Джуд Деверо
Цвят на лавандула (17)

Шестнайсета глава

На сутринта Джослин се събуди късно. След историите на доктор Дейв и шоколадовата торта изпадна във вцепенение до края на деня и заспа рано.

Чувстваше се раздвоена от онова, което й каза той, и хем й се искаше да го опровергае, хем знаеше, че има право. Люк й липсваше… и остана много доволна, дори прекалено, когато чу, че е отчаян.

Изкъпа се и се облече, после погледна големия плик, който възрастният мъж й даде вчера. Прочете снощи в леглото материалите, които бяха в него, и нито една дума не я изненада. Ингрид имала връзка с някакъв женен тузар от Ню Йорк и папараците ги спипали. Ако съпругата му научи и поиска развод, с него щяло да бъде свършено, понеже парите били нейни, а предбрачният договор естествено също не бил в негова полза. Ингрид се върнала при съпруга си с надеждата нюйоркчанинът да укроти своята богата и сърдита жена.

— Горкичкият Люк — промърмори Джослин, връзвайки косата си на опашка, но не преставаше да се хили. „Горкичкият“, така се казваше, но изобщо не го възприемаше като нещастен. Може би днес щеше да намине. Може би щеше…

Заслуша се, понеже й се стори, че чува шум отвън. Като че ли беше камионетката му, но когато погледна през прозореца, видя Грег, гаджето на Сара. Явно днес щяха да се заемат с магазина за облекло. Точно както Сара им беше казала, той изглежда имаше бездънна банкова сметка и беше купил магазина за употребявани мебели на ъгъла на „Макдауъл“ и „Лиъртън“, по диагонал на „Великия дъб“, така се казваше улицата, научи Джос.

Като гледаше Сара и Грег от прозореца на спалнята си, едва се сдържаше да не изпитва завист… и да не се чуди дали не е идиотка. Щом пристигна в града, в живота й се появиха двама мъже, но тя ги изхвърли и те не направиха никакъв опит да спечелят отново благоволението й.

— Толкова по въпроса за „пламенното ухажване“ — изрече на глас.

В кухнята на долния етаж нямаше никого, понеже беше понеделник и Тес нямаше поръчки. Джос не знаеше как го постига. Работеше в кантората през целия ден и приготвяше сладкиши поне за четири купона през уикенда. Джим, разбира се, й помагаше, но работата беше прекалено много.

Закуси с мляко и кифла, после отиде и седна на бюрото си, за да се захване с книгата, въпреки че от ден на ден се чувстваше все по-обезсърчена. Изкушаваше се да изпрати на Бил Остин имейл с молба да го посети и да копира писмата, в които дядо му споменава госпожица Еди. Ще вземе една от онези преносими фотокопирни машини и няма да изнася писмата извън сградата. Беше му обещала, че… Както често се случваше напоследък, мисълта й се отплесна в разсъждения какво може и какво се стреми да постигне, но винаги опираше до факта, че е стигнала до задънена улица с биографията на госпожица Еди.

Спомни си историята, с която доктор Дейв я подмами. Преобърнат автомобил. Спасение. Какво се бе случило?

Качи се в спалнята и взе малката снимка в рамка, която беше най-скъпоценното притежание на госпожица Еди. В деня, когато тя почина, я пъхна тайничко под ризата си. Тогава смяташе, че всичко ще бъде завещано на благотворителни организации, и искаше да си има нещо за спомен от своята приятелка.

Помнеше ясно първия път, когато попита госпожица Еди за сплетеното на плитчица кичурче коса. Беше десетгодишно дете, изпълнено с любопитство към света.

— Днес е трудно да си го представиш — обясни госпожица Еди, — особено като виждаш мъже с коси до кръста, но тогава те се подстригваха отстрани почти до кожа. Веднъж Дейвид не се беше подстригвал няколко седмици и отрязах кичурчета от неговата и от моята коса и ги сплетох.

— Какъв цвят бяха очите му? — попита Джос, загледана в черно-бялата фотография.

— Сини като твоите — усмихна се жената.

— И като на майка ми — допълни тя.

— Твоята брадичка е много характерна.

— Дядо твърдеше, че и неговата била същата, но после с годините се закръглила.

Госпожица Еди се усмихна.

— Щеше ми се да познавам твоята майка и нейните родители.

— Радвам се, че ме спаси — каза Джослин. — Все едно съм от твоите пациенти с рани от изгаряния, само че аз ги нося в душата си.

