Джуд Деверо
Цвят на лавандула (2)

Първа глава

Джослин се погледна в хотелското огледало. „Ето — помисли си, — моментът настъпи.“ Инстинктът я подтикваше да си облече отново нощницата и да скочи в леглото. Зачуди се какво ли дават през деня по филмовия канал? В този хотел имаше ли такъв канал? Може би трябваше да си потърси друг, където имаше НВО.

Пое дълбоко дъх, хвърли още един поглед към огледалото и изпъна рамене. Какво щеше да каже госпожица Еди, ако я видеше отпусната като дрипа? Щом се сети за нея и очите й се напълниха със сълзи. Изминаха четири месеца от погребението, а нейната приятелка й липсваше толкова много, че понякога не знаеше как да се държи. Всеки ден посягаше да й се обади, за да й разкаже нещо, което се е случило, и всеки ден откриваше наново, че вече я няма.

— Мога да се справя — промълви Джос, гледайки се в огледалото. — Наистина, ама съвсем наистина мога да се справя.

Беше облечена консервативно — с пола и изгладена бяла поплинена блуза, точно както госпожица Еди я бе научила. Прибра назад с панделка дългата си до раменете тъмноруса коса и се гримира съвсем пестеливо. За града Едилин в щата Вирджиния знаеше само, че госпожица Еди е израснала там, така че не можеше да се появи с джинси и тениска и да скандализира местните жители.

Взе ключовете си, стисна дръжката на големия черен куфар и го затъркаля към вратата. Тази вечер щеше да спи в своята собствена къща. Никога не беше чувала за нея, какво оставаше да я е виждала, преди адвокатът да й съобщи, че я наследява и е нейна.

Едва преди няколко дни посети кантората на адвоката в Бока Ратън във Флорида, цялата в черно и с перлите, които госпожица Еди й беше подарила. Изминаха месеци от погребението на госпожица Еди, но тя се бе разпоредила завещанието й да бъде прочетено на първия ден от първия месец май след смъртта й. Ако беше починала на първи юни, това означаваше, че ще трябва да се чака единайсет месеца. Но тя умря в съня си навръх Нова година, така че Джослин имаше време да скърби, преди да се изправи пред изпитанието да чуе завещанието.

До нея седеше баща й, следваха съпругата му и „довлечените“ — Белинда и Ашли, известни вече като Бел и Аш. Благодарение на неуморните усилия на тяхната майка те станаха модели, а медиите прегърнаха идеята за двойния образ. През изминалите десет години постоянно се появяваха по кориците на най-известните списания. Пътуваха по света и дефилираха по подиумите с дрехите на всеки дизайнер. Като минаваха през някой мол, ученичките ги преследваха, зяпнали с благоговение, а мъжете от всяка възраст се заплесваха похотливо по тях.

Но въпреки тяхната слава според Джослин те не се бяха променили. Като деца близначките обичаха да правят бели и после да я набеждават пред майка си. Луиза поглеждаше свирепо заварената дъщеря и казваше: „Ще видиш, като си дойде баща ти!“. Но когато Гари Минтън се връщаше, само поклащаше глава и правеше всичко възможно да не се намесва. Неговият възглед за живота беше да си прекарва добре времето, а не да бъде рефер на дъщерите си. Беше се оттеглил от работата си в автосервиза и жена му и двете доведени дъщери го последваха. Джослин щеше да си тръгне и да отиде при госпожица Еди.

— Е, какво ти е оставила дъртата вещица? — попита Бел, протягайки дългия си врат, за да погледне Джослин през редицата столове.

Джос различаваше лесно близначките. Бел беше по-умната от двете, лидерът, докато Аш бе по-мълчалива и правеше, каквото й нареди сестра й. И тъй като това обикновено означаваше да каже нещо гадно, за да предизвика смях, Аш често се затваряше.

