Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Едилин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lavender Morning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 107 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2012)
Разпознаване и корекция
Guster (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джуд Деверо. Цвят на лавандула

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2011

Редактор: Лилия Атанасова

ISBN: 978-954-409-314-3

История

  1. — Добавяне

Пролог

— Хелън? — чу се глас в другия край на линията. — Хелън Олдридж?

Ако някой я беше попитал дали след толкова години ще познае гласа на Едилин Харкорт, щеше да отрече. Но веднага го позна. Беше слушала този изискан говор няколко пъти през живота си и всеки път беше симптоматичен. Заради дамата, която се обаждаше, не уточни, че по мъж е Конър.

— Госпожице Еди! Вие ли сте?

— Каква прекрасна памет имаш!

Представи си жената, както я помнеше: висока, слаба, със съвършена стойка и черна коса с безукорна прическа. Винаги беше облечена изключително елегантно в класически стил и не се влияеше от модата. Сигурно наближаваше деветдесетте — беше връстница на бащата на Хелън.

— Наследила съм я от прекрасни родители — каза и й се прииска да си беше прехапала езика. Нейният баща и госпожица Еди били сгодени, но когато тя се върнала у дома след края на Втората световна война, заварила своя любим женен за майката на Хелън — Мери-Алис Уелш. Травмата била толкова жестока, че госпожица Еди оставила на своя брат — пройдоха голямата старинна къща, собственост на семейството от поколения, и никога не се омъжила. Дори днес някои от по-възрастните жители на Едилин говореха за Великата трагедия и още гледаха с неодобрение майката на Хелън. Онова, което направиха Дейвид и Мери-Алис, сложи край по пряка линия на рода Харкорт — основатели на града Едилин в щата Вирджиния. И след като се намираше съвсем близо до града — музей Уилямсбърг, за зле настроените кореняци фактът, че хората, които си бяха бъбрили на чашка с Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън, нямат наследници, беше истинско нещастие.

— Да, потеклото ти е чудесно — потвърди без колебание госпожица Еди. — Всъщност аз съм абсолютно сигурна в твоите способности и затова реших да те помоля да ми помогнеш.

— Да ви помогна! — повтори Хелън предпазливо. Цял живот беше слушала за кървавата вражда, породена от постъпката на баща й. Уж не се говореше пред нея, уж само се шепнеше, но от Хелън нищо не оставаше скрито, защото беше много любопитна. Обикновено си играеше на кукли в другия край на верандата и попиваше всяка дума.

— Да, мила, да ми помогнеш — потвърди със снизходителен тон възрастната дама, от което тя се изчерви. — Няма да те карам да печеш огромни количества сладки за благотворителна вечер, така че не се плаши.

— Аз не се… — започна Хелън, но навреме се усети и млъкна. През прозореца зад кухненската мивка виждаше съпруга си Джеймс, който се мъчеше с една нова хранилка за птици. „Законът за пенсиониране на мъжете трябва да бъде отменен“ — помисли си за хиляден път. Не се съмняваше, че той щеше да влезе ядосан заради хранилката и тя щеше да бъде принудена да изслуша тирадата му. Беше управлявал стотици чиновници в няколко щата, а сега му бе останало само да се прави на шеф пред жена си и пред порасналия си син. Неведнъж Хелън изтичваше при Люк и го молеше да прекара следобеда с него. Той й хвърляше онзи характерен ироничен поглед и я строяваше да плеви бурените.

— Добре — съгласи се Хелън. — С какво мога да ви помогна?

Нямаше значение, че не бяха разговаряли от много години. Не бяха ли двайсет?

— Казаха ми, че ми остава по-малко от година и… — прекъсна, щом Хелън ахна. — Моля, без съчувствия. Никой повече от мен не иска да си отиде от тази земя. Задържах се твърде дълго тук. И когато разбрах, че имам на разположение почти една година, се замислих какво още трябва да свърша в живота си.

