Джуд Деверо
Цвят на лавандула (14)

Тринайсета глава

— Виж ти история — каза Джослин, докато режеше по диагонал сандвича на Люк, както той го обичаше. Беше извадила последната тава с лавандулови сладки от фурната, вече беше един през нощта, трепереше от умора, но не я свърташе да седне. Без да бъде подсещана, направи на Люк сандвич със сирене, добави царевичен чипс и извади бира от хладилника.

Той измърмори едно „благодаря“, когато постави чинията пред него.

— Толкова по въпроса, че дядо ми е бил чудовище. Влюбила се е в Дейвид Клеър.

— Не е могла да го понася.

— Нима? — изрече Люк с пълна уста. — Правиш посредствени сандвичи, знаеш ли?

— По това време на нощта всичко, което правя, е посредствено.

— Да — рече той и взе остатъка от сандвича и бирата. — Ще тръгвам. Трябва да поспиш. Утре е големият ден.

Джослин не отговори и той я погледна.

— Добре ли си?

— Не съм. Даже никак. Толкова много случки и толкова набързо.

Люк остави храната, хвана я за раменете и я настани на един стол.

— Кажи ми какво има.

— Мисля си, че хората искат да бъда втора госпожица Еди, да бъда истинска дама, господарката на имението. Изградили са си представа за мен, на която аз не отговарям.

— Вероятно имаш право.

Погледна го намръщено.

— Не можа ли да ме успокоиш, че си въобразявам? Че никой не очаква подобно нещо от мен?

— По-добре да ти кажа истината. Утре целият Едилин ще се изсипе у Вив, ще те оглеждат и ще те сравняват с…

— Притесни ме още повече.

— Ще повдигна ли духа ти, ако кажа, че се справяш отлично?

— И как разбра?

— Знаеш ли как настръхна този град, когато хората чуха, че госпожица Еди е завещала имението на външен човек? Оставила тази огромна старинна къща на жена без съпруг, без деца, без никого. Страхувахме се, че ще се появиш… — Махна с ръка.

— С татуировки и халки в носа и на пъпа ли?

— По-лошо, с идеи за „подобрения“.

— Като фонтани от хром и стъкло.

— Да — отговори той, като се усмихна накриво, — като фонтани от хром и стъкло. Чуй сега. — Взе ръката й. — Ще се представиш страхотно. Докарай се с реквизита на Алиса, прибери косата си с панделка и всички ще бъдат единодушни, че си прекрасна.

Когато Люк й се усмихна по онзи начин, сама не усети как се наклони към него. Искаше й се да я прегърне, но той се облегна по-надалеч от нея. Джослин веднага се стегна.

— Отивай право в леглото! — изкомандва той. — Поспи, за да бъдеш свежа утре.

— Да — колебаеше се тя. — Ще почакам да изстинат тези сладки, но нищо повече.

— Татко ще дойде рано утре сутрин и ще ти помогне.

Тя стана, прозявайки се.

— Нали и ти ще дойдеш?

— Шегуваш ли се? Трябва да отида до Уилямсбърг да взема дядо и баба и да ги доведа на приема. Умират от нетърпение да се запознаят с теб.

— Защо?

— Заместничката на госпожица Еди! Естествено, че искат да те подложат на най-критичен оглед.

Джослин изръмжа.

— Ще бъдеш съвършена. Хайде в леглото.

— Но тук… — оглеждаше тя кухнята.

— Кухнята си е добре. Аз ще заключа къщата. Върви да спиш.

Не беше усетила колко е изморена, преди да сложи крак върху първото стъпало. Като се изкачи, се обърна и се усмихна на Люк, помаха му и влезе в спалнята.

Въпреки умората се изкъпа, изми косата си и си облече чиста нощница. Легна си, а умът й сякаш беше калейдоскоп от мисли и образи. Представи си госпожица Еди като млада красива жена, преследвана от всички войници. И под ледената й обвивка проникнал само сержант Дейвид Клеър. Същият Дейвид, когото заобичала повече от душата си.

Джослин дочу шум от долния етаж и си помисли, че Люк е още там и затваря вратите или опакова сладки.

„Двама великолепни мъже“ — помисли си тя. В живота й се появиха двама красиви мъже и нито един от тях не се опита да я целуне. Тя целуна Рамзи, но беше по нейно желание. И със сигурност пред фасадата не висеше знаме с любовно признание.