Джон Конъли
Белият път (20)

Глава деветнайсета

Дирекцията на Чарлстънската полиция е на булевард „Локуд“ в голяма червенотухлена сграда, току срещу стадиона „Джо Райли“ и в съседство с парка „Бритълбанк“ на река Ашли. Иначе от стаята за разпити не се открива кой знае каква гледка, освен ако не смятаме киселите физиономии на двама сърдити детективи, които се занимаваха с моя милост.

За да разбере човек чарлстънските ченгета, първо би трябвало да знае фактите около техния шеф Рубън Грийнбърг. Той е полицейски началник от 1982 г. и въпреки съдържащата се в несменяемостта му ирония е все още популярен и обичан. За 18-те години начело на службата бе съумял да наложи най-различни реформи и нововъведения, допринесли за чувствително намаляване на престъпността: от превантивни мерки в най-бедните райони до отпускане на кецове на патрулиращите полицаи, за да могат с тях по-добре да гонят престъпниците. И броят на убийствата през този период бе категорично ограничен, а това бе донесло слава на Чарлстън и той често бе даван за пример на другите сродни по мащаби градове в щата.

За беля смъртта на Албърт, Джини и Самюъл жестоко разваляше този имидж, да не говорим за сравнителните статистически данни спрямо предната година. И затова нямаше начин на булевард „Локуд“ 180 да не гледат с омерзение на всеки, свързан с минирането на благополучната статистика, а оттам непряко на добрата полицейска работа и липсата на престъпност.

Ето защо и аз в момента не се ползвах с особена любов тук. И то най-меко казано.

Час и повече бях стоял в заключена отвън патрулка пред Албъртовата къща. Сетне ме бяха докарали тук и въвели в боядисана в синьо, обзаведена със спартански мебели стая. Дадоха ми чашка хладко кафе, то впоследствие истина още повече. Да не говорим за отношението на разпитващите ме детективи.

— Елиът Нортън, а? — ръмжеше единият. — Значи твърдиш, че работиш за Нортън?

Представил се бе с името Адамс. Под мишците на синята му риза чернееха големи петна от пот, очите му бяха кървясали, кожата му бе синьо-черна. Вече два пъти бях обяснявал, че работя за адвоката Елиът Нортън, бях им предал последните Албъртови думи поне половин дузина пъти, но Адамс не виждаше причина да не задава същите въпроси още и още веднъж.

— Нае ме да проуча обстоятелствата около случая Джоунс — казах им за пореден път. — Взехме Атис от затвора в Ричланд и го отведохме в онази къща. Смятахме, че тя е подходяща за скривалище, поне за известно време.

— Грешка номер две — обади се другият.

Неговото име бе Аддамс, просто с едно „д“ повече от колегата и колкото Адамс бе черен, толкова този пък бе блед. Някой от началниците им в дирекцията видимо имаше изкривено чувство за хумор. Аддамс се обаждаше за трети път, откакто бе започнал разпитът, очевидно адашът му бе далеч по-разговорлив.

— Коя е грешка номер едно? — попитах го аз.

— Да се набуташ в случая Джоунс поначало — отвърна той. — Или още по-просто — да слезеш от самолета на летище Чарлстън Интернешънъл. Скиваш ли сега — дори три грешки стават.

И се усмихна. Усмихнах му се и аз. Учтивост, знаете.

— Не ви ли объркват двамата? — подхвърлих между другото. — Имам предвид имената — единият Адамс, другият Аддамс.

Аддамс смръщи лице, стисна устни.

— Тц, скиваш ли, аз съм Аддамс — с две „д“-та. Той е Адамс — с едно „д“. Проста работа.

Говореше напълно сериозно. Тукашната дирекция на полицията практикува най-различни методи за стимулиране на своите служители, например на базата на образователния ценз. Седемпроцентно увеличение на заплатата за най-ниската степен, която се получава след двугодишен колеж, 22 на сто за докторска степен. Откъде знаех това ли? От закачените на стената в същата стая обявления. Висяха на табло точно зад главата на Аддамс. Най-вероятно стимулът при Аддамс бе нулев, освен ако му даваха по пет цента месечно за завършена гимназия, а и това бе съмнително.

