Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джон Конъли. Белият път

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2002

Редактор: Йоана Томова

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-272-4

История

  1. — Добавяне

Глава тринайсета

До мотела стигнаха поотделно: високият чернокож пристигна в тригодишна лумина, по-ниският бял дойде по-късно с такси. Взеха си отделни стаи — обичайните двойни — на различни етажи. Белият на втория, чернокожият — на първия. Никой не ги видя да говорят помежду си. Нито пък го направиха тайно. Поне не и до следващата сутрин, когато напуснаха мотела.

Веднъж влязъл в стаята, белият се съблече и внимателно огледа дрехите — търсеше евентуални следи от кръв, но не намери. Когато се увери, че са напълно чисти, той ги захвърли на леглото и застана пред огледалото в малката баня гол. Сетне бавно се завъртя, като примигваше от болка и внимателно оглеждаше белезите на гърба и бедрата. Изследва ги внимателно и продължително, като съвсем нежно движеше пръсти по контурите на старите рани по кожата. Гледаше се в огледалото с тежък, напрегнат поглед, сякаш това отсреща не е собственото му отражение, а нечие чуждо тяло, пострадало при ужасяващи обстоятелства и сега белязано еднакво не само физически, а и психически. Не, все пак онзи човек отсреща не е той самият. Самият той е недокоснат, неуязвим: ей сега ще загаснат лампите и помещението ще потъне в мрак, а той ще съумее да се отдалечи от образа и да остави онзи — белязания — там, в огледалото, запомняйки само болката в очите му. Позволи си удоволствието да фантазира по този начин още мъничко, сетне тихичко се зави в голяма и мека хавлия, за да се отпусне на креслото пред включения телевизор.

Много, прекалено много бяха злощастията в живота на човека, наречен Ейнджъл. Даваше си сметка, че някои от тях се дължат на собствения му характер и психика на крадец. Защото преди време стопроцентово вярваше в тезата, че ако дадена вещ е подвижна, продаваема и може да бъде открадната, то тогава следва да се очаква промяна в собствеността й. И защо не? Акт, в който той — Ейнджъл — ще изиграе главната, макар и краткотрайна роля. Бе се оказал добър крадец, макар не и достатъчно голям. Големите крадци не завършват в затвора, а той бе прекарал известно време зад решетките — достатъчно, колкото да разбере, че някои недостатъци в характера ще му попречат да се превърне в легенда на въпросната професия. За съжаление си падаше и оптимист и се бе наложило затворническите институции в два различни щата да обединят усилия, че да помрачат естествената му и слънчева предразположеност към престъпния живот. И все пак си бе избрал именно такъв път, бе си поел и наказанията, когато бе възможно, дори със съответната доза непукизъм.

Но в живота му имаше и други етапи, там Съдбата се бе оказала още по-сурова. Не му бе разрешила да избере майка си например, а тя бе изчезнала от неговия свят, докато той още лазеше на четири крака. Името й го нямаше на ничие брачно свидетелство, а миналото й бе празна страница, споменът за нея студен като затворническа килия. Единствено помнеше как се казва: Марта.

И още по-лошо: и баща си не бе съумял да подбере, а той — старият — се бе оказал кофти човек. Пияница, дребен престъпник, негодяй и половина, зарязал сина си да расте в безпросветност и гадна мръсотия. Хранеше го с юфка и тям подобни безвкусици, понякога му купуваше сандвичи или аламинути по евтините барчета. Но това, последното, ставаше само когато събере нужния ентусиазъм. Тоест — рядко. Гадняра. Така бе навикнал да мисли за него. Никога не го бе нарекъл баща, още по-малко татко.

Просто Гадняра.

Живееха в един коптор без асансьор на улица „Дигроу“ в Бруклин, в онази му част, където „Кълъмбия“ допира бреговата линия. Кварталът е ирландски още от началото на миналия век, заселен предимно с докери и други пристанищни работници. Някъде през двайсетте години се появяват и доста пуерториканци, но след това положението не се променя съществено чак до края на Втората световна война. Ейнджъл се роди в период на икономическа рецесия. Малко по-късно, през 1957 г., построиха магистралата Бруклин-Куинс и този факт практически откъсна бачкаторския район зад и по протежение на „Кълъмбия“ от по-богатите квартали около Кобъл Хил и Каръл Гардънс. Сетне плановете за строеж на контейнерно пристанище в района накараха мнозина да продадат имущество и земя, кой каквото има, и да се преселят на по-добри места. Обаче плановете останаха неосъществени, търговското корабоплаване пък премести центъра си към Порт Елизабет и Ню Джърси, а хората на „Кълъмбия“ масово останаха без работа, семействата им — без препитание. Италианските пекарници и зарзаватчийници западнаха и фалираха, а по опразнените магазинчета се появиха пуерторикански търговци. Самотният хлапак скиташе по улиците, негови бяха предимно изоставените сгради, разбитите дюкяни и къщичките с останали без покриви стаи. Опитваше се да стои колкото се може по-надалеч от Гадняра и от все по-противните му настроения. Малцина му бяха приятели, той по-скоро привличаше побойниците и насилниците сред връстниците си; по същия начин, ако сте забелязали, някои бездомни кучета винаги стават жертва на нечий ритник или тояга и постоянно скитат с клепнали уши и свити помежду задните си крака опашки. Трудно е да се каже дали това им поведение е резултат от постоянните им страдания или пък то е истинската причина за тях.

