Джон Конъли
Белият път (8)

Глава седма

Същата вечер Рейчъл ме гледаше особено и мълчеше. Аз се съблякох и легнах при нея.

— Няма ли да ми разкажеш какво се случи? — рече тя накрая.

Сетне се примъкна към мен и допря издут корем до бедрото ми. Внимателно поставих ръка върху него, опитах се да почувствам растящия в нея живот.

— Как си? — попитах.

— Добре. Тази сутрин повръщах, ама малко — усмихна се тя. — После ти дойде и аз те целунах.

— Прекрасно. Доказателство за това колко държиш на личната си хигиена, защото неприятен дъх не усетих — пошегувах се аз.

Рейчъл игриво ме сръга в ребрата, извади ръка изпод завивките и разроши косата ми.

— Е? Пак ли няма да ми отговориш?

— Каза ми, че настоява да се оттегля от делото, всъщност ние да се оттеглим, защото и теб могат да те призоват като свидетел, и да не даваме показания. В замяна ще ни оставят на мира.

— А ти вярваш ли му?

— Не, пък даже и да му вярвах, онова, което той иска, едва ли ще промени нещо. Стан Орнстед има цял куп съмнения относно тежестта на евентуалните ми показания пред съда, ама пък си мисля, че доста се е изнервил, а то си има и защо. Във всеки случай тези съмнения не се отнасят за теб. Ще трябва да дадем показания, независимо дали ни се иска или не. Имам чувството, че фактически на Фокнър не му пука за тях — сигурен е, че ще го пуснат под гаранция, след като следващата инстанция разгледа поредното обжалване. Честно казано, не загрях защо толкова настояваше да отида в затвора. Освен ако може би му се е приискало да ме ядоса. Нали му е писнало да седи сам в онази килия и е решил да си направи малко цирк и да ме разиграе.

— Е, а ти разигра ли му цирк?

— Опитах се, не беше особено трудно. Но видях разни интересни неща: слушай, Рейчъл, килията му замръзва. Пуснали са му парното максимално силно, а там е като в зима. Сякаш тялото му поема цялата топлина от околната среда. Освен това подхвърли закана към единия от тъмничарите: пред мен го заплаши, че ако говори по негов адрес, ще съобщи за любовната му връзка с малолетна.

— Спекулация, така ли?

— Ами, никаква спекулация, надзирателят реагира, сякаш го удариха с юмрук в лицето. Смятам, че той лично не е споделял тази информация с никого. Според Фокнър момичето било на 15 години. Сетне говорихме с тъмничаря и той практически го призна.

— Какво се каниш да правиш?

— За момичето ли? Помолих Стан Орнстед да вземе някакви мерки. Толкова мога, какво друго да направя?

— А какво би казал относно Фокнър? Да не е медиум?

— Тц, едва ли е медиум, ама пък… Не мисля, че за него има точно определение. Едва ли на света има някой подобен. И знаеш ли, преди да си тръгна ме наплю. Не, не ме наплю, а ми плю в устата.

Почувствах как тя трепна и застина. Сякаш цялата се втвърди.

— Да — рекох и я погалих по лицето. — И аз реагирах като теб, когато стана. Купих си освежител за уста, ама нищо не можах да постигна. Тонове от него да имам, всичкия на този свят да ми дадат, пак няма да ми стигне да се дезинфекцирам.

— А защо го направи?

— Рече, че така щял съм да виждам по-добре — всичко, което и той виждал.

— И какво по-точно?

Въздъхнах. Това бе тема деликатна, ама просто не мога да ви опиша колко деликатна. За малко щях да се изпусна и да й разправя всичко: и за онази кола на моста, и за тварите по стените и кулите на затвора, за виденията на изгубени деца в миналото, за отвъдните посещения на Сюзън и Дженифър в потайни доби, а и посред бял ден. Ужасно много ми се искаше да й разкажа тези неща, но не можех, пък и не разбирах защо не мога. Тя обаче усещаше много от тях, умееше да ми чете мислите, или така поне си мислех, но предпочиташе да не ме разпитва. Пък и да ме бе запитала, какво можех да й кажа? Че аз самият не мога добре да си обясня онази дарба, дадена ми свише. Не ми се нравеше да мисля, че нещо в мен самия привлича онези изгубени души така силно. Привлича ги като магнит. По-леко ми бе да се опитвам да си внушавам, че страдам от психологично, а не от душевно разстройство.

