стана, отиде до един от шкафовете, взе си чиния, а от чекмеджето — нож и вилица.

Джослин не беше проверявала долапите и не знаеше къде са подредени приборите.

— Не, не съм, но чух за нея.

— От Сара ли? А спомена ли ти за червената рокля?

— Каква е историята за тази жена и късата червена рокля? — попита Джос, отваряйки микровълновата печка.

— А дали ще я понесеш?

— Вече съм голямо момиче и мога да я понеса. Какво се е случило със секретарката и роклята?

Той взе от ръцете й купата, сложи я върху чинията и я остави на масата.

— Ще хапнеш ли?

— Не, благодаря. Вече хапнах. С Рамзи, сети ли се?

— Да, бе! Толкова кратко време бяхте заедно, че забравих за срещата. Беше по-специална среща, нали?

Джос не си направи труда да му отговори и си наля вино.

— Съжалявам, това е последното — извини се тя, но по тона й Люк трябваше да разбере, че изобщо не съжалява. Какво му имаше на този мъж, та щом го видеше, настроението й се разваляше? Или лошото й настроение се дължеше на факта, че Рамзи й внуши мисълта за началото на любовен романс и после се шмугна в съседната врата при друга жена.

Люк стана, отвори хладилника и си взе една бира.

— Определено се чувстваш у дома си в моята къща.

— Прекарвам много време тук, така че по-добре свиквай с мен. — Хапна от спагетите. — Много вкусно. Рамзи ли ги сготви? Отличен готвач е. Даже може да прави пай с червеи. Трябва да го накараш да ти продиктува рецептата.

— Преди или след като ми разкажеш за червената рокля?

— О, това ли — избъбри Люк с пълна уста. — Тес мрази да я строяват. Според нея, щом си изпълнява задълженията, всичко останало си е нейна работа.

— Нима и с нас не е така? — попита тя и седна срещу него.

— Не толкова колкото Тес, но Рамзи винаги е проявял нещо, което тук наричаме маниерно.

— Ясно — усмихна се хладно Джос. — Умее да готви, пък е маниерен. Какво още ще измислиш? Че иска да бъде от женски пол!

— Доколкото знам, не иска — отговори невинно той. — На теб ли ти каза? Чух, че в наши дни има много добри клиники за такива операции. Аз нищо не знам по въпроса, но се хващам на бас, че старият Рамз знае.

Джос не се сдържа и прихна.

— Ужасен си! Просто ми разкажи случката.

Люк хапна от спагетите и каза:

— Много просто. Рамз изтърси пред Тес, че не одобрява дрехите й.

— Тя сигурно не е обърнала внимание и не ги е съблякла.

— Защо, във Флорида секретарките събличат ли се? Ако е така, сбъркал съм щата.

Тя го загледа с присвити очи.

— Не, не си смени гардероба. Случката стана точно след като започна работа в МОУ. Това е…

— Знам какво е. Продължавай.

— Ти май доста си научила. Та какво разправях? Да, за Тес. Беше в кантората само от шест седмици, но строи всички в две редици и сложи ред. Уволни две секретарки, а останалите две накара наистина да се размърдат. Беше истинско откровение за моя братовчед Рамз. Жена да свърши някаква работа и да си заслужи парите, които получава.

— Той наясно ли е, че говориш по този начин за него?

— А той говори ли ти за мен?

— Доволна съм, че през цялата вечер не спомена името ти.

— Час и половина. — Люк размаха вилицата си. — Имам предвид, технически погледнато, че не е била цялата вечер. Само час и половина. Твърде кратка среща, а? Ако бях аз…

— Да, бе, зная. Ще правиш любов върху килим от царевичен чипс. Хайде, продължавай да разказваш за Рамзи.

— Да правя любов върху легло от царевичен чипс. Ето нещо, което не съм пробвал. От опит ли го знаеш?

— Моят опит не ти влиза в работата. Какво стана с Рамзи?