При тези думи Хелън се усмихна. Госпожица Еди навярно повече нямаше да живее в града, наречен на нейната кой знае коя по ред прабаба, но беше оставила своя отпечатък върху него. Градът още съществуваше благодарение на госпожица Еди.

— Направихте много за Едилин. Вие сте…

— Да, мила, наистина пръснах пари за разни неща, писах писма и вдигах врява, когато хората бяха принуждавани да изоставят домовете си. Свърших тази работа, но беше лесно. Въпрос само на пари и на шумотевица. Онова, което остана недовършено, са някои несправедливости от моите младини.

Хелън едва не изпъшка на глас. „Ето, започва се — помисли си. — Историята! Как майка ми Мери-Алис е откраднала любимия на госпожица Еди в края на Втората световна война. Горката госпожица Еди! Неморалната Мери-Алис!“ Беше се наслушала на тези приказки.

— Да, зная…

— Не, не — отново я прекъсна госпожица Еди. — Нямам предвид какво са направили твоите родители по времето, когато динозаврите бродили по земята. Това е свършено. Говоря ти за сега, за днес. Събития от онова време промениха днешните.

Хелън престана да гледа съпруга си, който подритваше непокорната хранилка за птици, и сви вежди озадачено.

— Намеквате, че ако моят баща се беше оженил за вас, животът на доста хора щеше да бъде различен — произнесе бавно.

— Може би — отвърна възрастната дама, но като че ли с насмешка. — Какво знаеш за датата 14 ноември 1941 година!

— Точно преди нападението над Пърл Харбър ли? — попита предпазливо.

— В такъв случай да разбирам ли, че когато си била малка, слугинското ти ухо не е било достатъчно дълго?

Хелън неволно се засмя.

— Не, не е било. Госпожице Еди, бихте ли ми казали за какво става въпрос? Съпругът ми всеки момент ще влезе за обяд, така че нямам много време.

— Искам да дойдеш при мен във Флорида. Помисли си дали можеш толкова дълго да го оставиш сам.

— Той е пенсионер. И да се преместя да живея при вас, няма да забележи.

Госпожица Еди се позасмя.

— Добре, но не бива пред никого да споменаваш къде отиваш и с кого ще се срещнеш. Имам да ти разказвам разни неща и после ще трябва да намислим план за действие. Ще платя, разбира се, всички разноски. Освен ако не се интересуваш.

— Безплатно пътуване! Разбулени тайни! Силно съм заинтересувана. Как ще го организираме?

— Ще получиш информацията за пътуването на адреса на моята къща. Как е красивият ти син?

Хелън се поколеба. Да й отговори ли както на всички останали? Едва ли някой знаеше какво е преживял Люк през последните няколко години, но тя някак си усещаше, че госпожица Еди е наясно.

— Съвзема се малко по малко. Обикновено се крие в градините из града и копае дупки. Не говори с никого за проблемите си, даже с мен.

— Ами ако променя живота му?

— За добро или за лошо? — попита и застана нащрек. Единственото й дете, нейният син, страдаше, а тя не знаеше как да му помогне.

— За добро — отвърна другата жена. — А сега сервирай обяда на мъжа си. И никому нито дума за мен. Билетите ще пристигнат утре към десет часа. Вземи ги от къщата и ми се обади. Ще изпратя някого да те посрещне на летището.

— Разбрах — потвърди Хелън, когато задната врата хлопна.

— Проклети хранилки! — чу Джеймс да мърмори. — Ще напиша оплакване до канцеларията на министъра на правосъдието какви боклуци се продават.

Хелън завъртя очи.

— Напиши — прошепна. — Аз излизам.

Госпожица Еди затвори телефона, позагледа го и после, като се подпираше на двете патерици, стана от стола. Днес краката я боляха толкова много, че й се искаше да се просне на пода и никога да не стане. Докуцука до седалката на пианото, където имаше кутия със снимки, и се замисли за бурните събития в живота на всички нейни приятели, случили се преди толкова много години.

