Джуд Деверо
Цвят на лавандула (20)

Деветнайсета глава

Англия

1944

През пелената от дъжд мостът не се виждаше. Когато го съзряха, и двамата затаиха дъх. Реката беше придошла и още малко и щеше да го залее, а на пръв поглед този мост едва ли би издържал велосипед, какво оставаше за тежък автомобил.

— Това съоръжение е отпреди Христофор Колумб да стъпи в Америка — каза Дейвид, като намали скоростта, избърса предното стъкло и се загледа напред.

— Късно средновековие — уточни Еди. — Обърни внимание на носещите колони. Те…

— Кълна се, ако започнеш да ми четеш лекция по история, ще те изхвърля навън.

Тя си помисли, че се перчи само за ефект, но не беше съвсем сигурна, затова си замълча. Дейвид се извърна назад и даде заден ход.

— Ще мина по този мост с пълна скорост. Или ще се доберем от другата страна, или ще се подхлъзнем и ще паднем право в реката. Готова ли си?

Еди се стегна и кимна.

— Хрумна ми нещо, защо не слезеш и не ме почакаш?

— Ако друг мъж беше поставил под съмнение моята смелост, щях да взема една от пушките под задната седалка и щях да го застрелям.

Дейвид примигна срещу нея.

— Пушки ли? — промърмори. — Карам старинен танк. Хващам се на бас, че това нещо е използвано в Сараево.

Въпреки ситуацията Еди се подсмихна. Първата световна война беше избухнала след убийството на ерцхерцога на Австрия Франц-Фердинанд и съпругата му в Сараево. Изглежда, че сержант Клеър знаеше нещо от историята.

Тя стаи дъх, докато той се изтегляше още назад и се приготвяше, после натисна газта и с най-голяма скорост полетяха право към моста всред пръски гъста кал и вода. Еди не виждаше нищо. Предното стъкло се покри с кал и чистачките направо спряха да работят.

Разбра, че минават по моста, само по удара в дървото. Звукът беше глух и й напомни съвсем не на място приказката за двете козленца.

Щом усетиха, че стигнаха пътя, изкрещяха триумфално.

И тогава видяха кравата. Дъждът беше отмил калта от предното стъкло и пред тях се изпречи грамадна крава на черни и бели петна, която пресичаше лениво пътя, като че ли цялото време на света бе нейно.

— Дръж се! — извика Дейвид, като се опита да свие встрани, за да не се блъсне в кравата. В този момент не го беше грижа дали ще блъсне животното, а че толкова голямо нещо ще блъсне тях.

Но въпреки това се удариха в живия плет от ниски дървета, тежкият автомобил поднесе, завъртя се и се насочи пак към моста. Дейвид въртеше кормилото с всички сили, но неподвижният крак му пречеше да натиска бързо педалите. Като завърташе кормилото, се навеждаше към Еди, за да натисне амбреажа и да смени скоростта. Но не успя да овладее старата кола, тя се преобърна и се плъзна с колелата нагоре по стръмния бряг към реката точно до моста, който току-що бяха прекосили.

За няколко секунди останаха вцепенени, без да осъзнават какво се беше случило. Слепоочието на Дейвид кървеше, а Еди усещаше болка в дясната ръка.

— Трябва да се измъкнеш оттук — каза Дейвид и посегна към нея.

Еди се беше претърколила, а той висеше с главата надолу. Проследи погледа му и видя, че водата се издига. Само затворените стъкла я удържаха, но това нямаше да продължи дълго.

— Да — едвам успя да каже. Беше замаяна и не осъзнаваше напълно какво се е случило. — Ще спусна стъклото и ще изплуваме.

Зарадва се, че се е сетила какво трябва да направят.

— Можеш ли да плуваш? — попита той.

— Да, много добре — отговори Еди. Главата й се проясняваше с всяка секунда. — А ти?

— Бях в гимназиалния отбор по плуване — отвърна и се ухили.

— Чудесно — каза тя, — готов ли си? Щом спусна стъклото, действаме.

— Ей, Харкорт — повика я тихо той. — Ще направиш ли една добрина? Какво ще кажеш за целувка, преди да тръгнеш?

— Целувка ли? Нима според теб сега е време за… — Млъкна изведнъж, щом осъзна какво повтори сержантът нееднократно. Ще изплува само тя, не и той.

— Какво ти има?

— Проклетата протеза. Лош късмет. Метална е и се е заклещила. Не мога да се измъкна.