— Своята любов — отвърна, без да поглежда доведената си сестра. В момента Бел имаше трети съпруг и майка й намекваше, че бракът не вървял. „Горкото ми момиченце — говореше тя. — Тези мъже! Не могат да разберат сладкото ми детенце.“

„Не разбират защо тя смята, че може да върти любовни афери, след като е омъжена“ — промърморваше Джос. „Какво мърмориш? — питаше остро Луиза, а в подтекст сякаш казваше: — Ще видиш, като си дойде баща ти.“

Жената изглежда не можеше да разбере, че нейните „момиченца“ ще станат по на трийсет тази година и техните петнайсет минути слава са отминали. Само преди седмица Джос прочете, че две осемнайсетгодишни момичета са „новите Бел и Аш“.

Не завиждаше на „довлечените“ за тяхната слава или пари, които те явно бяха похарчили вече. За нея те си останаха същите — винаги в лошо настроение, ревниви към всеки човек, презиращи нещастниците, които не се споменават всяка седмица в клюкарските хроники. Като малки завиждаха безумно на Джослин, че прекарва толкова много време в „къщата на онази побъркана, богата дъртачка“. Отказваха да повярват, че госпожица Еди не й дава всяка седмица по един чувал, натъпкан с пари. „Щом нищо не ти дава, защо ходиш при нея?“

„Защото я харесвам! — повтаряше Джос. — Не! Аз я обичам.“

„Аха!“ — възкликваха с тон, с който намекваха, че знаят всичко.

Тя затръшваше вратата на своята спалня под носовете им или ги дразнеше още повече, като отиваше при госпожица Еди.

Но сега госпожица Еди беше мъртва, а Джослин беше повикана за отваряне на завещанието. Адвокатът, който изглеждаше по-стар от госпожица Еди, влезе през една странична врата и като че ли се стъписа при вида на петима души.

— Казаха ми само госпожица Джослин да присъства — погледна я той, а после баща й, като че ли искаше обяснение.

— Аз, ами… — започна Гари Минтън. Годините се бяха оказали благосклонни към него и той още беше хубав мъж. С черната коса, прошарена само на слепоочията, и черните вежди изглеждаше много по-млад, отколкото беше в действителност.

— И ние се интересуваме — обади се жена му. Сякаш годините, които бяха подминали лицето на Гари, бяха гравирали нейното. Слънцето, цигарите и вятърът бяха съсипали кожата й и тя приличаше на изсушена мумия.

— Но вие нямате нищо против да присъстваме, нали? — попита Бел адвоката с мъркащ глас. Двете близначки бяха облечени с микроскопични миниполички и протягаха прословутите си дълги крака почти до бюрото му. Блузките им бяха разкопчани почти до пъповете.

Господин Джонсън ги погледна над половинките си очила и леко се намръщи. Като че ли искаше да им каже да се облекат. После пак погледна Джослин, отбеляза черния й костюм, колосаната бяла риза, перлите на врата й и се подсмихна.

— Ако госпожица Джослин разреши, можете да останете.

— О, да, бе, да! — проговори Аш. — Госпожица Джослин. Госпожица колежанката Джослин. Ще ни прочетеш ли книжка?

— Няма да е зле някой да ви прочете — обади се Джослин, без да откъсва очи от адвоката. — Нека да останат. И без друго ще разберат.

— Добре тогава. — Погледна документите. — По същество Едилин Харкорт оставя на вас, Джослин Минтън, всичко.

— И колко е това всичко? — попита незабавно Бел.

Господин Джонсън се обърна към нея:

— В задълженията ми не влиза да казвам нищо повече. Зависи от госпожица Джослин. А сега ме извинете, но имам работа. — Взе една кафява, свързана с канап папка, и я подаде през бюрото на Джослин. — Всички сведения са тук и можете да прегледате документите, когато ви е удобно.

Той стоеше прав и тя също стана.

— Благодаря — каза тя и взе папката. — Ще ги прочета по-късно.

— Позволявам си да ви посъветвам да ги прочетете, когато сте сама. Едилин ви е написала някои неща, които са предназначени само за вас.