— Значи — упорито дуднеше колегата му, — значи ти го вземаш, оставяш го в онази къща, връщаш се в хотела…?

— Значи — отговорих, — значи си мия зъбите, лягам си, ставам, решавам да се обадя…

— На кого?

— На Елиът, на някои хора в Мейн.

— Какво говорихте с Нортън?

— Нищо особено. Просто се чухме. Той ме попита дали напредвам, рекох му, че тъкмо започвам.

— А после какво?

Това вече го бяхме обсъждали пак и пак. Тук пътищата на основните факти малко куцаха — в смисъл, че не бях казал всичко, което зная. Надявах се да го направя по-късно.

— После ходих в заведение за стриптийз.

Дясната вежда на Адамс се повдигна в знак на категорично неодобрение.

— Че защо?

— Скучно ми беше!

— А Нортън плаща ли ти да ходиш на стриптийз, вместо да си гледаш работата?

— Беше през обедната почивка. И си платих с мои пари.

— После какво стана?

— Върнах се в хотела. Вечерях. Легнах си. Тази сутрин се опитах да се свържа с Нортън, не успях, заех се да проверявам показанията на свидетелите, пак се върнах в хотела. Около час по-късно телефонът иззвъня…

Адамс се изправи. Изглеждаше изморен, размениха си погледи с партньора.

— Струва ми се, че Нортън е плащал напразно — рече той.

За пръв път се залових за думата му. Говореше в минало време.

— Какво искаш да кажеш? Защо „е плащал“?

Пак се спогледаха, но премълчаха.

— Разполагаш ли със свързани със случая Джоунс документи, които могат да имат отношение към разследването на сегашните убийства? — попита Аддамс.

— Зададох въпрос! — сопнах се аз.

Гласът на детектива се изостри.

— И аз ти зададох въпрос: имаш ли или нямаш материали, които могат да ни помогнат в сегашното следствие?

— Нямам — излъгах ги аз. — Всичко беше в Елиът Нортън.

Усетих се и веднага се поправих.

— Всичко е в Елиът — рекох. — Сега кажете ми случило ли се е нещо с него?

Пръв отвори уста Адамс.

— Пътна патрулка намерила колата му край шосе 176 до Сенди Роуд Крийк. Била в крайпътната река, преобърната. Изглежда се е опитал да избегне удар с насрещен трафик и изпуснал управлението. Тяло нямало, но пък имало кръв. Доста кръв. Група Б, отговаряла на Нортъновата. Знаем, че редовно участваше в кръводарителските акции и затова проверихме в кръводарителния център.

Хванах глава с двете ръце и дълбоко поех въздух. Първо Фостър, сетне Трует и Мобли, сега и Елиът. Оставаха двама: младият Ларус и Фил Поведа.

— Мога ли сега да си вървя? — попитах уморено.

Ужасно ми се искаше да се върна в стаята и да прибера онези материали. Още повече, че тези двамата може би вече бяха поискали разрешение за обиск.

Преди да са ми отговорили, вратата на стаята се отвори рязко, влезе мъж. Беше по-висок от мен поне с десетина сантиметра, по-стар най-малко с двайсетина години. С късо подстригана посивяла коса, сиво-сини очи, военна стойка и самоуверено поведение, този човек приличаше на току-що застъпил на дежурство старши офицер от морската пехота, тръгнал да гони буквата на устава и закъснелите от отпуска подчинени. Армейският елемент се подчертаваше и от блестящо изгладената, светеща от чистота униформа и табелката с името му — С. Стилуел. Знаех го кой е — полковник Стилуел, шеф на отдел „Оперативен“, подчинен единствено на полицейския началник Грийнбърг.

— Този ли е човекът? — излая той въпроса към двамата детективи.

— Тъй вярно, сър — отвърна Аддамс и ми хвърли особен поглед.

Разбрах го само по един начин: моите неприятности тепърва започват, а той, милият, лично ще се кефи, като гледа как ми подрязват крилцата.

— Защо е тук? Защо не сте го наврели там — където му е мястото? В някоя от килиите с най-големите отрепки, с утайката на обществото и най-отчаяните главорези, каквито има и в прекрасния ни град?

— Тъкмо го разпитвахме, сър.

