Джуд Деверо
Цвят на лавандула (19)

Осемнайсета глава

— Виж ти — промълви Джослин, като свърши да чете. Междувременно с Люк бяха изяли всичко от кошницата, а Люк — и голяма порция печено. — Как ти прозвуча, не е потресаващо начало на голяма любов, нали?

— На мен ми прозвуча идеално — отвърна той. Беше се излегнал с ръце зад тила. — Какво друго искаш?

— Не зная, духовна хармония. Представях си как госпожица Еди и нейният Дейвид се поглеждат и се влюбват. На секундата. Мислех си, че са излезли на вечеря, че са разговаряли и са открили колко много си подхождат. А този мъж…

— Този мъж какво?

— Никак не й подхожда. Как да се изразя, без да ме помислиш за снобка. Той не й е от категорията. Тя е много образована, има дълго родословие и ами, обществено положение, а той е…

— Какъв? Като градинаря и господарката на имението ли?

— Пак ли ще се нахвърлиш върху мен?

— Бих искал — каза меко и я измери с поглед.

Тя не се сдържа и се премести към него, но той се претърколи и се изправи.

— Нещо в цялата история ме притеснява.

— Какво?

— Не знам и се чудя. Чичо Алекс и госпожица Еди, ти се запознаваш с госпожица Еди, всичко ме кара да се замислям. Постоянно ми се въртят в главата тези случайности и все ми се струва, че пропускаме нещо.

— Не виждам никаква мистерия — каза Джос. — Моите баба и дядо и Александър Макдауъл са били приятели, затова е купил къща в Бока Ратън, и затова госпожица Еди се е преместила да живее там.

— На пръв поглед е така — съгласи се Люк, — но все пак е странно. Александър Макдауъл не се сприятеляваше. Вечно беше кисел и обичаше само работата си. Да не забравяме и Едилин. Всеки знае всичко. Последния път като играхме голф с дядо, го попитах как чичо Алекс се е запознал с баба ти и дядо ти и той каза, че във всички случаи Алекс рядко пътувал извън града.

— Ами през Втората световна война? — попита Джос. — Дядо ми е произвеждал каски и е пътувал до Европа няколко пъти. Може би тогава са се запознали.

— Чичо Алекс не е участвал във войната. Имал е някакъв недъг и не бил мобилизиран, останал в Щатите и се занимавал с финанси.

— Банкер ли е бил? — попита Джос, но той не й отговори и започна да копае усилено.

Тя събра нещата от пикника в кошницата и най-отгоре сложи скъпоценния ръкопис.

— Отивам да го препиша.

— Компютърът върви ли с батерии? — поинтересува се Люк.

— Ами да… — Усмихна се. — Ще го донеса тук. — Като се изправи, забеляза в каросерията на камионетката кашон с растения. — Какво е това?

— Растения, които откопах оттук-оттам. Наоколо е имало добре гледани градини и някои от насажденията не са се изгубили.

На нея всички й приличаха на бурени.

— Щом си обикалял, за да търсиш растения, значи ги познаваш и си наясно как да ги закопаеш, без да ги унищожи.

— Да — отвърна той и изглеждаше развеселен от въпроса й.

— След няколко минути се връщам — усмихна се тя, но той така съсредоточено копаеше и като че ли не й обърна внимание.

Щом Джослин влезе вътре, Люк на секундата сграбчи мобилния телефон и набра дядо си.

— Хей! Люк! — обади се доктор Дейв. — Току-що улучих дупка.

— Моите поздравления — избъбри набързо внукът. — Имаш ли нещо против да дойда тази вечер? Искам да обсъдя нещо с теб.

— Моята лъжа пред Джослин, че във втората част е описана катастрофата ли?

— Не, не ми е споменавала тази лъжа. За друго става въпрос. Кой знае най-добре с какво се е занимавал чичо Алекс?

— Съпругата му.

— А някой жив?

