Джон Конъли
Белият път (16)

Глава петнайсета

Обадих се на Елиът по-късно същата вечер от хотела. В гласа му звучеше умора. Само че едва ли точно аз бих се заел да го съжалявам. Малко ли ми бе собствената работа?

— Тежък ден, а?

— Знаеш, хванали са ме едни настроения… както и да е. Ами ти?

— Просто кофти ден.

Нищо не му казах за разговора с Терес, така и така от него не бях научил нищо достатъчно полезно. Но пък бях проверил две от показанията на очевидци. След като се разкарах от „Лапланд“.

Едното бе на втори братовчед на Атис, човек богобоязлив и силно вярващ. Не одобряваше поведението на Джоунс, на майка му и леля му, но пък, изглежда, много си падаше да виси по баровете с кофти репутация — вероятно там си е търсил поводи за страдание и изкупление. Негов съсед ме наведе на мисълта, че сигурно ще го намеря в „Блатният плъх“, и вярно — там беше. Лично зърнал Атис и Мариан Ларус да излизат онази нощ, а той бил на бара и се молел за душите на вси грешници, та макар и над двойно питие. Сетне с очите си видял Атис, когато последният се върнал целият в кръв.

Барчето бе на края на занемарено шосе на име „Седър Крийк роуд“, съвсем близо до самото Конгарий. Постройката бе съвсем невзрачна и вътре, че и отвън: блокове пресована сгурия, цимент и ръждива метална конструкция, но пък разполагаше с радиола с добра музика. С една дума, от онези заведения, където богаташките деца си умират да ходят, за да флиртуват със забраненото. Далеч от родителски погледи, далеч и от нормалното общество. Огледах и обиколих района, намерих и мястото, където сред дърветата бе починала Мариан Ларус. По тях висеше разкъсана жълта полицейска лента за ограждане на местопрестъпление — единствен белег, че тук е бил отнет човешки живот. Недалеч течеше реката Седър, чувах ромоленето на водата. Поразходих се наоколо, излязох на брега, тръгнах по течението, сетне свих в северна посока, искаше ми се да почувствам мястото, смятах, че някъде по-нататък ще изляза на същата пътечка и тя ще ме отведе обратно в бара. Обаче попаднах на ръждива ограда, на която висяха табели с надписи „Частна собственост“, а под тях обяснения, че парцелът принадлежи на „Ларус Майнинг Корп.“. През телената ограда виждах повалени дървесни стволове, скосен терен и оголени варовикови скали. Тукашната част на крайбрежието е осеяна с варовикови залежи, а на места киселинните подземни води са разяли и пробили скалата, практически тези ями и дупки се дължат на химически реакции и разтваряне на различните образувания. Типичен карстов пейзаж, начесто надупчен от кладенци — сифони, малки пещери и подземни рекички.

Доста време вървях по оградата, но до вход или процеп не стигнах. Отново заваля и трябваше да бързам по обратния път, но така или иначе се измокрих здравата. Влязох на сухо в бара, разговорих се с бармана. Не знаеше почти нищо за оградения парцел на Ларусови. Единствено си спомни, че навремето имало планове да го разработват като кариера, но те не се осъществили. Щатските власти настоявали да купят терена от богаташите, за да разширят местния национален парк, но до истинско договаряне така и не се стигнало.

Другата очевидка бе жена на име Юна Шилега. Тя пък играела билярд точно когато Атис и Мариан пристигнали. Добре помнеше насочените срещу Джоунс обидни расистки подмятания, потвърди ми и точните времена на влизането и излизането на двойката, и завръщането на окървавения Атис. Бе абсолютно сигурна в часове и минути, защото била с любовника си и непрекъснато си гледала часовника. Нали загряваш, захарче, каза ми с провлачения си глас, внимавах да си бъда у дома преди благоверният да се прибере от нощна смяна, че иначе… Юна бе дългокоса, с приятна меденочервена грива и малко коремче, изпъкнало над тесните на кръста джинси. Време й бе да каже чао на лудориите и да осмисли петдесетте си годинки, ама на — изглежда, в себе си се изживяваше като два пъти по-млада и готина.

