Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джон Конъли. Белият път

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2002

Редактор: Йоана Томова

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-272-4

История

  1. — Добавяне

IV

„Низхождащите в нашия свят /ангели/ обличат

одежди земни.

Не са ли в дрехи подходящи за него,

Светлоликите не ще му устоят, а

и той не ще ги възприеме.“

„Зохар“[1]

Глава седемнайсета

Зората се ражда.

Сайръс Неърн клечи гол в тъмната утроба на дупката. Скоро ще трябва да напусне това място. Тук ще го търсят, сигурно ще заподозрат участието му в някаква вендета срещу Ансън. Няма начин да не насочат вниманието си към освободените неотдавна затворници. Ще му липсва това място, много ще му липсва и ще жали за него. Толкова мечтаеше да се завърне тук, отново сред уханието на влажната земя и стърчащите от нея корени, що така меко галят плещите и гърба му. Но пък вероятно ще има компенсация. Друго възнаграждение. Обещаха му, той пък се зарече да принесе жертви.

Отвън ечи зовът на дивото. Обаждат се ранобудните птички, реката кротко мие брега, жужат последните нощни насекоми, бягат от настъпващата светлина. Но Сайръс не чува звука на живота отвъд скривалището. Той чува само другите звуци — онези изпод рохкавата земя до него. Наблюдава и усеща отчаяните усилия на заровената Айлийн Ансън, която постепенно и немощно притихва…

 

 

Събуди ме звънът на телефона в хотелската стая. Часът бе 08,15.

— Чарли Паркър? — гласът бе непознат.

— Същият. Кой се обажда?

— Имаш насрочена закуска след десет минути. И не ти се иска г-н Уаймън да те чака, нали? — рече онзи и затвори.

Г-н Уаймън.

Уили Уаймън.

Шефът на южняшката мафия в Чарлстън.

Кофти начало на деня, ама много кофти.

Организацията на Южняшките момчета се бе пръкнала, под една или друга форма, още по времето на прохибиционизма — в началото само условно обединени престъпници, действащи в почти всички южняшки градове, но най-вече в Атланта — Джорджия, и Билокси — Мисисипи. Предлагали си работа едни на други: естествено, че за убийство или далавера в твоя щат ще поканиш за изпълнител човек отвън. Например палеж в Мисисипи ще бъде дело на някой спец от Джорджия; наемен убиец, изпълняващ поръчкова присъда в Южна Каролина, ще дойде от Мериленд и така. Южняците си падат повече по простите традиционни операции: дрога, комар, убийства, изнудване, грабеж и палеж и не налитат на софистицирани далавери и сложни банково-компютърни измами. Най-интелектуалното им престъпление бе присвояването на пари от обединени перални, но това не значи, че човек може да си позволи лукса да ги подценява. През септември 1987 г. южняшки мафиоти ликвидираха съдията Винсънт Шери и съпругата му Маргарет в дома им в Билокси. Така и никога не се разбра точната причина за тази екзекуция, макар и да се шепнеше, че самият Шери бил замесен в престъпни дела посредством частната си адвокатска практика, а партньорът му в нея Питъл Халат бе по-късно осъден за рекет и убийство във връзка именно със смъртта на семейство Шери. И все пак лично аз мисля, че причините за нея си остават съвсем дребни. Урокът, който можем да извлечем, е, че най-опасни са хората, които убиват съдии. По простата причина, че те първо действат, сетне мислят и преценяват сериозността на действията си едвам след факта.

През 1983 г. осъдиха тогавашния шеф на чарлстънския клон Пол Мазел заедно с помощника му Еди Мериман по повод убийството на Рики Лий Сийгрейвс, който се бе осмелил да отвлече дрогата от една сделка. Оттогава в Чарлстън царува Уили Уаймън — дребно човече, на ръст не повече от 150 и нещо сантиметра, а с мокри дрехи сигурно ще тежи не повече от 50 кила. Обаче е лукав и злобен колкото си иска и е в състояние да извърши и най-тежкото престъпление, само и само да си опази позициите.

И ето го — в 08,30 часа ме чака на маса до стената в главната обедна зала на „Чарлстън Палас“, похапва хемендекс и се прави, че не ме вижда. Уили е силно загорял, черната му коса е късо подстригана, носи светлосиня риза на бели петна като облачета, леки сини памучни панталони. До него има само един празен стол. На двете съседни маси седят четирима на две двойки, тежките им очи следят вратата, Уили и моя милост.

Приближих, тогава вдигна очи и махна с вилицата — знак, че мога да седна. Двама скочиха да ме пребъркат, но Уили не обича такива неща на публично място, затова ги отпрати с ръка.

— Не се налага да те тарашиме, нали? — попита рязко.

— Не съм въоръжен.

— Добре. Смятам, че на тукашните няма да им хареса да им шариш мебелите и посудата с куршуми, нали? Ако искаш, поръчай си нещо. Ти си плащаш — ухили се, но в усмивката хумор нямаше.

Дойде келнерката, поръчах кафе, сок и препечени филийки. Уили привърши с храната и се избърса със салфетката, сетне заяви:

— Да пристъпваме към работата. Съобщиха ми, че си сритал Далиц, ама здравата. Топките направо в устата му отишли. Сега отвори ли я, можел да си ги чеше.

Млъкна и зачака отговора ми. Сметнах за по-разумно да му изпълня желанието, особено при създалите се обстоятелства. Обаче отговорих с въпрос.

— „Лапланд“ твое място ли е?

— Мое, едно от многото. Глей сега, ясно, че Анди си е галфон, дори аз лично отдавна се каня да го сритам на същото място, ама все не ми стига времето. Обаче по твоя вина това момче в момента си има цели три шибани адамови ябълки вместо една. Може би си го е изпросил сам, не зная. Аз обаче друго искам да ти кажа: ходи ли ти се по моите места, добре, иди, обаче трябва да помолиш, и то възпитано. Чаткаш ли кво ти говоря? А ти онзи малоумник си го сритал така, че сега с лекота можел да си лиже ташаците… аз на това не му викам възпитано. Все пак той е шеф на моето заведение. Моето.

Изгледа ме и продължи:

— И още нещо. Ако онази случка бе станала на публично място, значи пред клиентите и момичетата, сега тоз разговор щеше да има съвсем друго развитие. Защото направиш ли Анди смешен, ти и мен самия в същото положение ме поставяш. А на този свят има разни хора, които си мислят, че може би ми е дошло времето и няма да е трудно да ме разкарат, та на моето място да седне някой друг. Чаткаш, нали? Тогава ми остава да избирам от две неща: или да ги разубеждавам, че не са прави, което ще рече да се разкарваме със смърдящите им трупове в багажниците цял ден насам-натам и да търсим място да ги заровим или пък те да се разкарват по същия начин с моя труп. Обаче да ти кажа и да си остане между нас двамата: това второто няма да стане. Ясен ли съм?

Пристигна ми кафето и филийките. Налях си от каничката, понечих и на него да сипя, той прие и благодари. Любезен човек, няма що. И страшно обича да говори. Многословно и прочие.

— Напълно си ясен — отвърнах кратко.

— Аз съм те проучвал — рече той тогава. — Тебе и в рая да те пуснат, ти и там всичко ще осереш. Такъв си си бил по рождение. Вероятно единствената причина да си още жив е, че и сам Господ Бог те не ще около себе си. Докладваха ми също, че работиш заедно с Елиът Нортън по делото Джоунс. Затова ако има нещо, което трябва да науча в тази връзка, по-добре е сега доброволно да ми го кажеш тук, щото случаят здраво смърди. Анди докладва, че си говорил с онзи мелез Терес, така че казвай.