— Отговори ли по задоволителен начин, детектив?

— Съвсем не, сър, не отговори.

— Така, значи! — процеди думите, сетне се обърна към Адамс. — Вие, детектив! Вие сте прилежен служител, нали?

— Старая се да бъда именно такъв, сър!

— Не се съмнявам в думите ви, детектив. Освен това се стараете да бъдете максимално обективен и състрадателен към ближните, нали?

— Тъй вярно, сър!

— Не бих и очаквал друго от вас. Четете ли си Библията?

— Не толкова, колкото бих желал да го правя, сър.

— Точно така, детектив. Правилно отговаряте. Никой не си чете Библията толкова, колкото се полага. Но пък един мъж е длъжен най-действено да изпълнява словото Божие, а не да си прекарва времето в напразна книжовност. Прав ли съм?

— Тъй вярно, сър!

— А какво ни учи Библията? Не ни ли внушава тя да възприемаме ближния с благост, да му даваме всяка заслужена от него възможност?

— Не съм съвсем уверен в отговора, сър.

— И аз също, но съм убеден, че такова предписание в нея има. Но дори и да няма, значи е било пропуснато, а тогава онзи, който носи съответната отговорност за това, би трябвало да се хване на работа отново и да си поправи грешката. Нали така?

— Напълно сте прав, сър!

— Амин! Значи сме на едно мнение, детективе. Дали сте на г-н Паркър всички възможности да отговори на поставените от вас въпроси. И като богоугоден човек сте спазили въпросното библейско предписание и сте възприели думите му като думи на почтен мъж. Но въпреки това се съмнявате във фундаменталната му честност, така ли е?

— Предполагам, че да, сър.

— Е, добре тогава, толкова по-зле за господина.

Чак сега за пръв път ме удостои с тежкия си поглед.

— Статистика, г-н Паркър. Да поговорим за статистика. Знаете ли какъв е бил броят на убитите в прекрасния град на име Чарлстън в годината божия хиляда деветстотин деветдесет и девета?

Поклатих глава.

— Ще ви кажа. Трима. Най-ниската смъртност за период от над 40 години. Сега кажете ми какво говори това относно силите на реда в прекрасния наш град на име Чарлстън?

Не отговорих. Той постави ръка на ухото и комично наклони глава към мен.

— Не те чувам добре, сине мой.

Отворих уста, а това му даде повод да започне поредната тирада, преди още да съм успял да кажа нещо. И вече на „ти“.

— Аз ще ти кажа какво говори този факт за полицейските сили тук. Говори, че те са една прекрасна организация от мъже и жени, които имат нетърпимост към убийствата! Че те най-активно порицават и спъват въпросната форма на антисоциално поведение. Говори, че те връхлитат като орли върху индивидите, които се опитват да я практикуват. И ги поставят на мястото им! С други думи, зариват ги под два тона лайна от цяло стадо слонове. Твоето пристигане в нашия град обаче съвпада с шокиращо нарастване в броя на убийствата. И то ще наруши чудесните ни статистически данни. Ще изведе нова крива на екрана и полицейският началник Грийнбърг, който е един прекрасен, да, най-прекрасен човек, ще трябва да се явява пред кмета и да дава обяснение относно това злощастно развитие на нещата. А кметът ще пита защо става така, съответно началникът Грийнбърг тогава пък ще пита мен и аз ще отговоря, че причината си ти — г-н Паркър. Тогава началникът ще се заинтересува къде се намираш ти и аз ще му посоча най-дълбоката и най-тъмната дупка, която градът Чарлстън е отделил за онези, чието поведение не одобрява. А под въпросната дупка има друга, още по-надълбоко, и там ще бъдеш ти, г-н Паркър, защото лично аз ще те набутам там. Далеч, далеч от земната повърхност! Толкова далече, че дори няма да попадаш под юрисдикцията на прекрасния град Чарлстън. Че официално погледнато, ти дори няма да попадаш и под юрисдикцията на Съединените щати на Америка. Ще си попаднал под тази на Народната Република Китай, ще се наложи да си намериш китайски адвокат, та да спестиш пари от пътните за такъв оттук. Ти вероятно си мислиш, че те будалкам, а, г-н Паркър? Но всъщност аз съвсем не губя време за подобни неща! Аз на такива като теб направо им сера на главата, да! При това си пазя най-смрадливите говна именно за такива случаи. Е, сега имаш ли да ни кажеш нещо повече по въпроса?