— Нищо не стана. Той е по приказките, за работата не го търси. А пък аз… Престани да ме гледаш така. Както и да е, всички мъже в кантората си паднаха по Тес във всяко отношение. Умна и нахакана е и който ти е разправял, спомена ли ти, че е главозамайваща?

— Не — отвърна Джослин.

— Много е готина. Сексбомба. По някой път, като минава през ливадата, спирам косачката и само я гледам. Но Рамз не е доволен от онова, което има. Както обикновено иска повече. Винаги повече. Повикал я в кабинета си да й съобщи своята „оценка“, както се изразява, и й казал, че работата й е превъзходна, но не е особено очарован от вкуса й. Не одобрявал джинсите и блузите, които носела, и мразел каубойски ботуши. Наредил й да започне да се облича по-делово. Никакви панталони повече.

Джослин се облегна, слушайки с широко отворени очи.

— И какво, за бога, направи тя?

— Облече рокля. Има ли още от това чесново хлебче?

Джослин стана и му подаде панерчето с хляба.

— Сара каза къса, ти — червена. И каква беше роклята?

— Тогава не бях в града и не я видях, но… Задръж малко. — Извади мобилен телефон от калъф, нанизан на колана му. — Постоянно трябва да го нося, понеже съм доброволец в пожарната команда. — Натисна няколко бутона. — А, ето, братовчедът Кен ми я изпрати. Той е У-то в МОУ.

Джослин взе телефона и погледна снимката. На нея се виждаше жена с най-обикновена червена рокля, като се изключи полата. Беше по-къса от най-късите поли на близначките и прилепнала до пръсване. Лицето на жената беше извърнато и не се виждаше, но кестенявата й коса падаше на гъсти къдрици върху гърба й. А тялото й беше великолепно.

— Видях — промърмори Джослин и му подаде телефона.

— Да, бе, тогава всички все това повтаряха: „Видях“. Но най-лошото бе, че при Рамз дошли едни от Уилямсбърг, от онези със синята кръв, и видели Тес с въпросната рокля. Когато я зяпнали, тя им казала, че шефът й не одобрява обичайното й облекло и че я помолил да носи рокля, и тя изпълнила нареждането му. След този случай взеха Рамзи на подбив.

— Предполагам, че оттогава Тес се облича, както си иска.

— Тес прави каквото си иска и на никого не му минава през ум, че тя може да се държи другояче.

— Там ли отиде Рамзи, след като се разделихме.

— Винаги отива там. — Люк вдигна кабела на уреда. — Имаш ли нещо против да го включа? Ще хапнеш ли и ти? — попита и пусна ягоди в разтопения шоколад, но тя отказа. Питаше се какво ли прави Рамзи в съседната стая.

— За стария Рамз ли се замисли? — попита Люк. Тя не отговори и той продължи: — Е, и каква е работата с теб и моя братовчед? Хвърлила си му око и смяташ да станеш госпожа Макдауъл до края на годината, така ли?

— Не, не съм му хвърлила око. Какъв хубав старомоден израз! Свърши ли с тези ягоди? Стана късно, искам да си лягам. Утре ще ходя на църква.

— Рамз ли ще те заведе?

Изведнъж не й се понрави това, което се случваше. Изпита неприятно чувство при мисълта, че ще влезе в църквата и всички ще я зяпнат, като че ли ще знаят, че е била посетена от двама мъже за една вечер. И което беше още по-важно, не желаеше да бъде замесвана в каквото и да се случваше между братовчедите. Беше повече от явно, че Люк се интересува от нея само заради вниманието на Рамзи.

— Виж какво, смятам, че казах достатъчно за личния си живот. Смятам, че ако продължиш да работиш тук, ще трябва да поправим някои грешки. Отсега нататък сама ще проверявам вратите, за да не се навърташ около къщата ми късно вечер.

— Сега според теб късно ли е?

Тя не обърна внимание на въпроса му.