— Ама той наистина ли е мелез?

— Слушай бе, аз къв съм му, а? Да не съм му майка или баща, та да знам?

Сдави ме, сетне се ухили и омекна.

— Известно е само, че семейството му е дошло тук чак от Кентъки, преди доста време ще да е било. Ти там знаеш ли ги тях — кой кого е чукал, а? В онез планини има хора с козя кръв, щото бащите им са ги сърбели патките и са шибали козите. Дори и черните не искат да си имат работа с Терес и подобните му. Край на урока. Плащай сега!

Това означаваше: аз ти пуснах информация, пусни ми сега и ти. Голям избор нямах.

— Терес посещавал Атис Джоунс в затвора. Трябваше да науча защо.

— Е, научи ли?

— Подразбрах, че Терес познавал неговото семейство. Освен това по-късно в живота си се е обърнал към вярата и намерил Исуса.

На Уили това не му се стори достатъчно важно, но все пак не избухна.

— Стара плява, ала-бала, той тази история я е разправял и на Анди. Аз лично мисля, че Исус трябва много да внимава с тези боклуци, дето го намират под път и над път. И недей да си мислиш, че не те усещам. Подмяташ ми разни шибани дреболии, по-важното си го пазиш за себе си. Обаче сега въпрос няма да правя, не и този път. Предпочитам да не ходиш в бара повече, но ако се случи, бъди много внимателен и не подритвай моя мениджър тук и там. В замяна на това ще ми изпееш, ако има нещо, за което трябва да зная. Загряваш ли?

— Напълно загрявам.

Той кимна, видимо задоволен, сетне отпи от кафето.

— Ти навремето залови онзи проповедник — Фокнър, нали?

— Да, аз.

Изгледа ме вторачено, с известен хумор в очите. Какво ли си мислеше за мен? Сигурно му се виждах странна птичка.

— Чувам, че Роджър Бауън се опитвал да го изкара от пандиза.

Не бях говорил с Елиът, откакто Атис бе подхвърлил за връзката на Мобли с Бауън. Пък и не бях сигурен как точно стоят нещата предвид всичко, което бях научил до момента. Сега обаче Уаймън неслучайно подхвърляше името на Бауън. Не вярвам в случайности. Опитах се да се абстрахирам околните шумове и да слушам само думите на мафиотския бос.

— Ти не си ли любопитен относно причината, а?

— Дори много.

Той се облегна, протегна се, изпружи ръце, видяха се петната от пот под мишките му.

— Аз с Роджър си имам вземане-даване от много отдавна. Ама все е било накриво. Той си пада фанатик — откачалка и към нищо уважение няма. Така не може, не бива. Мислел съм да взема да го изпратя на едно дълго пътуване, нали чаткаш — еднопосочно такова, направо към дъното в бетонено пардесю… добре де, добре, ама сетне онези ненормалници — неговите хора — ще дойдат да ми чукат по вратата и всички ще трябва да заминем на дълги пътешествия. Не зная сега защо му е на Бауън проповедникът. Може би му трябва като символична фигура за нещо си или за параван, а още по-вероятно е онзи Фокнър да има нещо скрито, дето на Роджър му е нужно… Казва ли ти някой? Както казах — не знам, но ако искаш да го попиташ, мога да ти кажа къде ще е той днес.

Изчаках. Тук трябваше да си меря стъпките извънредно внимателно.

— В Антиок днес ще има сбор. Говори се, че Бауън щял да държи реч. Щели да присъстват пресата, телевизията. Бауън нямаше този навик да се появява публично, обаче нещо във връзка именно с Фокнър го е принудило да си покаже змийската главичка изпод камъка. Ако прескочиш натам, можеш да му кажеш много здраве и от мен.

— Ти защо ми съобщаваш тези неща?

Той се изправи, онези четиримата зад мен станаха на същата секунда.

— Че защо пък само на мен да ми е прецакан днешният ден по твоя вина, а? Ти си от онези, дето предават заразата мигновено. Пък и на Бауън днешният му ден е кофти, защо да не му го влошим още повече?

— С какво днешният ден е лош за Бауън? — не можах да се сдържа да не задам този въпрос.

— Ти не гледаш ли новините? Намерили снощи неговия верен пес Мобли в „Магнолия“. Кастриран бил. Трябва да го дам за пример на Анди — да види къв късмет вади, че неговите ташаци са само посинени, вместо изрязани, нали? Благодаря ти за закуската. — Захили се и си тръгна.

И излезе от заведението със синята си риза на бели петна, четиримата главорези по петите му — същински дечица по следите на пухкави небесни облачета.

Елиът не дойде на уговорената среща същата сутрин. Телефонният му секретар у дома приемаше съобщения и нищо повече. Изключени бяха и двата му клетъчни телефона — старият и новият. Купих местните вестници. Пълни бяха с тукашната сензация — тялото на Мобли, намерено обезобразено в гробището „Магнолия“, обаче подробности никакви. Вестникарите съобщаваха, че за повече информация и коментар бил търсен адвокатът на починалия Елиът Нортън, но пък не успели да го намерят.

До обед се мотах да сверявам показанията на други очевидци, чуках по разни бедняшки врати и фургони, най-вече се спасявах от зли кучета в трънясали дворове. На обед ме хванаха някои съмнения, взех и да се притеснявам. Реших за всеки случай да се свържа с Атис. Обади ми се старият, рече, че онзи бил добре, само че го хванала щръклицата, не можел да стои на едно място. Говорих с младежа за минутка-две, както винаги отговорите му бяха кисели и неохотни.

— Кога ще се разкарам от тук, човече? — беше първото, което рече.

— Скоро — обещах аз.

Във всеки случай поне наполовина бе вярно. Ако опасенията на Елиът се потвърдят, така или иначе скоро ще трябва да го преместим. В някое друго скривалище и така до процеса. Рекох си, че се налага да свикне с гледане на телевизия в непознати стаи, при чужди хора. Във всеки случай нужно ми бе още малко време и моята отговорност изтичаше. Само че за съжаление и работата ми със свидетелите вървеше доста бавно.

— Разбра ли, че Мобли е мъртъв?

— Чух по телевизията. Задникът чак ме заболя за него.

— Ама не колкото неговият. Ти си се отървал, момче. Имаш ли някаква идея кой би могъл да свърши подобна работа?

— Тц, никаква идея немам, човече. Ти си гледай там кво що, пък аз съм готов на онзи, дето го е опаткал, ръката да му стисна.

И ми затвори. Погледнах си часовника, тъкмо минаваше 12 часа. Повече от час ми бе нужно да отскоча до Антиок. Помислих, помислих, хвърлих едно ези-тура наум и реших пък да взема да отида.

 

 

Южнокаролинският клан е в упадък през последните 20 години, както впрочем и повечето му организации в национален мащаб. В двете Каролини този процес започва някъде през ноември 1979 г., когато в престрелка в Грийнсбъро, Северна Каролина, с членове на Клана и неофашистки елементи загиват петима работници, комунисти по убеждение. Впоследствие антиклановите движения и сили набират сила, а пък при самия Клан се наблюдава обратният процес — членството запада, а реши ли ръководството му да го изкара на улицата, насреща в знак на протест излизат много повече хора. В най-ново време клановите сборища в Южна Каролина се организират от Американските рицари на Ку-Клукс-Клан от Индиана, тъй като местните им събратя ги е страх и се дърпат.

Колкото и да говорим за упадък обаче, факт си остават палежите и тоталното разрушение на повече от 30 църкви на чернокожите в същия щат, и то само от 1991 г. насам. Вината на Клана е доказана поне при два от тези случаи — в окръзите Уилямсбърг и Кларендън. С други думи, колкото и Кланът да загива прав, дето има една приказка, последна и най-трудно умира посяната от него омраза. И ето сега пък Бауън се опитва да й придаде нови измерения и нов фокус. И жъне успехи, поне ако може да се вярва на вестникарите и техните писания.

