Джуд Деверо
Цвят на лавандула (11)

Десета глава

На Люк му отне два часа, за да съгласува всичко с родителите си. Майка му заседна на телефона, обаждайки се на хора от два окръга, за да им съобщи за приема в събота. Така извъртя работите, като че ли Джослин току-що пристига от Брюксел с международна награда за сладкарско изкуство.

Люк едва продума пред баща си и той хукна, готов да поеме контрола върху организацията на каквото и да е, когато и да е, където и да е. Синът само каза, че печката на Джослин е повредена, и Джим Конър извади мобилния си телефон. Люк се позачуди дали Джос ще влезе в тон с викингското му настървение през следващите двайсет и четири часа.

На излизане Люк напомни на майка си, че трябва да се обади на сестрата на Рамзи — Вив, за да я предупреди, че купона ще бъде в нейния дом. И понеже Вив още не се беше обадила на Джослин, сигурно щеше да се изненада, че ще дава грандиозен прием в събота и само я уведомяват за броя на гостите.

Люк отиде у дома си, преоблече се с добре изгладена риза и панталони в цвят каки, после изкара своето БМВ от гаража. Отиваше при дядо си Дейвид и знаеше, че ще изкопчи повече информация от него, ако е облечен с нещо по-различно от джинси и мръсна тениска.

Дядо Дейв все му повтаряше, че не разбира защо образован човек като него не се облича с чисти дрехи. „Щом си решил да бъдеш градинар, поне се докарай да изглеждаш като архитект по озеленяване“ — беше му казвал стотици пъти.

Баба Мери-Алис го молеше да не се меси. Дядо Дейв беше от старата школа и за него бе закон човек да бъде винаги безупречно облечен.

С другия си дядо, бащата на неговия баща, се разбираха идеално, въпреки че хората гледаха да не му се пречкат. Неговата пословична избухливост ги отблъскваше, но не и Люк. Чувстваше се на върха на щастието, когато ловяха риба заедно, гледаха спорт по телевизията или просто се возеха в камиона. Когато загазеше, именно дядо Джо го спасяваше от наказания в гимназията. Люк беше буен и мразеше да му нареждат и да му дават съвети кое е редно и кое — не. Учителите изискваха подчинение без много въпроси, а пък той беше винаги на особено мнение.

Веднъж се сдърпа сериозно с треньора по футбол и имаше опасност да го изритат от отбора. Баща му така се ядоса, че го отпрати в стаята му в десет сутринта и му забрани да излиза оттам, докато не измисли какво да прави с него. По обяд дядо Джо цъфна на прозореца на спалнята, която се намираше на втория етаж. Беше подпрял стълба и се беше изкатерил по нея. Махна му безмълвно да го последва, слязоха един след друг и отидоха да ловят риба на езерото. В шест часа следобед Люк си беше пак в стаята, а баща му изобщо не разбра, че собственият му родител е нарушил заповедта.

Отношенията му с дядо Джо винаги бяха такива, но бащата на майка му беше различен. Покрай лекарската си професия дядо Дейв беше и църковен настоятел, и масон, и се радваше на обичта на всички.

Но Люк не беше така близък с него, както с другия си дядо.

Отправи се към Уилямсбърг и после сви към затворения комплекс при двете реки. Там беше клубът за висшето общество, където покрай всичко останало имаше и грамадно игрище за голф. Дядо му играеше почти всеки ден и както предполагаше, го откри на пета позиция.

— Чудех се кога ще се сетиш да дойдеш — каза Дейвид Олдридж, без да отмества поглед от топката в тревата. — Е, как е тя?

— Коя? — попита Люк. — За дъщеря си ли питаш? За майка ми ли?

Дейвид замахна, топката литна точно в желаната посока.

— Ако ще увърташ, ще отнеме много време. Да започнем отначало. Как е тя?

Дядо му тръгна и той нарами грамадна торба за голф. Дядо му не се доверяваше на коли и колички, но спокойно оставяше якия си внук да влачи скъпоценните му стикове.