Гадняра загуби работата си — беше преносвач на стоки — през 1964 г., след като в пияно състояние нападна профсъюзен активист и го записаха в черните списъци. На всичкото отгоре няколко дни по-късно в апартаментчето се появи група мъжища с тояги и вериги, които му дръпнаха як кьотек. Все пак оцеля с няколко строшени ребра и на практика извади страхотен късмет, защото онзи активист съвсем не бе профсъюзен, освен по име, а в офиса му се вършеха едни неща, за чийто характер всеки може да се досети. Една от малцината жени, които спорадично се появяваха или изчезваха в живота на Гадняра, оставяйки след себе си аромат на цигари и евтин парфюм, все пак се оказа достатъчно смела, за да остане при пребития и да го лекува. Тя бе добра към момчето, при все че го хранеше само с пържени в стара мас бекон и яйца. Но и тя напусна след поредната свада, която събуди съседите и привлече ченгетата. След нея повече жени нямаше, а Гадняра потъна в мизерия, отчаяние и пиянство, като повлече и момчето със себе си.

И така дойде мигът, когато Гадняра продаде сина си за каса долнопробно уиски и някаква си сума в пари. По онова време малкият бе само на осем години, а онзи извратен изверг го върна у дома пет часа по-късно, завит в одеяло. Тогава хлапакът, който щеше да се превърне в Ейнджъл[1], не разбра много неща, беше му за пръв път, не знаеше, че случилото се ще го превърне в друг човек за цял живот, а само будуваше и не мигна, горкият, в леглото си цяла нощ. Не смееше да помръдне или да каже нещо от страх, че онзи може и да се върне, а и поради болката, която чувстваше там отдолу и отзад.

При завръщането му Гадняра го бе нахранил с макарони, а за награда му бе дал и шоколадено блокче.

Дори и днес, поглеждайки ретроспективно назад, Ейнджъл не бе сигурен колко време бе продължило всичко това, макар че помнеше друго: тези бащини „сделки“ бяха станали съвсем чести, вероятно защото броят на получаваните в замяна бутилки постепенно намаляваше все повече и повече, както изтъняваха и пачките долари. На четиринайсетгодишна възраст, след няколко неуспешни опита да избяга и съответни жестоки наказания от Гадняра, една нощ разби магазина за сладкиши на „Юниън“ и открадна кашон шоколадови десерти. Сетне ги отмъкна в една полуразрушена сграда на „Хикс“, където се тъпка с тях, докато му стана лошо и повърна. Така го намериха и ченгетата — със стомашни колики и болки, почти не можеше да ходи. Кражбата му донесе двумесечна присъда в поправителен дом. Наказаха го най-вече по две причини: за нанесените при проникването в магазина щети и поради желанието на съдията да даде пример предвид стремглаво нарастващата младежка престъпност в бавно загиващия район около старите докове. Когато го пуснаха, Гадняра го прибра още от портала на поправителното, за да го отведе в мръсния апартамент, където пък го чакаха двама други, ясно за какво.

Този път не му дадоха дори и шоколад.

Когато навърши 16 години, си тръгна завинаги — този път нямаше да го връщат по етапен ред у дома, навършил бе нужната възраст. Взе автобуса за Манхатън и попаднал в „големия“ свят, три години живя живота на бродяга. Спеше където завари — на открито или в опасни, предназначени за събаряне стари сгради и общежития. Припечелваше по нещичко от безперспективна работа, а по-късно и от все по-зачестяващи кражби. От този период му останаха кошмарите: блясък и звън на ножове, трясък на изстрели, писъци на жени, постепенно преминаващи в ридания или тишина вовеки веков. Името, което прие, Ейнджъл — Ангел — се превърна в символична частица от вечния му бяг — бягство от себе си и отдръпване от старата си самоличност, досущ като змия, която захвърля изживяната си кожа.

Съществуваше някак си, а нощем го преследваха кошмарите. Най-страшният бе завръщането на Гадняра — сънуваше го как се примъква към него, търси го, прокрадва се през пусти коридори и стаи без прозорци, заслушан в дишането на заспалия си син, а в ръце носи десетки шоколадови блокчета. Междувременно Гадняра бе починал: самозапалил се бе неволно в стария си апартамент със забравена цигара и изгорял там, подпалвайки и съседите. Момчето мъж на име Ейнджъл научи това от вестниците и се разплака, без сам да знае защо.

Постоянен спътник в новия живот отново бяха неудачите и нещастията, болката и страданието, много често и униженията, а хубавите неща се брояха на пръсти. Важна дата в него се оказа 8 септември 1971 година, защото тогава нещата съвсем се сговниха, всъщност влошиха се максимално. На него ден нюйоркски съдия осъди Ейнджъл и двама други на петгодишен затвор в „Атика“ заради кражба с взлом в Куинс — бяха разбили голям склад. За дължината на присъдата до голяма степен допринесе и фактът, че непосредствено след ареста двамата Ейнджълови съучастници се бяха нахвърлили върху съпровождащия ги съдебен офицер. Той си бе позволил ехидно да изпророкува, че преди денят да е завършил, те ще лежат по гръб в килия със закопчани ръце и запушени с кърпи усти. То така и стана, но за беда се отрази и на присъдата. А Ейнджъл бе само на деветнайсет години и най-младият от тримата.

