Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джон Конъли. Белият път

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2002

Редактор: Йоана Томова

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-272-4

История

  1. — Добавяне

III

„В свят призрачен, изглежда се лутам;

самият аз ехо от сън…“

Алфред Тенисън, „Княгинята“

Глава десета

Накрая, прибрал се в мъртвилото на хотелската стая, отворих папката с надпис Ларус, Мариан. Изпитвах странни чувства. В околния мрак усещах нечие присъствие — като че сенките придобиваха плът. Запалих лампата на масата и подредих дадените ми от Елиът материали.

Още щом погледнах снимките, нещо просто ме принуди да извърна глава, незабавно усетих тежестта на смъртта върху си, макар че никога не бях срещал тази девойка, не я познавах и никога нямаше да я опозная. Станах и се раздвижих, отидох до вратата и запалих всички лампи, залях стаята със светлик, в опит да прогоня мрачните сенки, в които сякаш оживяваше плътна субстанция. Но те само частично отстъпиха, скриха се под масата, зад вратата на стенния шкаф в очакване на неизбежното: по някое време светлината да си отиде.

Сега се появи и друго, не по-малко странно усещане: чувствах се някак си раздвоен, бях и тук, в хотелската стая, пред мен свидетелствата за Марианината смърт, а в същото време се връщах в гостната на Блайд и виждах движещите се Мечови устни, от тях излизат лъжи, може би добронамерени, но все пак лъжи, до него е седнал Сандкуист — същински вентрилок — манипулира, трови стайната атмосфера с алчност и злоба и фалшиви надежди, а очите на Каси гледат право в мен от онази абсолвентска снимка, тя се усмихва несигурно с ъгълчетата на устата си, същинско птиче, което се съмнява дали ще успее да излети. Опитвам се да си я представя жива — сега, в момента — заживяла нов живот далеч от родния дом, убедена, че е права в избора си на ново начало.

Опитвах се и не успявах — защото в съзнанието ми изплаваше само безплътна сянка без лице, а на едната ръка три успоредни рани. Само това виждах.

Каси Блайд не бе жива. Всичко научено за нея говореше, че не е била човек, който ще зареже дома, ще се пресели и осъди родителите си на доживотни съмнения, мъки и страдания. Нещо, някой я бе откъснал от този свят, а аз не бях сигурен дали ще успея да го разкрия или поне да разбера причината за безследното й изчезване.

Мислех и друго — че Ървин Блайд е бил прав в казаното за мен: да ме поканят да надничам в живота им си е чисто признание за провал и отстъпване пред смъртта. Защото аз бях онзи, който се появи точно когато надеждите им умираха и не предложих нищо друго, освен възможност за решение, което би донесло още и още мъка и болка, и разкрития, пред които простата неяснота би изглеждала като Божа благословия. Единственото утешение, което бих могъл да донеса, би било някаква дребна мяра на справедливост, а животът им да продължи на базата на възстановена частица от сигурността, че любимата им дъщеря почива вече в мир, че никаква физическа или друга болка не може да я измъчва. И че някой си е бил достатъчно добър да се опита да разбере истинските причини за причинената им горест.

На доста млади години бях станал полицай. Постъпих на работа, защото вярвах, че това е моето предопределение и дълг в живота. Баща ми беше полицай, както и дядо ми, но татко завърши кариерата и битието си в позор и отчаяние. Преди да свърши със себе си, бе отнел живота на двама млади. Причините ли? Може би никога няма да ги научим, но бидейки млад, аз изпитвах необходимост да поема неговото бреме върху си и да се опитам да възстановя равновесието, по някакъв начин да компенсирам за стореното от него.

Но се оказа, че от мен добър полицай не става. Не притежавах нужния темперамент или пък дисциплината. Вярно, имах други дарби и таланти — упоритост и постоянство, стремеж да търся и да разбирам, но те се оказаха недостатъчни за оцеляването ми в съответната обстановка. Липсваше ми още едно извънредно важно качество: способността да се дистанцирам, да се абстрахирам. Не съумях да си изградя нужните защитни механизми, такива каквито моите колеги и съвипускници притежаваха: да погледнат труп и да го видят само като едно мъртво тяло. И нищо повече — не като човешко същество, не като личност, а като отсъствие на такава, като отрицание на живота. Защото процесът на една относителна дехуманизация е извънредно нужен в психиката на полицая — поне на повърхностно, но пък напълно необходимо ниво — за да може спокойно и добре да си върши ежедневната работа. Основните й елементи са чувството за гробарски хумор, така да го наречем, и откровената незаинтересованост за убития — за да може изпълняващият задълженията си полицай да го нарече „похарчен“ или „отпадъчен“, използвайки професионалния жаргон (с изключение на случаите, когато е загинал колега, другар, близък, защото това вече е доволно близо до самия него и тук дистанцирането е неуместно). За да може спокойно да оглежда рани и обезобразени до неузнаваемост човешки тела, без да страда вътрешно и разкъсван от жал да потъва в бездната на състраданието, което прави живота и смъртта еднакво непоносими. Дългът на полицая е към живите, към онези, които са избегнали смъртта, най-вече към Закона.