Оказа се, че работи на хонорар като сервитьорка в бар край Хоръл Хил. Отскочих до там да поговорим. В бара имаше и двама военнослужещи от Форт Джаксън, седяха си в ъгъла, къркаха бира и се потяха в задухата, въпреки че бяха съвсем близо до духалката на климатика. Гледах ги и си казах, че по-лесно ще се охладят, ако си духат един на друг в лицата.

Юна се оказа най-словоохотливата от всички свидетели, с които досега съм си имал работа. Вероятно й бе скучно, а аз се явявах в ролята на развлечение, може би и нещо друго? Не я познавах, нито пък имах намерение да задълбочавам току-що започналото запознанство, но веднага го усетих. В нея имаше някакво вътрешно безпокойство, тя се въртеше на стола и все не можеше да си намери място, очите й шаваха и играеха, опипваха тялото ми, сякаш си харесваха определени части за бъдеща употреба, други пък отхвърляха. Все пак си говорихме на ти.

— Виждала ли си Мариан Ларус в онзи бар и преди? — попитах я.

— Два-три пъти. Идвала е и тук — в този. Богаташко момиче, ама обичаше да го дава по-така с простолюдието, нали разбирате.

— С кого беше тогава?

— С други момичета, като нея такива. Понякога и с кавалери, също от богатите, дето не си знаят…

Рече го и като че потръпна. Ужким прозвуча, като че онези — богатите — я отблъскват, но аз по-скоро долових чувственост.

— Тях все в ръцете трябва да ги гледаш. Мислят си, че с пари всичко се купува, а с малко бакшиш имат вече и право да ти бъркат… нали се сещаш какво имам предвид?

— Досещам се — рекох.

Искрици на желание и на нещо изживяно блеснаха в очите й, сетне бавно потъмняха. Май споменът носеше задоволство, удовлетворение. Дръпна жадно от цигарата и добави:

— Е, не всички и не всякога…

— Виждала ли си Мариан и Атис заедно и преди?

— Веднъж, но не беше тук. Те заедно не ходят по такива места. Беше в „Блатният плъх“. Нали ти казах, захарче, аз там се отбивам от време на време.

— Как ти се сториха?

— В какъв смисъл как… о, да, разбирам. Не се докосваха, не се целуваха, ама човек веднага може да каже кога двама са гаджета. То си личеше, и други са видели същото, сигурна съм…

Тези думи, последните, някак си увиснаха. Премълчах, сетне попитах:

— Някакъв инцидент ли имаше?

— Не и тогава. Но на следващата вечер тя пак бе там и по едно време пристигна брат й… търсеше я. — Сега тя цялата потрепери, но този път ми се стори, че причината е една, и то явна.

— Ти май не го харесваш, нали?

— Аз всъщност изобщо не го познавам.

— И все пак?

Тя се огледа, наведе се още повече над бара и сега блузата й се разтвори, показаха се гърдите й, луничави, закръглени.

— Ларусови са работодатели на мнозина тукашни, но това не означава, че хората са длъжни да ги обичат, нали? Най-малко пък този Ърл младши. Той е един, такъв… абе, има нещо при него… май че е обратен, ама пък не съм сигурна. Не ме разбирай погрешно. Аз поначало мъжете си ги харесвам, дори и онези, които пък мен не харесват. Нали разбираш, физически и иначе, ама не и този тип. В него има нещо, едно такова…

Отново дръпна от цигарата. Здраво пафкаше тази жена, смукне три пъти и край — готов фас.

— Значи Ърл младши пристигна в бара да търси Мариан и после?

— Точно така. После… после я хвана за лакътя и я повлече към вратата. Тя му плесна шамар, сетне пристигна един друг и двамата я извлякоха навън с общи усилия.

— Помниш ли точно кога бе това?

— Ами май седмица преди да я убият.