Много кофти е на такава възраст да те заврат в затворническо-поправителната институция на име „Атика“ на около трийсетина мили източно от Бъфало. „Атика“ е мрачен пандиз, истинска дупка, претъпкана с отчаяни и жадни за насилие типове. Същинско буре с барут, готово всеки миг да експлодира. Един ден след непосредственото му въдворяване в затворнически блок „Д“, значи на 9 септември 1971 година, там се случи именно това — възпламени се барутът, а Ейнджъл извади възможно най-лошия късмет. Разбунтувалите се затворници превзеха няколко части от затвора, срещу тях бе изпратена значителна ударна сила; в сблъсъците загинаха 43 души, 80 бяха ранени. Повечето жертви бяха дадени поради нареждането на губернатора Нелсън А. Рокфелър да бъде „освободен“ превзетият от бунтовниците блок „Д“ — независимо от цената на това усилие. Е, доста скъпо му излезе, обаче най-вече го отнесоха онези, които бяха там — вътре. Върху тях заваля истински дъжд от газови бомби, сетне започна голямата пуканица — безразборна стрелба върху тълпа от повече от 1200 затворници, последвана от вълна разгневени щатски полицаи, въоръжени с пушки и палки. Когато пушеците и димът се разпръснаха, на земята лежаха мъртви 11 тъмничари и 32 затворници, а наказателните мерки бяха светкавични и безпощадни.

Мнозина бяха съблечени голи и бити жестоко, насилени да ядат кал, заплашвани с кастрация.

Човекът на име Ейнджъл през цялото време бе клечал тревожно в килията, еднакво уплашен от съкилийниците си и от неизбежното наказание — знаеше, че такова ще има, веднъж като онези отвън превземат блока. И когато това стана, независимо от всичко, накараха го да пълзи гол в двора, върху счупените стъкла на земята. По едно време спря, просто болката в ръцете, по стомаха и гърдите му стана нетърпима. Тогава един от тъмничарите на име Хайд тръгна към него, тежките му стъпки ечаха върху хрущящите под ботите стъкла. Приближи се и му стъпи на гърба.

Почти три десетилетия по-късно, на 28 август 2000 година, федерален съдия на име Майкъл А. Телеска от Федералния окръжен съд в Рочестър най-сетне отсъди обезщетения на обща стойност 8 милиона долара и ги разпредели между 500 бивши затворници от „Атика“ или близките на починалите от тях. Тези пари трябваше да компенсират страданията на пострадалите в резултат на случилото се в затвора след въстанието и обсадата. Делото в тази връзка бе отлагано цели 18 години, докато накрая някъде около 200 ищци успяха някак си да разкажат „патилата“ си пред заседаващ при отворени врати съд, а сред тях бе и някой си Чарлз Б. Уилямс, бит така жестоко след обсадата, че сетне се наложило да му ампутират единия крак. Името на Ейнджъл не бе сред ищците. Причината бе съвсем проста — той не вярваше, че посредством съдебните инстанции ще може да получи компенсация или възмездие. След присъдата в „Атика“ бе излежавал и други, включително и четири години в затвора „Райкърс“. Бе излязъл на свобода след тях, последните в поредицата тъмничен престой, разбит и сломен, в тежка депресия, без пукната стотинка в джоба, абсолютно готов за самоубийство.

Тогава — една гореща августовска вечер — бе забелязал отворен прозорец на улица в Уест Сайд и бе използвал аварийната стълба, за да се изкачи по сградата и проникне в онзи апартамент. Бе се оказал луксозен, прекалено просторен — около 500 кв. метра площ — че и застлан с персийски килими. По масички и лавици зърна миниатюрна пластика — африканско изкуство, подредено артистично и с много вкус. Впечатли го голямата колекция от плочи и компактдискове с ударение предимно върху кънтри музиката, не че си падаше по нея. Това наведе Ейнджъл на мисълта, че е попаднал при богат бял нюйоркчанин.

Сетне дебнешком бе обиколил стаите, но хора не видя, нито усети. По-късно щеше да се удивлява как и защо веднага не се бе сблъскал със собственика. Вярно, апартаментът бе достатъчно голям, но пък той го бе претърсил методично. Бе отварял шкафове, надзъртал под леглата, бе забелязал дори и събраната там прах. И тъкмо да изнесе телевизора през аварийния изход, зад гърба му бе прозвучал сочен глас:

— Боже, човече! Ама ти си най-некадърният шибан крадец от „Уотъргейт“ насам!

Повече от стреснат, с телевизора в ръце, Ейнджъл бе извърнал глава и замръзнал на място. Завит в банска хавлия, на съседната врата бе застанал чернокож великан. Истински гигант! Най-едрият черен мъж, когото бе виждал извън баскетболните кортове. Почти двуметрова върлина, ама здрав, широкоплещест и як, пък и плешив, представете си само! Не, не, не плешив, а с бръснат до блясък скалп, по гърдите му косми няма, също и по краката. Целият мускули, играят като въжета под кожата. Жили и мускули само, няма и грам тлъстини. В дясната ръка — пистолет със заглушител.