Еди погледна водата, която постепенно ги поглъщаше, и неспиращия проливен дъжд. След няколко минути щяха да потънат, налягането щеше да изпотроши стъклата и щяха да се удавят. Не й беше лесно да извърти дългите си крака и ръце и да стигне до неговия крак, но успя. Металната протеза беше заклещена от някакви смачкани метални части.

— Раздвижи го, свий коляното и дърпай. Счупен ли е?

— Не, не е, но е стегнат със стоманени скоби. Трябва да тръгваш. Няма време за губене. Трябва да…

— Млъкни — прекъсна го тя. — Как да те освободя от това нещо?

— Не можеш. Не си достатъчно силна. Кракът ми се е заклещил и…

— Няма ли да млъкнеш поне веднъж в живота си? — кресна тя. — Как да махна скобите?

— В джоба ми има специален гаечен ключ. Представлява…

— Знам какво представлява. — И тогава забеляза, че дясната му ръка кърви. Не можеше да бръкне в джоба си. Примъкна се върху него, бръкна в джоба му и напипа малкия метален ключ.

В тази секунда задното стъкло се пропука и в купето взе да нахлува вода.

— Има три гайки на подвижната връзка около коляното — каза Дейвид. — Трябва да тръгваш. Дай ми ключа и се измъквай.

Понеже колата се беше преобърнала, заклещеният крак на Дейвид щеше да остане над водата, а главата му да потъне. Даже да успееше да го освободи, имаше вероятност да се удави, преди да го издърпа от купето.

Еди коленичи, издърпа панталона на Дейвид нагоре, напипа едната гайка и я развъртя, но усети, че водата залива краката й.

Видя, че главата му остана под водата. Кормилото също го притискаше и той не можеше да се надигне.

Пое дълбоко дъх, потопи се и докосна устните му. Отне му цяла секунда да осъзнае какво е намислила. Целуваше го, чудесно, но издиша и въздух в устата му. После развинти втората гайка, пое въздух и пак го даде на Дейвид.

Третата гайка заяде и тя се изплаши. В купето остана само няколко сантиметра въздух. Гмурна се и му даде още кислород, а той с жест й каза да се маха. Тя даже не поклати глава, беше загуба на време.

Издигна се, пое въздух и пак се потопи. Отвинти последната гайка и дръпна силно крака. Освободи го!

Извърна се към лицето на Дейвид, за да му даде знак да й помогне, но очите му бяха затворени и беше отпуснат. Изтласка се нагоре да поеме въздух, но колата беше пълна с вода. Въздух нямаше.

Дробовете вече я боляха. Пресегна се пред Дейвид и завъртя дръжката, за да спусне стъклото. Силите й се изчерпваха и почувства лекота в главата си, но успя да го избута навън. Течението го пое и Еди се паникьоса, когато тялото му изчезна от погледа й, но в следващата секунда повлече и нея.

Като стигна повърхността, пое дъх, после пак беше запратена под водата. Изплува отново, огледа се за Дейвид и го видя заплетен в коренища само на няколко метра от нея. Очите му бяха затворени, но поне главата му беше над водата.

Опита се да доплува до него, но течението я повлече в обратната посока.

— Хвани се. — Еди чу глас, извърна се и видя дълъг прът почти до главата си. Като че ли беше неподвижен, но нищо повече не разбра. Едва го достигна и се вкопчи в него.

— Помогни му — извика тя на човека, когото не виждаше. — При дърветата е, там!

Най-накрая зърна някаква фигура на брега. От стойката му заключи, че е старец, но очевидно беше силен, защото хвана Дейвид за яката и го повлече, сякаш бе голяма риба, която току-що е уловил.

Тя изглежда се държеше за нещо като останка от разрушен кей. Започна бавно да се придвижва към брега.

Чудеше се какво ли стана със сержант Клеър. Да не би старецът да го бе взел за мъртъв и да го бе зарязал? Ако се добереше до него навреме, може би щеше да успее да го спаси с някои съвременни методи.

— Хайде — чу мъж да вика. — Още малко и си на финала.

Ръцете я боляха, трепереше от студ и умора. Вдигна очи и видя сержант Клеър. Дъждът валеше така силно и лицето му беше така изцапано, че си помисли, че вижда привидение. Беше ли умрял и духът му й помагаше да се измъкне от разбеснялата се река?

— Хайде, Харкорт — викна той. — Довлечи се насам. Аз ще те поема, но съм доста отпаднал. Този път трябва сама да направиш нещо за себе си. Няма все аз да те спасявам.

— Ти ли? — успя да изрече. — Как ти… — Страшно се разгневи и започна да рита с дългите си крака, издърпвайки се по пръта. Но въпреки гнева и избликналата енергия силите й я напускаха. Вместо да се приближава, брегът като че ли се отдалечаваше. Примигна, но погледът й остана замъглен.