— Смяташ ли, че семейството е знаело за връзката й с Атис Джоунс?

— Вече ти казах, че мнозина знаеха. И няма да е било трудно тази вест да стигне до семейството й, нали?

Вратата се отвори, нахлуха група мъже, весели, засмени, бъбриви. То си бе вече ракиено време, започваше навалицата.

— Трябва да се бачка, захарче — рече ми Юна.

Вече ми бе отказала да даде писмени показания, още повече пък да ги подпише.

— Само още един въпрос, моля те. Разпозна ли човека с Ърл онази вечер?

Тя се замисли, сетне каза:

— Естествено. Идвал е и тук — един-два пъти. Лайнар и половина. Казва се Ландрън Мобли.

Благодарих, оставих двайсет кинта на бара — за питието и за информацията. Тя ми подари най-милата си усмивка.

— Не ме разбирай погрешно, миличък — рече, когато вече си тръгвах, — ама онова момченце, дето се опитваш да му помагаш, напълно си е заслужило каквото му готвят.

— Изглежда, че така мислят много хора тук — отвърнах автоматично.

Тя ме изгледа, бавно издуха дима от устата, като издаде долната устна напред. Беше бая подпухнала, май някой я бе захапвал предната нощ. Димът се разпръсна. Гледах я и мълчах.

— Виж сега, той това момиче го е изнасилил и сетне го е убил, в това съм сигурна — продължи тя. — Зная, че си вършиш работата, задаваш въпроси и така нататък, ама ще ти кажа, че искрено се надявам да не намериш нещичко, с което да откачиш онзи убиец от въжето.

— Даже и ако наистина е невинен, така ли?

Тя вирна гърди, смачка фаса в пепелника и заяви:

— На този свят, миличък, никой не е невинен. Така да знаеш от мен. С изключение на новородените, ама понякога и за тях не съм сигурна.

Предадох накратко този разговор на Елиът по телефона.

— Знаеш ли, сигурно е добре да поговориш с твоя клиент Мобли, когато се видиш с него, а?

— Ако изобщо го намеря, нали?

— Защо ако? Смяташ, че се е покрил някъде ли?

Отсреща настъпи пауза. След малко Елиът рече:

— Надявам се да се е покрил…

Но когато попитах какво точно има предвид, той го обърна на смях и избегна прекия отговор.

— Ами виж, той, Ландрън, е сгафил и го чака сериозна присъда. Ако изобщо се стигне до процес. Погледнато от юридическа гледна точка, здравата е загазил.

Ама не това си мислеше. Просто ме изпрати за зелен хайвер.

Съвсем друго му се е въртяло в главата.

* * *

В хотела взех душ, похапнах си в стаята. Обадих се на Рейчъл, разприказвахме се. Верен на думата си, Макартър редовно прескачал, наглеждал я, а човекът на Луис — с готината тениска — изчезвал, когато наоколо шетала полицията. Стори ми се, че Рейчъл почти ми е простила, задето й го бях насадил, дори вече усеща известна симпатия към него. Може би се чувства и по-сигурна, рекох си, но не го казах на глас. Бил много чист и никога не оставял тоалетната седалка вдигната — нещо, което дразни Рейчъл и я кара да си променя отношението към хората. Макартър щял да излиза с Мери Мейсън същата вечер и обещал на Рейчъл да сподели с нея впечатленията си. Казах й, че я обичам, тя отвърна, че ако е вярно, трябвало да й донеса шоколадови бонбони. Разсмяхме се. Страшно е готина понякога тази Рейчъл. И наивна също.

Сетне се обадих на Атис. Слушалката вдигна жената. От многото приказки успях да схвана само, че бил ужасно „разглезин“ и „тарпение бил изчерпан“. По всичко личеше, че мъжът й е доста по-търпелив от нея самата. Помолих я да ми даде Атис. Секунда по-късно чух гласа му.

— Как я караш? — попитах.