Взе тънкия зелен албум — годишник на тяхната гимназия. Випуск 1937. Не беше необходимо да го отваря, защото образите бяха съвсем ясни в ума й, и се радваше, че през последните години не е живяла в Едилин. Градът й липсваше, липсваха й дърветата, сменящите се сезони, но нямаше да й се понрави гледката на старостта върху лицата на нейните приятели или пък да види имената им, изписани на надгробни плочи. Кой би повярвал, че последните останали живи ще бъдат тя, Дейвид и Мери-Алис? И Пру, но тя не се броеше. Почти всички измряха, някои наскоро, други много отдавна. Клетата Сара се спомина през… Еди не си спомняше датата, но знаеше, че беше преди много години.

Остави годишника и погледна кутийката с техните снимки, но не я отвори. Днес се чувстваше по-зле от обикновено и беше сигурна, че лекарят греши.

Не й оставаше година, но това не я натъжаваше. Болката в старите й недъгави крака ставаше все по-силна. Надигаше се от леглото с огромни усилия, а когато не успееше, караше онази досадно весела болногледачка да й донесе лаптопа и прекарваше целия ден в Мрежата. Какво велико нещо беше интернет! И колко много неща научаваше чрез него!

Даже направи справка за семейството на Дейвид и разбра, че по-големият му брат е оцелял във войната и после е преуспял в бизнеса. Няколко пъти едва не се обади на семейството, но страданието, което знаеше, че ще изпита, я спираше. Освен това се съмняваше, че са чували за нея. Дейвид беше убит само няколко седмици, след като се запознаха.

Еди се запъти към кухнята, замислена за Джослин. Както винаги само мисълта за младата жена облекчаваше болката й и успокояваше ума й.

Именно Александър Макдауъл беше човекът, чийто живот бе центърът на всички тайни и душевни страдания и който събра Еди с малкото момиченце.

— Нейните баба и дядо — семейство Сковил — бяха мои много скъпи приятели — обясни той с дрезгав от цигарите глас. — Изпратиха красивата си дъщеря Клеър да учи в най-добрите училища. При нейния дебют в обществото получи единайсет предложения за брак. Но тя не се омъжи, преди да навърши трийсет и три години, и тогава си избра момчето за всичко от местния клуб.

Госпожица Еди бе преживяла много, за да бъде сноб.

— Какъв беше като човек?

— Беше подходящ за нея. Мързелив, необразован, но въпреки това беше подходящ за нея. Роди им се дъщеря — Джослин, и само след няколко години красивата Клеър почина.

Може би името Клеър я заинтригува, а може би защото се намираше на кръстопът. През целия си живот беше пътувала с доктор Бренър. Семейното богатство му осигуряваше свобода да работи благотворително и той обикаляше света и помагаше, където се наложеше. Говореше се, че ако някъде хвърлят бомба, той си купува билет, преди тя да избухне. В действителност Еди правеше резервациите и винаги беше до него.

Но когато той се пенсионира, същото засегна и Еди. Трябваше ли да се върне в Едилин и да заживее в онази грамадна къща с брат си, който я отегчаваше до смърт? Или тихо и кротко да харчи пенсията си и спестяванията си и да пише мемоари, което беше още една отегчителна перспектива?

И тогава Алекс Макдауъл, с когото се познаваха от пелени, й предложи да управлява благотворителни фондове и да се грижи за внучката на своите приятели. Тя веднага прие.

— Не познавам детето — каза Алекс преди толкова много години. — Възможно е да е наследила съмнителната интелигентност на баща си. Зная само, че след смъртта на майка й са я гледали баба й и дядо й, а след тяхната смърт Джослин — така се казва момичето — е под попечителството на баща си.

— Той малтретира ли я? — попита незабавно госпожица Еди.

— Не. Наех частен детектив и според сведенията му няма нищо подобно, но баща й е превъртял.

