Джон Конъли
Белият път (29)

Епилог

Реките текат.

Приливът си отива, морето си прибира водите. На брега се събират птици. Тресавището е място за отдих и последно хранене, преди да отлетят към арктическите тундри, където ще гнездят, а отливът им е оставил богата трапеза. И ето ги, летят ниско, стрелкат се да хванат поредната хвърката гадинка, пикирайки над плитчините, а сенките им играят, отразени в безбрежния, подобен на разтопено сребро воден килим.

Чак сега, обръщайки се назад, осмислям ролята на водата във всичко онова, което се случи през тези години. Телата, захвърлени в Луизианските блата и мочури, затворени в петролни варели, хора живи, завинаги занемели, откъснати от света под тонове мълчаливо течаща вода. Заклано цяло семейство, останките заровени под купища окапали листа в изпразнен плувен басейн. Баптистите от Арустук, заровени край езеро, търпеливо изчаквали хода на времето, минаващите десетилетия, та земята да помръдне и да ги разкрие сама^[1]. Ади и Мелия Джоунс, едната убита край река, другата на два пъти посрещнала смъртта в замърсена с химически препарати и отрови затлачена подземна вода.

И още един случай: Каси Блайд, намерена заровена в една дупка на речен бряг, костите на ръката й белязани от острия нож на Сайръс Неърн, а недалеч от нея — още пет трупа.

Всички те са лежали край неуморно отправили се към световния океан води, със завинаги отнето право отново някога да чуят неговия зов, да откликнат на предложената надежда. И така, докато дойде мигът на мимолетно завръщане в света на живите, само за да получат християнския ритуал и да намерят полагащия се на всички нас сетен покой.

Сайръс Неърн стои сред разлюлени високи стъбла, това са хвощове; стои и гледа към тъмния път. А те се движат навсякъде около него, долавя минаването им като полъх, като копринен допир, по-скоро усеща присъствието им, отколкото го вижда; те са огромна маса, плътно множество във вечно движение към голямата вода, там, където ще ги погълне вечно очакващият прибой, ще ги приласкае и бледите им сенки меко ще се слеят с него, за да изчезнат вовеки веков. Неърн е като черна скала, тъмна преграда напряко на ефимерния им вечен и светъл поток, обърнат с гръб към морето, затова не чува топлия му глас, затова и то не го зове така, както ласкаво кима на следовниците на Белите пътища, тези, които кръстосват тресавището и водят в океана. Сайръс обаче внимателно следи застанала на извития крайбрежен път стара кола, напуканото й предно стъкло отразява мрачните, тъмнеещи небеса. И ето, вратата се отваря, Сайръс разбира, това е знак, че му е дошло времето.

Излиза от тресавището, катери се по брега, по скали и трева и върви към очакващия го „Купей де Вил“. Почернените прозорци смътно загатват бъдещите му спътници. Приближава, а предният прозорец безшумно се плъзва надолу, изпъква фигурата на мъж с ръце на волана; той е плешив, а устата му е прекалено широка, отпред на мръсния шлифер зее назъбена червена дупка. Бил е набит на дебел остър клон, така е дошла и смъртта му. Смърт, на която е осъден във вечността — да го спохожда отново и пак, защото Сайръс пристъпва и вижда, че раната изчезва, само за да зейне наново, а очите на осъдения се въртят в неземна агония. Само че той се усмихва на новодошлия и му кима да влезе. Сега зад гърба му се вижда облечено в черно момиче, почти дете. То пее и Сайръс си казва, че гласът й е най-сладкото нещо, което е слушал, същински дар божи. Но момичето изведнъж се превръща в жена с куршумена дупка в гърлото, а песента секва.

Мюриъл, мисли Сайръс. Името й е Мюриъл.

Вече е при отворената врата, надниква във вътрешността.

Седналият отзад е потънал в паяжини. По него пъплят кафяви паячета, опасват го с нови и нови нишки и постепенно го превръщат в подобие на какавида. Главата му не е цялата, липсват откъснати от смъртоносен куршум части, но Сайръс вижда остатъци от червена коса. Оградените от увиснала кожа очи са почти невидими поради гъстите паяжини и все пак Сайръс улавя скритата в тях болка, безспирно подхранвана от хилядите жила на паяковите множества.

Така накрая Сайръс проумява, че собствените ни дела приживе в този живот предопределят и страданията ни в следващия, че човек сам си създава Ада отвъд. Разбира, че там е неговото място сега, там ще бъде и вовеки веков.

— Съжалявам, Ленърд — оправдава се той и за пръв път от ранна младост насам чува гласа си.

Чува го и си казва, че звучи нескопосно, сърдито, несигурно. Но забелязва друго — сега гласът е един-единствен, вече ги няма онези — другите, заглъхнали са. Проумява със закъснение, че този глас е бил винаги сред тях, само че той е намирал за нужно да го отбягва. Да не се вслушва в единствения глас на разума, на угризението, на жалостта и състраданието. Гласът, за който е останал глух през целия си зрял живот.

— Съжалявам — повтаря той. — Провалих се.

Устата на Пъд се отваря, от нея изпадат паяци.

— Влизай — казва му той. — Чака ни дълъг път.

Сайръс се качва в колата и незабавно усеща крачката на паяците. Полазват го хиляди от тях, безмилостно го жилят, заплитат го мигом в нови и нови мрежи.

Колата загърбя водата и потегля по черния път, лети напред през кал и блатна трева, изгнили клони и смрад, а мракът на Севера постепенно я поглъща.

В основата на камъка е прорасла трева, навсякъде наоколо са избуяли плевели. Скубя ги и те напускат почвата с лекота. Не съм идвал тук още отпреди лятото. Човекът, който се грижи за малкото гробище, е болен и макар че пътеките навсякъде са в добър вид, индивидуалните гробове не са. Скубя тревата на снопчета, от корените им се ръси пръст, изтръсквам я и ги захвърлям встрани — сетне ще ги изнеса.

На двойния надгробен паметник^[2] името на малката е почти скрито от високите стръкове. Но ги почиствам и сега то се вижда отлично. За миг прокарвам пръсти по релефа на буквите, те сякаш ми нашепват мили думи. Сетне отново продължавам да чистя.

Сянката й пада върху ми, тя с мъка прикляка до мен, прави го с разтворени крака, за да има място за издутия й корем. Не я гледам в очите. Разплаквам се и сам се питам защо, тъй като сега не изпитвам онази съкрушителна мъка отвътре, същата, която навремето ме подтикваше към самоунищожение. На нейно място чувствам лекота и благодарност. Благодарност, че тя е сега тук, до мен — за пръв път на това място. Защото така е необходимо, така е и правилно — накрая тя да види всичко през собствени очи.

А сълзите продължават да текат и разбирам, че от тях вече не виждам ясно нито тревата, нито плевелите. Тогава тя протяга ръка, за да ми помогне — насочва моята и започваме да работим заедно. Изхвърляме грозното и нечистото, оставяме красивото и обогатяващото, а ръцете ни непрестанно се допират, търкат се една в друга, така взаимно усещаме присъствието си тук, а ветрецът приятно полъхва в лицата ни, наблизо ромоли поточе. Деца покойници, деца тепърва очаквани. Любов запомнена, любов настояща. Изгубени и намерени. Живи и мъртви. Едни до други.

На Белия път.