— Горе-долу — отвърна и въздъхна, сетне снижи глас. — Тази жена — дъртата — направо ще ме съсипе. Боже, направо е зла.

— Внимавай с нея, дръж се учтиво и приятелски. Искаш ли да ми кажеш нещо по-специално?

— Тц, казал съм всичко, квото имаше.

— И всичко, което знаеш, нали?

Настъпи мълчание и то продължи толкова дълго, че се запитах да не би линията да се е разпаднала или той да е затворил. Но изведнъж рече:

— Ти някога чувствал ли си, че те следят, нюхат след теб, гледат те тайно, душат те, а? Ти не ги виждаш, ама те са си там, а, човече? Питам те, познато ли ти е това усещане, а?

Неволно помислих за съпругата и дъщеря си, за невидимото им присъствие в живота ми дори и след тяхната кончина, за всичко, което виждам или ми се явява, за неясните сенки и форми, които ме следват в мрака.

— Мисля, че да.

— Е, виж, онази жена е точно такава. Цял живот ще я виждам. Не зная сънувам ли, не сънувам ли, луд ли съм или не… ама тя си е там, независимо дали некой друг я скива или не. Това знам аз. Повече не ме питай.

Промених темата.

— Да си се сблъсквал някога и някъде с младия Ларус?

— Тц, никога.

— А с Ландрън Мобли?

— Чух, че ме бил търсил, ама не ме е намерил.

— А знаеш ли защо те е търсил?

— За да ме срита, че и повече. Иначе от къде на къде ще вървят подире ми хрътките на младши, а, кажи ми? За какво друго?

— Мобли за него ли работеше?

— Не е работил за него, ама когато некой търси човек за мръсна работа, все при Мобли ходят. А той пък има още по-кофти приятели и от него самия.

— Като например?

Ясно чух, че преглъща.

— Като онзи по телевизията — онзи от Клана — рече момчето. — Онзи — Бауън.

 

 

Същата нощ — далеч на север — проповедникът на име Фокнър лежал в килията с ръце, подложени на тила, заслушан в нощните звуци на затвора: хъркане, викове и стенания на сън — отзвук и плач от сънуваните кошмари, тежките тъмничарски стъпки. Слушал, но не те го държали буден, както в началото. Отдавна бил привикнал с тях, умеел да ги изключва, да ги превръща в безобиден фонов шум. Умеел също да заспива по свое желание, но същата нощ мислите му били на друго място. Както постоянно след освобождаването на затворника на име Сайръс Неърн. Затова лежал безмълвно и чакал.

 

 

— Махнете ги от мен! Помощ! Махнете ги от мен!

Надзирателят на име Дуайт Ансън се пробудил от кошмара, целият подгизнал от пот, чаршафите му набрани и заедно с възглавницата също намокрени. Скочил от леглото и неистово започнал да се отърсва, триел кожата си с ръце в опит да изтръска полазилите го гадини. Лежащата до него съпруга на име Айлийн също се разбудила и запалила лампата на нощното шкафче.

— Божке, Дуайт, пак сънуваш онез неща — рекла му тя. — Не бой се, това е само сън…

Ансън преглътнал с мъка, опитал да се овладее, да укроти препускащия пулс, но безуспешно. Ръцете му конвулсивно продължавали да правят същите движения — по тялото, най-вече по косата.

Същият кошмар! Тази нощ за втори път: множество паяци лазят по него, а той лежи в стара, мръсна вана в някаква си барака посред гора. Гадините го жилят и кожата му гние, разпада се, започва да изпада от тялото на парчета, на парчета — отдолу остават зеещи сиви дупки… Ужас! А през прозореца го гледа някакъв изпит лик с червена коса и дълги, тънки бели пръсти. Този лик принадлежи на мъртвец, мислел си Ансън, виждал, че част от черепа му липсва, а по лицето му — стара кръв… Но очите му били като живи, в тях светела сатанинска наслада, радост от мъките на онзи във ваната, където питомците му хапят ли хапят…

Ансън напрегнал воля, задържал ръцете на хълбоците и силно разтърсил глава.

