Джуд Деверо
Цвят на лавандула (4)

Трета глава

Люк наблюдаваше как тя, новата стопанка на имението „Едилин“, излиза и бавно прекосява ливадата, за да седне при Сара. Знаеше как се чувства. Сара действаше като магнит на хората и си беше такава от малка. Винаги внимателна и винаги намираше време да изслушва проблемите им. Много добре му бе известно, че главната причина жените да я търсят за поправки на дрехите си, е, за да разговарят с нея.

Миналото лято бяха отишли да вечерят с братовчедите Чарли, Рамз и Сара в Уилямсбърг и Чарли каза, че тя трябва да стане адвокат и да взима хонорар за времето, което отделя, за да слуша оплакванията на разни хора.

— Не мога да изтърпя толкова години в университета — каза тя.

— Кой ти говори за университет? — попита Рамз. — Просто си откриваш кантора. Люк ти е под ръка и ще ти я подреди или боядиса, или там каквото ти трябва.

— А ти ще й подготвиш договора и ще я оскубеш с повече, отколкото печели за година — не му остана длъжен Люк.

— Ако вие двамата ще се заяждате, аз си тръгвам — предупреди ги Сара. — Искам хубава, кротка вечеря, без вашето перчене кой кого ще надиграе.

Тримата мъже притихнаха послушно и си дадоха вид, че вечерта ще продължи в същия дух, но тя не им повярва.

— Добре, давайте. Издерете си очите, все ми е едно. Чарли, поръчай ми още едно от тези питиета.

— Наистина ли? — попита той. — Ти не пиеш.

— Тогава един от вас ще ми държи косата, докато повръщам, а друг ще ме носи до колата.

Люк извади от джоба си четвърт долар и погледна Рамзи.

— Ези — на теб се пада главата. Тура — другата част от тялото й. Много е надебеляла и сам няма мога да я нося.

— Вие двамата сте противни — каза Сара, но се разсмя.

Сега Люк точеше острието на косачката и гледаше през малкия кръгъл прозорец в тухлената стена. Работилницата му беше в конюшнята на къщата или по-скоро в постройката, издигната на нейно място. Когато старият Бъртранд беше жив, според нарежданията на госпожица Еди къщата се поддържаше, но не и останалата част от имението.

— Не си ли го упоменал в договора? — попита Люк Рамзи. — Само за къщата ли ще се грижиш?

— Да не би да намекваш, че през 1946 съм писал договор?

— Добре, значи баща ти.

— Тогава е бил на една година.

— Който и да го е писал и когато и да го е писал, сега ти отговаряш за имението — му каза Люк, когато се върна в Едилин и видя състоянието на навесите, оборите и конюшните.

— Да си беше стоял тук и да ги беше наглеждал — отговори Рамзи, без да се дразни от яда му. — Да не беше ходил до другия край на земята и да не беше правил онова, което така адски те вбесява.

Люк отвори уста да отговори, но се отказа.

— Разкарай се. Скатай се в твоята тъпа кантора и ме остави да се погрижа.

Отне му месеци да възстанови порутените, стари постройки. Всъщност се наложи да построи наново рухналите стени на конюшнята, но използва материали от времето, когато е строена къщата. Изрови стари тухли от земята, даже попадна на стар кладенец, затрупан със същите ръчно правени тухли, от времето, когато имението „Едилин“ е било в центъра на голяма плантация.

Работата беше тежка и изнурителна, но по онова време Люк имаше нужда точно от това и самотата също му допадаше. Никой не живееше в къщата след смъртта на стария Бъртранд. Имаше икономка, която идваше всеки ден, но беше толкова стара, че едва изкачваше стълбите. Един ден, като видя как се тътри, твърде изнемощяла, за да свърши някаква работа, не издържа. Донесе й удобен фотьойл, радио и я настани в гостната. А Рамзи в качеството си на адвокат на госпожица Еди, като видя какво е направил, каза, че ще й пише да върне свободата на икономката. Но докато говореше, гледаше сериозно Люк. И двамата знаеха, че без заплатата й семейството на жената ще пострада. Оставиха я и той изпълняваше задълженията й. Поддържаше къщата, а когато пристигнаха мебелите, ги подреди. В един съботен ден събра братовчедите на бира и пица и качиха по стълбите по-големите мебели, предназначени за втория етаж. Като се изключат наемателките, всъщност къщата от няколко години беше на Люк. Поправяше покрива, изхвърляше от тавана умрелите гълъби. Издигна отново комина на камината, поразен от светкавица.