— Всичко за нея ли? — попита Аш, когато най-после осъзна какво бе казано. — Ами ние? Постоянно посещавахме бабичката.

На сбръчканото лице на господин Джонсън се мерна нещо като усмивка.

— Как можах да забравя! — Извади ключове от джоба си и отвори чекмеджето на бюрото. — Тя остави това за вас.

Подаде им две малки торбички от синя коприна, чието съдържание като че ли беше бижута.

— Охо! — подвикнаха в един глас Бел и Аш. — За нас ли? Колко очарователно! Наистина не очаквахме нищо.

С привикнали към фотографиране светнали лица развързаха торбичките и погледнаха смаяни адвоката.

— Какво е това?

Аш изтърси съдържанието на дланта си. Появиха се около двайсетина малки черни камъчета, някои изрязани като смарагди, други с кръгла форма като диаманти.

— Какви са тези камъни? Никога не съм виждала такива.

— Дали не са черни диаманти? — попита Бел.

— В известен смисъл, да — каза господин Джонсън и после все така усмихнат се запъти към вратата, но когато сложи ръка на бравата, се спря, обърна се едва-едва и намигна на Джослин. След това излезе.

На нея не й бе лесно да остане сериозна. „Черните диаманти“, които госпожица Еди беше завещала на доведените й сестри, представляваха най-обикновени каменни въглища.

Не продума, докато излизаха от кантората. По пътя към къщи седеше на задната седалка в колата и слушаше Бел и Аш, които поднасяха бучиците въглища към светлината и се превъзнасяха колко били красиви и какви бижута щели да си направят.

Джос погледна през стъклото, за да скрие усмивката си. Шегата, която бе погодила госпожица Еди на нейните ревниви и алчни сестри, я накара да почувства с болезнен копнеж липсата на приятелката си. Госпожица Еди й беше едновременно майка, баба, приятелка и наставница.

Джос вдигна поглед и видя, че баща й я гледа смръщено в огледалото за обратно виждане. Той естествено знаеше какви са „камъните“ и беше ужасен от реакцията на близначките, когато открият истината. Но не я интересуваше. Беше си подредила работите така, че да бъде далеч, много преди да открият какво представляват черните камъни. Беше си подредила куфарите на задната седалка на своята кола. Щом се върнеха, щеше да потегли към университета, където работеше.

Едва когато пристигна в университетския комплекс и се затвори в своя миниатюрен апартамент, отвори папката със завещанието на госпожица Еди.

Опита се да бъде хладнокръвна, но нищо не можеше да я подготви за плика, надписан с любимия почерк.

„За моята Джослин“ — пишеше на плика.

Отвори го с треперещи ръце, извади писмото и започна да чете:

„Моя скъпа, скъпа Джослин,

Обещавам ти, че няма да бъда сълзливо-сантиментална. Не зная дали са минали дни или месеци, преди да се отвори моето завещание, но като познавам нежното ти сърце, сигурно още тъгуваш. До болка ми е известно какво означава да изгубиш хората, които обичаш. Стоях и гледах как любимите ми същества си отиват. Аз останах най-последна.

А сега за работата. Къщата в Бока не е моя, както и повечето мебели. Сигурна съм, че обзавеждането вече е преместено и дадено за разпродажба. Но не се притеснявай, скъпа моя, най-хубавите от моите вещи, а това означава всичко, което бях взела от имението «Едилин», ще бъдат върнати там, откъдето са дошли“.

Джослин остави писмото.

— Имението „Едилин“ ли? — произнесе на глас. Никога не беше чувала за него. След първоначалното смущение се почувства предадена. Беше прекарала почти целия си живот с госпожица Еди, бяха пътували заедно, беше се запознала с много хора от нейното минало и беше слушала стотици истории за работата й с доктор Бренър. Но госпожица Еди никога не бе споменавала имението „Едилин“. Сигурно имаше голямо значение, след като беше наречено на името на госпожица Еди… или тя носеше неговото име.

Джослин продължи да чете.