Аз ги нямах тези качества. Така и не успях да ги изградя в себе си. Напротив, бях се научил да жаля мъртвите, а те на свой ред бяха намерили начини и пътища да стигат до мен. И ето ме тук сега — в този хотел, далеч от дома, изправен през загадката на кончината на друга млада жена — отново да се безпокоя за безследното изчезване на Каси Блайд. Нещо в мен вопиеше да се обадя на Блайдови по телефона, но пък какво можех да им кажа в този миг? Бях тук и в момента не можех да направя нищо за тях; какво толкова би ги стоплила новината, че мисля за дъщеря им? Първо трябваше да свърша задачата си в Южна Каролина, да проверя всички показания, сам себе си да убедя, че Атис Джоунс е в безопасност, колкото и относителна да бе тя, сетне да се завърна у дома. Повече от това не можех да направя за Елиът.

Но сега пък мъртвото тяло на Мариан Ларус отправяше ням вопъл към мен от снимките в някаква странна близост, настояваше да бъда съпричастен, да проникна в смисъла и същността на онова, в което се замесвах, включително и последиците от същата тази намеса.

Не ми се гледаха тези снимки. Не исках. Уморен бях от тази постоянна отговорност.

И въпреки всичко посегнах и ги разгледах.

Боже, каква мъка, ужасна, съкрушителна тъга те обзема.

Такъв ефект имат понякога снимките. Сетне просто не можеш да забравиш видяното. Остава в теб, в съзнанието ти завинаги.

Случки. Убийства. Разследвания. Спомени. Неизтриваеми: минаваш с колата по същата улица, завиваш на ъгъла и виждаш закованата с дъски витрина, или може би нечий преден двор с градина, обрасла с бурени, в дъното му се гуши къща, тя е вече полурухнала и неугледна, като развален зъб. Никой не желае да живее тук, защото в нея все още витае духът и вонята на смъртта. А хората помнят. Собственикът наел евтина работна ръка — имигранти някакви — платил им да почистят, по 50 долара на човек. Те свършили работата през куп за грош: измили я на две на три с маркуч и вода, на свой ред купили от най-евтините материали — долнопробни перилни препарати и дезинфектанти, стари парцали. Трили, бърсали, по-скоро още повече разпространили вонята, отколкото да я изчистят и премахнат. А логиката на пръските и петната от кръвта отстъпила място на хаотична мацаница от полузабравено насилие, неясни и размазани нюанси по белите стени. С две думи — мърлява работа. Сетне се хванали да боядисват — отново с прости и евтини, разводнени бои — минали с бояджийските валяци два-три пъти повече онези места, където били петната, а когато боята изсъхнала, те си личали още повече и отпреди. Просто се набивали на окото: сякаш нечия окървавена ръка се е отрила в бялото, кремавото и жълтото и оставила спомена за стореното зло навеки запечатан в дървото и мазилката.

Затова собственикът удря ключа, слага катинари, зачуква дъски по прозорците и изчаква да мине време. В надежда хората да забравят или да се яви достатъчно наивен или закъсал за пари наемател, поблазнен от ниския наем. Доволен, че е намерил такъв, собственикът заживява с грижите и проблемите на новодошлите, опитвайки се да изтрие спомена за случилото се. Това е нещо като душевно пречистване, което може и да завърши успешно, въпреки очевидния провал на свършилите чисто физическата работа чистачи.

Ако искате, можете да влезете. Ще си покажете значката и ще обясните, че сте на рутинна проверка. То наистина, след като минат няколко години, стари случаи се отварят за частично разследване с надеждата, че пропуснати навремето подробности сега могат да излязат наяве.

Но защо пък да влизате? Нали сте били там същата вечер, след като убитата е била намерена. Видели сте останките й на кухненския под, или пък в градината сред храстите, или захвърлени на кревата. Интуитивно сте усетили незнайни за повечето други хора измерения: че наред с последния й дъх от тялото си е отишъл и онзи неведом духовен фактор, който му е придавал съдържание и смисъл. Еманация на живота, досущ вътрешна телесна рамка, изтръгната насила, но без да остави следи по кожата, сякаш отнесла със себе си и плътта. И като че тялото е останало без съдържание въпреки намерилото очевидна физическа изява външно подуване и подпухване на трупа, както и белязаната вече от насекомите кожа. Защото те са там да се хранят, те са там винаги преди вас.