Антиок не е някакво особено място, всъщност почти няма с какво да се похвали. Прилича на предградие, само че без град: има къщи, има улици, дори някой си е направил труда да им даде имена, но пък няма нито център, нито търговски центрове, нито по-големи пазарни комплекси, каквито рано или късно неизбежно се явяват във всяко нормално населено място. През Антиок минава част от шосе 119, та благодарение на този факт покрай магистралата са построили няколко търговски обекта, че и една-две бензиностанцийки, видеоклуб, два колониални магазина, барче и обществена автоматизирана пералня.

Първото ми впечатление бе, че съм изпуснал тържествената част и парада. Все пак на ограденото с телена мрежа озеленено площадче бе построена импровизирана трибуна — на каросерията на голям камион, а от нея един човек вече говореше на събраната тълпа. Наоколо зърнах най-малко 60 паркирани автомобила, а хората не бяха повече от 80–90, най-вече мъже, но тук-таме се виждаха и жени. Малцина носеха традиционните бели роби с качулките, повечето бяха по тениски и джинси. Закачулените яко се потяха под евтиния полиестерен материал — то си личеше. Встрани се тълпяха около 50–60 протестиращи, обаче между тях и хората на Бауън се бе проточил полицейски кордон. Имаше викове и подсвирквания и от двете страни, но ораторът не им обръщаше никакво внимание и продължаваше да ниже словото си.

Роджър Бауън носи дебели кестеняви мустаци, същата е и косата му, гъста, леко къдрава. Днес изглеждаше в отлична физическа форма. Бе в червена риза и сини джинси, напълно свеж и въпреки жегата не се потеше. Встрани и малко зад него стояха двама; те ръководеха реакциите и отзвука на публиката, даваха й знаци с ръце, когато Бауън каже нещо според тях важно или подчертае някоя особено мъдра мисъл. Така на интервали от около три минути събраните аплодираха и одобрително ръкомахаха. Започнеха ли да ръкопляскат, Бауън свеждаше глава и млъкваше, сякаш се стеснява от ентусиазма им, сетне кимаше и продължаваше, видимо без желание да го помрачава. Почти веднага забелязах онзи телевизионен бабаит от случката в Ричланд, до него бе застанал симпатичен рус репортер. Дебелакът бе в същия гащеризон, само че този път никой не го поднасяше за каквото и да е.

В колата имах радио с компактдиск плейър. Нарочно бях подбрал подходяща песен, издух я с все сила точно когато влизах в паркинга при другите коли. Изпълнителят пееше за момичето на Джои Рамоун: отива то в Ел Ей, така и не се връща, а на Джои му е мъка, ругае клановците, че му отмъкнали гаджето.

Музиката мощно и здраво проеча наоколо, словото на Бауън секна, той се обърна и погледна в моята посока. Повечето от публиката също извърнаха глави и се загледаха в моя милост. Един здравеняк с бръсната глава и тениска, на която пишеше „Блицкриг“[2], се запъти към мен и учтиво, но твърдо ми каза да спра музиката. Изгасих двигателя, с което спрях и песента, сетне излязох от колата. Бауън ме измери втренчено, сетне си продължи речта.

Със сигурност осъзнаваше присъствието на различни медии и внимаваше във фразеологията, най-вече избягваше хулите, обидните епитети и екстремните квалификации. Е, от време на време вмяташе по някой намек за чифутите и цветните боклуци; подхвърляше, че в управлението на страната силата е в ръцете на не християни и то е за сметка на белите хора. Твърдеше, че СПИН-ът е Божие наказание, изпратено да стресне народа, но все пак избягваше крайните расови нападки. И чак към края на дългата си тирада стигна до главното послание.

— Искам да ви говоря за една личност, приятели мои, за един добър мъж и християнин, същински Божи човек, да, приятели, истината ви казвам. И този богоизбран човек, приятели мои, е преследван и гонен само защото се осмелява да проповядва, че хомосексуализмът и абортите, а и расосмешението са противни на волята Божия. А в щата Мейн организират показен процес, на който се канят да го охулят и унищожат, приятели мои, докато ние разполагаме с доказателства… да, при това неопровержими доказателства, че неговото залавяне и охулване са финансирани и организирани от евреи.

Рече тези думи и размаха някакви бумаги, които отдалече имаха вид на официални документи.

— А името му, надявам се, че вече се досещате, приятели мои, е не друго, а Арън Фокнър. Наричат го убиец и садист, но това са само хули и лъжи. Опитаха се да опетнят името му, да го унищожат дори още преди да е започнал процесът срещу него. И това се върши, защото срещу му няма доказателства, защото се опитват да отровят разсъдъка и добродетелта на бедните и слабите люде, за да го признаят за виновен, преди да е имал възможността да се защити, както повелява законът. А неговото послание, братя мои, посланието на преподобния Арън Фокнър, иде да ни каже истината и само истината. Да, ние трябва да го приемем със сърцата и волята си, защото то съдържа само истина и вяра. Хомосексуализмът е противен на Божиите закони и канони! Убийството на неродени е противно на Божия закон! Расосмешението, подкопаването на истинските институции на брака и на семейството, издигането на нехристиянски неща в църковен култ са гнусни посегателства срещу истинската религия, така както ни я проповядва Христос и нашият отец, Бог и наший Спасител, те са удар срещу Божиите закони и този истински мъж, този мъченик — Преподобният Фокнър, е наченал борба против тях! Днес единствените му надежди и упования за справедлив процес се основават на възможността да си осигури най-добрата правна защита. Финансова помощ е необходима, да, финансова, за да може да излезе от затвора и да наеме най-ерудираните адвокати. Ето, мои приятели, къде е и вашата роля и принос! Затова ви призовавам да дадете каквото можете. Всеки колкото може! Виждам тук, че сме се събрали поне стотина съмишленици и приятели. Да отделите поне по 20 долара и аз отлично разбирам, че това са важни пари за някои от вас, но така ще съберем поне 2000 долара, а някои от присъстващите може би ще успеят да отделят и по малко повече и още по-добре тогава, приятели мои!

Направи ефектна пауза и продължи:

— Защото помнете думите ми, приятели, става дума за нещо извънредно важно: не един човек е днес изправен да отговаря по фалшиви обвинения, не! Изправени са нашата вяра и нашият начин на живот, да! Нашият живот, нашите убеждения, нашата вяра и общо бъдеще — те всички ще бъдат осъдени там, в онази съдебна зала! Преподобният Арън Фокнър ще представлява всички нас там. И ако той падне, ще паднем и всички ние! Но Господ Бог е с нас?! Бог ще ни направи силни! Да живее победата! Да живее победата!

Тълпата поде последния призив и сред нея плъзнаха хора на Бауън с кофички — да събират даренията. Повечето даваха двайсетачки, както бе подканил ораторът, тук-таме забелязвах десетачки и петарки, а също и банкноти от петдесет, дори и сто долара. Струваше ми се, че дори и при най-песимистични изчисления Бауън току-що бе събрал за каузата си поне 3000 долара.

В един от днешните вестници бях прочел предварителен материал във връзка със сбора. Авторът пишеше, че още веднага след задържането на Фокнър Бауъновите хора заработили систематично и упорито за набиране на средства. Поощрявали всички възможни начини, като се започне от дворни разпродажби и неделно предлагане на домашно сготвени лакомства, та до масова лотария с голяма награда — дарен от богат симпатизант нов камион марка „Додж“ — и билети по 20 кинта, които според някои източници вървели като топъл хляб.