— Превъртял ли? Как така? — стресна се тя.

Алекс се подсмихна.

— Едва ли можеш да си представиш нещо толкова лошо. Оженил се е повторно за жена с близначки, които си приличат като две капки вода, и двамата препускат с мотори.

Госпожица Еди затвори за миг очи. Името Клеър и мотоциклетите изпълниха въображението й.

— … Бока Ратън — завършваше изречението Алекс.

— Извинявай, не чух какво каза.

— Имам къща в града, където малката Джослин живее с баща си и с „довлечените“, както ги нарича. Един от моите детективи е говорил с нея.

— Говорила е с непознат! — възмути се госпожица Еди.

Той пак се подсмихна.

— Никак не си се променила, нали? Мога да те уверя, че срещата в никакъв случай не е минала без надзор. Състояла се е по време на големите автомобилни състезания.

— На какво?

— Няма значение, ти ненавиждаш тези неща. Еди, ако приемеш, моля те да се преместиш в Бока Ратън. Ще живееш през три къщи от дъщерята на Клеър и хем ще я наглеждаш, хем ще работиш за мен.

Ако някой друг я молеше, щеше да почака да й се поохлади ентусиазмът, но Алекс беше стар приятел, на когото имаше пълно доверие.

— С удоволствие — съгласи се веднага. — С най-голямо удоволствие.

— Пък и си мисля, че горещият климат във Флорида ще се отрази добре на твоите крака.

— Най-хубавият лек за моите крака е да не се връщам в Едилин, където ще ме съжаляват, че съм останала стара мома.

— Ти, стара мома — възмути се Алекс. — За мен завинаги си остана на двайсет и три и си най-красивата жена, която…

— Стига, иначе ще те издам на Лизи.

— И тя те обича много като мен — прибави бързо той. — Дай ми адреса си и ще ти изпратя всички подробности.

— Благодаря — каза Еди. — Много ти благодаря.

— Не — отвърна Алекс. — Аз трябва да ти благодаря. Ако не беше ти…

— Зная, зная. Целуни всички от мен — предаде поздрави и затвори телефона.

Почти цяла минута измина, преди на лицето й да цъфне усмивка.

Обичаше много притчата за вратите. Вратата на доктор Бренър се затвори, но друга се отвори.

И сега, след толкова години, Джослин Минтън беше любовта в живота на госпожица Еди. Детето, което не роди. Душата на семейството, което не успя да създаде.

Щом Джослин се измъкнеше от задълженията си в онзи университет, в който работеше почти безплатно, се качваше в колата и си идваше. След задължителната визита при баща си и мащехата си пристигаше право в къщата на Еди. Двете се прегръщаха радостни, че са заедно. Джослин беше единственият човек, който не се притесняваше от строгата госпожица Еди. Прегръщаше Еди силно, както когато беше малка. „Моята спасителка — така я наричаше. — Без теб не зная как щях да оцелея през детството си.“

Еди знаеше, че твърдението е преувеличено; в края на краищата никой не умираше от липса на книги. Не умираше и ако е принуден да съжителства с баща, мащеха и доведени сестри, които смятаха автомобилните състезания за аристократично забавление. И все пак имаше различни начини да се умре.

Истината бе, че тяхното запознанство беше най-хубавото нещо в живота и на двете. Еди видя за пръв път детето четири месеца след като се настани в прелестната къща, която Алекс купи. Семейството на Джослин живееше в къщата на дядо й и баба й, която след смъртта на майка й беше завещана на внучката.

Не беше необходимо дълго да се замисля човек, за да се сети, че завещаните пари бързо бяха изхарчени.