Блазнеше ме мисълта да се обадя на Елиът Нортън и да му кажа, че неговите проблеми са си негови собствени, че не желая да се замесвам в тях. Но не можех, просто не можех да го направя. Нали му бях обещал? В същото време смятах, че Рейчъл е може би в безопасност поне дотогава, докогато Фокнър остане зад решетките. Той пък точно сега не би направил нищо крайно, което да усложни и да постави на риск евентуалното му по-нататъшно освобождаване.

Ами черната кола? Съвсем друго нещо: не беше нито сън, нито пък реалност. Сякаш нещо, спотаено за кратко време в сляпата точка на линията ми на зрение, бе излязло оттам, за да ми се покаже. Може би някаква неведома промяна в сетивата ми бе позволила да видя нещо, което обичайно не се показва на простосмъртните? А по причини, които не разбирам изцяло, един вътрешен глас ми шепнеше, че онази кола, истинска или въображаема, не представлява непосредствена заплаха. Целесъобразността й е невидима, скритата в нея символика напълно двойствена. И все пак допълнително ме успокояваше мисълта, че полицията на Скарбъро ще наблюдава дома ми, макар и да ми бе ясно, че едва ли здравомислещите практични ченгета ще обърнат внимание на някакво си очукано и черно купе, та било то и от легендарния стар кадилаков модел „Де Вил“.

Ами Роджър Бауън? Нищо хубаво за нас не би се получило от евентуална конфронтация с него, ама нищо. И все пак ме гъделичкаше любопитството да му хвърля един поглед — на него и на дружината му негодници. Да понаобиколя тук-таме и да видя какво ще се получи. Струваше ми се, че повечето от събитията, за които мислех сега, са взаимно обвързани, най-вече делото, с което се беше захванал Елиът Нортън — то изпъкваше на преден план като важна съставна част от общото цяло.

Аз в съвпадения поначало не вярвам. От дългогодишен опит зная, че съвпаденията са един от начините, по които Съдбата подмята, че ти просто не внимаваш в картинката достатъчно. Дали Съдбата или Животът? Е, няма голямо значение.

— Той смята, че мъртвите контактуват с него — отвърнах накрая. — Говорят му. А над затвора Томастън прелитат Черни ангели, деформирани души, наказани. И аз трябвало да ги виждам.

— А ти видя ли ги?

За малко не подскочих, така както си лежах по гръб. Извърнах лице към нея, но тя съвсем не се усмихваше.

— Видях гарвани — рекох й. — Десетки гарвани. И преди да решиш да ме изпратиш да спя сам в другата стая, да ти кажа, че не само аз, а и други хора ги видяха.

— Не се съмнявам в думите ти — каза Рейчъл. — Нищо не е в състояние да ме удиви относно онзи старец. Побиват ме тръпки, като помисля за него, нищо че седи под ключ в затвора.

— Няма нужда да пътувам. — Това бе първото, което ми дойде наум. — Ще си остана тук, при теб.

— Аз пък не съм казала, че искам да стоиш тук — натърти тя. — Не това исках да кажа. По-добре ми кажи има ли някакъв реален риск?

Замислих се.

— Не мисля, че точно сега може да има — рекох след малко. — Смятам, че той не би рискувал да предприеме нищо преди адвокатите да са му осигурили излизането под гаранция. След това ще се наложи да направим преоценка на ситуацията. Засега ще е достатъчна тукашната полиция в ролята на ангел-хранител, при това само като превантивна мярка.

Тя незабавно понечи да изреди възраженията си, обаче аз внимателно и нежно закрих устата й с длан. Очите й се свиха в гневен упрек.

— Виж, Рейчъл, това е колкото за теб, толкова и за мен. Наблюдението няма да е досадно или натрапчиво, може би въобще няма и да го усетиш. Но аз ще спя много по-спокойно където и да съм.