Бауън дори бе успял да привлече за каузата и хора, традиционно далеч от неговите убеждения: онези религиозни души, които с помощта на Бауъновата пропаганда в лицето на Фокнър ще видят мъченика на вярата, преследван за неща, ако не напълно идентични с техните схващания, то поне достатъчно сходни с тях. Раздухвайки Фокнъровия арест и предстоящия процес, Бауън ги бе превърнал в знаме на вярата и Божията доброта, в символ на битката между тези, които обичат и се боят от Бога, и онези, които са му обърнали гръб. Сиреч между Доброто и Злото.

А някой спомене ли извършените насилия, Бауън просто заобикаля фактите и се крие зад приказки като „чистотата на Фокнъровите послания“ и „несъстоятелността от него да се търси отговорност за делата на други“. Расистка терминология, хули и обиди влизат в действие само пред старата гвардия и естествено, когато липсват медиите, микрофоните, камерите. Но днес се бе подготвил да „проповядва“ пред по-младото поколение — хора, още непривлечени към „вярата“. Неговата „вяра“ разбира се.

След малко Бауън слезе от трибуната и веднага бе заобиколен от мнозина, които се натискаха и бутаха да му стиснат ръката. В ограденото пространство бяха разположени маси, няколко жени вече подреждаха предмети за продан — кланови и нацистки символи — бойни знаменца със свастики и двуглави орли, лепенки за автомобили с най-различни дивотии по тях от рода на „Роден бял и южняк по волята божия“. Сред тях имаше и достатъчно музика: касетки и компактдискове с кънтри и уестърн, само че едва ли от авторите, които Луис би включил в личната си колекция. За мое учудване не минаха и няколко минути и пред масите се завиха опашки, а жените здраво продаваха.

В същото време при мен се домъкна един тип в черен костюм с бяла риза и наперено кривната на главата бейзболна шапка, кожата му огненочервена и се бели, тук-таме по черепа му поникнали кичурчета коса досущ рядка растителност по неплодородна почва. Носеше и тъмни очила, а в лявото ухо зърнах слушалка, свързана със закачено на колана му апаратче. Незабавно ме сви стомахът, типичното, познато ми от много години притеснение. Може би се дължеше на външния му вид, защото от него просто лъхаше на нещо нереално, неземно. Освен това и смърдеше, при това много особено: мирис на загасена стара жар, на подхранван с нещо мазно огън.

Напомняше на бавно изпечена плът или така ми се струваше.

— Г-н Бауън желае да говори с вас — рече той.

— О, това ли? — отвърнах небрежно. — Записът е на „Рамонис“, на компактдиск. Ако му е харесал, мога да му го презапиша.

Той дори и не мигна, само повтори:

— Казах, че г-н Бауън желае да говори с вас.

Свих рамене и тръгнах след него през тълпата. Бауън почти привършваше с ръкостисканията и потупванията по гърба. Изчаках да приключи съвсем, сетне той мина зад камиона и влезе в нещо като импровизирана стаичка — оградено и покрито с голям брезент място. Там имаше няколко стола, охладител за вода с голяма бутилка отгоре и малък генератор. Въведоха ме при него, той вече се бе настанил на стол и отпиваше пепси-кола от кутийка. Присъстващите излязоха, остана само онзи тип, който ме доведе. Бауън ми предложи питие, отказах. Забелязах, че очите му са налети с кръв, но причината не ми бе ясна.

— Не очаквахме да ви видим днес тук, г-н Паркър — рече той. — Може би имате намерение да се присъедините към нашата кауза?

— Аз вашето за кауза не го броя — отвърнах инатчийски. — Освен ако това да обирате селяците с мазни и лъжовни приказки го наричате кауза.

Бауън и другият си размениха погледи, в Бауъновите очи прочетох немия въпрос: този сега какво да го правим? Ужким той командваше тук и все пак търсеше одобрението на онзи с шапката. Цялото му поведение говореше, че се бои от него, то си личеше от позата му, как си държеше тялото и главата. Чак на угодничещо кученце ми заприлича.

— Трябваше да ви представя още в началото — изведнъж рече Бауън. — Г-н Паркър, това е г-н Китим. Рано или късно на него ще му се падне честта да ви даде един добър урок, от който може би ще боли.

Китим свали очилата, откритите сега очи изглеждаха празни и зеленикави — необработени изумруди с дефекти по повърхностите.

— Простете, че не се ръкувам — казах му аз. — Ама имате вид на човек, който всеки миг ще се разпадне.

Китим не отговори, но излъчващата се от него миризма сякаш стана по-интензивна. Забелязах, че го усети и Бауън, защото ноздрите му леко потръпнаха. Той допи колата и захвърли кутийката в нарочно сложения за отпадъци чувал. Сетне мина на „ти“.

— Защо си дошъл тук, Паркър? Само една думичка за теб да бях споменал от трибуната на онези хора и едва ли щеше да имаш шанса да се прибереш читав в Чарлстън.

Може би трябваше да ме учуди фактът, че Бауън знае къде съм отседнал, ама напротив — никак не бях изненадан.

— Следиш ме, а, Бауън? Поласкан съм. И да знаеш — онова там не е трибуна, а камион. Не се възгордявай толкова. Щом искаш да им кажеш на онези тъпаци кой съм аз — добре, иди и им кажи. Телевизионните камери ще глътнат всичко, журналистиката ще си умре от кеф. Пък ако питаш защо съм тук, ще ти кажа: исках да те погледна и да видя собственоръчно — наистина ли си толкова тъп, колкото изглежда отстрани.

— А защо да съм тъп?

— Защото се обвързваш с Фокнър и ако си достатъчно умен, ще видиш, че той е ненормалник — дори доста по-ненормален и от твоето приятелче тук.

Бауъновите очи отскочиха като стрелички към Китим.

— Съвсем не мисля, че г-н Китим е ненормален — бързо рече той, само че думите излязоха от устата му насила.

Пролича си дори и от това как присви устни и пак неволно го погледна. Проследих погледа му — в стърчащите извън шапката на Китим кичурчета коса пъстрееха люспици изсъхнала, обелена кожа, цялото му лице потрепваше от нещо, което лично за мен не бе нищо друго, освен силна вътрешна болка. Наистина приличаше на бавно разпадащ се организъм. Неволно се сетих за майтапчийската логика от „Параграф 22“: с този си вид и вътрешно усещане Китим би трябвало наистина да е луд, че да не полудее съвсем.

— Преподобният Фокнър е несправедливо преследван от закона — поднови старата си реч Бауън, като че ме вземаше за някой от неговите малоумници. — Аз само настоявам справедливостта да възтържествува, а това на практика означава той да е оправдан и освободен.

— Правосъдието е сляпо, а не глупаво, Бауън.

— О, не — понякога е и двете — рече той и се изправи.

Бяхме еднакво високи, но той бе по-едър и широк в плещите.

— Преподобният Фокнър тепърва ще се превръща в символ и ръководно начало на едно ново движение, в истинска обединителна сила — още по-бомбастично изтърси Бауън. — Към нашето лоно ежедневно се присъединяват все повече и повече вярващи и приятели. Те ни носят пари, власт и влияние. Това не е нещо сложно, Паркър. Напротив, много е просто. Целта оправдава средствата. Фокнър е едното, аз — другото. А сега ще те посъветвам да си идеш по живо, по здраво. И докато можеш, порадвай се на природните красоти на Южна Каролина. Да не се окаже само, че ще е за последно, защото точно такова усещане имам… Ето, г-н Китим ще те придружи до колата.