Еди срещаше родителите, облечени с кожени, рокерски дрехи, двете им дъщери близначки, високи като върлини, издокарани с толкова оскъдно облекло, колкото законът позволява, и изостанала зад цялата група — Джослин. Обикновено носеше книга, мръсната руса коса падаше върху лицето й, но първия път, когато Еди я огледа по-внимателно, видя интелигентност в дълбоките сини очи. Не беше красавица като майка си, Еди имаше нейна снимка, но нещо у детето я привлече. Може би беше заради квадратната брадичка с едва забележима резка, напомняща й за друга една със същата форма, която бе обичала някога с цялото си сърце. Или може би заради поведението на детето, което сякаш съзнаваше, че е различно от хората, с които живееше.

В началото госпожица Еди нагласи две уж случайни срещи, за да разговаря с момичето. Първата беше в библиотеката, където трийсет минути обсъждаха „Хрониките на Нарния“ и точно преди да се разделят, се запознаха. Втория път реши да мине покрай дома на детето. То обикаляше отпред с колело.

— Когато бях малка, играехме на дама — заговори го госпожица Еди.

— Каква е тази игра?

— Ако имаш тебешир, ще ти покажа.

Госпожица Еди почака, докато Джослин донесе тебешир. По онова време ходеше само с бастун. Но работата при доктор Бренър и неговия екип, когато постоянно беше на крак, увреди допълнително мускулатурата на краката й и знаеше, че съвсем скоро ще има нужда от още една патерица, после от проходилка, а след това… Никак не й се мислеше за това.

Почувства, че някой я гледа, обърна се и видя бащата на Джослин. На гърба си носеше нещо, което, доколкото й бе известно, се наричаше потник и мъжете от нейното поколение не го излагаха на показ. Татуировки като че ли покриваха цялото му тяло и не се беше бръснал с дни. Поправяше нещо по мотора си и постоянно въртеше дръжката, за да ръмжи оглушително. Съседите не се оплакваха, но не защото беше собственик на къща в затворен комплекс. Ако беше само заради това, отдавна щяха да го изхвърлят от квартала. Гари Минтън го биваше за всичко и беше такъв, че и посред нощ да го повикаш, когато тоалетната се запуши и прелее, ще дойде. Беше изваждал дете от дъното на басейн и се беше катерил по дърво, за да свали ужасено момченце. В крайна сметка се примириха лесно с шума от няколко мотоциклета.

Наблюдаваше госпожица Еди, сякаш преценяваше дали за дъщеря му е безопасно да общува с нея. Госпожица Еди му обърна гръб. По-добре сам да се запита дали детето трябва да бъде с него.

След няколко минути Джослин се върна с тебешир и тя й показа как да си начертае схемата на тротоара, как да хвърля камъчето и как да го мести, скачайки на един крак. Детето беше очаровано от играта.

Няколко дни по-късно, когато Еди отвори входната врата и видя мършавото, дрипаво момиченце, с лице, скрито зад русата коса, което седеше на предното стълбище и плачеше, се изненада.

— Извинявайте — избъбри и скочи на крака. — Не исках да… — Явно не знаеше какво да каже.

Възрастната жена зърна пластмасов куфар зад храстите хибискус и предположи, че детето е избягало от къщи.

През този първи ден задържа умишлено Джослин почти три часа. Разговаряха за книги и за научния проект, който готвеше за училище. Онова, което целеше Еди, бе да даде урок на баща й и да го накара да се тревожи. Трябваше да внимава повече къде ходи дъщеря му.

Съпроводи детето до тях, като си мислеше как ще даде съвет на вече успокоените родители. Но преживя истински шок, когато установи, че баща й и мащехата й не са забелязали бягството й. Още по-зле — изобщо не се разстроиха или учудиха. Отношението им към Джослин беше такова, че тя правеше каквото й хрумне и те нямаха никаква представа по въпроса.

Същата вечер Еди се обади на Алекс и му каза, че положението на детето е по-лошо, отколкото е предполагал.

— Тя е изключително интелигентна, учи се отлично и обича музика, литература. Трябваше да видиш лицето й, когато свирих Вивалди! Все едно умът на градския идиот се избистри изведнъж. Разказах ли ти за двете й противни сестри?

— Да — отговори Алекс, — но пак ми разкажи.