Когато му съобщиха, че госпожица Еди е починала и е завещала къщата на някакво момиче, което никога не бе виждало имението, му се прииска да го подпали. По-добре, отколкото да остане у човек, който няма да оцени какво представлява.

— Може да е историчка — каза Рамзи. — Или архитектка, даже строителен предприемач. Не знаем каква е.

На Люк не му допадаше начинът, по който братовчед му защитаваше една непозната. Тя щеше да завладее старинния плантаторския дом — сърцето на Едилин за повечето хора. Откакто се помнеше, слушаше да се разправя, че ако къщата бъде разрушена, градът няма да просъществува и година.

Но Рамзи беше прекалено радостен от новината за новата наследница и Люк заподозря, че нещо се подготвя. Един ден след работа отиде при Тес. Тя му отвори, но не го покани да влезе.

— Какво е намислил той с тази нова собственица? — попита Люк, без да си дава труда да уточнява кой е „той“.

Тес не беше от жените, които обясняват разточително.

— Едилин Харкорт му е изпратила нейна снимка. С бански костюм.

На Люк веднага му се изясни картинката. Доколкото познаваше братовчед си, щеше да се помъчи да я спечели. Той обичаше имението и къщата почти колкото Люк.

— Схванах — каза.

Тес се отдръпна и отвори вратата широко.

— Искаш ли бира?

— Ще пийна една.

И ето, че „тя“ пристигна и Люк гледаше как сяда и разговаря със Сара.

Беше хубава, но не поразително. Ръстът й беше малко над среден и носеше косата си както всички момичета през лятото. Кестенявият цвят щеше да изсветлее до златисто от слънцето и той се позачуди дали косата й е естествена, или прекарва с часове във фризьорски салон.

Беше облечена старомодно като Сара и той се усмихна. Сара обичаше да носи дрехи с дълги ръкави даже през горещините. Но пък съзнаваше, че й отиват. Беше изящна и нежна като цвете и ако се издокараше с яркочервена прилепнала блузка и джинси, щеше да изглежда най-малкото странно.

Помисли си, че ако имаше фотоапарат, щеше да ги снима. Ето я Сара със своята спретната рокличка и ръкоделие върху коленете и срещу нея новата с рокля като картинка от „Алиса в страната на чудесата“. Помисли си, че панделката на главата й е особено добре намерен щрих.

„Света вода ненапита — помисли си. — Значи на тази е оставила госпожица Еди къщата.“ Жена, която щеше да остане стара мома и която вероятно щеше да посвети живота си на къщата. Нямаше съмнение, че щеше да се потруди усърдно, за да намери мебели от съответния период, и за няколко месеца щеше да превърне имението „Едилин“ в музей.

Прецени я от пръв поглед и ако не беше майка му, щеше да й съобщи, че напуска. „Нека Рамзи да я свали — мислеше си. — Нека да я омае с чара си и тя да се влюби. А той, разбира се, ще постъпи както винаги. Ще й намери някакъв незначителен недостатък и ще я зареже. Но в този случай резултатът може да се окаже катастрофален, защото той ще разбие сърцето й и тя ще обяви къщата за продан. Да — усмихна се на себе си. — Може би ще я продаде.“

Но гласът на неговата майка прозвуча в главата му и той остана, където си беше — в старата конюшня, загледан в Сара и новата стопанка.

Разбра, че се гласи нещо, когато майка му се появи в шест тази сутрин с чиния палачинки и сладко от боровинки. Люк се усмихна.

— С какво се е провинил татко, та ми носиш неговата закуска?

Баща му се пенсионира преди година и беше подлудил жена си с ненужни домашни дейности.

— С нищо. Накарах го да отиде на изложба на трактори.

— Без теб!

— В случай, че ме помоли, боли ме главата. За мен толкова. Момичето на госпожица Еди пристига днес и искам да ми обещаеш, че ще се държиш добре с нея.

Докато говореше, претопляше палачинките и разтребваше кухнята на сина си. Люк изпъшка.

— Този път какво ти хрумна? Да я изведа на вечеря ли? Или да й покажа забележителностите? Рано е за градините с езерата, затова дали да не я заведа на концерт на градската музика?

— Искам да не я закачаш. Тя е за Рамзи.

Той се ококори.

