Джон Конъли
Белият път (13)

Глава дванайсета

На улицата разменихме няколко приказки с Елиът, сетне се разделихме, но преди това той извади вестник от колата си и ми го подаде.

— Нали редовно четеш пресата, това видял ли си го?

Беше малка информация, загубена сред множество други в светската хроника, под заглавие „Благотворителност в миг на голяма лична трагедия“. Авторът анонсираше предстоящ обед с цел благотворителност, организиран от Ларусови на терена на стара плантация, в едната от общо две къщи на западния бряг на езерото Марион към края на седмицата. В списъка на евентуалните гости фигурираха поне половината от всички известни личности в щата.

Макар и още в траур по повод трагичната кончина на обичната си дъщеря Мариан, г-н Ърл Ларус, застанал до сина си Ърл младши, заяви: „Имаме дълг към бедните люде, към онези, които не са били така честити в живота си както нас, и дори загубата на Мариан не може да ни освободи от него“, пишеше авторът, цитирайки бащата.

Събраните от обеда средства щели да отидат за научни изследвания в борбата срещу рака, а мероприятието бе първият публичен ангажимент на семейството, откакто на 19 юли бе убита дъщерята.

Прочетох до края, върнах вестника на Елиът.

— Да — рекох, — можеш да се обзаложиш, че там ще бъдат всички съдии и прокурори, вероятно и лично губернаторът. Могат да си проведат и процеса още тогава и там — на моравата. Вместо да си губят времето, ще си отбият номера.

Елиът наведе глава, но не коментира. Каза, че имал още работа в кантората, и се разбрахме да се видим на следващия ден, за да обсъдим как вървят нещата и какви са ни възможностите. Карах след него до Чарлстън, сетне завих и се прибрах в хотела. Взех си душ, сетне позвъних на Рейчъл. Тъкмо се канеше да прескочи до Южен Портланд, в голямата книжарница щяло да има литературно четене и промоции на книги. Беше ми го споменала преди два дни, ама нали забравям такива неща.

— Нещо любопитно ми се случи днес — добави тя още с особен глас. — Отварям вратата и представи си само — какво виждам? На прага стои един великан, ама грамаден човек, ти казвам, исполин същи, чернокож. Голямо мъжище, нямам думи…

— Рейчъл… — започнах аз и си знаех, че ще има да ми чете дълго конско.

— Нали ми обеща, че всичко щяло да бъде дискретно! А на тениската му отпред с големи букви написано „Смърт на Клана!“. Кажи ми сега как ти се струва само?!

— Аз…

— И знаеш ли какво рече?

Премълчах, изчаках със свито сърце.

— Подава ми бележка от Луис и разправя, че имал нетърпимост към млечната захар! Боже мой, от всички неща, точно от млечната захар! И това беше. Бележка, за бога! Нетърпимост към млечната захар! И щял да дойде с мен на четенето. И какво да правя, успях само да го накарам да си смени фланелката. А на новата знаеш ли какво пишеше? „Черната смърт“ — това пишеше, боже мой! Какво да разправям на хората сега, а? Ще им кажа, че това е името на някоя нова рап банда, нали? Нали така, Чарли, кажи ми?

Знаех си аз какво точно значи надписът, ама какво да й кажа? Само как се бе разлютила! Напънах си мозъка и измислих следното:

— Миличка, вземи му купи соево мляко…

Тя ми тръшна телефона, без да каже дори едно дочуване.

Навън заваля дъжд, ама времето си беше потискащо топло, че и задушно. Излязох да се поразходя и да похапна, ама за нула време дрехите ми се наквасиха. Минах покрай конфедеративния музей, който се оказа в ремонт — отвън по стените бяха монтирани скелета, и се насочих към жилищния квартал между залива и „Мийтинг“. Разглеждах големите стари домове и им се радвах — красиви сгради, лампите край вратите им меко светят, излъчват топла, гостоприемна атмосфера. Беше късно, минаваше десет часа и туристите се тълпяха из баровете, дето продават предварително направени коктейли в чаши сувенири. По „Броуд“ шареха младоци, отвсякъде дрънчеше рап и ню метъл, ритъмът могъщ, всепобеден, за малко да ми съсипе тъпанчетата. На едно място предаваха интервю с Фред Дърст, вицепрезидент на музикална компания, мултимилионер и горд баща на току-що родени близнаци. Той се фукаше за бизнеса си и разправяше, че родителите не разбирали новото поколение. Погледнах го как се кипри на екрана и ми се стори, че на света няма по-тъжна гледка от богат трийсетгодишен мъж с къси панталонки, който хули майка си и баща си.