През следващия уикенд, както Еди се надяваше, момичето се зададе по тротоара, като се правеше, че уж случайно минава. Еди покани детето да влезе, после се обади на баща му и го помоли за разрешение да остане при нея, за да й помогне с домашното, фактът, че не попита за какво домашно става въпрос, нито пък се поинтересува колко време ще се бави, затвърди мнението й за него.

— Ами да — каза по телефона баща й. — Чух за теб и знам къде живееш. Джос може да остане у вас. Ако имаш повечко книги, ще бъде щастлива. Същата като майка си е.

— А мога ли да я задържа през целия следобед? — попита тя с още по-надменен тон от обикновено. Опитваше се да прикрие своята растяща антипатия към него.

— Ами да. Задръж я. Отиваме на рали и няма да бъдем вкъщи. Хей! Ако искаш и за през нощта я покани. Хващам се на бас, че на Джос ще й хареса.

— Може би ще я поканя — рече Еди и затвори телефона.

Джослин спа при нея. В действителност толкова се радваха на познанството си, че детето си отиде чак в неделя вечер.

Тъкмо си тръгваше, когато се обърна, изтича към Еди и я прегърна през кръста.

— Ти си най-милата, най-умната, най-прекрасната личност, която познавам.

Еди се помъчи да бъде резервирана, но не се сдържа и погали детето по гърба.

След този случай Джослин прекарваше края на седмицата при нея, както и повечето празници. Бяха две самотни души, които се нуждаеха една от друга и бяха щастливи, че са се намерили. Създадоха си навици: в съботите правеха екскурзии, в неделите отиваха на църква, обичаха да поседят тихо в градината.

Колкото до баща й, въпреки първоначалното си мнение, госпожица Еди откри, че той обича дъщеря си много, както беше обичал майка й, и й желаеше щастие.

— Не мога да й дам онова, което щеше да й даде майка й, ако беше жива — каза на госпожица Еди, — но ти сигурно можеш. Нека Джос да идва у вас, щом иска, а пък ако на теб ти трябва нещо, само дай знак. — Погледна към жена си и двете доведени дъщери близначки, които го чакаха в колата. — Като мен са, но Джос е… различна.

Старата жена знаеше какво означава да се чувстваш различен и Джослин не беше на мястото си в своя дом, както на Еди се бе случвало понякога.

Годините, прекарани с Джослин, бяха най-щастливите в живота на Еди. Обучението на младия ум беше нещо прекрасно, както и да й показва света. Ако семейството й отиваше в „Дисниленд“, тя завеждаше Джослин в Ню Йорк на опера в „Метрополитен“. Сестрите й се обличаха с къси шорти, за да показват дългите си крака, а Джослин носеше двата реда перли на госпожица Еди.

През лятото, когато Джослин навърши шестнайсет, двете обиколиха Лондон, Париж и Рим. Госпожица Еди понесе трудно пътуването. Но момичето прекарваше дните, скитайки се из градовете, като правеше безброй снимки. Вечер споделяше своите впечатления с госпожица Еди.

В Лондон възрастната жена й показа къде се е запознала с Дейвид, без да споменава фамилното му име — мъжа, когото беше обичала и беше загубила.

— За мен съществува само един мъж и това беше той — каза тя, загледана в грамадната, облицована с мрамор сграда, където се бяха срещнали.

Джослин беше слушала историята вече десетки пъти, но никога не се отегчаваше да я чуе отново. „Една любов“. „Любов завинаги“. „Вечна любов“. Беше запомнила тези фрази.

— Вярвай в нея — говореше й госпожица Еди. — Чакай да срещнеш такава любов — съветваше я тя и Джослин винаги се съгласяваше. Една-единствена истинска любов.

Като порасна, Джослин започна често да й помага в управлението на благотворителната фондация. Джос проучваше разни случаи и даже понякога пътуваше, за да се запознае на място с тях. Разкри три измами и в резултат се сприятели с двама полицаи.