Ама не оръжието подплаши Ейнджъл най-вече. Стреснаха го очите — не че бяха налудничави, психарски — такива немалко бе виждал в затвора. Не, тези очи бяха внимателни, интелигентни, същински скенери, в тях блещукаха весели искрици, в същото време излъчваха арктически мраз.

Този човек беше убиец.

Истински убиец.

Това усети Ейнджъл дълбоко в себе си. И с право.

— Моля ви, нямах намерение да ви създавам неприятности — думите сами излязоха от устата му.

— Хайде сега, срамота — бе се ухилил гигантът, а Ейнджъл преглътна с мъка.

— Ами, ще се опитам да ви обясня… аз… това не е опит за кражба…

— Хайде бе, че ти направо ми изнасяш телевизора.

— Вярно е, така изглежда, ама аз…

Тук бе загубил дар слово и за пръв път в живота си бе решил, че от истината по-добро средство няма.

— Да, така си е — бе рекъл смирено. — Опитвам се да ви свия телевизора.

— Е, вече не се опитваш.

Ейнджъл бе кимнал с глава и се бе огледал — къде ли да остави телевизора? Тежеше доста, от най-големите се бе случил.

— Май трябва да го оставя, нали?

Чернокожият се бе замислил, сетне казал:

— Ами защо? Я го задръж.

Лицето на Ейнджъл бе светнало.

— Имате предвид да го задържа ли? Да го взема, а?

Онзи с пистолета се бе усмихнал. Така му се бе сторило на Ейнджъл, ама то не бе баш усмивка, а нещо като спазъм на лицевите мускули.

— Не, казах да го подържиш. Можеш да останеш тук и да ми държиш телевизора. Ако го изпуснеш — тук наистина по чернокожото лице бе заиграла усмивка, — ще те убия.

Ейнджъл се бе задавил, опитал да преглътне, апаратът изведнъж бе натежал двойно повече в ръцете му.

— Харесваш ли кънтри? — бе попитал другият.

— Не…

— Е, човече, тогава си затънал в лайната чак до шията — бе отвърнал гигантът, а от говорителите екнала песен на Грам Парсънс — „Прахта на мъртвеца ще погребем утре“.

Преглъщайки отново, Ейнджъл бе запитал с въздишка:

— Какво ще ме правите? Кажете ми, моля…

Настанявайки се в съседното кожено кресло, полуголият внимателно бе наместил хавлията и насочил пистолета в несретния крадльо.

— Не, ти ми кажи…

 

 

Така беше започнало. Спомени… Човекът на име Ейнджъл седеше в полумрака и размишляваше за всичките тези неща. И за онази първа среща, и последвалите събития, които сякаш случайно се бяха подредили и в крайна сметка го бяха довели чак дотук. А в съзнанието му като на кинолента се завъртя последният миг на Клайд Бенсън. Преди да го застреля.

… разкаял съм се за греховете си. И намерих Христа.

Значи тогава няма за какво да се притесняваш.

Бе молил за милост, не бе получил такава.

Сигурно защото през по-голямата част от живота си Ейнджъл винаги бе молил за милост, но не я бе получавал — нито от баща си, нито от онези мъже, които го отвеждаха по разни апартаменти и задни стаи, за да се гаврят с него; нито от онзи тъмничар на име Хайд; нито от затворника Ванс в „Райкърс“, почувствал се отхвърлен, а сетне решил, че отказът е кръвна обида и че Ейнджъл трябва да плати за нея с живота си. Добре че се бе намесил друг човек и бе взел мерки Ванс повече да не бъде заплаха за околните.

Сетне бе срещнал онзи мъж, същия на долния етаж, с него бе наченал нов живот. Живот, в който той повече нямаше да бъде жертва и да зависи от милостта на другите. И малко по малко мъчителните събития от миналото бяха започнали да избледняват.

Докато… докато Фокнър не го бе увесил с верига на онзи метален парапет и започнал да реже кожа от гърба му. Синът и дъщерята го затискаха, за да не мърда; онази жена лижеше избилата по него от болката пот, мъжът му нашепваше разни неща, а парцалът в устата му заглушаваше писъците на демонична агония. Помнеше допира на скалпела: студено острие, натиск и опън върху кожата, проникване в нея и плътта под нея. Затова и се бяха върнали всички онези сатанински кошмари, старите призраци и ревящите нощни чудовища, всички най’ отврати спомени и страдания, а в устата му — ужасният вкус на гадните шоколадови десерти.

Кръв и шоколадови блокчета.

И все пак някак си бе оцелял.

Но Фокнър е жив — все още. А то е просто повече, отколкото Ейнджъл би могъл да понесе.

За да живее Ейнджъл, Фокнър трябва да умре.

 

 

Какво можеше да се каже за другия — онзи мълчалив, целенасочен чернокож мъж с очи на убиец?