Вървях и се оглеждах за подходящо заведение, където да хапна, когато изведнъж през витрината на „Магнолия“ зърнах познато лице. Беше Елиът, седнал срещу жена с катраненочерна коса и свити устни. Той се хранеше, но тъжният вид на лицето му издаваше, че вечерята съвсем не му доставя удоволствие. Вероятно защото жената го гледаше накриво и му се караше за нещо. Бе опряла длани на таблата и очите й просто святкаха. Изведнъж Елиът заряза яденето и умолително вдигна ръце нагоре, целият му жест говореше само едно: „За бога, моля ти се, прояви малко разум!“. Типична ситуация за мъж под яростна женска атака.

Да, ама такива жестове никога не вършат работа, главно защото подобна приказка просто само налива масло в огъня, вместо да успокои дамския гняв. Няма по-сигурен начин още повече да разлютиш една жена, от това да й кажеш или да намекнеш, че е неразумна. Съвсем типично за случая, тя рязко се изправи и с решителни крачки се запъти към вратата. Елиът обаче не я последва, остана си на стола, загледан след нея, сетне примирено сви рамене и отново започна да се храни. Облечената изцяло в черно дама излезе, качи се на паркиран през две къщи от ресторанта експлорър и замина нанякъде в нощта. Не бе разплакана, ама гневът й бе така лют, че сякаш озари автомобилния интериор в алено. По стар навик, ама и съвсем спонтанно, запаметих номера на колата. За миг помислих дали да вляза при Елиът или не; реших, че по-добре да не го донатоварвам с факта, че съм зърнал спора; пък и имах нужда да остана малко сам.

Стигнах до „Куин“ и си избрах „Пугънс Порч“, кейджунски ресторант — славеше се, че бил любим на Пол Нюман и Джоан Удуърд, пък и на други знаменитости. Влязох, ама не ме огря да зърна някое от величията. Обстановката не бе чак толкова изискана: стъклени прибори по масите, цветни тапети по стените, наложи се постоянно да викам келнера да ми долива ледена вода — голяма беше задухата — затова пък патицата по луизиански изглеждаше вкусно приготвена. Но въпреки че бях доста гладен, почти не хапнах от нея. Нещо във вкуса й не ми допадна — май я бяха обработвали с оцет. В съзнанието ми припламна спомен — Фокнър ми плюе в устата, усещам особен вкус. Скапа ми се настроението, бутнах чинията встрани, така и повече не ядох от нея.

— Има ли някакъв проблем с храната ви, сър?

Беше келнерът. Погледнах го, но образът му бе като размазана снимка, в която различни лица са наслагвани едно върху друго с цел специален ефект.

— Не — отвърнах. — Проблем няма, просто загубих си апетита.

Не ми се говореше, не ми се обясняваше, исках да се разкара. Пък и лицето му едно такова, разкашкано, като продукт на бавно гниене.

Излязох навън, а там попаднах на хлебарките — цели тълпи по паважите; онези, които не са били достатъчно бързи да избягат от пешеходците, лежаха смачкани наоколо, армии гладни мравки вече работеха по тях. По едно време усетих, че вървя безцелно по пусти улици, загледан в горящите лампи по хорските прозорци, в играещите зад пердетата сенки. Ужасно ми липсваше Рейчъл, само как ми се искаше сега да е тук. Как ли се оправя с онзи черния приятел на Луис — убиеца на клановци, иженарицаемата Черна смърт? Типично за Луис изпълнение — кажи му да ти изпрати най-незабележимия и хоп! — пристига най-набиващият се на очи. Ама се размислих, отлично знаех защо е постъпил така — човекът е печен, от сигурен, по-сигурен. И нямаше какво повече да се тревожа за Рейчъл. Тя просто си е в сигурни ръце. Аз обаче какво ли повече можех да направя за Елиът тук? Вярно, трябваше да проверя кой е онзи проповедник в затвора, същият, който бе дал на Атис Джоунс кръста със скритото в него острие.

Опитвах се да мисля за това, за онова, за предстоящите ми задачи, а мозъкът ми се рееше, сякаш бях пил алкохол. Чувствах се като в течение, което ме носи незнайно къде, потъвам, не мога да изляза на повърхността, не успявам и да се гмурна надолу, че да видя къде е дъното. На всичкото отгоре не споделях убеждението на Елиът, че онези двамата, говорещи езика „гула“, и техният син са в състояние да увардят Джоунс при положение, че обстановката се усложни. Тогава ми и хрумна да се обадя в тяхната къща. Намерих обществен автомат и позвъних, обади се възрастният Албърт. Той рече, че всичко било наред.