Тръгнахме обратно към паркинга, аз отпред, Китим малко зад мен. Телевизионните екипи си бяха тръгнали, в общата дандания се бяха появили и деца, мотаеха се в краката на родителите, ечеше музика. Кънтри песни, но песни за кръв, отмъщение и война. Някои вече разпъваха стойките на фурните за печено, тук-таме вече миришеше и на пържено. Отсреща зърнах мъж със зализана назад черна коса, жадно ръфаше сандвич. Бързо отместих очи да не види, че съм се зазяпал в него. Защото незабавно го разпознах — същия, който ме проследи от летището до чарлстънския хотел и ме посочи на Ърл Ларус младши. Двама вече — Уили Уаймън и Атис Джоунс ми бяха потвърдили, че покойният Ландрън Мобли е бил един от Бауъновите главорези. Освен това Мобли е бил нает от Ларусови да души след Атис Джоунс и може би да го отстрани — още преди смъртта на Мариан. Сега наяве излизаше още една връзка между Ларусови и Бауън — същият човек отсреща ми със сандвича.

Стигнахме до автомобила. Обърнах се към Китим. Беше си поставил очилата, зад тях очите му скрити, непроницаеми. Сетне забелязах, че нещо е паднало на земята между нас двамата. Китим го посочи с пръст.

— Изпусна си нещо — рече.

Бе тясна черна шапчица, от онези, дето прилепват по главата, по периферията й тънка златисточервена лентичка. Приличаше на равинска, а в материята видимо бе попила кръв. Стара, изсъхнала. Сигурен бях, че когато пристигнах, я нямаше, поне не и на същото място…

— Тц — отвърнах. — Не мисля така.

— По-добре си я отнеси. Знам, че познаваш едни дърти чифути — ще се радват да си я получат обратно. Може да им светне относно някои въпроси, на които търсят отговори.

Отдръпна се назад, насочи към мен показалец с вдигнат нагоре палец, както правят децата, и на прощаване изтърси:

— Бам-бам, Паркър. Пак ще се видим. Сто на сто.

Вдигнах шапчицата и изтупах прахта от нея. Отвътре име нямаше, но наистина се досещах откъде може да е. Източникът трябваше да е само един-единствен. Подгоних колата към най-близкия телефон и се обадих в Ню Йорк.

 

 

До края на работния ден така и не можах да се свържа с Елиът. Тогава реших да ида да го потърся лично. Стигнах чак до дома му, но работещите по ремонта обясниха, че и те самите не са го виждали от предния ден. Ясно бе, че не е спал в къщата предната нощ. Тръгнах обратно към Чарлстън и ми хрумна да проверя коя е жената, която зърнах в заведението онази вечер — нали имах номера на колата й. Отворих лаптопа, дето винаги си го нося напоследък, и без да обръщам внимание на мигащата индикация, че имам електронна поща, направо влязох в Интернет. Пуснах номера на две търсачки, влязох още и в два сървъра с големи бази данни — необятните Ен Си Ел и Си Ди Би Инфотек, че проверих и в СъбТрейс. Тук вече малко настъпих в сферата на забраненото, да не говорим, че е и доста по-скъпо, ама пък доволно бързо. Час по-късно получих резултати — жената бе някоя си Адел Фостър от „Бийс Трий Драйв“ №1200, Чарлстън. Погледнах в атласа, намерих улицата, сетне потеглих натам.

Номер 1200 се оказа класическа стара сграда, доста внушителна, поне стогодишна на възраст. Фасадата бе измазана с типичния за периода хоросанов разтвор с мидени черупки, отпред изпъкваше двуетажна веранда с красиви бели колони. Познах колата веднага — беше паркирана отдясно на дома. Бавно се изкачих по централното стълбище и позвъних, застанал вече под дебелата сянка на горната веранда. Чух ехото на звънеца, отекна някъде вътре по коридорите, сетне прозвучаха приближаващи се стъпки. Имах усещането, че ей сега ще ми отвори облечената в детска престилка Хати Макданиъл[3], обаче на прага застана същата жена, която помнех от ресторантската сцена с Елиът. Зад нея зърнах белите стени на коридора, застлан със старо, тъмно дърво. Не зная защо то ми заприлича на кален поток посред снежно поле.

— Да, моля?

Изведнъж усетих, че не зная какво да отговоря. Не бях дори и сигурен защо именно съм дошъл. Не можех да намеря Елиът, а нещо, може би интуиция, ми подсказваше, че отговорът е тук някъде. Че онзи спор в заведението не е бил само някакво спречкване на професионална основа, че между тази жена и Елиът съществува повече от обичайната връзка между адвокат и клиент. Освен това още първият поглед потвърди друго мое усещане — тя беше в черни дрехи, типични и подходящи за опечалена вдовица. Трябваше й само една широкопола шапка и воал и ето ти съвършената картинка…

— Извинявам се за безпокойството — рекох несигурно. — Казвам се Чарли Паркър и съм частен детектив.

Тъкмо щях да бъркам в джоба за документите, когато ме спря изписалото се на лицето й изражение. Не че стана по-меко, обаче нещо мина през лицето й, някаква сянка проблесна и изчезна. Като че вятър разклати гъсти дървесни клони, а лунната светлина освети голата земя под тях.

— Вие сте онзи детектив, нали? — рече тя тихо. — Той ви е наел?

— Ако имате предвид Елиът Нортън, да — отвърнах. — Същият съм.

— Той ли ви изпрати при мен? — Във въпроса й враждебност нямаше, по-скоро ми се стори, че долавям болка.

— Не, видях ви… видях ви онази вечер да разговаряте в един ресторант.

— Не съм убедена, че думата „разговарям“ правилно предава случилото се — усмихна се тя. — Но той каза ли ви коя съм аз?

— Честно казано, не съм му признал, че ви видях заедно, обаче си записах номера на колата ви.

Сега присви устни и ме измери с поглед от глава до пети.

— Много далновидно сте постъпили. Винаги ли така следите непознати жени?

Може би очакваше да се засрамя или разкая, ама много се бе излъгала.

— Понякога — рекох. — Опитвам се да се откажа, ама несъвършена човешка природа… нали разбирате. Човек иска, но не може.

— Е, защо сте тук?

— Питах се дали скоро сте виждали Елиът?

По лицето й незабавно се изписа безпокойство.

— Не и от онази вечер. Да не би да му се е случило нещо?

— Не зная. Може ли да вляза, госпожо Фостър?

— Дори и името ми вече знаете! — примига тя. — Я почакайте, почакайте! Научили сте го по същия начин, както и къде живея, нали? Боже мой, нищо свято, нищо лично вече няма на този свят!

Премълчах, изчаках с надежда да не ми тресне вратата в лицето. Тя обаче я разтвори още по-широко и учтиво ме покани да вляза. Застанах в коридора, вратата меко се затвори след мен.

Тук нямаше никакви мебели, не забелязах дори и закачалка за дрехи или шапки. В края на преддверието се виждаше извита стълба, водеше направо за втория етаж, където вероятно бяха спалните. Отдясно имаше широка трапезария с голяма гола маса, около нея бяха подредени десетина стола. Отляво бе гостната. Влязохме там. Домакинята седна на обшито в златиста дамаска канапе и махна с ръка към близкото кресло. Настаних се на него. Някъде наблизо тиктакаше часовник, иначе къщата бе гробовно тиха.

— Значи Елиът е изчезнал?

— Не съм казвал такова нещо. Просто го търсих няколко пъти, не го намерих, оставих му съобщения. Вярвам, че ще се обади.

Тя се замисли върху казаното. Нещо в него не й хареса.

— А вие смятате, че аз зная къде е той, така ли?