— Предполагам, че имаш предвид Джослин — уточни Люк.

— Чух, че така се казва, но понеже не живея вече в Едилин, не научавам всички клюки както едно време. Носи се слух, че прекарваш доста време с нея. Някои хора даже говорят, че прекарваш вечерите си там.

— Дрънкат повече, отколкото трябва, при това лъжи.

— Значи Рамзи спи с нея.

— Не е спал с момичето! Рамз само се… — Замълча и погледна дядо си. — Струва ми се, че има единайсета божа заповед, която забранява на дядовците да се гаврят с внуците си.

— Ще ти кажа една малко известна тайна. В деня, когато ни се роди първото внуче, се снабдихме с ръководство как да възпитаваме внучетата си, за да изтезаваме собствените си деца.

— Няма за кога да чета такава книга.

— Вече си доста стар да правиш деца, какво остава за внуци.

— Дядо, повдигна ми настроението.

— Винаги съм щастлив да услужа — спря се Дейвид до топката. — И защо днес беше толкова меланхоличен?

Люк пъхна ръце в джобовете си.

— Няма причини. Просто минавам да се видим.

Дейвид удари силно топката, тя литна и тогава се обърна към внука си.

— Добре, сега ми кажи каква е?

— За Джослин ли питаш?

— Да, бе, за гаджето на Рамз. Каква е?

— Тя не е… — Той отново пое дълбоко дъх. — Напомни ми да ти подаря пак вратовръзка за Коледа. Някоя наистина много грозна. Джослин е симпатична.

— Само толкова ли? Симпатична! Къде е страстта? Не изпитваш ли желание да правиш любов с нея?

— От вулгарни дядовци ми се гади.

— О, вярно. Вашето поколение е наясно със секса, а моето е пълна скръб. За твое сведение баба ти и аз…

Люк вдигна ръка.

— Даже и през ум да не ти минава да ми разправяш какво сте направили с Мери-Алис Уелш. Историята се носи от уста на уста вече петдесет години.

— Четирийсет — поправи го Дейвид.

— Шейсет и три, зависи кой ги брои?

Дейвид се подпря на стика и се загледа във внука си.

— Много добре, и какво те яде отвътре, та изостави копането и дойде чак до Уилямсбърг?

— Само петнайсет километра са.

— Петнайсет километра, които не изминаваш много често — подчерта дядо му, нанасяйки перфектен удар, и добави добродушно: — Тя попита ли за мен?

— Не, не още, но днес беше много потисната. Изглежда, че госпожица Еди не й е оставила пари.

— Знам. Алекс я издържаше. Или по-скоро субсидираше Бъртранд и даваше на Еди пари да ги пилее.

— Точно същото е казал на Рамзи баща му. Рамзи урежда правните въпроси, но не знаел, че няма пари.

— Ех, да, по негласно споразумение лъжем поколението след нас. Бен е трябвало да изкопчи истината от баща си преди смъртта му.

— Опитал се е, но чичо Алекс не пожелал да каже нищо. — Люк погледна изпитателно дядо си, докато вървяха. — А истината каква е?

— Има минали случки, за които нямам намерение да говоря. Някои неща е по-добре да бъдат забравени. — Вдигна ръка, когато Люк се накани да възрази. — Миналото няма нищо общо с днешното време.

— Само дето Джослин няма пари.

— Е, и? Кой от нас на нейната възраст е имал?

— Но на главата й виси чудовищна къща, която поглъща пачки долари.

— Ами нека да се омъжи за Рамзи. Той е богат.

— Но… — Люк замлъкна, без да довърши изречението.

— Но какво? — попита дядо му. — Според теб няма ли да се получи изгоден и за двете страни брак? Парите на Рамзи с къщата на Харкорт. По-добре здраве му кажи.

— Не съм сигурен, че тя и Рамзи си подхождат.

— Дочух, че са създадени един за друг. Нейните перли прилягат на неговите вратовръзки. Ще превърнат къщата в туристически обект. Ще съперничи по съвършенство с най-известните забележителности на Уилямсбърг.