— Второ, ще те помоля да не си пъхаш носа в живота ми. Градът е малък, а пък аз… — Махна с ръка — двамата в полутъмна кухня. — Това повече не бива да се случва.

— Да, добре — промърмори той и измъкна дългите си крака изпод масата. — Извинявай, че те притесних.

Не възнамеряваше да бъде толкова хладна и най-вече да отблъсква човек, който работеше при нея и щеше да вижда всеки ден, но същевременно си помисли, че е по-добре да не плъзват клюки.

Изпрати го до задната врата, за да заключи, след като си тръгне. На прага той се спря.

— Кажете ми, госпожице Минтън — обърна се към нея официално, — с братовчеда имахте среща тази вечер и се чудя как бихте приели, ако аз ви поканя?

Тя отстъпи назад.

— Люк, струваш ми се приличен човек, а от малкото, което видях в градината, вършиш си добре работата, но не мисля, че ти и аз… Ами, искам да кажа… Ние не сме…

— Разбрах — прекъсна я той, хвана кичур коса на челото си и сведе глава по старомоден начин. — Лека нощ, госпожице Минтън — сбогува се и изчезна в тъмнината.

Джослин затвори, заключи и се облегна на вратата.

„Какъв ден! Толкова случки, и то една след друга“ — помисли си.

Качи се в спалнята и пак се усмихна при вида на постланото легло. Утре в църквата щеше да попита кой е подготвил това сърдечно посрещане и ще му благодари.

Колата на Рамзи беше още пред къщата, значи той беше при Тес. Главозамайващо разкошната Тес.

Джослин изми лицето си, намаза го с овлажняващ крем, облече нощница и си легна. Първата й мисъл беше за Люк. Не беше чак толкова наивна, за да не се досети, че постъпката му тази вечер се дължеше на мъжко съперничество. Той я накара да се чувства като сърна, за която се бият разгонени самци. Като сглоби парченцата, разбра, че братовчедите се състезават цял живот.

Сега тя беше плячката им. Току-що появила се в града, не познава никого, не знае нищо, новата собственица на „голямата къща“. „Да, любезни ми господа, истински трофей.“

Разбра, че Люк участва в състезанието, но въпросът бе дали участва Рамзи. От двамата със сигурност хареса повече Рамзи. Беше си дал много труд да й приготви вечеря и да придаде романтичен блясък на нейната празна, самотна къща.

От друга страна, Люк излъга, че проверява вратите, за да го пусне вътре. После омете храната, която братовчед му бе приготвил.

Доколкото схвана, Рамзи обичаше да дава, а Люк да взима.

Заспивайки, се замисли какво каза Люк на сбогуване. Едва ли я канеше сериозно на среща. Представи си го в бар, където заедно с петдесетина братовчеди обсъжда как е отмъкнал гаджето на Рамзи. „Старият Рамз даже не ме видя — чу го да казва. — Спуснах се и я грабнах под носа му.“

Тази мисъл силно я раздразни, тя удари възглавницата с юмрук и впери очи в тавана. Ако Рамзи я „спечелеше“, нямаше ли да направи същото нещо на чашка? Представи си и него в местния клуб как вдига тост и казва на компанията: „Още веднъж прецаках моя братовчед“.

Чу, че колата на Рамзи потегля, и се замисли над още един проблем. Тази Тес й се стори твърде близка с Рамзи, за да й се хареса. Като видя снимката й, направо изпита ревност. Ревност! Какво абсурдно чувство. За какво да ревнува? Заради мъж, с когото току-що се запозна ли? Мъж, който може да я използва, но може и да не я използва в някакво тъпо съревнование със своя братовчед.

Колата замина и Джос усети, че тялото й се отпуска, и още повече се ядоса. Била е напрегната, защото някакъв мъж, с когото току-що се запозна, е отишъл при друга жена.

„Чудесно, Джослин — каза си, — преди даже да помислиш за един мъж, трябва да…“

В стаята беше тихо и тя най-накрая се унесе и заспа.