— Не, недей — каза Хелън, докато му сервираше палачинките. — Не го приемай като предизвикателство. Тя вече е разговаряла с Рамзи и го харесва.

— Не си губи времето, нали? Аз пък научих, че е имало и снимка по бански много преди да говори с нея.

— Мъжете са такива — приключи въпроса майка му.

— Нима? — заяде се Люк с пълна уста.

— Ти от дума разбираш ли? Бъди внимателен и стой далеч от нея. Гледай си градинарството.

— Ами ако я харесам?

Каза си, че вече не е малко момченце и няма значение, че собствената му майка взима страната на братовчед му, но не можа да не се почувства предаден.

— Няма да я харесваш. Възпитана е от госпожица Еди, допадат й мъже със смокинги, не с… — Впери очи в джинсите му и мръсната тениска. — Разяснихме ли си всичко?

— Да — отговори той. Последното нещо, което му се искаше, беше женски разправии. — Нека да бъде за Рамзи. Нека да заживеят в имението и да отгледат дузина деца. На мен какво ми пука?

Но сега не сваляше очи от Сара и жената… Как се казваше? Джослин. Старомодно име, което й отиваше. И както ги наблюдаваше, мнението му за нея започна да се променя. Тя се смееше от сърце и често. И онова, което говореше, интересуваше Сара. Всъщност говореше главно Сара, което беше необикновено. Почти винаги тя беше в ролята на слушателка.

Люк я видя пак… Джослин, загледана в къщата с обожание и недоумение, сякаш не й се вярваше, че е нейна. Нима беше възможно? Госпожица Еди положително й беше казала, че ще й завещае къщата.

Остриетата на косачката бяха вече толкова остри, че можеха да разцепят косъм на две, но той стоеше в конюшнята и наблюдаваше двете момичета. Взе шише вода и го изпи подпрян на стената. Ако излезеше, щяха да го видят, а той не искаше. Сара знаеше, че е там, но не го повика да го запознае с новата стопанка. Това означаваше, че имат някакъв сериозен женски разговор.

Изведнъж Сара скочи на крака, сгъна роклята, която шиеше, и хукна към къщата. Това, че остави скъпоценната си кошничка за ръкоделие в ръцете на непознатата, говореше много. Сара я харесваше.

Жената остана за кратко под сянката, после взе чиниите и кошничката и се отправи към своята част от къщата. Доколкото знаеше Люк, беше минала само по коридора. На горния етаж й беше подредено легло с чисти чаршафи и нови възглавници. Майка му свърши тази работа вчера. След като си тръгна, той отиде и видя хубавите сапуни и новите кърпи, ухаещи от прането. Ако се очакваше кралска особа в Едилин, нямаше да има толкова суетене.

Не разбираше защо всичко това го ядосва. Какво знаеха за тази жена? Нищо, освен как изглежда в оскъден бански костюм.

Когато тя се прибра вътре, Люк излезе от конюшнята и събра инструментите си. Камионетката му беше паркирана отзад и той хвърли лопатите и греблата с трясък в каросерията. Ако тя излезеше и му направеше забележка, щеше да й каже, че напуска.

Качи се в автомобила, запали мотора и подкара по пътя, който водеше към задната част на имението, към входа за слугите.

Тъкмо стигна до портата и Рамзи спря отпред черния си мерцедес, блокирайки пътя. Люк искаше да се измъкне, но беше ясно, че Рамз няма да го пусне. Щом братовчед му спусна стъклото, той подаде глава навън.

— Видя ли я?

— Кого?

— Духът на госпожица Еди. Знаеш кого. Видя ли я?

— Може би.

— Е, как ти се стори?

— Лошо. Много лошо. Толкова е грозна, че се наложи да използвам огледало, за да я погледна.

— Не е зле, а? — каза Рамзи. — И аз така се надявах. Малко се притесних за… Всъщност не се притеснявам изобщо.

— Няма ли да дръпнеш това ненаситно чудовище, за да мина?

— Искам да ми помогнеш — не му обърна внимание Рамзи. — Леля Ели каза, че Сара е с Джослин и ти трябва да накараш Сара да я задържи двайсет минути, за да се подготвя.

— Да се подготвиш ли? — учуди се Люк. — За какво говориш? Фойерверки ли ще пускаш?

— Може би — захили се Рамзи. — Тя знае, че ще дойда и ще донеса вечеря, но не ми се ще да ме гледа как мъкна тези неща. Хей! Сетих се! Аз ще заговоря Джослин, а ти ще подреждаш вместо мен. Нали знаеш как се изстудява шампанско?