В следващия момент усети, че я поема силна ръка.

— Хванах те — чу в ухото си. — Спасена си. Пусни това нещо и ще те вдигна.

Тя се подчини, обгърна тила му и усети, че я изтегля от водата. Главата й клюмна към него и почувства още едни ръце.

— Мъртва ли е? — попита друг мъжки глас.

— Не — позна гласа на сержант Клеър. Той я носеше и накуцваше. Значи не го беше избавила от протезата, само я беше разхлабила.

— А ръката ти? — прошепна, като си спомни, че кървеше.

— Не мога да реша ръката ли ме боли повече, или кракът. Дилемата ме измъчва и ме пази да не припадна.

— Много добре — каза тя и се сгуши в него. Затвори очи и заспа.

* * *

На другата сутрин се събуди и установи, че се намира в меко легло и през един прозорец струят слънчеви лъчи. Главата я болеше, ръцете й бяха изранени, но не се чувстваше никак зле. Огледа стаята. Беше малка. Стените бяха облепени с тапети на цветя. Имаше две легла. Другото беше със старо одеяло и дебели възглавници. До една от стените имаше грамаден старинен гардероб, а до другата — тоалетна маса. Срещу нея беше прозорецът с дантелени пердета.

Като се надигна, усети леко замайване, но главата й се избистри бързо. Чу леко почукване на вратата и после влезе сержант Клеър с поднос в ръка. Дясната ръка му беше с превръзка през рамото.

— Събудила си се — каза с усмивка и после се съсредоточи да не изпусне подноса.

— Чакай да… — започна Еди и се накани да стане, но осъзна, че е само по камизола и гащета от изкуствена коприна в прасковен цвят. Дръпна припряно завивката до брадичката си. — Къде са дрехите ми?

— В кухнята, сухи и нетърпеливи да ги облечеш — отговори Дейвид и остави подноса в края на леглото. — И престани да ме гледаш, сякаш ще ти се нахвърля. Стеснителността ти е безпредметна.

Еди продължи да стиска завивката до шията си.

— Какво означава това?

Той седна на срещуположното легло, взе дебела препечена филия и започна да се храни.

— Ако няма да ядеш, ще омета всичко.

— Трябва да облека нещо — каза тя.

Той стана неохотно, отиде до гардероба и извади някаква мъжка риза. Беше огромна и износена, но Еди я взе и пъхна ръце в ръкавите. Чак тогава посегна към подноса и си наля чаша чай.

— Разкажи ми какво се случи. Къде сме. Кога ще вземем списанието и ще тръгнем?

— На кой въпрос да отговоря първо?

— На всичките наведнъж — отговори тя.

— Катастрофирахме вчера и сме в дома на Хамиш Трамбъл.

Еди замръзна.

— Изглежда, госпожа Петигрю е била абсолютно сигурна, че няма да минем по моста, и се е обадила на съсед, който да съобщи на стария Хамиш да слезе до реката да ни спаси.

— Но ти мина по моста — каза Еди, а гласът й прозвуча обидено. — Ако не беше онази крава…

— Която между другото е на Хамиш.

— Ако не беше неговата крава, щяхме да сме преминали без проблем.

— Благодаря. Същото казах и на Хамиш, но той не ми повярва. Според него не сме уцелили моста и сме се хвърлили право в реката. Каза още, че по-некадърен шофьор не е виждал.

— Трябваше да блъснеш кравата му — избъбри Еди с пълна уста.

— И аз мисля така. Остави, аз ще ти налея чай.

Дейвид й наля чай с лявата ръка.

— А със списанието какъв е случаят?

— У внучката му е, но никой не знае къде е тя.

Еди изпъшка.

— На колко години е, че й разрешават да излиза сама?

— На шестнайсет и работата й е спукана. На госпожа Петигрю е казала, че ще бъде при дядо си, на дядо си — че ще бъде на работа. Горкото дете. Като се появи, ще си изпати.

— А ние докога ще я чакаме?

— Ние — повтори Дейвид, стана от леглото и се приближи до прозореца. — Да ти обясня колко съществено е това „ние“. Разбираш ли, Хамиш е малко старомоден и трябваше да го поизлъжа.

Той не прибави нищо повече и Еди взе да се досеща.

— Казал си му, че сме женени, нали?

— Или трябваше да се оженим на бърза ръка, или трябваше да спя в обора. Извинявай, но пухеният дюшек надделя пред сламата.

Помисли си как я измъкна от реката и недоволството заради едно легло й се видя глупаво.