„Зная, скъпа, че си гневна и обидена. Представям си как се мръщиш. Разказах ти много за моя живот, но никога не споменах град Едилин в щата Вирджиния. Както се досещаш от рядко срещаното име, градът е «принадлежал» на рода ми… или поне ние така смятаме. Преди векове моят прародител пристигнал от Шотландия с елегантна съпруга и фургон, пълен със злато. Купил хиляда акра земя в околностите на Уилямсбърг, положил основите на град и го нарекъл на своята млада жена. В моето семейство се разказва легенда, според която тя е имала много по-високо обществено положение от него, и когато баща й не дал разрешението си да се омъжи за слуга в конюшните, той грабнал момичето и повечето пари и избягал. Никой никога не разбрал похитена ли е била или е тръгнала доброволно.

Сигурна съм, че истината не е толкова романтична, но Ангъс Харкорт построил грамадната къща около 1770 година и семейството ми е живяло там, докато аз не прекъснах традицията. Моят баща остави къщата само на мен, понеже брат ми Бъртранд не умееше да се оправя с парите. Ако има десет цента, ще се хвърли да купува нещо, което струва четвърт долар.

Израснах сигурна, че ще живея в имението «Едилин» с Дейвид Олдридж, за когото бях сгодена, и че ще имам щастливо семейство. Но, уви, съдбата намира начин да промени житейския ни път. В случая беше войната, която преобърна живота ни. Когато напуснах Едилин, оставих брат си да живее в къщата, но го следях стриктно. Бъртранд почина много отдавна и къщата от години е необитаема.

Скъпа Джослин, завещавам ти къща, за която никога не си чувала, в град, който много старателно не споменавах.“

Джослин остави писмото и се замисли. Къща, построена през 1770 година! При това в околностите на красивия Уилямсбърг! Огледа своя мрачен малък апартамент. Беше най-хубавият, който можеше да си позволи със своята незначителна заплата. А цяла къща! На всичкото отгоре старинна!

Продължи да чете.

„Има още нещо, което искам да ти кажа. Спомни си колко ме биваше да познавам в църквата кой с кого си подхожда и на кого му остават само шест месеца. Ако си спомняш, винаги излизах права. Сигурна съм, че ще си спомниш как се научих от опит да не се меся в личния ти живот, след като порасна достатъчно. Но сега вече не мога да виждам твоето възмущение, затова ще ти кажа нещо. Идеалният мъж за теб живее в Едилин. Внук е на мои приятели, с които учих в университета — Алекс и Лизи Макдауъл. Те са покойници, но внукът им прилича толкова много на Алекс, че за мен той никога не остаря. При едно от моите пътувания до Едилин — да, скъпа, ходих там тайно — казах на Алекс и той много се смя. Беше хубаво да го видя как се смее отново, след като имаше време, когато нищо не можеше да го развесели. Очаквам да се срещна с тях на едно по-добро място.“

Джослин вдигна поглед. Съпруг за нея ли? Тази идея предизвика у нея желание и да се смее, и да плаче. Госпожица Еди два пъти се беше опитвала да я сватосва с ергени от църквата, но и двата пъти се стигна само до вечеря. Те бяха отегчителни и тя се съмняваше дали някога им е хрумвала свежа мисъл. Не изтъкна причини защо им отказва, но госпожица Еди беше наясно.

„Пиенето на бира не е олимпийски спорт“ — беше казала тихо и си беше отишла. Лицето на Джос пламна. Две седмици преди това госпожица Еди беше минала с колата си покрай къщата на Джослин, а в това време тя стоеше отвън с двама младежи на мотоциклети и надигаше кутийка бира. Въпреки всичко Джос обичаше бира и понякога начинът на живот на нейното семейство я привличаше.

— Също като майка ми — каза на глас и пак се зачете:

„Името му е Рамзи Макдауъл и е адвокат. Но те уверявам, че професията не е единственото му предимство. Последната ми молба е да дадеш на младия момък възможност да ти покаже, че е тъкмо за теб. И помни: аз никога не греша за тези неща.

