Джуд Деверо
Цвят на лавандула (24)

Двайсет и трета глава

Телефонът звънна и Джос видя, че се обажда Люк.

— Липсвах ли ти — попита той без предисловие, — или изобщо не забеляза, че ме няма?

А пък тя искаше да го попита анулирал ли е брака си, свободен ли е, и навярно щеше да му каже, че го обича.

— И да, и не — отговори. — Бях много заета. Запознах се с гаджето на Сара и им помогнах да боядисат новия си магазин.

— Симпатяга е, нали?

Вълнението й се изпари.

— Срещнал си се с друг преди мен — почти се развика тя.

Смехът му й подсказа, че е усетил ревността й.

— Погрешно ме разбра. Баба се запознала с гаджето, казала на дядо, дядо пък каза на мен. Успокои ли се сега?

— Не особено. Значи си се обаждал на дядо си.

Знаеше, че се държи като капризно девойче, но не можеше да се сдържи.

— Нещо от този род — отвърна Люк и тя почувства колко много се зарадва на цялата ситуация. — Беше с мен известно време, после го оставих и отлетях. Именно докато бяхме заедно, той говори с баба и тя му разказа.

— Това ли трябва да ме успокои? Къде беше?! И да не си посмял да ме наричаш „мамче“!

— В Ню Хемпшир, после отлетях за Лондон. Върнах се преди час.

— Лондон ли? — попита тя тихичко. — Заради госпожица Еди ли отиде?

— Да! О! Спрях и в Ню Йорк. Дядо има приятели там. Отговорих ли на всичките ти въпроси?

— Да, сега се успокоих. Кога ще дойдеш да ми обясниш какви сте ги свършили с твоя лукав дядо?

— Лукав е, нали? Много прозорливо наблюдение.

— Защо не се срещнем у вас? Ще бъде приятно разнообразие. Тъкмо ще видя как си подредил къщата си. Отглеждаш ли орхидеи?

— Само ако не съм се къпал две седмици. Тогава поникват от лявото ми ухо. Все се чудя защо от лявото, а не от дясното. А пък на пъпа ми…

— Млъкни! Гадните шеги са моя запазена марка. Искам да знам ти и дядо ти с какво се занимавахте през изминалите седмици?

— Слухтяхме и дебнахме.

— Люк — повика го тя и заплашително, и умолително.

— Дядо отиде в Ню Хемпшир да се подмазва на вдовицата на генерал Остин.

Джослин пое дълбоко дъх.

— Взе ли ги?

— Да — потвърди той, но някак колебливо. — Виж, Джослин, открихме някои факти, които…

— Които какво?

— Които могат да те разстроят.

— О, Господи, сега пък какво има?

— Не е нещо фатално — опита се да я успокои. — Но се заклех пред дядо, че няма да ти казвам, затова трябва да си държа устата затворена. Ако зависеше от мен, ей сега щях да долетя при теб с купчина документи, които…

— Какви документи?

— Исторически — каза припряно Люк. — Дядо има нужда от почивка. Пътуването го измори. Ще ти бъде ли удобно да те взема в четири часа и да отидем при него?

— Той ще бъде ли там, когато преглеждам документите?

— Това е част от сделката ми с него. Между другото той е лекар.

— Това пък какво беше?

— Нищо — смънка Люк. — Забрави. И така, четири удобно ли е, или гаджето на Сара ще те използва като робиня?

— С Рамзи имаме среща в един да си вземем разрешение за брак и предполагам, че до четири ще се освободя.

— Джос! Чудя се дали пред Тес си изръсила някоя от твоите смешки на тема брак с Рамзи.

— Чакай да видя… Главата ми е на раменете и двете ми ръце са на мястото си, също и краката. Не, мисля, че не съм.

— Разбра ли най-накрая?

— Трябваше да ми кажеш.

— А защо ти не ги осветлиш? Не, нека сами открият истината.

— Можеш да дойдеш и преди четири. Градината ти на нищо не прилича.

— Не ме изкушавай. Ако прекарам десет минути с теб, ще измъкнеш всичко от мен, а пък дядо каза, че ако се изпусна, ще ме накара да играя с него цял месец голф всеки ден. Даже ме заплаши, че постоянно ще ми повтаря прословутата фраза „няма да съм дълго на този свят“ и ще ме вбесява.

— Надявам се, че не си наследил неговата жестокост.