Поклатих глава.

— Казах всичко, което зная. Повече не мога да кажа.

Стилуел се изпъна в пълен ръст.

— Значи работата ни тук е вече завършена. А намира ли ни се подходящо място за г-на Паркър, детективе?

— Тъй вярно, сър, намира се.

— А там е събрана утайката на нашия прекрасен град — например като най-долните пияници, курвари и изобщо хора с низък и долен морал, нали?

— Тъй вярно, сър.

— Тогава действайте, детектив!

Направих жалък опит да защитя правата си.

— Няма ли да разрешите да се обадя на адвокат?

— Г-н Паркър, ти от адвокат нужда нямаш. Нуждаеш се от пътнически агент, който да те отведе от този град възможно най-бързо. Нуждаеш се и от свещеник, който да се моли да не ми вдигаш кръвното повече, отколкото сега. И още нещо: някой трябва да те върне във времето преди баща ти да е заплодил майка ти с жалкото си семе, че да я помолиш да не те ражда. Защото продължиш ли да пречиш на нашето разследване, горко ще се каеш и ще проклинаш деня, когато си се пръкнал на този свят с жалкото си мяукане и скимтене, разбираш ли ме добре?! Детектив, разкарай този боклук от очите ми!

Затвориха ме в изтрезвителното, държаха ме до 18,00 часа; сигурно смятаха, че е напълно достатъчно да ме пекат на бавен огън дотогава, от там насетне ще съм доволно изплашен. Адамс се появи и извърши нужните за освобождаването ми формалности. Тръгнахме към главния вход на дирекцията, там ни чакаше партньорът му.

— Науча ли нещо повече относно Нортън, ще те уведомя — обеща той.

Благодарих му, той ми кимна.

— Разбрахме и какво означава „Плейтай“. Наложи се да питам лично г-н Алфонсо Браун — той е духовник на повече от хората, които говорят езика „гула“. Обясни, че било нещо като призрак, дух, същество, което си променя вида и формата. Възможно е да се е опитвал да ми каже, че твоят клиент е вдигнал ръка срещу онези хора.

— Възможно, само дето Атис оръжие нямаше.

Замълча, а колегата му ме подкара нататък.

Върнаха ми нещата, но не и пистолета. Дадоха ми разписка, обясниха, че засега го задържат и толкоз. През вратата виждах докараните отвън затворници в сини дрехи, които работеха по лехите в градинката, събираха боклука и го товареха за отнасяне. Запитах се дали ще имам трудности да си взема такси.

— Какво планираш — ще напускаш ли Чарлстън в близко бъдеще? — попита ме детективът.

— Не. Не и след всичко това.

— Е, добре, решиш ли да правиш нещо, по-добре ни се обади, чуваш ли ме какво ти говоря?

Пристъпих към вратата, но Аддамс опря ръка на гърдите ми и ме задържа на място.

— Запомни сега точно какво ще ти кажа още, г-н Паркър. Направих някои справки за теб и хич не ми хареса онова, което ми казаха, ама хич. Струва ми се, че се каниш да извъртиш някое от онези, твоите рицарски изпълнения в града на началника Грийнбърг, чаткаш ме, нали? Не е желателно, ти казвам, ама изобщо не е желателно. И затова, за всеки случай просто, задържаме оръжието ти засега — докато самолетът, с който ще си тръгнеш, се понесе по пистата. Тогава може би ще ти върнем патлака.

Пусна ръка и собственоръчно ми отвори вратата.

— Хайде, довиждане — рече той.

Спрях, изщраках с пръсти и рекох:

— Чакай сега, пак да питам: ти кой беше?

— Аддамс.

— С едно „д“?

— С две „д“-та.

— Ще се опитам да го запомня — рекох и излязох.

 

 

Върнах се в хотела, но имах сила колкото да се разсъблека, сетне се свлякох в леглото и спах чак до десет часа на следното утро. Нищо не сънувах. Все едно онези убийства от предния ден изобщо не бяха ставали.