Госпожица Еди поклати учудено глава.

— Понякога говориш много мъдро.

И както често им се случваше, се усмихнаха с разбиране една на друга.

Джослин престана да гледа снимката и да се унася в спомени и погледна сепнато към прозореца. Залепи се до него и видя задницата на каросерия. Камионетката на Люк, паркирана до мястото, където той разкопаваше земята, за да засади градината с подправки.

Стана бавно и се погледна. Госпожица Еди щеше да бъде ужасена, защото беше с чисто нови джинси, купени от онези, с които Сара се снабдяваше на едро, и тъмнорозова риза. Не беше ли ризата прекалено строга? Да я смени ли? С какво? Блузка с гол гръб ли? Или с пайети и пискюли?

Засмя се и хукна по стълбите към задния вход, но преди да излезе, се спря и отиде в кухнята. Извади от фризера печеното и го постави в микровълновата печка.

— Нека да е под ръка — напомни си и тръгна към задната врата.

— Здрасти — поздрави Люк, който забиваше лопатата в почвата и изхвърляше пръстта встрани.

— Тук е истинска бъркотия — каза той. — Виж как навсякъде са плъзнали плевели. Сигурно няма да се отърва от тях, ако не ги подпаля.

— С пламенния си нрав ли? — попита тя съвсем сериозно.

— Не, с огнен дъх — отвърна той все така мрачно, после заби лопатата в пръстта и я погледна свирепо. — Виж какво! Женен съм. Съжалявам, че не те попитах дали това ти пречи. По някаква тъпа причина се смятам за твой градинар, не за гадже. Целият град знае, че си дошла тук да се омъжиш за Рамзи. Чрез теб най-после родовете Макдауъл и Харкорт ще се свържат. Не зная защо се засегна, че не съм ти казал за брака си. И ако разрешиш да ти напомня, това е моето единствено престъпление, нищо друго. Извинявам се. Живея сам. Понякога ми се струва, че всеки жител на града ми е роднина и с такъв за какво да си говорим? За детството ли? Или как сме се къпали голи в твоето езерце? Ако щеш ме изправи до стената и ме застреляй, но аз срещнах някаква жена, която не е моя съпруга. Не съм я виждал толкова отдавна, че едва я познах. И сега всички са ми сърдити. Баща ми е почти влюбен в теб, а майка ми е направо бясна и не ме е канила нито веднъж на вечеря тази седмица, така че съм изоставен на благоволението на Ингрид и на микровълновата фурна. Даже пасторът дойде да ме наставлява за неверността и покварата да се прелъстяват непълнолетни. Сигурно имаше предвид Ингрид, защото благодарение на ботокс в неограничени количества тя изглежда на четиринайсет. Затова дойдох да копая. Никой друг в града няма да ме пусне в градината си, а аз чувствам нужда да работя със земята. Имаш ли нещо против?

— Обичаш ли печено?

— Печено ли? — попита глуповато.

— С моркови и сос „Устършир“. Имам рецептата на майка ти. — Вдигна ръце. — Но ако се разплачеш, ще те накажа да останеш без храна.

Люк метна лопатата в каросерията.

— Защо ми се струва, че съм обект на някакъв заговор?

— Сега виждаш ли на мен какво ми е — отвърна тя. — Дядо ти ме използва, за да те спаси от… Ще го цитирам точно: „онази алчна, малка златотърсачка, за която е женен“. Да, това бяха думите му.

— А не трябваше ли да си останат тайна между теб и дядо ми?

— Тайните разрешени ли са в този град? Останах с убеждение, че има местен закон, който ги забранява. От друга страна, твоите братовчеди така ревниво пазят тайната за твоя брак, че даже Тес не знае. Дочух, че крещяла на Рамзи доста време толкова пронизително, че се наложило да свалят напуканата мазилка и да пребоядисат кабинета му.

Той примигна срещу нея.

— Струва ми се, че си живяла прекалено дълго в Едилин.

— А ти си се завърнал тук отнякъде си, където си се занимавал с не знам какво си… — Огледа се, за да види има ли някой наблизо, и сниши глас: — Там на север.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Забелязал ли си, че дясната ти вежда подскача, когато лъжеш?

— Грешиш, подскача, когато съм гладен.

— Ти и всички останали отново покрихте някаква важна тайна за теб, каквато и да е тя. Имам предвид друга, не фактът, че си женен.