Колкото до къщата, има мебели, но не много, а в крилата има едни обитателки — две млади жени от семейства, с които съм близка от много години. Сара е израснала в Едилин, така че ще ти помага да намериш всичко, което ти е необходимо. Тес е нова в областта, но познавах баба й по-добре, отколкото ми се иска.

Това е, скъпа моя. Зная, че ще постъпиш по най-добрия начин с онова, което ти оставям. Извини ме, че моята икономка няма да бъде там, но тя, горкичката, е по-стара и от мен. Имам градинар, който също ще бъде на твое разположение.

Пожелавам ти цялото щастие на света и те моля да помниш, че ще бдя над теб всяка минута от твоя живот“.

Цяла вечер се мъчи да се съвземе от прочетеното. Прозвуча й като че ли госпожица Еди беше с нея в стаята. Спа с писмото в ръка.

На другата сутрин мислеше за онова, което научи през последните двайсет и четири часа, и не можеше да се концентрира. Работата й като асистентка беше станала неудобна, защото цяла година се среща с един от асистентите. Когато работеха заедно, той я гледаше свирепо през масата и на нея й бе неприятно.

Мъжът беше третият по ред от групата идеални за нея, но в края на краищата тя отказа да се среща с когото и да е от тях. Джослин знаеше, че вината е на госпожица Еди. Беше й разказвала за мъжа, когото обичала и който загинал във Втората световна война — една истинска любов и точно такава търсеше Джослин.

— Остана само мой — казваше възрастната жена с тон, който се появяваше само когато говореше за него. Притежаваше една-единствена негова снимка, на която беше с униформа и беше поставена в сгъваема рамка с две отделения. Държеше я до леглото си. Мъжът беше изключително красив, с тъмноруса коса и волева брадичка. Рамката беше елипсовидна и от другата й страна имаше снимка на госпожица Еди във военна униформа. Беше безумно млада и хубава. Под снимката на Дейвид имаше кичурче коса, оплетено от нейната черна и неговата руса. Госпожица Еди имаше навика да взима снимката, промълвявайки „Дейвид“, след което очите й ставаха безжизнени.

През годините Джос я беше притискала да й разкаже подробности, но тя винаги отговаряше, че за военните години не й се говори. Получила тежки житейски уроци и още носела белезите им.

Но най-накрая Джослин откри нещо за него. Казвал се Дейвид Олдридж, били сгодени и трябвало да се оженят в Едилин. Смъртта на Дейвид във войната сложила край на намеренията.

— Нищо чудно, че не понасяше да се споменава Едилин — прошепна Джослин.

За нея любовта на госпожица Еди към този мъж се превърна в легенда. Символизираше любовта, която тя търсеше. Но до този момент не я бе открила. Госпожица Еди никога не разбра, но Джос на два пъти живя с гаджета и се чувстваше щастлива. Беше хубаво, когато се прибира, някой да я чака вкъщи, да му разкаже как е минал денят й и да се посмеят за разни случки. Но щом мъжете започнеха да говорят за брачни халки, ипотеки и бебета, Джослин побягваше. Не разбираше какво липсва в тези връзки, но наистина липсваше нещо и нямаше да отстъпи, докато не го намереше.

И ето че госпожица Еди й завеща начин да промени живота си. Същата вечер прегледа документите, прочете ги внимателно и взе ключа, който беше в пакета. Правните въпроси бяха предоставени изцяло на фирмата „Макдауъл, Олдридж и Уелш“ от град Едилин в щата Вирджиния.

Като стигна до името Олдридж, се замисли за миг, преди да продължи. Дали родственици на любимия на госпожица Еди не живееха още там?

При документите имаше писмо, в което пишеше, че когато пристигне в Едилин, трябва да се отбие в кантората, за да я осведомят за финансите. Писмото беше подписано от Рамзи Макдауъл.

Джослин поклати глава, загледана в писмата на госпожица Еди.