— Сигурно аз.

— Чичо Алекс оставил ли е дневници?

— Дневниците са направени от хартия, а хартията струва пари — отбеляза дядо му. — Защо не дойдеш сега? Ще изиграем няколко тура и ще говорим.

— Колкото и да ми се иска, не мога, защото Джослин всеки момент ще донесе компютъра и ще преписва разказа, а аз ще копая.

— Хубаво. Харесва ми.

— И на мен — каза Люк. — Ще затварям. Тя идва.

— Значи каквото и да говорим довечера, е тайна за нея.

— Като я прибавиш към онази, които си й казал за мен, тайните ти ще станат внушителни.

Доктор Дейв се разсмя и той затвори телефона.

— Намръщен си — забеляза Джос. — Не разговаря ли с приятел?

— Говорих само с дядо. Ние постоянно спорим.

— Дядо ти, с когото никой не се е разбирал, е бил най-добрият ти другар, а обичаният от всички доктор Дейв те ядосва.

— Правилно си схванала.

— Е, ти ли си виновен или те?

— Те.

— И защо ли знаех отговора на въпроса, преди да го задам? — засмя се тя, седна на земята и отвори лаптопа.

— Бързо ли пишеш?

— Много бързо, после два часа оправям печатните грешки. А ти? Бързо ли печаташ?

Измери я с един от онези свои погледи, които намекваха колко е смешна, после пак заби очи в пръстта.

— За какво ще си говорите с дядо ти?

— Нищо особено. Кани ме на вечеря.

— О, колко хубаво — взря се в него тя, но той продължи да копае, без да я поглежда. — Не се запознах с баба ти.

— Нима?

— Тя мила ли е?

— Много мила.

— Представям си я съвсем различна от госпожица Еди.

— Различна е, но пък аз само веднъж съм се срещал с госпожица Еди.

— Така ли? — учуди се Джослин. — Мислех си, че я познаваш по-добре. След като дядо ти е предпочел друга жена пред нея, предполагах, че си бил любопитен каква е госпожица Еди. Аз щях да…

Люк престана да копае.

— Не мога да те поканя — каза сприхаво. — Ще говоря по работа с дядо и няма да бъде удобно.

— Но, разбира се — продължи тя, — в никакъв случай не намеквам да ме вземеш със себе си. Никога не съм си позволявала да се самопоканя в нечий дом. Само се интересувам от твоите баба и дядо. Познавам добре баща ти, майка ти беше толкова внимателна с мен, а пък дядо ти беше направо забележителен. Казах ли ти, че беше купил шоколадова торта специално за нас? Той…

— Седем! — едва не кресна Люк. — Ще те взема в седем. Сега ще ме оставиш ли намира?

— С най-голямо удоволствие — отвърна и наведе глава, за да не я види как се усмихва. Наистина много й бе липсвал.

* * *

— Знаеш ли за какво си говорят? — попита Мери-Алис Джослин, понеже след десерта Люк и дядо му изчезнаха в кабинета и още бяха там.

Беше очарована от жената, която се беше омъжила за бившия годеник на госпожица Еди. За Джослин по-прекрасна от госпожица Еди нямаше, но почувства привличането между доктор Дейв и съпругата му. Тя беше нежна и любяща и като че ли живееше само за да достави удоволствие на съпруга си и на внука си. Докато вечеряха, постоянно се грижеше на никого нищо да не липсва.

И на външен вид беше пълна противоположност на госпожица Еди. Беше нисичка, закръглена и топла, а госпожица Еди — висока, слаба и елегантна. Госпожица Еди и в домашна обстановка носеше перли, докато Мери-Алис едва ли щеше да се чувства удобно с друга дреха, освен с пуловер.