— Добре, значи сме женени и… какво още?

Дейвид се обърна към нея с блеснали очи.

— Можеш само да си мечтаеш, войниче — каза тя.

— Ако желанията бяха… — започна той и без да довърши, отиде и седна на леглото срещу нея. — Изглежда, че Аги Мъглата се очаква вдругиден. А на нас ни остава само да се надяваме, че ще се появи със списанието.

— Нали не си казал на Хамиш?

— На стареца не съм казал нищо. Госпожа Петигрю се е досетила, че в списанието има толкова важна шпионска тайна, че съдбата на войната зависи от това, дали ще си го върнем. Тя… Защо ме гледаш така? Моля те, кажи ми, че това не е истина.

— Не знам — измънка Еди.

— Искам да ми кажеш всичко, без да скриеш и дума.

За около четири минути разказа малкото, което знаеше.

— Значи трябва да предадеш списанието на този човек…

— Доктор Себастиан Джелико.

— После ще го отведем в Лондон, откъдето ще го изпратят в Минесота или там някъде в Съединените щати. Правилно ли съм разбрал? — попита Дейвид.

— Така ми беше наредено.

— А адресът му и картата са в колата на дъното на придошлата река.

Еди се облегна на възглавниците.

— Аз запомних наизуст картата.

— Моля?

— Докато ти хленчеше отпред, че никой не иска да говори с теб, аз запаметявах картата. Надявах се да открия знаци в списанието и да запомня и тях, но не открих нищо.

— Хленчил! — Дейвид сякаш беше чул само една дума. — Ако и теб те болеше толкова много, и ти щеше да хленчиш.

— Какво ти има на крака? — попита Еди и в този момент си спомни как се гмурна под водата и развинти гайките и как го целуна, за да му даде въздух.

Очите им се срещнаха за миг и на нея й се стори, че той мисли за същото, но веднага извърна поглед и вдигна крачола на панталона си.

— Твоят генерал, този сатана, за когото работиш, реши, че здрав мъж ще буди съмнения по пътищата на Англия, и затова ме извади от строя.

Еди погледна протезата, не можа да се сдържи и прихна.

— Не виждам нищо смешно — отбеляза Дейвид. — Целият ми крак е в рани и… Ще престанеш ли да се смееш?

— Подозирам, че е искал да ме опази — продължаваше да се смее тя. — С нас, момичетата, които работим за него, се държи като султан и смята, че сме целомъдрени весталки.

Дейвид спря да се мръщи.

— Ами да, прибрал е под крилото си най-красивите от всички жени.

— Половината от тях са слабоумни. Наех една, която пишеше по сто думи на минута без нито една грешка, но старият булдог я уволни, защото била грозна. Каза, че грозните жени убиват като бомби.

Дейвид се разсмя.

— Не е ли онази, която работи при полковник Озбърн?

Еди кимна.

— Струва колкото три от момичетата на Остин.

— С изключение на теб.

— С изключение на мен — съгласи се тя, — но отказвам да се грижа постоянно за тях. Един ден едва не ме затрупа рухващ покрив, когато една от тях се върна да си вземе червилото. Казах й, че барутът е отличен като сенки за очи и съвсем скоро ще има предостатъчно, ако не се размърда. И знаеш ли какво? Тя ми повярва!

— Шегуваш се.

— Никак даже. Нали познаваш Лени?

— Ескобар! Видях го да изсипва барута от един патрон. Но не е бил за…

— Точно за това е бил.

Дейвид се разсмя и вдигна крака си върху леглото.

— В момента друго не ни остава, освен да чакаме Аги да се появи и да не е забравила някъде списанието. Подозирам, че междувременно Хамиш няма да ни остави да безделничим.

— Какво означава това?

— Спипа ме в обора тази сутрин…

Извърна се и на Еди й се стори, че се изчерви.

— А ти какво правеше в обора?

— Спомняш ли си кравата?

— Тази крава ще помня до смъртта си. И какво за нея?

— „Нея“ тук е ключовата дума.

— О! — усмихна се Еди. — Накарал те е да я издоиш.

— И да почистя. С онова нещо, дето се нарича вила, изхвърлих тора.

Тя го погледна.

— Как смогна с една ръка и с този крак? Можеш ли да го движиш?

— Не. Изглежда, че подвижните връзки са ръждясали.

— Трябва да махнем тази протеза. Човекът има ли гаечен ключ?