— Фактът, че ще бъда неженен — поправи я той, отвори вратата и й направи път да влезе.

— Да не би да намекваш, че най-после си събрал смелост да подадеш молба за развод?

— За анулиране. Не сме живели достатъчно дълго, за да се нарича брак.

— И тя те е измамила — допълни Джос. — Вярвал си, че се жениш за една жена, а тя се оказва съвсем друга.

Спести му напомнянето, че се е възползвала от бременността си, за да го принуди да се ожени за нея, и после е направила аборт.

— Да — каза той, — но може би трябваше повече да се постарая. Може би трябваше…

— Значи тя се върна при теб, за да види дали не можете да се съберете отново?

— Нещо такова — отговори Люк и взе бирата, която му подаде.

— Е, и получава ли се?

Той се подсмихна накриво.

— Не особено добре. А ти защо още не ми се ядосваш?

— Дядо ти постави условие, че ако говоря с теб, ще ми даде втората част от историята на госпожица Еди.

— Само тази ли е причината?

— Само тази. Както ти е добре известно, пиша книга за госпожица Еди, но не откривам информация. Тези ръкописи са ми необходими.

— И става въпрос само за работа, така ли?

— Да, само за работа — потвърди, но се усмихваше.

— А пък аз си мислех, че искаш да ги прочетеш, защото историята е много романтична.

— Естествено, че се интересувам от живота на госпожица Еди. Винаги съм смятала, че е девствена.

— Защо си си втълпила такава мисъл? Да не би нейният Дейвид да е бил ранен на неподходящото място?

— Не бих могла да й задам такъв въпрос направо, нали? Изми ли си ръцете?

— Не. Това наистина ли е печеното на мама? — попита, миейки си ръцете.

— По нейната рецепта е, но може би е запазила в тайна някоя важна съставка. Сигурно трябваше да пръсна отгоре цветчета от краставична трева.

— Гади ли ти се от кексчета?

Джос завъртя очи.

— Баща ти и Тес обсъждат да отворят пекарна в града. С изискания магазин за облекло на Сара и сладкарницата на Тес Едилин е на път да се превърне в нещо като Манхатън.

— Тази шега не е смешна.

— Може би близначките и Ингрид ще направят някоя фотосесия тук. Ще обират прахта в каросерията на твоята камионетка, издокарани с тоалети от „Армани“. Мизансценът ще бъде страхотен. Защо ме гледаш така?

— Ще престанеш ли да се занимаваш с Ингрид? Достатъчно.

— Не, не е достатъчно. Женен си, докато не бъде написано черно на бяло, че не си.

— Теб засяга ли те? — попита той.

— Не, разбира се, че не — отвърна бързо тя, изваждайки от микровълновата печеното.

— Целувала ли си Рамзи?

— Това никак, ама никак не е твоя работа.

— Имам причина да питам.

— Да, целунах го най-малко хиляда пъти. Наистина върховно изживяване.

Люк се беше облегнал на мивката с бира в ръка. Остави я и се приближи до Джослин, без да промълви дума.

— Нека да взема прибори и…

Сложи ръка под брадичката й, повдигна лицето й към своето и я целуна. Беше лека, нежна целувка, но коленете й се подкосиха.

Когато той се отдръпна, сърцето й туптеше бясно и на нея й се искаше да го прегърне и да продължи в същия дух.

— Сега разбра ли? — попита, отдръпвайки се, без да я докосва.

— Какво дали съм разбрала? — попита тя.

— За теб и мен. Защо дядо ми те покани на обяд, защо Рамзи беше изпратен извън града, защо Ингрид беше принудена да се появи наново.

— С нея ли искаш да останеш?

— Трябва да приключа връзката с нея по закон. А тя сама да се оправя с тузара от Ню Йорк.

— Знаеш ли за него?

— Нима си помисли, че съм толкова загубен, та да повярвам, че се е върнала, защото ме обича? Щом МОУ сложат в ред документите, бракът ще бъде анулиран и тогава предвиждам нещо като „пламенно ухажване“.

— Пламенно, а? — подсмихна се тя. — И как ще започне?

Направи крачка към него.

— Ще започне без всякакви докосвания, докато не престана да бъда женен. И докато не осъзнаеш, че не съм като баща ти.

— Моля?

— Каза, че съм същият като баща ти.