— Няма нужда безпокойство — добави той. — Беден той същество, сега почиваш.

Благодарих и тъкмо щях да затворя, когато той отново заговори.

— Момче каже бива тоз миче не, миче обича.

Нищо не разбрах, накарах го да повтори, накрая схванах думите му донякъде.

— Каза ви, че не е убил момичето, така ли? Говорили сте за това, нали?

— Ъхъ, хъ. Ни пита той говаря, не, не.

— Нещо друго каза ли ви?

— То плаше. Плаше смърт.

— Уплашен до смърт ли? От какво?

— Полици. Жена.

— Полицията ли? А за каква жена става дума?

— Стар хора вярва дух ходиш ощ… ем по Конгарий. Онзи жена цял време… брррр… диш…

Пак не разбрах, пак го помолих да повтори думите си по-бавно. Направи го, в основни линии схванах смисъла. Говореше за призраци и духове.

— Казвате ми, че в Конгарий броди духът на една жена ли?

— Ъхъ, хъ.

— И Атис видял тази жена, така ли?

— Мож да види, очно, ой мисли да.

— Знаете ли коя е тя?

— Знай не, сър, точен не, но е тя почив… а в Божий земя.

Аха — Божията земя — това ще да е гробище някакво, реших аз.

Помолих го, като се събуди, да го поразпита повечко, защото бях сигурен, че Атис не казва всичко, което знае. Старецът обеща да опита, само добави, че не бил „сдовател“, под което вероятно разбираше следовател.

Затворих, огледах се — намирах се някъде във Френския квартал, по средата между залива и „Мийтинг“. Някъде в далечината чувах шумовете на трафика, а и гласовете на пийнали хора. Обаче непосредствено около мен улицата бе съвсем пуста.

Вървях, задминах „Юнити Али“ и изведнъж чух детски глас — пееше песен. Хубав глас, верен и сладък. Тананикаше една стара песен на Роба Стенли на име „Лукавата Мери“; видимо не знаеше оригиналните думи или поне не и целия текст и затова си пееше само една част — вероятно любимата, а тя бе краят на припева и звучеше като детска приспивна:

„Дум тара-ра, дум тара-ра-тери,

дум тара-ра, дум тара-ра-тери,

най-хубавото момиче в света

се казва Лукавата Мери.“

Момичето внезапно изникна от мрака в дясната от мен пряка и застана на място, осветено от прозорците на съседните къщи.

— Хей, господине, да имате огънче?

Спрях и я огледах. Да беше на 13–14 години, не повече. Носеше къса, тясна поличка, черна на цвят, чорапи нямаше. Голите й крака бяха болезнено бели, може би поради недостатъчната светлина така ми се струваше, коремът й бе гол заради късата блузка. И лицето й ми се стори съвсем бледо, с черен грим около очите и отровночервено червило, от него устните й изглеждаха като прясно отворена рана. Бе на високи токове и пак я гледах отвисоко — едва ли бе над метър и петдесет. Облегна се на близкия тухлен зид, косите й — кестеняви, невчесани — увиснаха около лицето така, че вече почти не го виждах. Тъма и сенки в едно се движеха около нея, като да бе застанала под огряно от луната дърво с разклащани от кротък ветрец клони. Изглеждаше ми странно позната, както например в чертите на жена бихте намерили доста общо с някоя от детските й снимки. Имах именно подобно усещане — все едно че първо съм виждал жената, а сега ми се явява детето, което тя някога е била.

— Не пуша — отвърнах. — Съжалявам.

Изгледах я още веднъж и понечих да си тръгна.

— Къде отивате? — обади се тя отново. — Не искате ли да се позабавлявате? Имам квартира тук наблизо, можем да се отбием там, а?

Сега пристъпи към мен и видях, че е далеч по-малка — първото ми впечатление е било неправилно. Едва ли бе на повече от девет години, но в гласа й имаше нещо странно. Звучеше като на доста по-възрастен човек. Доста по-стар бих казал.

Отвори уста и си облиза устните. В основата си зъбите й зеленееха — точно при венците.

— На колко години си? — попитах я аз.