— Няма — отговори тъжно Дейвид. — Не открих подходящ. Тази сутрин в четири часа отидох в обора, защото предположих, че по това време се доят кравите и се чисти на конете. Пробвах всички инструменти на стареца, но нищо не става. Винтовете са по-специални и са започнали да ръждясват. Случайно да си… нали се сещаш…

— За какво да се сещам?

— Да си прибрала в някой джоб малкия ключ, след като…

— След като ти спасих живота ли? Не — отвърна Еди. — Не ми мина през ум. Бях заета със стъклото и водата.

— Само питам.

Отвън някой извика високо:

— Клеър! Там ли си?

Дейвид завъртя очи.

— Предпочитам да съм на фронта, отколкото да се разправям с този старец. Казвам ти, Остин е душичка в сравнение с него.

— Ставам. Ще видя с какво да помогна.

— По-добре отсега да те предупредя. Той очаква да готвиш.

Еди пребледня и отново се зави.

— Не умея да готвя.

— Не умееш да готвиш!

— Защо се чудиш? — сряза го тя. — Израснала съм в дом с готвачка. Нямам представа какво се прави в кухнята. Храната се сервира пред мен в чиния. Не мога даже чай да запаря.

— Наистина ли? — Дейвид като че ли се зарадва и започна да се усмихва все по-лъчезарно.

— Какво толкова смешно има, сержант Клеър?

— Аз мога да готвя.

— Можеш да готвиш ли? — смая се тя.

— А сега кой е консервативен? Майка ми е италианка. Мога да готвя. Да му кажем, че не си добре и не бива да ставаш, затова ще готвя аз.

— А кой ще дои кравата?

— Старият Хамиш. Когато ни няма, той я дои.

— Да не би да намекваш, че съм само една жалка, слаба жена, която за нищо не я бива. Така ли? Да си лежа и нищо да не правя!

— Освен ако можеш да доиш и да чистиш обор, друго няма какво да правиш.

— Като става въпрос, може да се каже, че съм израснала на гърба на кон.

— Разбира се, богатото момиченце. Кухнята е под достойнството ти, но в конюшнята се правиш на конярче.

— Наистина по-противен човек не съм срещала.

Той стана и като я гледаше, се запъти към вратата.

— А ти, госпожице Едилин Харкорт, си най-красивата, най-интелигентната, съобразителна и храбра жена, която съм срещал. И между другото, възнамерявам да се оженя за теб.

Той излезе, като остави Еди зяпнала от изумление.

* * *

— Ръцете ти са изранени — каза Дейвид, като разглеждаше мехурите по дланите й. — Какво те прихвана, та се нахвърли да работиш толкова?

— Не знам — сви рамене тя. — Чувствам се много добре. Обичам да бъда на открито. Постоянното писане на пишещи машини ме изморява.

Бяха в кухнята на Хамиш Трамбъл и стаята изглеждаше съвсем различно от сутринта. Дейвид недоволстваше, че Еди се е преуморила, но сам той изтърка всеки долап и всяка тенджера. Печката гореше и той готвеше. Беше топло и миришеше прекрасно.

— Не си бездействал — отбеляза тя и трепна, когато той докосна изранените й ръце.

— Не съм, но старецът ми се притече на помощ — каза Дейвид, което беше толкова абсурдно, че и двамата се разсмяха.

— Къде е сега?

— Съсипах го, като видя, че избивам масло — добави, взе малко масло и намаза ръцете й.

— Масло! Можеш ли да правиш масло?

— Разбира се. Откъде смяташ, че се е появило?

— Дръпваш кравата за опашката и го изпомпваш — отговори тя.

Дейвид се разсмя.

— Не съм селянин, но знам какво да правя. Опитай това.

Гребна с дървена лъжица сос, който къкреше в тиган на огъня.

— Много вкусно. По-вкусно нещо не съм хапвала. Какво е?

— Сос за макарони.

— За какво?

— За спагети — каза той. — Вие, американците, наричате всички видове макарони спагети. Ще хапнем ли?

Тя се изправи бавно. Тази сутрин прегледа гардероба и намери панталони, които горе-долу й ставаха. Бяха достатъчно дълги, но в талията й бяха широки, затова проби дупка в колана. С Дейвид се разсмяха, че и двамата са принудени да носят панталони не по мярка.

Еди прекара деня навън, а той в къщата. Установиха бързо, че малкият чифлик е съвсем западнал. Повечето стопанства бяха занемарени, тъй като работоспособните мъже бяха на война, но това беше направо изоставено.

На сутринта тя се запозна с Хамиш, но вместо сърдит старец, какъвто го описа Дейвид, видя по-скоро тъжен човек.

— Не го питай нищо — прошепна на Дейвид. — Няма да понеса отговора.