Всеки път, когато виждаше любовника си да се съблича или облича, Луис мълчеше, а лицето му оставаше непроницаемо при вида на трудно зарастващите шевове и твърдите ръбове на присадената кожа на гърба и бедрата. Обаче вътре в него се обаждаше остра, потайна болка, коремът му се свиваше и втвърдяваше, той мълком прехапваше устни, докато другият с мъка обличаше ризата или панталоните и спираше, за да почине от агонията, а по челото му избиваха ситни капчици пот.

В началото, в първите седмици след завръщането му от клиниката, Ейнджъл просто отказваше да се съблича. Лягаше си с дрехите, обикновено по корем и така спеше, докато станеше време да сменя превръзките. Рядко отваряше уста да каже нещо за онова, което се бе случило на островчето и в къщата на проповедника, макар че същите тези спомени изгаряха нощите и помрачаваха дните му.

Луис знаеше много повече за миналото на Ейнджъл, отколкото пък вторият бе научил за неговото. В мълчанието му по тези въпроси Ейнджъл разпознаваше нежеланието на Луис да се саморазкрие; неохота, която отиваше далеч отвъд обичайната човешка дискретност. В същото време Луис отлично усещаше Ейнджъловите чувства за извършеното върху му ужасно посегателство. Насилие върху тялото и духа му, нанесена нечовешка болка — от човек по-възрастен и по-силен в дадената ситуация. Човешката психика е нещо прекалено фино и сложно и тя има своите защитни механизми. Би трябвало случилото се да бъде затворено в някое тайно кътче на мозъка и заключено там, може би дори забравено вовеки веков заедно с онези детски болки и шоколадови блокчета. Същата обаче предистория в живота на Ейнджъл — именно извършеното от по-възрастен насилие — сега избиваше пак и пак, разравяше старата болка и цялото минало отново излизаше наяве, като проникващ през пукнатина или вода блатен газ, който трови и настояще, и бъдеще.

Да, Ейнджъл бе прав — трябвало е Паркър да унищожи проповедника, когато тази възможност сама му се бе предложила. Вместо това бе избрал алтернативата — път далеч по-бавен, труден и несигурен. Бе заложил на вярата си в силата на закона, макар и вътрешно да съзнаваше, че законът не е в състояние да присъди адекватното наказание на човек като Фокнър. Защото действията на този човек се простираха отвъд всички граници, които, въпреки цялата си сложност и многостранност, законът би могъл да разбере или обхване: граници на светове мъртви, вселения отвъдни, изчезнали и изгубени, може би тепърва възникващи?

Луис смяташе, че разбира защо Паркър бе постъпил именно по тази начин. Той бе пощадил невъоръжения проповедник, защото вярваше, че алтернативата ще принизи него самия, за да го изравни със стария злодей. Паркър бе избрал собствен, макар и колеблив, вероятно най-трънлив път към собствено спасение и изкупление. Бе пренебрегнал желанията, може би и нуждите на своя приятел, но Луис не намираше в себе си достатъчно сила да обвини Паркър за това. Дори и самият Ейнджъл не го винеше: той просто желаеше Паркър да бе постъпил другояче.

Но Луис не вярваше в изкуплението или пък ако вярваше, то живееше живота си със знанието, че той самият никога няма да бъде озарен от спасителната му светлина. И ако Паркър бе измъчван от миналото си човек, то Луис бе напълно примирен с него, приел реалностите на Съдбата, ако не и някои от нейните императиви. За всичко, извършено от собствената му ръка, бе готов да поеме полагащата се отговорност. Приемаше и изискването да плати житейската си сметка. Толкова, колкото струва, по подобаващ начин и когато му бъде поискано. Понякога Луис се обръщаше назад, към миналите години и се опитваше да определи точния миг, когато пътят пред него внезапно се бе раздвоил и той безусловно бе предпочел нажежената до крайност красота на жестокостта, но и на възмездието. Припомняше си детството, къщата с многото близки жени — жизнерадостния им смях, безусловното им сексуално излъчване, миговете на общение с Бога, молитвите, спокойствието и мира, които те носеха. А сетне падаше онази сянка, появяваше се Дебър, настъпваше злокобната тишина…

Така и не разбра навремето как и откъде майка му бе намерила мъж като този Дебър, още по-малко защо го бе търпяла толкова дълго време. Дебър бе дребен, злобен, гаден, цялото му лице нашарено от мънички ямки — спомен от изстреляни с рязана пушка близо до мутрата му сачми. Бе строителен надзирател и на шията винаги носеше метална свирка на синджирче — с нея ужасно обичаше да юрка работещите чернокожи екипи. А у дома я използваше като дисциплинарно средство: с нея събираше домочадието на вечеря например, привикваше момчето, за да му даде работа, да го накаже или пък викаше майка му в леглото. А тя горката, чуеше ли пронизителния звук, зарязваше каквото и да правеше в същия миг, навеждаше глава и покорно тръгваше към спалнята. Тогава момчето затискаше уши с длани да не чува проникващите през стените звуци.

Един ден Дебър се върна у дома след продължително отсъствие — в къщата бе настъпило относително блаженство — и отведе майка му. Никой не я видя повече жива. Сетне момчето зърна лицето й за последен път — когато спускаха капака на ковчега. Но успя да забележи колко много се е старал погребалният агент да скрие с различни козметични средства белезите под очите и зад ушите. Казаха му, че я убил някакъв си странник, а благодарение на приятелите си Дебър имаше желязно алиби. Стоеше край ковчега мръсният му негодяй и приемаше съболезнованията на онези, които събраха смелост да дойдат и да го погледнат в очите.