Но госпожица Еди никога не й каза, че парите, които дава, не са нейни. Криеше грижливо факта, че са на Александър Макдауъл от град Едилин в щата Вирджиния. През всичките години на тяхното приятелство неговото име и името на града не бяха споменати.

Когато Джослин започна да учи в един малък университет недалеч от Бока Ратън, Еди се почувства объркана без нея. В началото момичето беше толкова погълнато от ученето и новата среда, че даже не намираше време да се обади. Пишеха си по електронната поща — Еди се палеше по новите технологии, но не беше същото.

След шест месеца в университета възрастната жена започна да плаща такса за задочно обучение, за да не бъде длъжна Джослин да бъде постоянно там. Направи го без знанието на бащата или на „довлечените“, както наричаха двете кльощави, руси близначки. Не вярваше, че баща й ще има нещо против, но не искаше да рискува. Но най-вече не искаше да рискува доведените дъщери да й просят пари. Въпреки че хората говореха често колко са хубави момичетата, според нея не беше така. Няколко пъти посещаваха Еди и се оглеждаха, сякаш преценяваха стойността на предметите. Толкова много не ги харесваше, колкото обичаше Джослин.

Възпитаницата й се дипломира с научна степен по английска литература и започна работа като асистентка на непълен работен ден. Чрез приятел на госпожица Еди получи още една работа на хонорар. Издирваше материали за автори на биографии. Справяше се превъзходно и с двете длъжности, но най-много обичаше да прекарва дните си по библиотеките, заровена в старите картотеки.

По някое време Еди осъзна, че слабата болка в гърдите й не е само от възрастта, и се замисли за бъдещето на Джослин. Ако след смъртта си остави всичко на Джослин, както възнамеряваше, не се съмняваше, че близначките ще направят всичко възможно да й го вземат.

Искаше да завещае на Джослин нещо много по-ценно от имущество. Искаше да й завещае бъдеще, но най-много искаше да й остави семейство. Почти през целия си живот Джослин беше живяла с възрастни хора, отначало с баба си и дядо си, после с госпожица Еди. Взе под внимание всичко, което знаеше за нея, и после отдели много време и сили, за да планира как да даде на Джослин онова, от което се нуждаеше.

Затвори албума със спомени и тръгна бавно към кухнята. Какво противно нещо й е приготвила за вечеря глупавата болногледачка? Сигурно има „тако“ в наименованието. Когато чу нощната пощенска кола, с която щеше да замине пратката за Хелън, се усмихна.

Отваряйки хладилника, си мислеше колко е хубаво, че няма да присъства, когато Джослин разбере, че… Не точно, че е лъгала, а че е премълчала ужасно много. Понеже момичето обичаше да разпитва Еди за дългия й живот, на нея не й беше лесно да прескача цели периоди и само да загатва цялата истина.

Извади салатата, приготвена за нея, и я остави на масата. На Джослин нямаше да й стане приятно, когато й разкажат някои факти, но тя вярваше, че ще търси и ще намери отговорите на всичко.

Усмихна се при мисълта за своя план, изключващ тези твърде високи и твърде кльощави доведени сестри, които се перчеха полуголи, фактът, че тези момичета бяха станали „знаменитости“ — дума, която госпожица Еди ненавиждаше — й говореше много за съвременния свят.

Еди разбираше колко много е жертвала младата жена, за да се грижи за една старица, затова искаше да й се отплати. Но най-много искаше да й даде истината. Не възнамеряваше да й каже наготово всичко, щеше да я накара да търси тази истина, да се потруди, за да я открие — нещо, което Джослин умееше.

— И, моля те, прости ми — промълви Еди. Най-пламенната й надежда беше, че Джослин ще й прости за многото тайни, пазени дълги години. — Дадох обещание, обет — прошепна — и ги спазих.

Започна да съчинява наум писмото, което щеше да остави заедно със завещанието си.