— Лягай си, Дуайт — прозяла се съпругата. — Това е само кошмар, ще мине. Я ела при мен…

Но онзи не помръднал от място, тогава жената се намръщила и му обърнала гръб, престорила се, че отново заспива. Ансън почти протегнал ръка да я докосне, но внезапно се отказал. Не, не нея искал да докосва и люби. Обаче онова момиче, по което бил луд, го нямало.

Предната нощ на път за у дома след работа Мари Блеър просто изчезнала и никой не я видял, нито чул оттогава. Ансън очаквал полицията да направи нещо, но сам той не се намесил, не посмял. Никой не би трябвало да знае за връзката му с момичето или поне така би трябвало да се предполага, защото било напълно възможно тя да е отваряла голямата си уста пред онези свои тъпи приятелки. Ако е така, то всяка от тях би могла да изтърси някоя глупост пред ченгетата и да му направи голяма беля. Засега обаче нямало нищо черно на бяло. То съпругата му вече подушвала нещо, защото си познавала стоката и усещала, че нещо го мъчи и притеснява. Засега си мълчала, ама Ансън продължавал да се тревожи. Много искал Мари да се върне. Не само заради себе си, а и заради самата нея.

Повъртял се из спалнята и слязъл на долния етаж в кухнята. Усетил течението чак когато отворил хладилника и посегнал към млякото. Сетне чул и потракването на рамката с мрежата против насекоми пред задната врата. Погледнал — тя зеела широко отворена! Помислил, че може да е вятърът, ама не било много вероятно. Защото Айлийн дошла в спалнята след него, а тя имала навика да проверява и заключва вратите преди лягане. И никога не забравяла такива неща. Пък и защо не е чул тракането на онази рамка? Спял леко, всички нетипични шумове в къщата го будели незабавно. Може би не е чул заради кошмарите? Оставил млякото и се заслушал внимателно, но не доловил нищо особено. Отвън вятърът шумял в дърветата, шушнел неразбираеми слова, нейде далеч минавали коли.

Ансън държал пистолет „Смит и Уесън“ на нощното шкафче. Помислил дали да се върне в спалнята да го вземе, сетне се отказал. Затова пък от дървената стойка измъкнал големия месарски нож и тръгнал към вратата. Вървял леко, стъпвал на пръсти, излязъл на верандата. Огледал двора, бил празен. Очите му се плъзнали по равно подстриганата морава и засадените край оградата дървета; садили ги преди време, за да закриват къщата откъм пътя. Луната греела ярко високо и зад него виждал добре падащата пред него тъмна сянка на къщата.

Тогава слязъл от верандата и стъпил на тревата.

Изведнъж отзад се появила фигура, досега спотаена зад късата стълбичка на верандата, вятърът заглушавал стъпките, сянката й била невидима — поглъщала я тази на самата къща. Ансън изобщо не усетил нищо, чак докато една ръка не се обвила около гърлото му и силно затиснала гръкляна. Сетне почувствал остра болка и видял избликналата на фонтани кръв, изпуснал ножа и с усилие посегнал към врата си, където били раните. Краката му омекнали и се свлякъл на колене, а кръвта все така шуртяла, докато той бавно умирал.

Тогава успял да погледне нагоре и зърнал очите и лицето на Сайръс Неърн, а в дланта си онзи държал пръстен. Същият гранатов пръстен, който подарил на Мари за петнайсетия й рожден ден. Нямало начин да не го разпознае — винаги и навсякъде, дори и да не бил на отрязания Мариин пръст. Краката му се разтреперили безконтролно, в последни смъртни конвулсии. Сайръс Неърн тръгнал към къщата. Лунните лъчи проблеснали за миг по стоманата на ножа, а Неърн вече мислел за задрямалата Айлийн Ансън и за мястото, където щял да я отведе.

В същия миг в килията си в Томастън Фокнър затворил очи и се отпуснал в дълбок, здрав сън.