Но момчето знаеше кой е истинският убиец, знаеха и жените в семейството. На всичкото отгоре Дебър има наглостта да се завърне след месец, месец и нещо и веднага отведе сестрата на майка му в спалнята. Момчето лежеше в съседната стая и тази нощ не запуши уши с длани. Слушаше стоновете и ругатните през стената, гласа на проплакващата му от болка леля — звуци, които незабавно биваха заглушавани с възглавница на устата й. По-късно чу стъпки, прокрадна се до прозореца и видя леля си — излизаше от къщата. Тя отиде до водния басейн отвъд дома им, нагази във водата, приклекна и дълго се ми. Момчето разбираше стремежа й да се почисти от осквернилия я негодник, който хъркаше в спалнята. Сетне тя навлезе по-навътре в езерото — за да не я чуват — и горко заплака.

На другата сутрин, когато Дебър бе вече излязъл, а жените си вършеха домакинската работа, момчето надникна в спалнята и видя зацапаните с кръв чаршафи. Тогава и направи своя избор. По онова време бе вече на 15 години и разбираше, че законът изобщо не е писан, с цел да защитава бедни чернокожи жени. Бе природно интелигентен, може би дори прекалено умен за възрастта и опита си, а дълбоко в него дремеше и друго качество, нещо сходно с природата на самия Дебър. То бе потенциал за насилие, смъртоносност в зародиш, които по-късно щяха да се развият и понякога да личат в очите му. Както много години по-късно ги бе почувствал един възрастен собственик на бензиностанция и беше изрекъл поредица лъжи от страх за живота си. В онези години момчето бе все още с деликатни и красиви черти и неизявена поне външно физическа сила, но Дебър отлично съзнаваше, че в него се крие потенциална опасност и че рано или късно ще се наложи да се оправя и с този проблем. Завръщайки се от работа, мръсникът често сядаше на предните стъпала и дълго дялкаше някоя пръчка с острия си като бръснач нож, а момчето усещаше косите му погледи и с типичната за възрастта си дързост или глупост им отвръщаше. Тогава Дебър ще се усмихне гадничко и ще отвърне очи, но младежът помнеше как пръстите му стискаха дръжката на ножа до побеляване.

Един ден Дебър бе приклекнал край брега на езерото, когато момчето мина наблизо. Онзи се изправи и го повика с ръка да отиде при него. В ръка държеше закривен месарски нож, по пръстите му имаше кръв. Викна, че е хванал риба, малкият да му помогне за изкормването и изчистването. Но последният не отиде, усети нещо в очите му, затова отстъпи, отдръпна се и побягна. Лицето на Дебър се наля с кръв, той хвана свирката и я наду с все сила. Това беше заповед и жените се появиха на вратата, за да видят какво иска „господарят“, но усетил безвъзвратната фаталност в този звук, младежът побягна още по-надалеч.

Същата нощ не се прибра у дома, остана да спи в гората, примирен с жадните за кръв комари. Чуваше истеричната свирка на Дебър от къщата, отново и отново, отлично долавяше гневната закана в нея.

На другия ден не отиде и на училище, сигурен бе, че Дебър ще мине оттам и ще го прибере, така както бе отвел и майка му. Само че този път няма да има тяло за погребение, няма да има черковни химни и опечалени хора край гроба. Той просто ще изчезне, зарит нейде под тревни чимове и блатна пръст, където ще пеят горските птички, а дивите зверове ще идват да пият вода и да търсят плячка. Затова си остана скрит в гората, готов да изчака колкото е нужно.

 

 

Дебър го бе ударил на запой. Момчето го усети по вонята още щом крадешком се вмъкна у дома. Смърдеше на бъчва, на вкиснато и стар алкохол. Вратата на спалнята бе отворена, чуваше се Дебъровото хъркане. Премисли: сега няма да е трудно да го убие, просто ще му пререже гърлото и край. Но сетне ще го подгонят, ще го намерят в гората и ще го арестуват, за да го накажат, вероятно ще пострадат и жените. Не, така не става… По-добре е да продължи изпълнението на вече съставения план.

След малко очите му привикнаха с мрака и той зърна бялото на нечии очи. Беше леля му, надигнала се от постелята до Дебър, малките й гърди разголени, гледаше го уплашено. Той постави пръст на устните, с другата ръка й посочи поставената на нощното шкафче свирка. Внимателно и страхливо тя се пресегна над спящия, взе я заедно с верижката. Чу се лек шум, но в алкохолния си унес онзи спеше здраво. Момчето протегна ръка, жената пусна свирката в дланта му. Сетне то тихичко се измъкна навън и потъна в гората.

