Джуд Деверо
Цвят на лавандула (23)

Двайсет и втора глава

Люк отсъства близо две седмици. През това време дори не й се обади. Но Джослин се чувстваше превъзходно. Вече беше наясно какво иска. И то бе от същото естество като в очите на Сара, когато гледаше Грег, и с припламването в погледа на Тес, когато видя Рамзи след дълго отсъствие. Любовта нямаше място в изрази, съставени с „трябва“ или „длъжен съм“. Тя беше длъжна да се интересува от Рамзи, защото според госпожица Еди той е идеалният мъж за нея, длъжна беше да се грижи за тази паметна къща и да заживее в нея с Рамзи. Той знаеше как да я обзаведе и как да я поддържа. Люк по всяка вероятност ще засади бурени в буркани от майонеза и ще ги смята за върха на изяществото.

Но нищо от това нямаше значение. Джослин осъзна какви са чувствата й и това й донесе покой.

Прекара повечето време в Уилямсбърг, потънала в своите изследвания. Един ден най-случайно попадна на името Ангъс Харкорт и откри, че е бил от основателите на държавата. Никога не е бил политик, но за скъсването с Англия имаше интересни бележки.

За него Джос не се бе замисляла, само се позасмя на историята, която госпожица Еди беше разказала в писмото, предадено й със завещанието. Преданието за младия шотландец, който откраднал дъщерята на господаря си и каруца злато, беше много романтично, но не се беше замисляла как са се развили нещата след това.

Джослин се шегуваше, че ще напише история на Едилин, но като срещна името на Ангъс Харкорт, споменато наред с това на Томас Джеферсън, се замисли по-сериозно върху подобна възможност.

Подреди и преписа всички сведения за годините, през които госпожица Еди бе работила с доктор Бренър. После прегледа по-ранните епизоди. Пак се смя на случките с Бъртранд и се удивлява на любовта между госпожица Еди и Дейвид, и пак се разплака заради смъртта на Дейвид. „Ех, защо не им е било писано да живеят заедно!“ — помисли си.