Толкова много хора бяха загубили обичните си близки и Еди не можеше вече да издържа ужасните им истории.

— Добре — съгласи се той.

Тя намери кокошарника и взе няколко яйца. След закуска се зае да го почиства. Както отбеляза Дейвид, от кухня не разбираше, но докато растеше, обичаше да се занимава с конюшните и кокошарниците в имението „Едилин“.

Като се прибра за обяд, кухнята блестеше и Дейвид тъкмо изваждаше хляб от фурната. Беше свършил всичко с една ръка и тя му се усмихна признателно.

След като се наобядваха, започна да поправя кокошарника. Един от коловете на оградата беше паднал и тя беше рухнала. Нямаше какво да спре изгладняла лисица. Надигна се вятър и Еди искаше да поправи оградата, преди да завали.

По едно време се зададе Дейвид със своята странна походка. Помогна й да закопаят наново кола и да наредят камъни покрай оградата.

— Прибирам се — викна той, понеже вятърът свистеше. — И ти не стой дълго навън.

— Няма.

Но после продължи да се занимава с кокошарника.

Не почувства колко е изранила ръцете си, преди да свърши работа. До залез-слънце и оборът, и кокошарникът бяха поправени и почистени.

Едва когато влезе в кухнята, осъзна, че е изморена до смърт. Дейвид само я погледна и се захвана да й помогне. Изми ръцете й и ги намаза с масло.

— О, не, недей — каза той, когато тя почти заспа на стола. — Трябва да се нахраниш.

— Говориш също като майка ми.

— Ще го приема като комплимент — отвърна той и й сервира огромна порция домашно приготвени макарони със сметанов сос. — Искам да изядеш всичко и да изпиеш млякото. Имаш нужда от сили.

— Да, сър — израпортува тя. Беше толкова изтощена, че не се хранеше както обикновено с изправен гръб и се усмихна при мисълта какво ли щеше да каже майка й, ако видеше отнякъде дъщеря си.

— Ще ми кажеш ли защо се усмихваш? — попита Дейвид, сервирайки и на себе си.

— Замислих се за моето семейство.

— Разкажи ми за тях. Богати плантатори, а?

— Някога са били, но с богатството е свършено. Едно време сме притежавали цял един град, но…

— Но какво?

— Няма значение. Като че ли е било преди цяла вечност. Тези спагети са фантастични. Не си ли се замислял да отвориш ресторант?

— Няма ли някой ден да дойдеш в Ню Йорк? Там на всеки ъгъл има италиански ресторант.

— Той добре ли е? — пошушна Еди, кимайки към затворената врата на спалнята на Хамиш.

— Като съдя от хъркането, спи цял ден. Или пък някой е хвърлил ръчна граната.

— Ужасен си — усмихна се тя. — Човекът е изтощен. Не забравяй, че спаси живота и на двама ни.

— Хм! Знаеш ли как ме свести?

— Видях да те извлича на брега и се надявах, че не си умрял.

— Блъсна с крак корема ми.

— Какво?

— Ето така — показа Дейвид, като тропна силно със свободния си крак по пода. — Ужас! Едва не се задавих, като започнах да повръщам вода и обеда на госпожа Петигрю.

Еди се помъчи да не се разсмее, но в края на краищата прихна.

— А пък ние се чудим защо Аги не иска да се прибира у дома.

— Ако живеех с него, щях да постъпя в армията, даже да съм шестнайсетгодишно девойче.

— О, стига, не е толкова лош.

— Не си прекарала целия ден с него. Трябваше да го чуеш как негодува, докато поправяше курника.

— Кокошарник.

— Курник или кокошарник, все едно — отбеляза той.

— За мен какво каза?

Той поклати глава, като че ли не му се вярваше.

— Каза… — Сниши гласа си. — Каза, че ако имал жена като теб, нямало да стои мирен и да мие пода, поне не с парцал.

— Не вярвам.

— Честен кръст — закле се Дейвид и се прекръсти. — Искаше да ти помага, но аз го убедих да се откаже.

— И как успя?

— Първо му показах юмрука си, после впих очи в мършавото му лице.

Еди се разсмя високо и сложи ръка на устата си.

— И кой е по-лош? Ти или той?

— Аз, но той е по-стар и има по-богат опит.

Дейвид забеляза, че очите й се затварят, хвана ръцете й, изправи я и се озоваха съвсем близо един срещу друг. За миг сънливата им отпуснатост се изпари и застинаха напрегнато.

— Стоплих ти вода — каза Дейвид и напрежението изчезна. — Измий се, доколкото е възможно. Пък ако искаш, съблечи се гола, аз ще те крия с кърпа.