— Нямам представа — отговори Джослин. — Люк се държи странно, откакто… — Млъкна внезапно и не каза, че Люк се държи странно, откакто му прочете втората част от разказа на госпожица Еди. Джос от опит знаеше, че в Едилин нищо не избледнява с годините. Лицата и фигурите остаряваха, но историите и тайните бяха така свежи, както и преди петдесет години. Затова си помисли, че е по-разумно да не споменава госпожица Еди.

Вместо това започна да говори за градинарските умения на Люк, но като забеляза, че Мери-Алис избягва погледа й, се отказа и от тази тема. Зачуди се дали Едилин не пазеше някаква тайна и за неговото градинарство.

На връщане в автомобила на Люк го попита за какво говори с дядо си толкова дълго.

— Извинявай, че те изоставих, но имахме да обсъждаме разни въпроси.

— Това беше очевидно, кажи ми за какво разговорихте.

— Растения — отговори бързо Люк. — Иска да му проектирам и засадя градина.

— Сигурно — каза замислено тя. — Обсъждахте проекта в пълна тайна, защото аз съм пълна невежа по отношение на растенията и не биваше нищо да чувам.

— Не искахме да те отегчаваме. С баба ми как мина?

— Нямаше какво да си кажем и веждата ти подскача.

Люк я попипа.

— Добре, де — въздъхна. — Исках да споделя с него моите съмнения. По причини, които са ти известни, предпочитам да не говоря за госпожица Еди пред баба. И преди да попиташ защо не съм се срещнал с него през деня, ще разрешиш ли да ти напомня, че работих и че нямах желание да влача торба за голф цял ден?

Джослин забеляза, че веждата му продължава да подскача. Ако казваше истината, с положителност не беше цялата.

* * *

Люк и Джослин отиваха на излет в резервата, който обграждаше Едилин. И двамата носеха раници, в които Люк беше подредил грижливо неща от първа необходимост или за спешен случай, което включваше и дъждовна буря.

Минаха два дни, откакто бяха на гости при баба му и дядо му, и почти цялото време прекараха заедно.

Първия ден се занимаваха с Джос и с нейната биография. Тя се оплака на Люк колко е разочарована от досадните писма на доктор Бренър.

— Почти нищо не мога да измъкна от тях. Зная, че са ги обстрелвали неведнъж, но той нищо не споменава, освен че отпътували надалеч. Даже не пише, че е било опасно.

— А ти откъде знаеш, че са били обстрелвани?

— От историята и от разказите на госпожица Еди — отговори Джослин. — Сравнявам датите и името на страната.

— Трябва да се разровиш повече — каза Люк. — Някой някъде знае за тези случаи. Провери ли другите хора, споменати в писмата?

Тя му показа списък с имената, които беше срещнала в дневниците на доктор Бренър.

— Имали ли са професионален водач?

— Не зная — отвърна Джос и очите й се разшириха. — Спомних си, госпожица Еди веднъж спомена, че са разполагали с такъв човек. Чарлз някой си.

— Издири го — посъветва я Люк. — Него или негови роднини. Все някой е чувал за тях.

Следващия ден тя му прави компания, докато той копаеше градината с подправките. Най-после отидоха в разсадника и купиха растения. Люк каза, че ще изпрати чека на Рамзи.

— Не се притеснявай, ще намали всяко пени от данъците си, понеже е субсидирал исторически обект.

— Той как е? — попита Джослин.

— Какво те интересува: годишният му доход или неговият счетоводител?

— Бъдещият ми съпруг, след като ти си женен.

— Да, но не за дълго — усмихна й се Люк.

Искаше й се да го попита за Ингрид, за анулирането на брака, за много лични неща, но не се осмели. Само му се усмихна и каза:

— Тези са красиви, да купим от тях.

— Съвременни хибриди. Ето, виж, такива ни трябват. — Растенията, които Люк харесваше, приличаха повече на бурени, отколкото на цветя. — Помириши — поднесе под носа й някакво сиво-зелено стръкче с къдрави листа.

— Божествено.

— Съвременните хибриди нямат аромат. Само за гледане са и само някои от тях стават за ядене.