— Видях ви да вечеряте заедно, сметнах, че сигурно сте приятели.

— Какви приятели имате предвид?

— Ами от онзи вид, дето вечерят заедно. Какво очаквате да кажа, госпожо Фостър? Или да ви наричам госпожица?

— Не зная какво да очаквам и ме наричайте госпожо!

Отворих уста да се извиня, тя махна с досада.

— Това няма никакво значение — отсече тя. — Сигурно искате да ви разкажа за нас двамата?

Не отговорих. Нямах намерение да си пъхам носа в частните й работи, поне не и повече от необходимото, ама ако пък й се говори, нека разкаже това-онова. Може би ще науча нещо полезно.

— По дяволите, нали сте ни видели да се караме… то не е трудно човек да отгатне останалото. Елиът бе приятел на съпруга ми. Той почина — каза и оправи полите на роклята, а това бе единственият жест, издаващ неспокойствието й.

— Моите съболезнования.

— Благодаря.

— Мога ли да попитам за причините на кончината му?

Тя вдигна глава и ме погледна право в очите.

— Самоуби се.

Закашля се, след миг кашлицата я задави съвсем сериозно. Станах и тръгнах да търся кухнята. Беше в края на къщата, напълно модерна. Налях чаша вода и се върнах при нея. Отпи, сетне я постави на ниската масичка пред себе си.

— Благодаря ви. Просто не зная какво ми стана. Предполагам, че ми е трудно да говоря по темата. Съпругът ми Джеймс извърши самоубийство преди месец. Закачил тръба на края на ауспуха и я вкарал в купето, сетне седнал в колата и изчакал да се задуши. Казаха ми, че в миналото било често срещан метод за самоубийство.

Говореше като клиничен специалист, спокойно и трезво, все едно за дребно заболяване или някакъв си обрив, а гласът й — делови. Отново отпи от чашата.

— Елиът бе негов приятел и адвокат.

Пак премълчах.

— Май не бива да ви разказвам тези неща — заяви тя. — Но пък ако Елиът не е жив…

Само как произнесе тези думи „не е жив“, чак стомахът ме присви.

— Елиът ми бе любовник — неочаквано изтърси тя.

— Защо „бе“?

— Ами скъсахме малко преди смъртта на съпруга ми.

— Кога започна връзката ви?

— Че кога започват тези неща? — рече тя замислено, сякаш криво разбра въпроса ми.

Замълча за по-дълго време, като че си събираше мислите.

— Скука, знаете, недоволство, неудовлетворение, съпругът вечно зает с работата си, не обръща внимание на жена си, а тя направо може и да откачи. Ей така стават нещата.

— Съпругът ви знаеше ли?

Не ми отговори веднага, сякаш за пръв път обмисляше възможностите.

— Ако е знаел, така и нищо не ми е казвал. Е, вижте, поне не и на мен…

— А на Елиът?

— Правеше разни бележки, в които може би е имало намеци. С една дума, можеше да се разбират по повече от един начин.

— А как предпочиташе да ги интерпретира самият Елиът?

— Той смяташе, че Джеймс знае. Именно Елиът реши да скъсаме. Аз пък не съм го обичала чак толкова много, та да настоявам.

— А за какво се карахте онази вечер?

Тя отново започна да оправя полите на роклята и да я чисти от въображаеми боклуци.

— Стават едни неща, а Елиът знае, но се прави, че не знае. Всички се преструват.

Внезапно тишината в този дом ми се стори ужасно нетърпима. Хрумна ми, че тук би трябвало да има живот, деца, веселие. Къщата е била прекалено голяма за двама души, а за един — направо огромна. Такива къщи си купуват богаташите в надеждата да ги запълнят с голямо домочадие. Само че тук такова нямаше. Виждах само тази самотна жена в черно, която методично оглеждаше и чистеше полите на роклята си за не знам кой си пореден път.

— Какво трябва да разбирам под „всички“?

— Елиът. Ландрън Мобли. Грейди Трует. Фил Поведа. Съпругът ми. И Ърл Ларус. Ърл младши между впрочем. Тези имам предвид.

— Ларус ли? — възкликнах и не успях да маскирам изненадата в гласа си.

По лицето й отново пробягна нещо недоловимо, някаква сянка на усмивка.

— Заедно са отрасли. Всичките, до един. А напоследък започна някаква тъмна история, не зная как да я нарека. Смъртта на съпруга ми бе началото. Последва го Грейди Трует.

— А на него какво се случи?

— Седмица след смъртта на Джеймс някакви хора влезли в къщата му с взлом. Завързали го за стол в кабинета и му прерязали гърлото.

— И смятате, че тези неща са свързани?

— Мисля си следното: Мариан Ларус я убиха преди 6 седмици. Една седмица по-късно си замина Грейди Трует. Сетне намират и Мобли мъртъв, а пък Елиът изчезва.

— Кои от тях са били близки с Мариан Ларус?

— Никой, ако имате предвид някаква интимност, но пък иначе те до един са отрасли с брат й хора и сто на сто я познават по-отблизо. Е, Ландрън Мобли можем да го изключим, но другите са й равни по обществено положение. Повече или по-малко.

— И какво става сега според вас, г-жо Фостър?

Въздъхна дълбоко, ноздрите й потръпнаха, вирна глава и очите й блеснаха. Беше красива, а в този кратък миг се прояви дух, който някак си досега не бях усетил, може би поради тъмните дрехи. И си казах, че сега разбирам какво е привлякло Елиът към нея.

— Мъжът ми се самоуби, защото го бе страх, г-н Паркър. Излезе нещо от миналото му, нещо, което е извършил и което, изглежда, му тежеше. Сподели го с Елиът, но той не искаше да му повярва. А на мен просто не пожела да каже. Правеше се, че всичко е наред до деня, когато нервите му не издържаха, взе жълтия маркуч и отиде с него в гаража. Сетне и Елиът се опитваше да се преструва, че нещата са си на място, но мен не можеше да заблуди.

— Имате ли идея от какво се е страхувал мъжът ви?

— Не от какво, а от кого би трябвало да кажете.

— Добре, тогава от кого го е било страх според вас?

Адел Фостър се изправи и махна с ръка да я последвам. Тръгнахме по стълбите, на горния етаж минахме покрай огромна стая. В минали и сигурно много по-щастливи за собствениците години е била гостна, сега бе луксозно обзаведена спалня. Спряхме обаче пред друга, затворена врата, в ключалката стърчеше ключ. Домакинята го завъртя и оставайки с гръб към вътрешността, ме пропусна да мина.

Стори ми се, че помещението някога е било малка спалня, може би будоар, но Джеймс Фостър го бе превърнал в нещо като кабинет или офис. Върху бюро бе поставен компютър, отзад имаше стол, встрани чертожна дъска, по едната стена комплект лавици с книги и папки. Прозорецът гледаше към предния двор, зърнах горните клони на цъфтящ кучешки дрян, белите цветове бяха вече на края на краткия си живот, започнали да вехнат. На едно клонче се пъчеше сойка, обаче сенките ни зад стъклото вероятно я подплашиха, кръглата й синя опашка потрепна и птичката отлетя.

Всъщност защо ли ви разказвам за сойката, тя само периферно привлече вниманието ми, а най-интересното в стаята беше по стените. Не мога да ви кажа в какъв цвят бяха боядисани поради множеството закачени по тях рисунки — хаотично и безредно, навсякъде — сякаш мощна фурия бе завъртяла стаята, а центробежната сила бе разпиляла листата по стените. Най-различни по големина — от размера на пощенски картички до този на чертожната дъска, че дори и по-големи. Жълти, в тъмни цветове, на най-обикновена хартия, включително чертожна или на линии. По тях най-различни рисунки — от набързо нахвърляни скици, пейзажи и проста графика до сложно изпълнени и детайлни рисунки. Джеймс Фостър е бил истински художник, това бе повече от ясно; любопитно бе друго — сюжетът му бе все един и същи.