А веднъж влезете ли, тогава пък може би ще попаднете на някоя снимка или снимки. Може да ви помогне някой от семейството: или съпруг, или майка, баща или любим. Ще гледате как ръцете им внимателно разлистват остарял и прашен албум или разтварят дамска чанта, или пък ровят в стари кашони. Ще гледате и ще се питате: дали пък именно този човек не е убиецът? Дали той не е причината за смъртта — пряка или косвена? А може би вътрешно в себе ще знаете, че именно той е извършителят на злодеянието. Просто ще го усещате в себе си. Не сте в състояние да докажете, да опишете как точно е станало, но дългогодишната ви интуиция работи и ви казва, че това повторно опипване на снимката е ново символично оскверняване и вие трябва да замахнете с ръка и да го преустановите. Провалили сте се първия път, а сега ви е даден шанс да се поправите…

Но не го правите. Или не го правите точно в този миг. Изчаквате, надявате се да попаднете на доказателство или да получите самопризнание. Вярвате, че така ще предприемете първите стъпки към възстановяване на моралния ред, на баланса между нуждите на живите и терзанията на мъртвите. При всички случаи, както и да постъпите, тези образи рано или късно ще се връщат при вас неканени и ако в същия миг сте заедно с близък, доверен вам човек, можете да му кажете: „Помня. Помня какво стана. Бях там. Свидетел съм на престъплението и по-късно се опитвах да бъда и нещо повече. Опитвах се да постигна мяра справедливост“.

Случаят е закрит. Нали това е клишето? Толкова време е минало, че просто не помните всичко, може би не усещате и фалшивите думи, които напират на устните ви. Случаят е закрит. Само че той не е закрит, защото живите най-осезаемо усещат отсъствието на техния близък, и не само близките, усещат го и мнозина други. То се улавя в стотиците хиляди дребни нюанси на променени по причина на кончината му нещица и детайли, било те признати или непризнати, усетени или не усетени; те намират своето отражение в живота на живите. И въпреки всичките си грешки Ърв Блайд например бе наясно с тази истина. Закриване на живота просто няма. Един живот продължава или свършва със съответни последствия и в двата случая. И още нещо: поне живите не ви са грижа. Докато мъртвите остават с вас.

И ако ви дадат такива снимки, вие може би ще ги разпрострете на съседна маса и ще си кажете: помня.

Помня ви.

Не съм забравил.

Няма да бъдете забравени.

Сега гледах снимките на Мариан Ларус. Тя лежеше по гръб сред поляна върху смачкани лилии, а умиращите бели цветове наподобяваха избухващи звездички върху гланцовата повърхност на фотографиите, като че при проявяването са били допуснати дефекти. Черепът й бе пострадал значително. Скалпът бе разкъсан на две места, донякъде симетрично спрямо централната разделителна линия на косата; в раните бяха засъхнали кичури косми. Трети удар е бил нанесен отдясно на краниума; при аутопсията били разкрити пукнатини, започващи от основата на черепа и свършващи в горния ръб на лявата очна кухина. Цялото лице бе пострадало силно, покрито със засъхнала кръв, защото скалпът е силно кръвоснабден и винаги кърви обилно, дори и при далеч по-лека травма. Очите бяха плътно затворени, а чертите й разкривени в агония; усещала е болката от ударите.

Разлистих доклада от аутопсията. По тялото не са били открити следи от ухапано, охлузвания или синини, типични и съвместими със сексуално насилие, а намерените чужди косми в областта на половите органи принадлежали на Атис Джоунс — тестовете го доказваха. Самите органи били зачервени в резултат на неотдавнашно сношение, но нямало вътрешни или външни охлузвания или наранявания. Във вагиналния канал били открити фини следи от кондомно триене, следи от сперма имало по външното окосмяване, но не и в самия орган. Според думите на Джоунс пред следователите, както и пред самия Елиът, по време на сношение той редовно използвал предпазители.

При други тестове върху пуловера и джинсите на Джоунс били намерени фини влакна от материята на дрехите на Мариан. В същото време върху блузата и полата й били открити акрилни влакна от тапицерията на автомобилните седалки на Атисовата кола, заедно с памучни нишки от неговите дрехи. Според лабораторните анализи почти невъзможно било въпросните следи да имат друг произход, различен от споменатия в докладите. И в двата случая пробите били повече от 20 на брой, докато за сравнителния анализ по принцип стигат и пет-шест, за да може да се говори с относителна сигурност.