Махнах ръка от устата й, изпълнен с търпение за дълга и поучителна тирада. Тя веднага разтвори устни и аз побързах отново да ги затисна с длан. Този път Рейчъл примирено въздъхна и отпусна рамене, тогава аз вече окончателно свалих ръка. Сетне я целунах по устните, само че тя не реагира. Продължих да упорствам и след малко устните й се разтвориха, а езикът й допря моя. След още малко стана още по-общителна, телата ни почти се допряха.

— Насилваш се да ме любиш, за да си правиш каквото си искаш после, нали? — подметна тя и ахна, когато ръката ми полази по вътрешната страна на бедрото й.

Повдигнах очи и направих физиономия на обиден — най-убедителната, на която съм способен.

— Разбира се, че не — възразих задъхано. — Аз съм мъж и без секс не мога.

Не чух, по-скоро усетих кроткия й вътрешен смях, а в същия миг телата ни се залюляха в общ ритъм.

 

 

Събудих се в мрак. Отвън на пътя кола нямаше, но осезателно усещах, че доскоро не е било така.

Излязох от спалнята и тихо поех надолу по стълбите към кухнята. Сън направо не ме ловеше. Слязох на долния етаж и веднага забелязах Уолт, седнал пред вратата на всекидневната. Ушите наострени, опашката му бие в нервен ритъм по пода. Погледна ме за секунда и отново насочи цялото си внимание към онова, което ставаше в стаята.

Почесах го зад ухото, а той изобщо не реагира, псето му с псе. Забелязах, че очите му не мърдат, приковани в черно петно в ъгъла. Сянка ли беше или какво? Дебелите пердета не пропускат дори и тънък лъч светлик, а онази смътна форма там чернее, досущ дупка, отворена в ефирната призрачна материя помежду два свята.

Нещо в черната сянка силно привличаше кучето към себе си.

Единственото оръжие под ръка бе ножът за отваряне на писма, поставен на дрешника. Притиснах го към дланта и пристъпих в стаята, съзнавайки, че съм гол.

— Има ли някой? — попитах глухо.

Мотаещият се в краката ми Уолт изскимтя тихо, но то не беше от страх, а по-скоро от възбуда. Пристъпих още напред — в мрака.

Тогава видях ръката.

Женска, бледно бяла, призрачна. С нанесени хоризонтално три рани — дълбоки, виждаше се костта. Раните обаче бяха стари, плътта сивкаво-кафеникава, кожата засъхнала и попукана. Кръв нямаше. Ръката се изпъна още повече, дланта се обърна към мен, с пръстите нагоре.

спри

И тогава разбрах, че раните са само първото й страдание; тя е вдигнала ръце, за да се предпази от острието, но то е намерило пътя си към лицето и тялото въпреки усилията й; а сетне са последвали нови удари, нови рани, болка, агония и смърт по пътя отвъд.

моля

Спрях на място.

„Коя си ти?“

ти ме търсиш

„Каси, ти ли си?“

усетих, че ме търсиш

„Къде се намираш?“

изгубена съм

„Виждаш ли нещо?“

нищо

мрак

„Кой ти стори това? Кой е той?“

не е един

много са в един

Сетне чух шепот като съсък, шепнеха още други, множество гласове, в хор и унисон с нейния.

каси нека да го питам нека да говоря с него каси ще ни помогне ли знае ли каси знае ли моето име каси може ли да ми каже моето име каси каси може ли да ме отведе оттук каси искам да си ида у дома моля те изгубих се каси моля искам да си ида у дома

моля

„Каси, кои са тези с теб?“

не зная

не ги виждам

но те всички са тук

той ни доведе тук

Сетне изведнъж усетих ръка на голото рамо и Рейчъл лежеше зад мен. Усещах гърдите й допрени в гърба ми, чаршафът хладнееше приятно. Гласовете бавно заглъхваха, звучеше само далечен ек, едвам доловимо ехо, отчаяно и настоятелно…

моля

А в съня си тя прошепна тихо и челото й се сбърчи, сякаш нещо я заболя:

— Моля.