Почти всяка рисунка представяше жена със закрито лице, тялото обвито в бели плащове — от главата до петите, отзад развято в причудливи форми или надиплено полегато, сякаш поточета вода от топяща се ледена статуя. Много добре бе предадено това внушение, а поначало човек оставаше с впечатлението, че плащовете са мокри. Материята полепваше по мускулите на краката и задните части на нарисувания обект, по налетите гърди и разперените пръсти, с отлично предадени детайли, като кокалчетата на ръцете, сграбчили плащовете отвътре и кожата отдолу.

Именно с последната, изглежда, имаше някакъв проблем. Да не би да е искал да внуши нещо като болест? Кожата бе грозна, насечена, сякаш вените бяха отгоре, а не под епидермиса, където им е мястото. Създаваше се впечатление за гъста релефна мрежа, като пътища с разклонения или насипи и валове в наводнено оризище. Имах чувството, че под покривалата телата са покрити с някаква тънка и неравна броня, може би люспеста като на алигатор. И вместо да пристъпя напред и да огледам подробностите по-внимателно, аз неволно отстъпих и усетих ръката на Адел Фостър на рамото си.

— От нея — рече тя просто. — От нея го беше страх…

 

 

След малко поднесе кафе, седнахме край ниска масичка, на която подредих няколко от рисунките.

— Показахте ли ги на полицията?

Тя поклати глава в знак на отрицание.

— Елиът ме посъветва да не го правя.

— Обясни ли ви защо?

— Не. Просто каза да не им ги показвам.

Пренаредих рисунките, отстраних тези на жената, оставих пейзажите, общо пет на брой. Все една и съща сцена: дълбока яма в земята, наоколо й скелетоподобни дървета. На една от ямата изригваше огнен стълб, при по-внимателно заглеждане различих и фигурата на същата жена, с качулка, сякаш обгърната от пламъка.

— Познато ли ви е това място? Всъщност питам дали е истинско?

Взе рисунката, загледа се в нея, след минута ми я върна и сви рамене.

— Не зная. По-добре питайте Елиът. Може би той ще знае.

— Няма как, преди да открия къде пък е той.

— Страхувам се, че нещо може да му се е случило. Нещо подобно… като на Ландрън Мобли.

Този път точно усетих погнусата в гласа й, когато изрече името му.

— Май че не сте харесвали този човек?

Тя смръщи лице.

— Този беше изрод. Не зная защо общуваха с него. Тоест… — леко заекна тя, — … тоест досещам се. Той им вършеше разни услуги, особено на младини: намирал им е дрога, пиене, може би и жени. Знаеше кое къде да търси. Не като Елиът и останалите. Пари нямаше, нито добро образование, нито пък шик и външност, но пък бе готов да ходи там, където те не смееха. Поне не и в началото…

Пак недомлъвки, тайни. Може би и затова Елиът е бил готов да защитава Мобли в съда, намерил го е за достатъчно уместно, макар че подобна постъпка не би му донесла престиж, напротив. А ето ти и друго: същият Елиът е расъл с Ърл младши, може би са учили заедно, а сега е адвокат на обвинен като убиец на сестра му. Никак, ама никак не звучеше добре тази работа. Направо ме потискаше.

— Казахте, по-скоро намекнахте, че са правили разни неща… на млади години, може би неща, които по-късно са се обърнали срещу тях, така ли е? Нямате ли някаква представа за какво става дума?

— Не. Джеймс изобщо не говореше на такива теми. А преди смъртта си се бе напълно отчуждил. Всъщност поведението му изцяло се промени. Вече не бе човекът, за когото се омъжих. Отново започна да дружи с Мобли, ходеха заедно на лов в Конгарий. Сетне започна да посещава и заведенията със стриптийз. Вероятно е ходил и при проститутки.

Оставих рисунките на масата.

— Знаете ли със сигурност къде?

— Проследих го един-два пъти. На едно и също място беше, защото там ходи Мобли, когато дойде в града. Бар на име „Лапланд“.

 

 

Докато съм разговарял с Адел Фостър, заобиколен от онези рисунки на призрачни жени, небрежно облечен мъж в светлочервена риза, сини джинси и стари маратонки вървял по улица „Норфък“ на нюйоркския Ийст Сайд в посока центъра „Оренсанс“ — най-старата съществуваща и днес синагога в града. Вечерта била топла, до „Норфък“ дошъл с такси, предпочел го пред жегата и миризмите в метрото. Край него минала върволица весели дечица в шарени дрешки, водели ги две млади жени в тениски, на които пишело името на еврейско общество. Едно от децата, дребно момиченце с черни букли, се усмихнало на мъжа, а той отвърнал на усмивката, сетне останал загледан след малчуганите чак докато се скрили зад ъгъла.

Тогава се изкачил по стъпалата, отворил вратата и влязъл в главното преддверие. Следвала голямата зала, красива неоготика. Чул стъпки и се обърнал. Гледал го възрастен мъж с метла.

— С какво мога да ви помогна? — попитал той.

— Търся Бен Епстайн — рекъл посетителят.

— Не е тук.

— Но идва понякога, нали?

— Да, понякога се отбива — отвърнал чистачът.

— А тази вечер дали ще дойде?

— Възможно е, но пък може и да не стане.

Посетителят се огледал, зърнал стол в полусенките край стената и се насочил към него. Извъртял го да гледа към вратата и се настанил. Направил го много внимателно, а като присвил гръб, за да седне, лицето му се изкривило от болка. Опрял глава на рамо и казал на чистача:

— Извинете, ще почакам. Аз съм човек търпелив.

Другият свил рамене и се заел с работата си.

Минали пет минути.

— Хей — обадил се седналият. — Рекох, че съм търпелив, ама не съм от камък. Я иди и викни Епстайн.

Старият прислужник потрепнал, но продължил да си мете.

— Не мога да ви помогна.

— Мисля, че можеш — рекъл другият и в тона му прозвучало нещо, от което чистачът направо се смръзнал.

Новодошлият не помръдвал от стола, но по лицето му вече я нямало онази кротка благост, подбудила момиченцето отвън да му се усмихне.

— Кажи му, че става дума за Фокнър, и ще дойде.

Рекъл това и затворил очи, а когато ги отворил, на мястото на чистача имало само облаче навита като спирала прах.

Ейнджъл отново затворил очи и зачакал.

Минавало седем часа, когато Епстайн пристигнал. Придружавали го двамина с широки ризи извън панталоните. Не било трудно да се досети човек, че носели оръжие. Когато зърнал лицето на чакащия, Епстайн дал знак на другите двама, а те видимо се отпуснали. Сетне взел стол и се настанил срещу Ейнджъл.

— Познавате ме, нали? — попитал последният.

— Зная кой сте — отвърнал Епстайн. — Викат ви Ейнджъл. Странно име, мисля си тъй, като ви гледам, но не виждам нищо ангелско.

— Няма и да видите. Защо ходите с въоръжени хора?

— Намираме се под постоянна заплаха. Смятаме, че враговете ни вече са убили един наш младеж. Надяваме се обаче, че знаем точно кои са убийците му. Паркър ли ви изпрати?

— Не, идвам по своя воля. Защо смятате, че Паркър ме изпраща?

По лицето на Епстайн се изписала изненада.

— Говорихме с него. Малко преди да разберем за присъствието ви тук. Затова смятам, че двете неща са свързани.