— Съвършенство. На кого му е притрябвало? — Люк пъхна ръце в джобовете си, а дядо му запокити топката за пореден път. — Сигурно ще си направят плувен басейн и няма да разрешават на децата си да играят в езерцето.

— Това езерце открай време е мръсно и противно — каза Дейвид и тръгна към следващата позиция. — Поне метър от дъното му е задръстено с патешки курешки.

— Така ли? Сигурно мога да го прочистя с драга.

— Точно за това говоря. Кой ще остави децата си да плуват в тор?

— На мен нищо ми нямаше — каза Люк, което даже на него му прозвуча мрачно.

— Ти беше особняк, момчето ми. Обожаваше природата.

— Рамзи също, когато бяхме малки.

— Не, той я понасяше. Рамзи беше винаги чистичък и спретнат. Когато играехте в калта, ти скачаше и се въргаляше. Рамзи…

— Правеше деликатно малки питки от кал.

— Нали и аз това ти разправям. Той и Джослин си подхождат идеално. Къщата им ще бъде красива, децата им — спретнати и добре възпитани.

— Защо ми прозвуча ужасно? — промърмори Люк.

— Нямам представа.

Той погледна дядо си по-внимателно.

— Присмиваш ли ми се?

— Направо се задушавам от смях за твоя сметка. Не помня откога не съм се смял така.

— Благодаря ти, дядо, ти наистина си страхотен. Развесели и мен.

— Моля те, винаги си добре дошъл. Щом пожелаеш да се присмиваш на себе си, само дай знак. Винаги съм насреща за хубави шеги.

Пъхна стика в торбата на гърба на Люк.

— Свърших с играта. Отиваме да обядваме и да разговаряме.

— Да разговаряме ли? Още един подобен „разговор“ с теб и ще се наложи да ми предписваш антидепресанти. Освен това минава четири и е твърде късно за обяд.

Дейвид хвърли бърз поглед на внука си.

— Ако не престанеш да се държиш по този начин, ще те заведа вкъщи при Мери-Алис, ще й кажа, че си депресиран, и тя няма да те остави на мира, докато не започнеш да й разказваш за детските си душевни травми и за Ингрид.

При споменаването на това име Люк пребледня и залитна назад.

След минута Дейвид застигна свой другар по голф и тръгнаха заедно към клуба. Люк не пророни дума, докато не седнаха на една маса и дядо му не поръча чай, сандвичи и уиски за двамата.

— Хайде, питай — започна Дейвид, — за какво би път дотук?

— Като че ли има голяма разлика между приказките за госпожица Еди и истината за нея.

— За липсата на пари ли намекваш или за това, че развалихме годежа, преди и двамата да заминем на война?

Люк погледна дядо си с отворена уста.

— Развалили сте годежа ли? — промълви той.

— Защо вие младите толкова се изненадвате, че хората едно време също са си имали тайни? Забрави ли, че бях градският лекар? През шейсетте имаше вълна от гонорея и аз знаех кой кого заразява. Никога не казах дума пред никого. Имаше също и…

— Каква беше в действителност госпожица Еди? — прекъсна Люк дядо си. Нямаше желание да научава за личния живот на хората повече, отколкото вече знаеше.

— Съвършена — каза Дейвид. — Косата й винаги с идеална прическа, нито едно косъмче не стърчеше. Беше силна, енергична и знаеше какво иска.

— Защо ми прозвуча, сякаш не си я харесвал особено?

— Обожавах я. Когато бяхме съвсем малки, Алекс постоянно ми взимаше играчките… докато Еди не го фрасна с едно дървено кубче по главата, след което той никога не ме тормозеше. Беше дама до края на дните си. Нали знаеш, че посвети живота си на жертви на изгаряния?

— Чух нещо такова.