— Знам — изрече, застанала неподвижно, без повече да се накланя към него. — Но…

— Никакво но. Ще започнем отначало. И какъв фантастичен план предлагате с дядо ми, за да ме накара да направя каквото си е наумил.

— Първо, трябва да вземеш уроци по голф — започна тя, като сервира пред него голяма порция печено и зеленчуци.

— Какво? — ужаси се Люк.

— Само няколко. Двайсетина и тогава ще ни даде втората част от историята.

— А твоите задължения какви са?

— Да нравя добро впечатление на твоите безбройни роднини, да накарам градът да повярва, че съм достойна за къщата, която смятат за своя, да издържа сравнението с госпожица Еди, да бъда…

— Добре, добре, схванах идеята. Как успя да стигнеш толкова далеч?

— Какво имаш предвид?

Погледна я с такова страстно желание, че тя пламна.

— Какво става тук? — попита Тес от вратата. — Вземате пример от Сара ли? Внимавайте да не ви се забиват трески и да не се охлузвате.

— Да не би да отгатна какво ти мисля? — попита Люк с много превзет тон.

— Мисли си каквото ти подскаже въображението — отговори, усмихвайки се на Джослин.

— Трябва ли ти кухнята? — попита тя. Люк беше изял половината от порцията си.

— Не, наминах да оставя подарък за вас двамата.

— А кой знае, че сме в моята кухня? — учуди се Джос.

— Всеки, който е видял Люк да се отправя с камиона по пътя за „Едилин“, знае.

— Значи целият град — допълни Люк, но той като че ли го очакваше.

— А подаръкът какъв е? — поинтересува се Джос.

— О, да, бе! — Тес се върна в коридора и донесе кошница за пикник с панделка на дръжката.

— Изненадата от теб и Джим ли е? — попита усмихната Джос.

— Защо пък от нас?

— Защото вие двамата използвате нейната кухня, товарите с разходите Джос, а печалбата остава за теб и моя стиснат баща.

— О, нима — сви рамене Тес. — Не, от доктор Дейв е. — Сложи ръка на облегалката зад Люк. — А как се понасят Джим и неговият тъст? Джим е толкова мил. Не мога да разбера… — Потупа Люк по гърба. — Ти добре ли си?

— Досега никой не е наричал баща му „мил“ — каза Джослин. — Отборът на Люк и майка му са непримирими към милия човечец.

Люк изръмжа:

— Моят дядо…

В следващата секунда Люк и Джослин се спогледаха и очите им станаха огромни, щом осъзнаха кой изпраща кошницата. Изведнъж се хвърлиха върху Тес. Той така бързо стана, че събори стола на земята.

Тес се ококори и хукна към предната врата.

— Кошницата! — развика се Джослин. — Остави я!

Тес я пусна на земята, излезе и затръшна вратата.

Джос и Люк се нахвърлиха върху кошницата и взеха да вадят пакетчета сирене, дълга франзела, кутии със салата. На дъното, прибрани в найлонова торбичка, бяха пожълтелите страници, които Джос видя у доктор Дейв.

С Люк ги грабнаха едновременно и се спогледаха.

— Трябва да бъдем разумни — напомни той.

— Да — съгласи се Джос, но не пускаше ръкописа.

— Храната! Навън! Ти четеш. Аз копая.

— Идеално — каза тя и като държеше торбичката с листовете с едната ръка, с другата прибра пакетчетата и кутиите в кошницата.

Щом всичко беше прибрано, Люк я погледна с присвити очи.

— Пусни го.

— Не, ти го пусни.

— И кога ще завършиш твоята книга? — попита той с тон, като че ли имаше намерение да разговаря цял ден надълго и нашироко, без да пуска своя край на ръкописа.

— Веднага щом го пуснеш, за да чета!

Люк не успя да скрие усмивката си и пусна своя край.

— Добре, но не изчезвай от погледа ми.

— Това лесно ще се уреди — отвърна тя многозначително и Люк се усмихна още по-широко.

Взе кошницата и като минаваха през кухнята взе и чинията с печеното на майка си, което не беше изял.

След десет минути седяха на ливадата, храната беше пръсната около тях. Люк се беше настанил от едната страна на одеялото, което дядо му предвидливо беше сложил в кошницата, и се хранеше, а Джос с благоговение разтвори пожълтелите страници.

— Готов ли си? — попита тя.

Той кимна.

— Престани да говориш и чети!

И тя започна.