Джуд Деверо
Цвят на лавандула (26)

Двайсет и пета глава

— Толкова — каза доктор Дейв.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джос.

— Толкова е написала Еди или поне само толкова имам аз. Алекс Макдауъл остави ръкописа на мен. Нямам представа дали само тези части е имал или Еди е дописала историята, но се е изгубила. Накрая Алекс беше много зле.

— Зле ли? — попита Джослин. — Болен ли е бил?

— От Алцхаймер. Не знаеше кой е, да не говорим за ръкопис, който му е бил изпратен преди години. Но… — Старецът замълча, като че ли щеше да бие барабан, за да съобщи нещо нечувано. — Открих някои интересни факти само преди няколко години. Нали знаете как е, един ден скучаех и потърсих в интернет името на доктор Джели. В откъс от книга, която е част от поредица, посветена на Втората световна война, е писано за него и доколкото ми е известно, никъде другаде не се споменава името му. Искате ли да ви го прочета?

— Моля те! — в един глас казаха Люк и Джослин.

„За заслугите на доктор Себастиан Джелико по време на Втората световна война, докато бе жив, не се говореше, даже и след смъртта му се пазеше мълчание. Всеки, който го познаваше, ще потвърди, че само с бегъл поглед върху някаква плетеница от думи разчиташе значението. Но хората най-вече го запомниха като ненадминат разказвач. Отиваше до магазина и се връщаше с разказ, който заслужаваше да бъде публикуван.

По онова време бях млад, жаден за знания студент и поглъщах всяка дума на моя учител. Историята, която най-ярко си спомням, беше за млада двойка, която изглежда е спасила живота му. Било е около 6 юни, когато съюзниците нахлуват в Европа, и доктор Джели разказваше как през една хладна, дъждовна вечер си стоял пред камината, когато чул конски тропот и мъж да ругае. Стреснал се и за миг си помислил, че Дядо Коледа се е заклещил в комина.

Но като излязъл, видял мъж и жена — американци, поразително красиви, които посред нощ препускали по селския път със състезателната двуколка на неговия престарял, вечно сърдит съсед Хамиш. Старецът с никого не се разбирал и бил самотник. В селото се разправяло, че едно време се състезавал в конните надбягвания с двуколки и обирал всички награди, но след една злополука бил принуден да се откаже. Оттеглил се в чифлика на баща си и прекарвал живота си, като се оплаквал на многострадалната си жена и на децата си.

През онази хладна и дъждовна нощ пристигнала една от двуколките на Хамиш, теглена от кон, стар почти колкото него, и карана от момиче толкова високо и красиво, че доктор Джели си помислил, че е умрял и е попаднал в рая. Приличала на царицата на Британия Боадиси, препускаща в битка.

На стъпенката отзад стоял млад мъж, висок като нея, също толкова красив. Той очевидно изпитвал ненавист към двуколката като средство за придвижване, но обожавал младата жена.

— Ще ми платиш, няма да ти се размине — казал й той, след като скочил на земята.

— Аз не харесвам твоето каране, ти не харесваш моето. Квит сме — отговорила му тя и като се усмихнала на доктор Джели, се представила: — Аз съм Еди, а той е Дейвид.

Доктор Джели не помнеше фамилните им имена и аз все съм се чудел кои ли са били и какво се е случило с тях.

Поканил ги да влязат и да пият чай. Дейвид веднага приел, но като всеки добър ездач Еди първо откарала двуколката и коня в конюшнята. Когато се появила, косата й била мокра, дрехите — влажни и прилепнали и двамата мъже я зяпнали онемели.

Момичето първо нарушило мълчанието.

— Ето, това е за вас — подала му тя брой на списание «Тайм» отпреди няколко седмици.

— И какво да правя с него? — попитал Джели.

— Има известие от генерал Остин. Аз съм негова секретарка.

— Добрият стар булдог Остин. Божичко, от цял век не съм го виждал. Твърдите, че още никой не го е застрелял!

— Всички горят от желание — отвърнал Дейвид, — но досега не са се осмелили.

— Моля ви, вижте какво е съобщението — настояла Еди. — Мисля, че е важно. Трябва да дойдете с нас в Лондон.

— Нима?

— Изглежда, че са разкрили какво правите — добавил Дейвид.

— О, всички знаят. Госпожа Петигрю ми носи пощенските пликове заедно с обяда. На тях пише «свръхсекретно».

Дейвид и Еди се спогледали.