Тя се засмя и също се отпусна.

— Не, благодаря. Ще измия само лицето и ръцете си, а другото — когато имам вана. Толкова съм изморена, че никак не ме интересува дали съм кална или прашна.

— Харесвам естествени жени.

— Мисля, сержант Клеър, че харесваш всякакви жени.

— Така ли мислиш? В случая грешиш много. Измий се и не бързай. В това време ще проверя дали дрехите, които метнах на простора, са изсъхнали.

Еди се изми набързо, защото наистина никак не се притесняваше дали е мръсна, отиде в тяхната спалня и затвори вратата.

Започна да се съблича, гледайки двете легла. Беше изумително как десетина часа тежка физическа работа могат да повлияят на човек. Само допреди два дни, ако й кажеха, че ще спи в една стая с войник, щеше да отговори, че предпочита да спи под дъжда. Но сега й се струваше напълно в реда на нещата Дейвид (не сержант Клеър, а Дейвид) да спи в същата стая.

На стола до леглото беше преметната чиста нощница и тя знаеше, че Дейвид я е приготвил за нея. Вероятно беше на Аги и светеше от чистота, а Еди се чувстваше толкова мръсна, че за малко да не я облече, но все пак я нахлузи. Сви се в леглото и заспа на секундата.

Събуди се от внезапно раздрусване. В стаята беше тъмно и се паникьоса. Сигурно започваше бомбардировка! Трябваше да намери момичетата!

— Шшт — прошепна й Дейвид. — Аз съм, заспивай.

Тя се подпря на лакът, взирайки се в тъмното.

— Светни лампата.

— Тук няма електричество — напомни й той.

— О, вярно — промърмори тя и си легна. — Хамиш.

— Точно така — прошепна утешително той. — Заспивай.

Заспа, но се събуди отново, когато нещо пак се блъсна в леглото й, и седна.

— Извинявай — каза Дейвид. — Проклетата протеза е, а леглата са много близо едно до друго. Щом се обърна и удрям твоето. Хайде, заспивай.

Този път Еди се беше разсънила.

— Ще донесеш ли фенера?

— Защо?

— Искам да видя крака ти.

Дейвид позамълча, преди да проговори:

— Кракът ми е добре, особено след като чух гласа ти.

Еди седна в леглото.

— Утре аз ще готвя, а ти ще доиш кравата и ще събираш яйцата.

— Убеди ме — каза той, излезе и след минутка се върна с фенер. Беше гол до кръста и бос, носеше само прекалено големите панталони. Остави фенера на масичката между двете легла.

— Сега какво?

— Събуй ги — нареди Еди, стана, отиде до гардероба и извади старата риза, която бе облякла сутринта. Като съдеше по дрехите, Аги беше по-нисичка и по-пълничка от Еди, поради което деколтето на нощницата се разтваряше при всяко нейно движение.

— Обожавам тази нощница — каза Дейвид, разкопчавайки панталоните си.

— Мирувай, иначе ще кажа на Хамиш истината и ще спиш в кухнята, при това на пода.

— Заплашваш да ме накажеш, ако не си събуя панталоните в присъствието на най-красивата жена на света! Жената, за която ще се…

— Стига толкова — прекъсна го тя, но се усмихваше.

Той свали панталоните си. Опита се да се пошегува, но тя беше ужасена от гледката и не й беше до смях. Кракът му беше изранен. Подплънката се беше свлякла и острите метални части се впиваха до кръв.

— Обичам генерал Остин — каза Дейвид.

— Бъди сигурен, че ще го уведомя — отговори тя гневно. — Не ставай. Аз ще потърся с какво да почистя раните.

— Целият съм твой, сладурче — промърмори Дейвид, облегна се на възглавниците и заспа веднага. Като се събуди, Еди седеше на стол до леглото, на масичката имаше съд с гореща вода и тя се опитваше да почисти раните и да ги превърже.

— Боли ли? — попита нежно.

— Не много — отвърна той, но тя виждаше, че лъже. Не можеше да си представи какво е изпитвал през целия ден, докато острите краища са се впивали в плътта му.

Отиде до гардероба, извади още една стара риза и започна да я дере на ивици.

— Раните са дълбоки и в някои се е забил металът, така че ще те боли. Ще увия острите ръбове с ленти. Ще го понесеш ли?

— Ще се постарая.

Като започна, забеляза колко много го боли и реши да отвлече вниманието му.

— Разкажи ми за семейството си. Колко братя и сестри имаш?