— Никога не се отказваш, нали?

Но тя наистина винаги излизаше права за влюбените в църквата. Много пъти Джослин я беше улавяла да заглежда някоя двойка, която никак не се интересуваше от проповедта на пастора. След това й прошепваше: „Истинска любов“, което се случваше много рядко. „Чиста проба секс“ произнесе се веднъж и Джос се разсмя. И в двата случая се оказа права.

— Рамзи Макдауъл — промълви Джослин. В писмото беше записал телефонния си номер. Часът беше едва седем. Взе импулсивно мобилния си телефон, набра номера и на третото позвъняване той се обади:

— Ало?

Гласът му беше приятен, дълбок и спокоен. „Като шоколад е“ — помисли си тя.

— Господин Макдауъл ли е?

— Да, но Макдауъл-син, де да бях бащата. С госпожица Минтън ли разговарям?

Тя се поколеба. Как разбра?

— Ясновидец ли сте?

— Че как иначе — каза той. — Знаете какви сме ние адвокатите. Трябва да се пазим. Възнамерявате ли скоро да дойдете?

— Не съм решила още — отвърна Джос, като се позасмя на чувството му за хумор. — Не бях чувала за Едилин, преди да прочета името на града в завещанието, така че съм още доста объркана.

— Никога не сте чували за нас ли? Ще видите, че живеем в най-големия малък град във Вирджиния. А дали не беше най-малкият голям град? Все забравям какво говори нашият кмет. Питайте ме за всичко и ще ви отговоря. О! Почакайте! Трябва да сменя памперса. Готово, смених го. А сега какво да ви разкажа за нас?

— Памперс ли? Да не сте женен?

Изненадата й беше толкова излишно красноречива и когато той се поколеба, преди да отговори, тя направи гримаса.

— Става въпрос за племенника ми. Имам много плодовита сестра, която ги изстрелва като пуканки на печка. Току-що ми се изплези и после бебето взе да рита. Онова, което е в нея. А на хълбока си подпира трето. Извинете ме, госпожице Минтън, но се налага да се преместя в другата стая, иначе сестра ми ще хвърли нещо по мен.

Джослин се усмихваше и докато чакаше, чу стъпки, после затваряне на врата и най-накрая настъпи тишина.

— Ето ме. Преместих се в стаята, която минава за библиотека у нас, и съм изцяло ваш. Фигуративно казано, разбира се. А сега ми кажете какво мога да направя за вас.

— Наистина не зная. Не знаех, че госпожица Еди притежава къща, още повече град.

— Всъщност е трябвало да ни освободи през 1864…

— И трета — поправи го тя, преди да помисли, и й се щеше да не си беше отваряла устата. — Съжалявам, какво разказвахте?

— Я да видим… 1863. Декларацията за освобождаване на робите. А датата спомняте ли си?

— Първи януари — отговори предпазливо, без да е сигурна дали ще й бъде лепнат етикет на многознайница или нещо още по-лошо.

— 1 януари 1863. Да, госпожице Минтън, ясно е, че с вас ще се разбираме много добре. — Тонът му се промени и от закачлив стана по-сериозен: — Какво да ви разкажа?

— Не зная откъде да започна. Разкажете ми за къщата, за града, за хората. Всичко.

— Ще отнеме много време, разговорът не е за телефон. Предлагам, когато дойдете тук, в Едилин, да седнем и да поговорим лично. Какво ще кажете да вечеряме заедно и да обсъждаме надълго и нашироко историите? Да се уговорим ли за следващата събота в осем?

Тя въздъхна дълбоко. Падаше се точно след осем дни.

— Не мога да преценя дали ще успея да дойда до тогава.

— Да ви изпратя ли кола?

— О, не, не е необходимо. Аз имам кола. А как ще поправям покрива? — изтърси най-неочаквано.

— Практична жена — каза Рамзи. — Това ми харесва. Нямам право да съобщавам точния размер на сумата, която ви е завещала госпожица Еди, но ви уверявам, че ще можете да поддържате покрива във великолепно състояние.