— Слагаш го в потока при бирата — отговори Люк и даде заден ход. Какво, да му се не види, ставаше с този град? Първо майка му го инструктира да не закача въпросната жена, после братовчед му го кара да играе ролята на иконом.

Когато стигнаха до алеята пред къщата, паркираха автомобилите си до сребристия миникупър на Джослин и слязоха. Рамзи беше облечен с черен панталон и бяла риза със синя вратовръзка. Развърза вратовръзката и я хвърли на предната седалка.

— Какъв ден! Предвиждах да дойда още преди час, но дядо Сегал едва не ме побърка. Пак са се скарали със сина си и старецът за кой ли път вече промени завещанието си.

Рамзи отвори задната врата на колата и извади голяма кошница за пикник, после погледна към прозорците.

— Как мислиш, дали ни наблюдава?

— Защо питаш мен? Очевидно знаеш за нея повече от мен.

— Какво ти става? — попита Рамзи. — Последното ти гадже да не те е изритало?

— Това никога не се е случвало, няма и да се случи. Ще ми кажеш ли защо се интересуваш толкова от тази жена?

— Предчувствам, че може би ще бъде единствената.

— Пак ли! — изпъшка Люк.

— Това момиче е прекарало почти целия си живот с госпожица Еди. През уикендите е ходило на балетни постановки. Свири на пиано и танцува валс. Има и мозък.

— Значи ще можеш да я показваш в клуба и на благотворителните купони в Уилямсбърг.

— Ако според теб това означава да се запозная с образована личност, която случайно е и хубава, отговорът ми е да.

Люк погледна към прозорците.

— Прозвуча ми, като че ли и аз трябва да се запозная с нея.

Братовчед му изсумтя.

— Сигурно ще я изплашиш до смърт. Или ще припадне от миризмата ти.

— Такива момичета харесват лошите момчета.

— Не се ласкай. Лошо момче. Как не. Хайде, върви при Сара, почукай на вратата и й кажи да задържи Джослин двайсет минути. Ще ударя камбанката като стана готов. Смятам, че задачата няма да те затрудни.

Понечи да му каже, че Сара не е вкъщи и че Джослин не е при нея, но си замълча. Майка му заръча да бъде любезен с новата стопанка. Не спомена, че не бива да ядосва Рамзи. В действителност да вбесява братовчедите си беше най-любимата му игра.

* * *

Джослин погледна часовничето на нощното шкафче и видя, че има на разположение още трийсет минути до идването на Рамзи. Беше нервна като девойка преди първата си среща в живота. След като Сара тръгна, тя направи една бърза обиколка на къщата и видя, че стаите не са преустроявани. Както беше написано, малкото мебели бяха от дома на госпожица Еди във Флорида. Нямаше никакви предмети и украшения, само празни шкафове и рафтове. В едни стаи имаше килими, в други по някоя старинна мебел, но нищо повече. Кухнята беше от петдесетте години, малко по-модерна от тази на Сара.

Стана й много приятно, когато видя леглото с чисти чаршафи и банята, пълна с кърпи и прекрасни сапуни. Нямаше представа кой е подготвил това чудно посрещане, но непременно искаше да му благодари.

Дълго стоя под душа, изми си косата, след това я оформи със сешоара. Извади си новата бяла рокля с пола, завършваща с брюкселска дантела, и знаеше, че това е съвършената дреха за вечерта. Преди да я облече, изглади всяка гънка с малката ютия, която носеше със себе си на път. Госпожица Еди беше педантична на тема гладене. Не вярваше в материи, които не се мачкат. „Ще познаеш истинската дама по облеклото й и по начина, по който го поддържа“ — все повтаряше тя.

Като се облече, се зачуди как да постъпи. Реши да провери само дали Сара се е върнала. Беше оставила чиниите и кошничката за ръкоделие в своя коридор и може би трябваше да й ги върне.

След няколко минути беше в апартамента на Сара. Задната врата беше отключена, но нея я нямаше. Тъкмо остави чиниите и някой потропа откъм входа. Не беше сигурна дали е редно да отвори. Все пак се намираше в дома на Сара. Но, от друга страна, къщата беше нейна.