— Повече е, отколкото можеш да си представиш. Работеше с доктор Найджъл Бренър и обикаляха света заедно. Еди ръководеше цялата организация. На два пъти извежда екипа от страни, които през нощта са се превърнали във военни зони. И в двата случая медицинските сестри на Найджъл изпаднали в истерия, но Еди ги извела благополучно.

— Но ти си се оженил за баба Мери-Алис.

Дейвид се усмихна.

— Темпераментната, весела, секси Мери-Алис. Преди Еди да замине, даже не я бях забелязал. Като се върнах от войната с рана в рамото, заради която имаше опасност да изгубя ръката си, ето ти тебе и Мери-Алис. Знаеш ли кое беше най-хубавото й лекарство?

— Ако ми кажеш секса, тръгвам си.

— Смехът. Караше ме да се смея, особено на себе си.

— До ден-днешен кореняците смятат…

— Че Мери-Алис ме е оплела в мрежите си и че е кажи-речи блудница, след като ме е разделила с Еди, нали така? На нея страшно й харесваше. Исках да издам истината, но тя казваше, че й допада да я мислят за прелъстителка като филмовите звезди.

Люк се засмя, защото точно така би се изразила баба му. Беше хубава и винаги готова да помогне на човек в беда, и беше на светлинни години далеч от понятието „прелъстителка“. Но чувстваше, че й харесва да бъде смятана за фатална жена.

— Ще ми кажеш ли какво те засяга миналото на Еди или да поръчам още от тези сандвичета? — попита Дейвид.

— Това момиче… — Той се вторачи в питието си. Почти не го беше докоснал.

— Май че я харесваш? — попита дядо му и тонът му стана сериозен.

— Да, харесвам я. Завършила е второстепенен университет, за да бъде близо до госпожица Еди. Тес ми показа някои сведения за Джос и видях, че с успеха, който е имала, е могла да отиде да учи, в който си пожелае университет, но не го е направила.

— В края на живота си Еди си нямаше никого — каза нежно Дейвид. — Брат й беше покойник, пък и те нямаха желание да живеят заедно, така че никой не й остана.

— Защо е живяла в Бока Ратън? Защо не се е върнала в Едилин?

— Не съм сигурен, но предполагам, че хората тук знаеха твърде много за нея. Идваше често и направи много за града, както впрочем знаеш. Но предпочиташе да живее във Флорида.

Люк се загледа в дядо си.

— Какво се е случило през 1941 година?

Дейвид се облегна и лицето му придоби затворено изражение, сякаш врата се захлопна.

— Има неща, за които не се говори, и без значение колко пъти ще питаш, няма да ти разкажа случката.

— Но тя е свързана с нашето време. Госпожица Еди е лъгала Джослин или по-скоро е крила много от нея. На мен не ми пука, но Джослин се измъчва. Доколкото подразбрах, животът на Джос е бил гаден. Не знам много, но мисля, че срещата й с госпожица Еди е била единственото хубаво нещо в живота й. И ето че сега й изигра лоша шега с тази древна къща и нито пени, за да я поддържа. Госпожица Еди е могла да се възползва от парите на Алекс Макдауъл, за да основе фонд за опазване на исторически паметник, но не го е направила. И след като така старателно е пазела тайната за Едилин от Джос, защо й е завещала къщата? Не виждам смисъл в нищо.

Дейвид не отговори веднага.

— Еди, която познавам, има причини за всичко, което прави, и според мен е предвидила твоята Джослин да открие причините.

— Не започвай пак да се занасяш с мен. Тя не е „моята“ Джослин.

Дядо му не му обърна внимание.

— Чел ли си писмата на Еди до Алекс?

— Писма ли? — попита той, сякаш никога не е чувал, че съществува подобно нещо.

— Да, писма. Двамата си кореспондираха през цялата война и след това. Сигурно са у Рамзи.

Люк се замисли за известно време върху този нов факт. Щом Еди и Алекс са си разменяли писма, не се съмняваше, че Рамзи ги е чел… и че ги пази в тайна. Нищо чудно, че Рамз преследваше с такава жар Джослин. Кошници за пикник, ягоди с шоколадов мус, кавга с Тес за съвет… Изведнъж за някои моменти му просветна. Майка му имаше навика да ходи често при Алекс Макдауъл. Чела ли е писмата? Дали не са заговорничили да оженят Джос и Рамз?