Тази новина предизвика у нея желание да се засмее. Притесняваше се от перспективата да носи отговорност за една много стара къща, без средства да покрива разноските.

— Госпожице Минтън, защо се колебаете? Прекрасният град Едилин ви очаква, плюс великолепна старинна къща, а Уилямсбърг е само на крачка. Какво повече искате?

Тъкмо щеше да отговори „време“, но се спря. Внезапно изживя един от онези моменти, които рядко се случваха на човек. За част от секундата прозря бъдещето си. Щеше да промени живота си. От смъртта на госпожица Еди всекидневието й се нижеше еднообразно както преди. Имаше същата работа, която вече не харесваше, същия установен ред, същия скапан, мрачен апартамент. Приятелите й я гледаха с тъга, понеже вече нямаше гадже. Даже си шушукаха да й организират среща с непознат. Истинската разлика в живота на Джослин беше, че приятелката й я нямаше. Сега „у дома“ беше в къщата на баща й с моторите отвън, с автомобилните състезания по телевизията вътре и със състрадателния поглед на нейната мащеха: „Горката Джослин, няма си нищо и никого“.

Беше петък и от утре напускаше работа, после й трябваха няколко дни да уреди разни неща, като например да спре водата и…

— Да ви изпратя ли пари? — попита той, явно подвеждайки се по мълчанието й, че пресмята разходите. — Не, така не става, понеже ще се наложи да ми изпратите номера на банковата си сметка. В края на краищата аз съм…

— Адвокат ли?

— Точно така. Изметта на света. С години учим как да скубем хората. Какво ще кажете да ви изпратя чек?

— Имам достатъчно, за да се справя. Просто промяната е много драстична.

— Щом знаете датата на Декларацията за освобождаване на робите, значи обичате историята. Как тогава се сдържате да не видите къща, построена през осемнайсети век? Никъде не е заградено с кадифени въжета. Можете да я обикаляте и да разглеждате колкото си искате. Знаете ли, че неотдавна конюшнята беше построена наново? Има още недокосната от времето винарска изба. И вярвам, че таванът е пълен с едновремешни дрехи и дневници.

— Господин Макдауъл, мисля, че сте сбъркали призванието си. Би трябвало да обикаляте с фургон по градове и села и да продавате змийска мас.

— Не, не змийска мас. Продавам златния еликсир на госпожица Еди. Прави се от небесната дъга и златен прашец от торбичка на гном. Лекува всякакви душевни неразположения. Имате ли си гадже?

— И как ще му подейства еликсирът? — усмихна се тя.

— Най-сериозно питам дали си имате гадже.

— Не и след като ми предложи да се оженим, и аз избягах пищейки.

— Ах!

Джос съжали за коментара.

— Всъщност не беше точно така. Аз не съм против женитбите, но…

— Не е необходимо да ми обяснявате. Последното ми гадже ме заведе в един бижутерски магазин и се наложи да ме отведат с линейка.

— Сродна душа.

— Нещо подобно. Какво решихте за вечерята?

— Може би още не сте резервирали маса — отговори предпазливо тя. — Ами ако не успея да дойда навреме?

— Кой говори за ресторант? Представям си вино и спагети, сервирани върху покривка на пода във вашата нова къща от осемнайсети век. На свещи. С ягоди, глазирани с топъл шоколадов мус за десерт.

— Боже мой! — учуди се тя. — Упорит сте, нали?

— Надявам се. Харесват ми момичета, които познават историята. Освен това ми харесва онази ваша снимка, която ми изпрати госпожица Еди миналата година. Пазите ли още този червен бански костюм? Защо не оставим това префърцунено „вие“?

Джослин не можа да сдържи смеха си.

— Да, разбира се. Разпрати същата на половината мъже от нашата църква. Когато навърших двайсет и шест и още не бях омъжена, изплаших се, че ще закачи по дърветата обяви с моя телефонен номер.