Отвори и видя пред себе си висок тъмнокос мъж. Беше облечен с джинси и мръсна тениска, от доста дни не се беше бръснал, но тези подробности не накърняваха красотата му. Имаше тъмнозелени очи и нос, който можеше да бъде описан единствено като аристократичен, изваяни плътни устни над добре оформена брадичка. Сара го беше окачествила като „красив“ и той наистина беше чудно красив.

— Ти си новата стопанка.

Беше по-скоро твърдение, а не въпрос. Гласът му беше дълбок и плътен, точно както по телефона, и положително не беше виждала мъж, който да й се струва толкова привлекателен.

— Да, аз съм. А ти си Рамзи.

— Рамзи ли? Боже, не! Той е адвокат. Аз приличам ли на адвокат?

— О — разочарова се тя. Извърна поглед, за да скрие, че я привлича. — Не, струва ми се, че не приличаш на адвокат. Идваш при Сара, нали? Тя не е вкъщи.

— Знам. Видях я да излиза.

Тя се обърна пак към него, като все още стояха на прага.

— Щом знаеш, че я няма, защо чукаш на вратата?

— Аз съм твоят градинар, Люк Конър.

Наблюдаваше я внимателно, като че ли се опитваше да разбере що за човек е.

Преди да успее да отговори, Джослин чу шум навън. Той погледна към предната част на къщата и помаха с ръка, сякаш да разкара някого. В следващата секунда се шмугна покрай нея и влезе.

— Как си позволяваш! — възкликна тя. — Не можеш да нахлуваш по този начин и да…

— Не се ежи — каза той и затръшна вратата.

— Тук не е моята къща и смятам, че и ти не бива да си тук.

— Да, твоята е.

— Какво е мое?

— Къщата.

— Да, на практика е моя, но това крило е дадено под наем на Сара Шоу. Тя…

— Тя е моя братовчедка — подхвърли през рамо, отправяйки се към кухнята.

Джос вървеше по петите му.

— След като си братовчед на Сара, сигурно си брат на Рамзи?

Люк отвори хладилника и си извади бира. Както се беше облегнал на плота, я огледа по начин, който никак не обичаше. Точно както мъжете, които съзнават колко са привлекателни, оглеждат жените, сякаш всички са тяхна собственост… ако ги пожелаят.

— Какво става с теб и с добрия братовчед Рамз? Вие вече май си имате шушу-мушу?

Тя се отдръпна от него. Стана й неприятно.

— Не че ти влиза в работата, но аз никога не съм го виждала. Сара ми каза, че е неин братовчед, и щом и ти си неин братовчед, предположих, че си роднина на Рамзи.

— Роднина съм му. В случая всички сме братовчеди — Сара, Рамз, Чарли, Кен и аз. Имаме едни и същи баба и дядо.

В поведението му имаше нещо, което не й харесваше. Той й се смееше, но тя нямаше представа защо. Доколкото разбра, като че ли целият град беше населен от роднини.

— Ами сестрата на Рамзи? Тя пада ли ти се братовчедка?

Той сякаш се обърка.

— Разбира се. Тя е… — Замлъкна, понеже се усети, че тя се шегува. Не беше включил някои от братовчедите в списъка. Често хората, които не бяха южняци, се смееха при изреждането на роднини. — Да не си…

— Бог да ми е на помощ, ако ме питаш дали не съм янки. Тогава ще…

— Какво ще направиш? — попита той заинтригувано.

— Ще изкъсам пъпките на всички розови храсти. Не зная. Ти как би наказал един градинар?

Той й хвърли такъв поглед, че едва не почервеня като рак.

— Това е най-интересният въпрос за деня.

Антипатията й към този мъж бързо растеше.

— Тръгвам. Имам среща.

— Да, бе, с Рамз. Той се трепе, за да сътвори царството на приказките за вас двамата.

— Отвратително е от твоя страна да му съсипваш изненадата.

— Загуба на време, ако питаш мен.

Тя го изгледа с презрение.

— Оттук съдя, че представата ти за среща е кашон бира и пакет картофен чипс.

— Царевичен — поправи я той. — Обичам царевичен чипс. Особено онзи в синя опаковка. Появява се тя с такъв чипс и хубава бира и може да й излезе късметът.

— И става страшен купон.

— Хайде, бъди честна.

— Приличаш на мъжете, с които съм се сблъсквала, и които никога повече не съм искала да виждам.

Запъти се към задната врата, за да излезе, но той й препречи пътя.

— Не излизай още. Рамз каза, че ще удари камбанката.

— Теб ли изпрати да ме задържиш?