— Интересно. То големите умове мислят еднакво, нали?

Епстайн въздъхнал.

— Веднъж ми цитира Петокнижието. Направо ме впечатли. Но вие, дори и с вашия голям ум, едва ли ще ми го цитирате. Него или например „Кабала“.

— Няма да мога — признал Ейнджъл.

— Преди да дойда тук, четях първата книга на „Кабала“ — „Книгата на блясъка“. Отдавна я препрочитам и често размишлявам по нейните постановки, дори по-често, отколкото за кончината на собствения си син. Опитвам се да открия смисъл в страданията му, но, изглежда, все още не съм готов, че да проникна достатъчно дълбоко в мъдростта й.

— Значи вярвате, че в страданието има смисъл?

— Смисъл има във всичко. Всичко, що става около нас, е работа на Божествения.

— В такъв случай, изправя ли се пред Божествения, готов съм да му река някои по-соленички думи — заканил се Ейнджъл.

Епстайн разперил ръце.

— Тогава кажете ги. Той винаги слуша, винаги ни наблюдава.

— Така си мислите вие, но не и аз. Дали е слушал и гледал, когато са убивали сина ви? А може да е било и по-лошо: гледал е, слушал е, но е решил да не се намесва.

Старият мъж потрепнал като от болка, така му въздействали Ейнджъловите слова, но другият сякаш не забелязал. Тогава Епстайн разчел изписаните по лицето му гняв и обида и тихичко попитал:

— Вие май за себе си говорите, а не за моя син?

— Не ми отговорихте на въпроса.

— Той е Създателят: всички неща произлизат от Него. Не мога да претендирам, че разбирам неведомите пътища на Божествения. Затова чета „Кабала“. И все още не прониквам достатъчно дълбоко във всичко, казано в нея, но пък малко по малко напредвам.

— А какво се говори там като обяснение за мъченията и смъртта на сина ви?

Този път и Ейнджъл на свой ред усетил причинената на другия болка.

— Извинете ме — рекъл и се изчервил. — Аз понякога…

— И аз страдам от гнева си понякога — кимнал му Епстайн. — На въпроса ви: мисля си, че се говори за хармонията между горния и долния свят, между видимото и невидимото, между доброто и злото. Свят има над нас, има и друг — под нас, помежду им шетат ангели. Истински, не само по име.

И се усмихнал, сетне добавил:

— А на базата на прочетеното понякога си задавам въпроса за истинската същност на вашия приятел Паркър. В „Зохар“ е речено, че стъпят ли на земята, ангелите обличат одежди земни. Питам се сега дали това важи и за добрите, и злите? Дали техните множества вървят по нашата земя преоблечени? Сега казано е още, че Черните ангели ще бъдат унищожени от друго тяхно проявление — от ангелите Отмъстители, въоръжени с мор и Божествения гняв, а двете армии от негови раби ще се сражават, защото Всевишният създаде и Злото — да служи на Волята Му, така както създаде и Доброто. И аз вярвам в това, защото иначе смъртта на сина ми ще остане безсмислена. Да, длъжен съм да вярвам, че страданията му са част от Божиите прозрения, от по-висша цел, която не разбирам, саможертва в името на по-голямото, Всеобщо Добро.

Навел се към Ейнджъл и рекъл още:

— Може би вашият приятел е именно такъв ангел. Служител на Божествения, носител на гнева и възмездието Му, отмъстител, а в същото време възстановител на хармонията помежду световете. И може би както истинската му природа е скрита от нас, така е скрита и от него самия…

— Не смятам, че Паркър е ангел — възразил Ейнджъл. — Сигурен съм, че и той самият не мисли така. Защото рече ли подобно нещо, приятелката му ще го обяви за ненормален.

— Значи приемате казаното просто като бълнуване на един старец? — запитал Епстайн и махнал с ръка. — Може би сте прав. Но пък тогава защо сте тук, г-н Ейнджъл?

— Дойдох да помоля за нещо.

— Ще помогна с каквото мога. Вие наказахте онзи, който ми отне сина.

Защото то именно така се бе случило. Ейнджъл уби Пъд, който на свой ред преди това бе убил Епстайновия син Йоси. Г-н Пъд или Ленърд, синът на Фокнър.

— Така беше — казал Ейнджъл. — Сега възнамерявам да убия и онзи, който го бе изпратил да свърши тази работа.

При тези думи Епстайн примигал.

— Но той е в затвора.

— Ще го освободят.

— Ако го пуснат, ще има кой да го приеме и защитава. Ще го скрият далеч от вашите домогвания. За някои хора той е извънредно важен.

Ейнджъл се заслушал в Епстайновите думи и поклатил глава.

— Защо мислите, че е толкова важен?

— Поради самата си същност и това, което олицетворява — отвърнал равинът. — Разбирате ли същността на Злото? То е отсъствие на състрадание и именно оттук се поражда Злото. Фокнър е празен, в него съчувствието е изтрито, така се създава и абсолютното Зло, доколкото го има в нашия свят. Но Фокнър носи в себе си далеч по-голяма опасност — защото има силата да отнема съчувствието на други. Той прилича на духовен вампир и разнася своята отрова навсякъде, където стъпи. Да, отрова и зараза. Този вид зло привлича себеподобните, и хора, и ангели… ето защо, приятелю мой, него ще го защитават.

А вашият приятел Паркър е разкъсван от съчувствието, измъчван от способността си да усеща чуждата болка и да страда заради други. Той е абсолютната противоположност на Фокнър. Той носи дух разрушителен и гневен, но той е дух праведен. Не просто носител на яростта, която е греховна и действа против Божественото. Познавам този човек, наблюдавам го и забелязвам действието на голямата Воля. И ако Доброто и Злото са сътворени от Всевишния, то изпратените на Паркър страдания — загубата на съпруга и дъщеря — са просто инструмент на по-голямото — Всеобщо Добро, за което вече ви говорих. Също както и смъртта на моя Йоси. Обърнете се назад и вижте списъка на хората, които той залови или унищожи, носейки вечен мир или покой на други — и живи, и мъртви. Погледнете равновесието, което е възстановил, страданията, които е понесъл, и кръста, който продължава да носи. И в отговора на страданията му аз лично виждам ръката на Божествения.

Ейнджъл все така скептично клател глава. Не му се вярвало в подобни приказки.

— Значи твърдите, че всичко това е нещо като изпитание за него, за всички нас.

— Не, не е изпитание, то е възможност да докажем, че сме достойни за спасение, че ще съумеем да извоюваме изкупление, може би самите ние да се превърнем в такова.

— Вижте, мен много повече ме интересува този свят тук, отколкото другият — упорито настоявал Ейнджъл.

— Няма голяма разлика между двата. Те не са разделени, напротив — свързани са. Оттук — при нас самите — започват и небето, и адът.

— Е, поне едното със сигурност.

— Вие сте човек гневлив, нали?

— Ако не съм, поне ще стана. Още едно такова слово да ми изнесете и съм готов.

Епстайн се усмихнал и вдигнал ръце в знак, че се предава.

— Е, значи да приемем, че сте тук, защото търсите нашата помощ. Помощ за какво?

— Относно Роджър Бауън.

Усмивката по лицето на Епстайн се разляла още по-широко.

— Е, за нас ще бъде истинско удоволствие — рекъл той.

Бележки

[1] „Книга на Блясъка“, първа книга — класически юдейски мистичен текст от „Кабала“. — Бел.прев.

[2] Blitzkrieg (нем.) — светкавична война, термин от Хитлеровата фразеология. — Бел.прев.

[3] Американска актриса (1895–1952), „Отнесени от вихъра“, популярни телевизионни постановки. — Бел.прев.