— Розите са изключение. Те миришат и се ядат.

Почувства се горда, че знаеше този факт.

— Добре че ми напомни. Ще вземем разсад шипки.

Тя не разбра какво имаше предвид, но вече знаеше, че ако Люк харесва някое растение, то има повече листа, отколкото цветове.

— Шипки значи.

— Да. Плодът им узрява през есента и можеш да свариш мармалад от тях.

— Охо! — измърмори Джос. — Ще правя мармалад. Нямам търпение.

Днес бяха в резервата и вървяха по пътечки, които Люк, изглежда, познаваше добре. Тя предложи да вземат туристическа карта, но той й каза, че много често е обикалял местността и може сам да й начертае карта. Водеше я на място, което обичал и там щели да хапнат и да прочетат третата част от историята на госпожица Еди.

Тези дни той често говореше по мобилния си телефон и рядко й казваше с кого е говорил. След вечерта у баба му и дядо му Люк изглежда си беше наумил нещо, но не казваше на Джослин, независимо от усилията й да изкопчи информация от него.

А тя усещаше, че е неспокоен, и искаше да знае причината.

— Не мога да определя какво по-точно търся, освен че тази история ме озадачава и радарите ми са нащрек — обясни Люк. — Звучи ми някак си неправдоподобно, нищо повече.

— Не те разбирам. Госпожица Еди се е влюбила в мъж, загинал във Втората световна война. Какво толкова странно има?

— Не тази е странната част, а онова, което се е случило след години. Алекс Макдауъл твърди, че е задължен на госпожица Еди за бог знае какво и й се отплаща.

— За какво й е задължен?

— Не се мъчи да изтръгнеш тази тайна от мен, защото не ми е известна и никой няма да ми я каже. Снощи пак се помъчих да накарам дядо да проговори, но без успех. Каза ми, че Алекс се чувствал задължен на госпожица Еди и това ми било достатъчно.

— Тя се пенсионира и не разполага с никакви други средства, освен малката пенсия и тогава той й дава къща в град с топъл климат и работа, която умее да върши отлично. Според мен е бил благороден човек. Върнал си е дълга.

— Но защо Бока? — чудеше се Люк. — Защо не Маями? Или Саратоса? Аризона?

— Защо не някой безлюден бряг на океана, където ще съзерцава всеки ден морските сирени? Какво му е на Бока Ратън. Прекрасен град е. Алекс е имал приятели там.

— Да, твоите баба и дядо. Обадих се на Рамзи и той ми каза, че не е чувал дядо си да споменава хора на име Сковил, но, от друга страна, не е чувал да споменава и госпожица Еди, така че не ми е от полза.

— Попита ли за мен?

Люк се ухили.

— О, да! Спомена и дядо ми, после заяви, че ще ни погне с гола пушка, ако ние… Ами не мога да повторя пред дама какво каза.

— Ето, виждаш ли, смятат ме за собственост. От начина, по който се държат хората, излиза, че съм длъжна да се омъжа за Рамзи, за да се сбъдне някакво пророчество.

— Може би просто се възстановява равновесието, което според някои хора е нарушено. Всички винаги са смятали, че най-богатият род е редно да се свърже с брак с един от най-старите.

— Но аз не съм роднина на госпожица Еди — отбеляза Джос. — Къщата е моя, защото тя нямаше на кого друг да я остави.

Люк не отговори и тя го погледна.

— Имаш някакво подозрение, нали?

— Искам да видя писмата на генерал Остин до жена му.

— Бил Остин е на меден месец, а може и да не се е оженил още. Нямам представа. Знам само, че не дава писмата да излизат от къщата му.

Люк се обърна и започна да върви заднишком.

— Но в такъв случай внукът ли притежава писмата?

— Да, у него са. Той… — На Джос й просветна изведнъж. — Не са у него. Съпругата на генерал Остин още е жива, значи са у нея. Ще й се обадиш ли да ни ги изпрати?