Същата нощ се промъкна в училището, просто разби вратата и влезе. То бе свястно, поне като се има предвид забутания край, където живееха: добре организирано, снабдено с нужните пособия, защото забогатял местен човек редовно изпращаше дарения. Благодарение на тях бяха построили и оборудвали гимнастически салон, футболно игрище и малка лаборатория. Момчето се вмъкна именно в нея и започна да търси нужните му съставки. Трябваха му йодни кристали, концентриран амониев хидроксид, алкохол, етер — все обичайни, основни материали за една базова училищна лаборатория. Бе научил доста за свойствата и употребата им по пътя на експеримента, опитите и грешките, понякога болезнени — най-често с помощта на дребни кражби и усилено четене на учебниците по химия, а и някои други помагала. Бавно примеси кристалите с хидроксида и в резултат на реакцията получи кафеникавочервена утайка, която процеди през книжен филтър, а сетне и проми — първо с алкохол, сетне и с етер. Накрая уви полученото и го постави в стъкленица с вода. Резултатът бе азотен трийодид, просто съединение, за което бе чел в старите учебници от обществената библиотека.

В парна баня успя да разлепи двете части на свирката, сетне с мокри ръце изсипа онова съединение в двете й полусферични съставни части, като внимаваше да не ги пълни повече от една четвърт. Изхвърли металното топче и го замени с ново — направено от грижливо смачкана и затвърдена шкурка. Още по-грижливо залепи отново двете части една в друга и дълго и внимателно три и бърса свирката, докато тя светна. Когато се върна в къщата, леля му чакаше, очите й уплашено се бялкаха в мрака. Протегна към него ръка, но момчето поклати глава и се наведе, само остави свирката на масичката, в същия миг усети и смръднята в дъха на Дебър. Сетне се измъкна усмихнато с мисълта, че е свършило добра работа. Напълно уместно при това.

На следващия ден Дебър стана рано както обикновено и потегли на работа, като не забрави да си вземе поставената в кафява хартиена чанта храна, която жените редовно му приготвяха. Същия ден отиваше на нов обект на поне 60 мили разстояние от къщата и когато стигна там, съединението в свирката бе вече достатъчно добре изсъхнало, дори станало ронливо. И още първия път, когато му се наложи да я употреби, топчето от шкурка създаде необходимото триене, за да активира примитивния експлозивен заряд.

Разбира се, че го разпитваха, обаче то бе почистило най-внимателно всички използвани от него предмети в лабораторията, а ръцете си бе мило на няколко пъти с разтвор на белина. Имаше и алиби: жените у дома, до една дълбоко религиозни, се заклеха, че същата нощ си е било у дома и не е излизало. Щели са да го усетят, ако е напускало къщата, нали? Заклеха се също, че Дебър си загубил свирката още няколко дни преди това и отчаяно я търсел, защото тя му била нещо като талисман за късмет. Ченгетата го държаха един ден, удариха му няколко шамара без особено старание — колкото да се каже, че не ги е домързяло, сетне го пуснаха, защото ги чакаше дълъг списък с други заподозрени: недоволни работници, съпрузи с поставени от Дебър рога, унизени от него хора и прочие.

И какво толкова? Онова се бе оказало миниатюрен заряд, който можеше и да не задейства при направена в сместа грешка. Тънко изпипано, при това с мощ само колкото да разкъса лицето на Дебър и да не засегне околни хора. Ама тази работа е за печен човек, не е за някакво си хлапе, бе казал един от детективите.

Самият Дебър почина два дни след събитието.

По Божа милост, рекоха някои хора.

 

 

В стаята си Луис гледаше телевизия с типичното си невъзмутимо изражение. В късните кабелни новини съобщиха за откритите трупове и за показанията на ошашавения Върджил Госард. Показаха го и на екрана и той се изкефи на неколкоминутната си телевизионна слава, като сочеше бинтованата си глава и пръстите, по които бе засъхнала урината му.

Говорителка на местната полиция заяви, че разполагали с определени улики, а и описание на стария форд. Челото на Луис се сбърчи леко. Бяха запалили автомобила в една нива западно от Алъндейл, сетне бяха отфучали на север в „чистата“ лумина, а някъде по пътя, още на края на града, се бяха разделили. Дори намерен, че и свързан по някакъв начин с убийствата, онзи форд не може да снесе никакви улики. Той си бе специално подбрана кола: сглобена от „канибализирани“ части на десетки други стари автомобили, държан в готовност за определена нужда — подходящ за бърза употреба и лесно изоставяне.

Обезпокои го друга мисъл — например, че при тръгването им ги е видял някой друг. В такъв случай ченгетата щяха да имат и тяхно описание. Не му се вярваше много-много в подобна възможност, но не можеше и стопроцентово да я изключи. Защото накрая говорителката каза, че във връзка с убийствата търсят чернокож, а и най-малкото още едно участвало в тях лице.

Ами да — Върджил Госард, каза си Луис. Трябваше и него да пречукат, но пък той бе един-единствен свидетел и в никакъв случай стопроцентов очевидец. Единственото, което знае, е, че единият от неколцина заподозрени бил черен. Това не създаваше особен проблем, освен пък ако ченгетата не знаят още нещо, но не го съобщават. Такава възможност все пак имаше. При всички случаи би било най-добре той и Ейнджъл да се разделят за още известно време. Каза си го и мислите му се насочиха към човека на горния етаж. Остана на място така още доста време все с мисъл за него, докато навън улиците съвсем опустяха, сетне излезе от мотела и тръгна да се поразходи.