— Не е толкова тъп. Изпрати ме да кажа на Сара да ти намери някаква работа, но забрави да ме попита дали е тук. Защо не седнеш и не мируваш, за да не си измачкаш хубавата нова рокля? Аз ще си направя сандвич. Бих предложил и на теб, но Рамз е приготвил храна, достатъчна за половината град, така че по-добре не яж сега.

Стоеше до пластмасовия кухненски плот на Сара и обмисляше как да постъпи. Да остане ли тук и да понася този нагъл мъж да й се присмива за неща, които не разбира, или да тръгне и да развали изненадата на Рамзи? По-добре да се запознае с Рамзи, отколкото да стои в компанията на този мъж.

Джослин се обърна тъкмо когато Люк се пресягаше да остави продуктите за сандвича на плота. Блъсна неволно ръката му и от тубичката с горчица изцвърча струйка върху нея. Ярко жълто петно се лепна отпред на бялата й рокля.

— Нарочно го направи — каза тя. — Замислил си го.

— Не, не съм — оправда се Люк и прозвуча искрено разкаян. — Честно, не съм. — Самодоволното му изражение се изпари. — Съжалявам. Наистина. Извинявай. — Взе една от кърпите, закачени до мивката, и я навлажни. — Ето, нека да ти помогна.

Тя хвана предницата на роклята, като се чудеше как да се върне незабелязано в къщата и да се преоблече, без да я види Рамзи. А Люк каза, че щял да организира пикник на пода. Ако беше във фоайето, нямаше начин да не се сблъскат, което означаваше да му се представи с рокля, изцапана с горчица.

— Какво, по дяволите, правите?

Джослин и Люк се извърнаха към задната врата, където стоеше мъж, който вече със сигурност беше Рамзи. Беше малко по-нисък и по-едър, но имаше същата черна коса и зелени очи и почти същите нос и брадичка. Бяха двама разкошни мъже.

Джослин отмести поглед от Рамзи към Люк, който продължаваше да търка петното, надвесен над нея. Тя веднага се отдръпна.

— Изцапа ме с горчица — обясни на Рамзи и го загледа.

Той изгледа заплашително братовчед си. Люк вдигна ръце.

— Нещастен случай. Заклевам се. Тя е твоя.

Все така с вдигнати ръце се измъкна заднишком от кухнята и тя чу външната врата да се отваря и затваря.

— Добре ли си? — попита той.

— Добре съм. Наистина съм добре, но изглеждам ужасно. Искаше ми се да съм в приличен вид, когато се запознаваме.

— Изглеждаш страхотно — каза Рамзи с такъв ентусиазъм, че тя му се усмихна.

— Много си мил.

— Не, не съм. Аз съм адвокат, забрави ли? Какво ще кажеш да отидем в твоята къща, в главната й част, и да хапнем? Гладна ли си?

— Много.

Запъти се към входната врата, отвори я и отстъпи, за да мине Джослин, а когато тя се приближи, каза:

— Извинявам се заради Люк. Той е…

Джослин сви рамене, сякаш с думи не можеше да се опише братовчед му.

— Не се притеснявай — успокои го. — Всички имаме роднини.

— За съжаление аз имам повече от другите хора.

Тъкмо излязоха и видя Люк да отпрашва с раздрънкан, стар пикап, който й напомни за автомобилите пред къщата на баща й през нейното детство. Доколкото схвана, Люк Конър беше от мъжете, от които госпожица Еди я предупреждаваше да се пази. Още по-лошо, беше мъж, в какъвто нейната нежна, елегантна и образована майка се беше влюбила безумно. След като се оженили, Гари Минтън се помъчил с всички сили да бъде такъв, какъвто семейството на неговата изискана съпруга очаквало да бъде, но месец след смъртта й облякъл пак кожените дрехи, пуснал си бакенбарди и яхнал „Харли Дейвидсън“.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Рамзи. — Люк ли те разстрои толкова много?

— Разбира се, че не е — отвърна Джослин и се усмихна, като се върна в настоящето. — Ще се преоблека и ще се почувствам превъзходно.

— Тази вечер твоите най-малки желания са закон за мен — отвърна Рамзи с лек поклон.

— Тогава, любезни рицарю, отведете ме във вашия замък, за да се нагиздя и да бъда достойна за вас.

Рамзи се захили, подаде й ръка и двамата се отправиха към парадния вход на къщата в имението „Едилин“.