— Осем. Аз съм второто дете, но… — Заболя го и пое дъх. — Бенерман. От мен е по-голям с една година. Грижи се за всички. Най-хубавото е, че… — Дейвид замлъкна, когато тя измъкна едно метално крайче и се откъсна и малко кожа.

Еди си помисли, че ще бъде по-полезно, ако сама разказва.

— Моят брат Бъртранд беше най-мързеливият човек на света.

— Ох, нима? И колко мързелив беше?

— Като беше на три годинки и видя подаръците си под коледната елха, попита: „А кой ще ги отвори?“.

Дейвид издаде някакво сумтене, което заприлича на смях.

— И по-опашати лъжи съм чувал.

— Като стана на шест, татко му купи велосипед и го изведе да го научи да кара.

— И?

— Бъртранд веднага завъртя педалите, татко тичаше до него и го държеше, а брат ми балансираше идеално. Но щом баща ми го пусна, колелото спря и Бъртранд попита защо е спряло. Татко му каза, че трябва да натиска педалите, и тогава брат ми изостави велосипеда на улицата и никога повече не се качи на подобно нещо.

Дейвид потрепваше, когато тя докосваше раните му.

— Хубаво, но и по-опашати лъжи съм чувал.

— Когато беше на дванайсет, татко ни заведе за пръв път на ресторант и ни поръча пържоли. Щом сервираха на брат ми, той я погледна и попита как да я яде. Татко му показа как да нареже месото и после как да го сдъвче. Брат ми повика сервитьора и си поръча картофено пюре.

— Чудесно — каза Дейвид, — но съм чувал къде-къде по-опашати лъжи.

— Когато беше на шестнайсет, майка ми уреди да отиде на танци с едно много мило момиче. Трябваше да я вземе в шест следобед. В шест и половина седеше в гостната и татко го попита защо не е отишъл на среща. Брат ми каза: „Защото още не е дошла да ме вземе“.

Дейвид се разсмя.

— Всичко това е лъжа, нали?

— Нито една дума не е лъжа.

— Как е оцелял? Какво е правил? Как е завършил училище?

— Брат ми беше блестящ като млад. В училище хващаше някой да му разкаже дадена книга и пет минути по-късно беше готов да разисква и да спори върху темата. Обожаваше да си седи и да разговаря. И да клюкарства. Познаваше целия град и всички му споделяха тайните си.

— Предполагам, че не е на война.

— Блъфира. Дюстабан. — Еди подпъхна внимателно една превръзка и Дейвид изохка. — Искаш ли да ти разказвам още?

— Да — изрече той през зъби. — Нещо за Остин, но по-злобно и пикантно.

— Ще ти разправям само историите на Бъртранд. Да ти разкажа ли защо не отиде на собствената си сватба?

Дейвид отвори широко очи и я погледна.

— Разправи ми.

— Майка ми уреди всичко. Бъртранд видя момичето, съгласи се, че става, и това беше достатъчно и за момичето, и за майка ми.

— Брак за пари и аристократично име, нали?

— Вече ти казах, че пари нямаше. Но, да, името беше налице. Майка ми, изпълнена с трепет, с месеци подготвя най-богатата сватба, каквато градът е виждал. Баща ми ипотекира старата къща за целта. Вечерта преди сватбата татко отиде в стаята на сина си, за да го подготви за първата брачна нощ.

— Брачната нощ — прошепна Дейвид. — Тази история най-много ми харесва. Може би най-много от всички истории, които съм чул, откакто съм жив.

— Никой не разбра какво по-точно е казал баща ми, но цялата къща чу Бъртранд да крещи за първи и последен път през живота си. Викаше: „Трябва да направя какво?“.

Дейвид се разсмя.

— Хвана ме натясно. Тази вече не е опашата лъжа, а най-невероятната история, която съм чувал. Какво се случи по-нататък?

— На другия ден Бъртранд остана вкъщи и никой не успя да го накара да помръдне.

— А булката?

— Дойде на своята сватба, която не се състоя. Горкото момиче. Семейството й беше така унизено, че шест месеца след случая се преместиха в Атланта.

— А брат ти какво обяснение даде?

— Никакво. Доколкото знам, никога не спомена този ден. Какво правеха другите хора, не го засягаше.

— А майка ти?

— Престана да се опитва да направлява живота на сина си и баща ми каза, че това почти си струвало разходите по сватбата.

Дейвид вече се смееше от сърце и междувременно Еди свърши да го превързва. Най-после, ако съдеше по очите му, беше готов да заспи спокойно. Зави го и си легна.

Когато той прошепна: „Лека нощ“, тя се усмихна и заспа.