Мина поне пет пресечки в северна посока и на паркинга на китайска автоматична пералня зърна телефонна будка. Пусна в апарата два долара на по 25-центови монети, завъртя номер и изчака три сигнала, сетне на другия край някой вдигна слушалката.

— Аз съм. Налага се да свършиш една работа. Недалеч от Огичий има бензиностанция, по пътя за Спарта е. Няма начин да я пропуснеш, направена е като за филм от 50-те години. Бензинджията е бая дърт. Нужно му е да забрави, че е виждал двамина минали оттам вчера. Кажеш ли му, веднага ще се сети за кои хора говориш.

Сетне млъкна и се заслуша в гласа на човека отсреща.

— Тц, ако става дума за такова нещо, аз сам ще си го свърша. Ти само му намекни какви ще бъдат последствията, реши ли да се прави на примерен гражданин. Речи му, че червеите не правят разлика между добри и лоши граждани. Сетне ще намериш един тип на име Върджил Госард, той досега ще да е местната знаменитост — показваха го по телевизията. Почерпи го едно-две питиета, провери какво точно знае, какво е видял, преди да го хлопнат по тиквата. Сетне ми се обади, като се прибереш, пък провери си и съобщенията. Мисля, че ще се нуждая от теб и за още нещо, доста по-голямо.

Луис затвори, свали кърпата от ръката си и внимателно избърса бутоните, пък и целия апарат. Сетне с ниско наведена глава тръгна обратно към мотела. Легна си, но остана буден до късно, докато навън шумът от минаващи автомобили съвсем секна и върху околния свят се възцари почти гробовна тишина.

И така, тези двамата си останаха в отделните стаи, самостоятелни и разделени и в същото време абсолютно заедно. Без каквато и да е мисъл за убитите от тях мъже. Умствено и духовно си протегнаха ръце и си пожелаха лека и мирна нощ, сетне намериха нужното спокойствие и то ги постигна посредством съня.

Обаче истинският душевен мир винаги изисква саможертви.

А в съзнанието на Луис вече се оформяше идея в това отношение.

 

 

Далече на север Сайръс Неърн се радваше на първия ден от свободата. Същата сутрин го бяха освободили от Томастън, бяха му върнали личните вещи в черна найлонова торба за отпадъци. Дрехите му си бяха същите и му стояха по същия начин: нито бе напълнял, нито бе отслабнал; престоят в затвора почти не бе оказал влияние върху изкорубеното му приведено тяло. Сега стоеше пред сградата, загледан във високите стени. Гласовете мълчаха, значи Ленърд бе с него. Не изпитваше никакъв страх от накацалите по стените черни сенки, огромните им криле прибрани по телата, святкащите като въгленчета очи вперени в него. Не само че не го бе страх, а изви ръка и опипа деформирания си гръб, сякаш очакваше и на него там да поникнат крила. И като че усети на съответното място наченки на подувания. Може би и той ще бъде като тях?

По-късно Сайръс стигна главната улица, влезе в ресторантчето, поръча кола и поничка. Поиска си ги безмълвно, без думи — просто посочи съответните две неща в ценоразписа. Момче и момиче на близка маса го изгледаха любопитно, но когато обърна глава към тях, те бързо извърнаха очи. Издаваше го не само поведението, а и черната чанта в ръката. Набързо излапа поничката, изпи питието — дори и най-обикновената кола имаше прекрасен вкус, нали вече бе на свобода? Поръча си още една кола и изчака заведението да се изпразни. Хората си отиваха един по един, зад тезгяха останаха само жените от персонала, които го поглеждаха крадешком и с напрежение.

Някъде по обед влезе мъж, който избра да седне на съседната маса. Поръча кафе, изпи го и си тръгна, като остави вестника, който носеше със себе си. Сайръс протегна ръка и го взе. Престори се, че чете нещо интересно на първа страница. Нищо не прочете, само се взираше в текста, сетне леко разтърси броя и от свитите страници се показа крайчецът на плик. Като внимаваше да не го видят жените, той го измъкна, за да го скрие в джоба на сакото. После остави на масата четири долара за консумираното и излезе.

Колата бе най-обикновена, с нищо ненабиващ се на очи нисан сентра на около две години. В жабката намери карта и лист хартия, на него бяха написани два адреса и телефон. Имаше още и плик с 1000 долара в овехтели банкноти и ключ — за фургон, оставен в парк недалеч от Уестбрук. Сайръс наизусти адресите и номера, сетне дълго дъвка хартията и когато тя се превърна в безформена маса, я изхвърли в най-близкия канал — така, както го бяха инструктирали да направи.

Опипа с пръсти под предната седалка. Остави пистолета на мястото му, както си бе залепен с лента, само дълго и внимателно поглаждаше острието на поставения до него нож. Сетне продължително мириса пръстите си.

Да, помисли накрая, добър нож — остър и чист.

Запали двигателя и потегли на юг тъкмо в мига, когато се обади гласът.

Е, доволен ли си, Сайръс.

Доволен съм, Ленърд.

Много доволен.

Бележки

[1] Тук има символична игра на думи с буквалното значение на angel — ангел. — Бел.прев.