Погледна дядо си.

— Ами ти?

Дейвид направи знак на сервитьора да дойде да вземе чека.

— Какво аз?

— Питам за писма. Писали ли сте си с госпожица Еди?

— Известно време — отговори едва чуто Дейвид.

Люк беше вперил очи в дядо си, докато той подписваше чека, но когато се изправи, за да си тръгнат, младият мъж остана на мястото си, като все така го гледаше.

Дейвид седна неохотно.

— Да, разменихме си няколко писма, но…

Люк се вглеждаше внимателно в лицето на дядо си.

— Баба Мери-Алис едва ли знае за тях.

— О, знае и още как, но ме накара да й обещая, че ще ги изгоря, и аз ги изгорих.

Люк клюмна.

— Има ли вероятност да си изгорил други писма?

— Не. Баба ти ми прощаваше други неща, но се вбесяваше да бъде сравнявана с Еди. Стоеше до мен, докато хвърлях в огъня писмата едно по едно.

Люк се загледа в чинията си, а Дейвид се умълча.

— И все пак… — каза.

— Все пак какво?

— Истината е, че тези писма от Еди не бяха толкова интересни. Само изброяваше къде е била и какво е правила през войната. Бяха по-скоро официални. Но историята, която разказа на Алекс в писмо… Ами, беше съвсем различна и се оказа голяма каша.

— Писмата, които са у Рамзи, ли имаш предвид?

— Не, не тях. Говоря за писмата, които е пращала, докато се е възстановявала от раните си. На Алекс е написала истината за преживяванията си през войната и историята за мъж на име Дейвид, в когото се влюбила.

— У теб ли са тези разкази? — попита Люк със светнали очи.

— Да, у мен са. — Старецът позамълча. — Знаеш какъв беше Алекс накрая. Съвсем случайно попаднах на тях и смятам, че някои трябва да бъдат унищожени. Но запазих всичките, които открих.

— И къде са?

— В сейф, за който жена ми не знае, че съществува.

— Кога можем да ги вземем?

Дейвид погледна внука си.

— Ще се срещнем в десет сутринта и ще отидем до Ричмънд.

— Чак в Ричмънд ли си наел сейф?

— Бъди благодарен, че не е в Невада. Ще се видим тук и заедно ще тръгнем.

— Очаквам с нетърпение — каза Люк.

— Няма да ходим за риба, но можем да пътуваме с една кола.

Разбра, че намеква за дядо Джо. Никога не му беше хрумвало, че дядо Дейв може да ревнува.

— Може би ще ми дадеш съвет как да накарам темпераментно момиче да погледне на мен не само като на добро другарче — каза Люк.

Точно в това време две хубавички момичета минаваха покрай тях и като видяха Люк, престанаха да се кискат и запърхаха с мигли към него.

— Защо ми се струва, че по този въпрос нямаш проблеми? Хайде, ще те изпратя до камиона.

— С колата съм.

— Ако знаех, че до такава степен искаш да изкопчиш сведения от мен, щях да те накарам да платиш чека. Сега ми кажи баща ти какво прави.

Люк се ухили.

— Разрешава кризата с малките кексчета.

Люк щеше да продължи с обяснения, но дядо му вдигна ръка.

— Остави за утре. Ще ми разкажеш, докато пътуваме. Няма да заспя от трепетно очакване.

— А ти ще ми разкажеш за разваления годеж с госпожица Еди.

Стигнаха паркинга и Люк погледна изведнъж дядо си с обич. Знаеше от опит как бързо секва човешкият живот.

— Не ме гледай така. Заминавай! Ще се видим утре.

— Благодаря — отвърна му Люк, качи се в автомобила, но преди да тръгне, сложи ръка на рамото на дядо си и го стисна.