— Не, не аз, дядо ми ще й се обади. Ще пусне в действие чара си и тя няма да му откаже нищо. Много го бива в това отношение.

— Интересно е да видим какво пише генералът. Може да споменава кога госпожица Еди се е върнала от пътуването с Дейвид Клеър. Хей! Вода ли шуми?

— Да. Водопад и езеро. Леденостудено и прекрасно.

Люк се обърна и продължи да върви.

— Изглежда познаваш местността добре.

— Когато бях дете, постоянно се скитах наоколо. Мисля, че тук се зароди интересът ми към растенията. Обикалях с наръчник за диворастящи цветя и се мъчех да науча всичките им имена.

— Това какво е? — попита тя и се наведе към някакво подобно на бурен растение с жълти цветчета.

— Напръстник и повече нищо няма да чуеш от мен. Не съм екскурзовод.

— Не, не си. Ти си градинар, за когото ми казаха, че няма причини да се тревожи за пари. Нали не те издържа твоята съпруга манекенка?

— Ти как мислиш?

— Че по-скоро ще просиш на улицата, отколкото да стигнеш дотам.

— Нещо си подочула за мен, нали?

— Научих туй-онуй.

— И какво научи до този момент? — поинтересува се той.

Изрече го небрежно, сякаш нямаше никакво значение, но Джос видя, че раменете му се стегнаха.

— Научих, че ако някой иска нещо от теб, трябва насила да ти вади думите от устата. Ти няма сам да се разприказваш.

— Това добре ли е или зле? — попита той.

— За мен е добре, защото се научих с какви трикове да се добера до тайните ти.

Той се спря и се обърна към нея.

— Я виж ти!

— О, да. Зная всичко, което си заслужава да знам за теб. С изключение на няколко незначителни подробности, като например защо не ме каниш в дома си, защо ти и Рамзи се състезавате постоянно, защо скри, че си женен, и какво всъщност сте замислили с твоя дядо. Извън тези въпроси всичко останало ми е известно.

— А аз зная, че си в състояние да извадиш душата на човек, за да разбереш, каквото те интересува — каза той, но по гласа му усети, че се подсмихва.

Той свърна от пътеката и тя го последва. Озоваха се пред малък водопад, който се изливаше в езеро. Беше красиво и изпълнено с покой, като че ли недокоснато от човешки крак, но Люк очевидно знаеше къде има ниша в скалата, за да остави раниците.

— И преди си идвал тук, нали?

— Много пъти. Като дете бягах тук от амбициите на баща ми и от прекаленото внимание на майка ми.

— А Ингрид идвала ли е?

— Никога.

— Не е успяла да си намери подходящи маркови ботуши ли?

— Тя не може да намери човек, склонен да бъде сам с нея по диви пътеки — отговори меко, загледан в Джослин.

Озова се съвсем естествено в прегръдките му и се целунаха. Отначало допря устните й нерешително, после започна да я целува истински. Притегли я до себе си и тя почувства, че я желае. Ако зависеше от Джослин, щеше да прави любов всред тази красота, но той я отблъсна.

— Не мога — промълви.

— Тялото ти казва друго — отвърна дрезгаво тя.

— Не, чувствам, че нямам право. Всичко около моя… брак. Трябва първо да сложа в ред подробностите. Ние също. Искам да се опознаем. Искам…

— Да не направиш отново грешка.

Той нито отрече, нито потвърди, но Джослин знаеше, че точно това имаше предвид. Минута по-късно се бяха изтегнали на земята, езерото проблясваше пред тях, тогава той извади от раницата следващата част от разказа на госпожица Еди. Дядо Дейв му я беше дал снощи.

— Аз ли ще чета или ти? — попита.

Харесваше гласа му, харесваше това бъдеще време.

— Ти чети.

Тя подложи ръце под главата си и се приготви да слуша.