— И кога е правена тази снимка? — попита предпазливо той и Джос едва ли не чу неизречения въпрос: „Преди колко рождени дни?“.

— Всъщност доста отдавна — подразни го тя. — Какво стана, ще се срещнем ли в края на седмицата?

— Ще те чакам — отговори той, но тонът му не беше вече толкова жизнерадостен.

Джослин затвори телефона и започна да изрежда наум списък, чиято първа точка беше: „Да ходя на гимнастика всеки ден тази седмица“. Снимката, на която носеше бански костюм, беше правена миналото лято, но не знаеше какво се бе случило под дрехите й през зимата.

„Значи този е Рамзи Макдауъл“ — помисли си тя, като започна да преглежда тоалетите си в гардеробната. Утре ще се отбие в кабинета на своя професор и ще подаде оставката си. Той нямаше да се разтревожи; за всяко място в университета се състезаваха по четирима кандидати.

Престана да се занимава с полите, панталоните и блузите и се замисли. Може би щеше да напише книга, например история на град Едилин. Ще започне с шотландеца, който откраднал от господаря си златото и неговата красива дъщеря, после избягал в нецивилизованата страна Америка. Какъв е бил Едилин през 1770 година? И какво представляваше сега?

След десет минути откри в интернет града. Историята беше почти същата, както я бе написала госпожица Еди. Основан от шотландец на име Ангъс Харкорт, който построил грамадна къща за своята хубава жена и засял много акри с най-различни култури. Но съпругата му Едилин била самотна и скучаела, затова се заела да направи план на градчето, като предвидила площи за осем малки парка. В центъра на града засадила дъбово дърво от жълъд, донесен от имението на баща й. През вековете дървото било пресаждано три пъти, винаги с жълъд от самото дърво.

Джослин прочете още, че през 1950 година нейната госпожица Едилин Харкорт започнала съдебна битка, продължила четири години, когато щатът Вирджиния се опитал да изгони жителите, тъй като пет хиляди акра земя от околностите били обявени за природен резерват. „Понеже госпожица Еди, както всички я наричат — четеше Джос, — спечели битката, градчето Едилин съществува и днес. Не е разрешено да се строят нови къщи, а съществуващите се пазят и поддържат в първоначалния им вид, така че като попадне там човек, като че ли се връща във времето.

В града има изискани магазини, които привличат туристите от Уилямсбърг, а перлата в короната е имението «Едилин», чиято къща е построена от Ангъс Харкорт през 1770 година, но посетители там не се допускат.“

— И слава богу — промърмори Джослин и се приближи до екрана да разгледа фотографиите. Стори й се, че на една от хубавите бели къщи има табела. Не беше ли кантората на Рамзи? В същата къща ли живееше? Попита я дали си има гадже, а той имаше ли си?

Кликна на иконката с надпис „Имението Едилин“ и изображението изпълни екрана. Джослин го загледа с широко отворени очи. Керемиденочервената фасада беше напълно симетрична — два етажа с по пет широки прозореца. От двете страни на къщата имаше по едно крило със самостоятелни малки веранди.

— Сигурно в тях живеят моите наемателки — продума възхитена, че тя притежава сега тази великолепна старинна къща.

След пет минути се развихри като хала в гардеробната. Трябваше да изхвърли дрехите, които не носеше, и да види какво остава. Петнайсет минути по-късно огледа почти празната гардеробна и си каза: „Отивам на пазар“.

През следващите няколко дни се побърка от тичане, за да се подготви да отпътува към своя съвсем нов живот.

И ето я в Уилямсбърг, а часът е единайсет преди обяд. Събота сутрин е, сметката в хотела е платена, всичко, което притежаваше, беше натъпкано в нейния миникупър и за пръв път щеше да види „своята къща“. Не знаеше на кой свят се намира и какво изпитва — опиянение или смъртна уплаха. Нов град, дори в нов щат, съвсем нови хора… с един, от които имаше нещо като среща тази вечер.

— Можеш — каза си отново и отвори вратата на хотела.