Но се оказа, че Чарлстън не е привършил с труповете. Докато хлебарките пъплели към паважните си дупки, за да се скрият от първите слънчеви лъчи, а нощните бухали бързали към горските тъми, за да му подремнат, човек на име Сесил Ексли вървял с бодри стъпки към малката пекарна и кафененцето, които притежавал на „Ийст Бей“. Имал си работа, трябвало да зареди фурната, да пече хляб, кроасани, кифли и макар че още нямало шест, бил вече позакъснял.

На пресечката на „Франклин“ и „Мегъзин“ забавил крачка. Точно там се издига тежката снага на стария Чарлстънски затвор, свидетел на окаяни съдби, синоним на страдания и печал. Ниска, боядисана в бяло ограда загражда обрасъл с буйна и гъста трева двор. От застланите с червени тухли стари паважи тук-таме липсват някои, отнесени от хора, вероятно смятащи, че нуждите им са по-важни от повелите на историята. От двете страни на масивните и двойни главни порти се извисяват чифт четириетажни кули с бойници на върха, а решетките по тях и по-ниско поставените прозорци червенеят от ръждата. Отдавна изронената мазилка открива червенотухления зид отдолу, в подножието са избуяли плевели. С две думи, древната постройка се руши бавно, но сигурно.

Зад затвора имало голямо помещение за телесни наказания на чернокожите — най-често бой с бичове. Там преди екзекуцията им били приковани Денмарк Веси и съзаклятниците му — участници в злощастното въстание на робите през 1822. Водели ги към бесилката един по един, а те на висок глас декларирали невинността си. Един от тях на име Бакхус Хамет дори се смеел, докато намествали примката около врата му. Мнозина са минали през тежките железни порти и тогава — през време оно, че и в по-късни години.

А Сесил Ексли стоял пред високата сграда и си мислел, че никъде другаде в града не са така тясно свързани миналото и настоящето. Усещал, че при подходяща настройка и в ранната утрин на новия ден човек може отново и отново да чуе далечното ехо на минало насилие. Имал навика да спира пред портите и да казва наум кратка молитва за погубените тук души — през годините, когато било невъзможно хора с неговия цвят на кожата да пристигнат в Чарлстън дори като членове на корабни екипажи, без да ги затворят в тесните килии за времето на престоя.

Отляво и отвътре на двора се мъдрел отколе зарязаният там стар затворнически фургон, познат на всички под името „Черната Луси“. Е, много години са минали, откакто „Луси“ за последен път отворила врати да приеме някой късен гост, но Сесил се вгледал по-внимателно и зърнал нещо като човешка фигура през решетките на задната врата. През последните пет години бил изкарал два инфаркта, слава богу, микроинфаркти, та се боял много да не го сполети трети и завинаги да го отнесе от нашия свят, затова се пазел човекът, много внимавал да не се вълнува. Вместо да бъде притисната и затворена от тежестта на въпросния човек обаче, вратата бавно се отворила навътре и даже изскърцала.

— Хей! — извикал Сесил и се изкашлял, а гласът му затреперил.

— Хей! — повторил с още по-несигурен глас. — В беда ли сте?

Фигурата обаче не помръднала повече. Събрал малко кураж, Сесил влязъл в двора и бавно тръгнал към фургона. Ставало все по-светло, градът вече се пробуждал, стените мътно искрели под първите слънчеви лъчи, но онази фигура там вътре била обвита в мрак.

— Хей! — плахо потретил Сесил, а гласът му съвсем го изоставил, последният звук излязъл съвсем немощно, самият той стоял като вкаменен, потресен от видяното.

Атис Джоунс висял, завързан за решетките на задната врата с разперени встрани ръце, цялото му тяло в синини и охлузено; лицето му, подуто и подпухнало от удари — разлято в кървава, почти неразпознаваема маса. На гърдите му — засъхнала черна кръв. Белите му шорти — подгизнали в кръв, много повече кръв, отколкото би било нормално да е изтекла от раните му. Всъщност те били единственото останало по него облекло; главата му висяла на гърдите, трупът подгънат в коленете, краката леко свити навътре. Верижката с Т-образния кръст липсвала.

Отколешният затвор можел да се похвали с още един новодошъл в хилядните му легиони смъртник.