— Но… — започнал Дейвид.

— Аз си мислех…

Доктор Джели хвърлил един поглед на списанието.

— Чел съм този брой. Същият, който Аги взе, ли е? Вие ли сте онези американци, които го търсят?

— Нямахме представа, че знаете — казала Еди. — Но без списанието не можехме да дойдем и го търсихме. Настоявам да го погледнете. Смятам, че съдържа важна информация.

— Дрън-дрън! Важното не бие на очи. Пликовете с печат «свръхсекретно» съдържаха каталози за семена. Важната информация беше в писмата от дъщеря ми.

— Дъщеря ви в Лондон ли е? — попитал Дейвид.

— Аз нямам дъщеря.

— О — промълвила Еди.

В следващата секунда доктор Джели хвърлил списанието в огъня и те подскочили.

— Само за това става — казал той. — Всички в селото вече са го разгледали. Вие двамата доста врява вдигнахте наоколо, като се хвърлихте от моста в реката.

— Не сме — възмутил се Дейвид, загледан в горящото списание. — Изглежда, че дойдохме напразно — добавил и погледнал хубавата Еди, която сякаш осветявала къщата.

— Остин даде ли ви нещо друго? — попитал Джели.

— На мен не — отговорила тя. — Даде ми карта, която мисля, че не беше точна, и пари. Оставих ги в къщата на Хамиш. Да ги донеса ли?

Чула се гръмотевица и Джели казал:

— Не, мила, не е необходимо. — Обърнал се към Дейвид: — А ти? Дадоха ли ти някакви документи?

— Не, Остин нареди да ми сложат метална протеза на крака, която беше като средновековен уред за изтезания, но той…

— Документ не ти ли е дал?

Дейвид поклатил глава.

— Освен поканата друго не ми е предавано.

— Каква покана? — попитала Еди.

— За танците, когато се обличаш със смайваща синя рокля.

— Офицерският бал — схванала Еди, — но поканата няма нищо общо със случая. Покани има кой ли не.

Загледала Дейвид, който извадил портфейл от задния си джоб, а от портфейла — плик, който като че ли не бил мокрен.

— Как си го запазил? — попитала го тя.

— Човек пази това, което му е важно — казал доктор Джели, гледайки усмихнато Дейвид.

— Да, сър, точно така.

— В непромокаем плат ли?

— Да — захилил се Дейвид. — Извлякохме куфарите си от колата и пакетчето беше в моя, а поканата — съвсем суха.

— Умно момче — рекъл Джели. Взел поканата и отворил кутия с бурканчета, като че ли пълни с алкохол.

— Бих пийнал — помолил Дейвид.

— Една глътка и езикът ти ще се разтопи с много неприятно шиптене. Я да видя! Кое ли ще ми свърши работа?

Дейвид хванал Еди за ръката и я дръпнал към камината, за да не притесняват доктора. По едно време замирисало ужасно и най-накрая той казал:

— Ето, появи се. Трябва да отида с вас в Лондон и после Остин ще ме прати в Щатите.

Дейвид пръв се съвзел.

— Това ли е? Но ние ви казахме.

— Тайните агенти имат често срещания навик да се губят, затова един документ върши повече работа.

— И все пак отиде на дъното на реката.

— Ах, и въпреки това е бил запазен. Предполагам, че Остин е знаел колко ценен ще бъде за теб и че ще го запазиш независимо как.

— Да — съгласил се Дейвид, усмихвайки се на Еди. — Направо е скъпоценен.

— Е, разбрахме се, а сега да поспим. Утре тръгваме за Лондон. В една стая ли да ви настаня или в две.

— В една! — отговорила веднага Еди и показала лявата си ръка с венчална халка, която слагала, когато ходела на екскурзии по селата. — Женени сме.

— Чудесно — усмихнал се домакинът. Разправял, че на сутринта прекрасната Боадиси се метнала на двуколката и препуснала към дома на Хамиш. Час по-късно я видял да се спуска по хълма. По-красива гледка от високото момиче, тичащо към своя любим, не бил виждал. Доктор Джели казваше, че животът му щял да бъде съвсем различен, ако бил срещнал жена да тича така към него, но уви, нямал това щастие.

После тримата пътували с влак до Лондон и той каза, че никога не е виждал по-влюбени хора. Имали очи само един за друг. Като пристигнали в Лондон, той бил посрещнат от специален човек, а Еди и Дейвид се изгубили в тълпата. Повече нито ги видял, нито чул за тях.“