— Сигурно съм я наследил, след като не те пускам да видиш къщата ми.

Джослин се обърка за момент. Тя се шегуваше по въпроса за къщата, но в действителност не се притесняваше какво има в нея. Може би беше просто странна.

— Какво, хм, има в твоята къща?

— Снимки на голи мацки — отговори Люк. — Затварям. Ще поспя два часа, после имам да свърша някои работи. Ще те взема в четири. Между другото, баба се измъкна, така че ще бъдем само тримата.

Казаха си „довиждане“ и затвориха. Джослин задържа телефона, замислена какво й каза току-що Люк. Писма от генерал Остин, после отлетял за Лондон, за да провери… какво? Имало ли е в писмата нещо, заради което му се е наложило да отиде в Лондон?

Тя се обади на Тес:

— Искам косата ми… и аз не знам какво, но да стане страхотна. Къде да отида?

— Значи Люк се е върнал — заключи Тес. — Ще се обадя и ще ти запазя час.

След десет минути Джос потегли към Уилямсбърг, където Тес й беше уредила „животоспасяваща среща“, както се изрази тя.

— Не съм чак толкова грозна — мърмореше си Джослин, но не й пукаше. Искаше тази вечер да бъде ослепителна.

Люк дойде да я вземе с тъмносиньо беемве. Слезе и отвори вратата на Джослин.

— О, невероятна е — плъзна се тя на кожената седалка. — Настояваш и дядо ти да присъства, понеже е лекар ли? Да не би да се държиш мило, защото възнамеряваш да ми съобщиш, че ми остават само шест месеца да живея?

Той не отговори и тя го стрелна с поглед.

— Люк!

— Животът на хората се променя — рече той церемониално. — Понякога за добро, понякога за зло.

— Плашиш ме.

Той взе ръката й.

— Извинявай за тази тайнственост, но обещах на дядо. В момента той е най-щастливият човек на земята. Говорихме си по време на полета и той си призна колко много е обичал госпожица Еди. Пред баба, естествено, няма как да го каже, но я е обичал. Като деца дядо и Еди непрекъснато са били заедно и той е станал лекар заради нея. След като видял краката й, се записал в подготвителния клас и… — Люк стисна ръката й по-силно. — Изглеждаш различно.

— Тес ме изпрати в един фризьорски салон, където ме скубаха, сушиха и лакираха. Отне часове, едвам издържах.

— Не, добре е, на мен ми харесва този розов оттенък. Виждал съм божури със същия цвят.

Пусна ръката й и пак хвана кормилото.

— Изглеждаш различно не заради прическата.

— Аз, ами, реших, че харесвам повече теб, отколкото Рамзи.

— Нима? — рече Люк небрежно, като че ли не означаваше нищо особено, но тя забеляза, че крайчецът на веждата му взе да подскача. — И аз харесвам теб повече от Рамзи — каза нежно.

— Да го помолим да ни стане кум?

Люк се разсмя.

— Готово! Но само ако облече сако от тъмносиньо кадифе на ситни точици.

Сърцето й се разтуптя така лудо, та чак се задуши. Не беше съвсем сигурна, но, изглежда, че току-що получи предложение. Или той получи предложение. Кой на кого нямаше значение, но по-щастлива не се беше чувствала никога.

Като пристигнаха, цялата къща на доктор Дейв сияеше в светлини, но най-сияйно бе лицето му. Изглеждаше така, сякаш беше открил тайната на живота.

— Наистина искам да ми кажете какво става.

— Заповядайте да пием първо чай — покани ги старецът.

— Сигурно се шегуваш — викнаха в хор Люк и Джос и се разсмяха.

— Притеснявам се къде сте били следобед?

— Във фризьорския салон — каза Джос.

— Аз поспах — даде отчет внукът.

Доктор Дейв местеше поглед от единия към другия.

— Хубаво, но нещо се е случило. — Вдигна ръка. — Не ми казвайте. Престарелият ми мозък не може да поема повече информация. — Обърна се към Джослин: — Аз и внукът ми не искаме да казваме онова, което знаем, преди да ти обясним какво направихме. Едва ли ще имаш търпение, затова предлагам да хапваме и да пием чай, а в това време моят внук ще ни чете последната част от историята на госпожица Еди. Готова ли си, Джослин?

— Чаят горещ ли е?

— Много.

— Тогава съм готова.