— На колко искаш да бъда? — мина тя на „ти“ и похотливо разлюля бедра, а гласът й стана някак си по-грапав. — Ей там — посочи с ръка към пряката, — ей там имам стая. Хайде да отидем…

Сетне хвана поличката с ръце и бавно започна да я повдига:

— Виж какво ще ти покажа…

Протегнах ръка и тя се усмихна в очакване, но аз я хванах за китката и усмивката й замръзна.

— Май трябва да те заведа в полицията — рекох. — Там все ще има хора, които да ти помогнат.

В същия миг усетих, че нещо с ръката й не бе наред — не бе твърда като обикновена човешка плът, а някак си мека, полутечна, като разлагаща се тъкан. Ръката й бе топла, всъщност дори гореща и това незабавно ме върна при проповедника в затвора, който сякаш изгаряше отвътре.

Внезапно момичето изсъска, сетне с удивителна и нетипична сила, че и ловкост, изтръгна ръка от пръстите ми.

— Няма да ме пипаш! — изсъска отново. — Да не съм дъщеря ти!

Няколко секунди останах на място, направо вцепенен, безмълвен. А тя побягна по пряката, аз я последвах. Мислех, че лесно ще я настигна, но изведнъж увеличи разстоянието с около десет метра, сетне станаха двайсет, като кинолента, в която някой равномерно бе изрязвал кадрите. Пробяга край ресторанта „Макгрейди“, видях само сянката й, но там се спря и изчака.

Автомобилът се появи внезапно, безшумно. Черен кадилак, модел „Купей де Вил“ с надраскани врати и вдлъбнатини по калниците. Предната му броня нагъната, опушеното предно стъкло — напукано като фина паяжина откъм шофьорската страна. Спря току до нея, а задната врата се отвори и от нея се изсипа нещо като тъмна светлина, потече на пръски, мазно като машинно масло.

— Недей! — изкрещях с все сила. — Махни се от колата!

Тя извърна глава и се загледа във вътрешността, сетне се обърна към мен и се усмихна, а чертите й се разляха и започваха да чезнат, зърнах зъбите й, жълтеникави, в основата зелени…

— Хайде де, ела, ще те заведа на едно място… — рече тя.

Сетне се качи в колата и тя потегли, стоповете примигаха, потънаха в мрака.

Но преди вратата да се бе затворила докрай, отвътре изпадна нещо: групичка форми, мънички, мръсни на цвят сенки. Пристъпих напред, доближих се и ги различих: сган паяци — скверни, отблъскващи — те налетяха на шарещите покрай канавката хлебарки и ги нападнаха като разгневени оси. Видях какво се случи на една от най-едрите: откъснаха й главата, влязоха посред черупките и започнаха да я разкъсват. Коленичих и съвсем ясно видях знака на гърбовете им — наподобяваше формата на цигулка.

Отшелници. Паяци отшелници.

Тръпки ме побиха. Целият се разтреперих, сякаш гигантска ръка проникна в стомаха ми и стисна вътрешностите като с клещи. Залитнах и се опрях на съседната стена. Повдигаше ми се, усетих вкуса на малкото погълната по-рано храна в устата си заедно с жлъчен сок. С мъка се овладях и потиснах спазмите и желанието да повърна. Задишах бавно и дълбоко, поемах големи порции въздух; навел глава, напрегнах цялата си воля и разум да се овладея. След малко, когато се почувствах по-добре, излязох на „Ийст Бей“ и спрях такси. То ме откара в хотела.

В стаята изпих малко вода с надежда да се поохладя, но ме тресеше, струваше ми се, че имам температура, лошо ми стана отново. Опитах се да гледам телевизия, да се поразсея, но от силните цветове ме заболяха пък очите.

Изключих телевизора точно преди да започнат късните вечерни новини, в които съобщили за убийството на трима мъже в някакъв бар недалеч от Каина, Джорджия.

В същото време лежах на леглото и се опитвах да заспя, но бе прекалено горещо, макар че климатикът непрестанно издухваше кълба хладен въздух. Унасях се, заспивах за секунди и отново се събуждах, не бях сигурен дали сънувам или всичко това е наяве. По едно време на вратата ми се почука, а през шпионката зърнах фигурката на момиченце в черно. Чакаше ме отвън, по устните му размазано червило.

Хей, господине, има едно място, хайде да отидем там…

А когато се опитах да отворя вратата, усетих, че държа хромената дръжка на кадилак, модел „Купей де Вил“. Замириса на загнило, разложено месо, сетне чух звука на ключалката. Отвътре отваряха…

Сетне беше само мрак и тишина.