Всички тези улики, събрани както бяха накуп, съвсем не можеха да ме убедят, че преди смъртта си Мариан е била изнасилена. Да, но пък не аз бях въпросната мишена, върху която ще работи обвинението в опит да докаже изнасилване. Съдържанието на алкохол в кръвта й бе над нормалното; с помощта на този факт един добър прокурор би могъл да разсъждава, че тя не е била в състояние да отбие атаките на здрав млад мъж като Атис Джоунс. И още един факт, кондомът си е бил смазан фабрично — със специална хлъзгава субстанция, която улеснява проникването. Именно тя значително би намалила физическото увреждане на жертвата.

Плюс това имаше нещо, което изобщо не подлежеше на отричане: намерената по лицето и ръцете на Джоунс кръв. Кръвта на Мариан Ларус. Той така и влязъл в недалечен от местопроизшествието бар да търси помощ — окървавен. А в тази кръв имало и много дребни частички от камъка, с който била разбита главата на младата жена. Анализът на физическия терен, върху който лежал трупът, показваше две неща: разпръснатите кръвни пръски и капчици са в радиална зона спрямо черепа на убитата; а количеството и разположението им говори за среден по сила удар. В такъв случай, според експертизата, нападателят би трябвало да има кръвни капки по долната част на краката, по ръцете, възможно и по лицето и горната част на тялото. По краката на Джоунс подобни видими следи нямаше, но пък той бе коленичил при намирането на убитата и джинсите му бяха доста зацапани. С други думи, възможно бе оригиналните — първоначални — следи да са били заличени. Същото важеше и за кръвта по лицето и ръцете му — той неволно я бе разтрил и забърсал, направил го е просто в объркването си. Само че иди го кажи това на обвинението.

Според показанията на Джоунс той и Мариан Ларус се срещнали вечерта в двайсет и един часа. Преди това тя се почерпила (пили алкохол) с приятели в Колумбия, сетне подкарала към бара на име „Блатният плъх“, където била срещата им. Там били открити свидетели, които са ги видели да разговарят, още и да излизат заедно. А единият от тях — постоянен посетител на заведението на име Д. Д. Херин — признал пред полицаите, че дори обиждал младежа, като му подхвърлял расови епитети. Това станало преди те да излязат от заведението — според думите на Херин около двайсет и три часа и десет минути.

В показанията си Джоунс казва, че след излизането им те се любили в колата, на предната седалка. Той отдолу, тя седнала разкрачена върху него. След акта се скарали във връзка с подхвърлените от Херин обиди и най-вече дали Мариан се срамувала да бъде с него. Тогава тя избухнала и избягала от колата, но вместо да се качи на своята и да си тръгне, побягнала навътре в съседната гора. Джоунс твърди, че тогава тя избухнала в смях и му викнала да я последва. Той бил обаче разядосан и останал на място, а когато минали десетина минути и от нея нямало и следа, младежът се разтревожил и тръгнал да я търси. Намерил я на не повече от трийсетина метра навътре на малка полянка сред дърветата. Вече била мъртва. Джоунс твърди също, че през цялото време не е чул никакви подозрителни шумове или звуци: писъци например или нещо друго, което говори за борба. Не помни как точно е докосвал тялото, но признава, че трябва да го е направил, защото иначе откъде кръвта по него? Признава, че вероятно е опипвал и камъка, а сетне при допълнителен разговор си спомнил, че той бил непосредствено до главата й. Тогава се върнал в бара и там хората извикали полицията. Първи го разпитвали агенти на Щатската служба за прилагане на закона (ЩСПЗ) и това станало в отсъствието на адвокат, тъй като в онзи момент той не бил още нито арестуван, нито обвинен в каквото и да е престъпление. След разговора го задържали по подозрение за убийството на Мариан Ларус. Бил назначен служебен съдебен защитник, който доброволно отстъпил задълженията си на Елиът Нортън.

И след това вече знаете.

Прокарах пръсти по снимката, по лицето й. Замислих се, а думите сами отекнаха в съзнанието ми: съжалявам. Не съм те познавал. Не мога да кажа дали си била добър човек или не. Дали щяхме да си допаднем, ако се бяхме срещнали в някое крайпътно барче или се бяхме оказали съседи по маса в някое кафененце? В среща, каквито животът често поднася — двама пълни непознати за кратко време докосват съдбите си в случаен разговор и сетне продължават всеки по своя си път, ужким непроменени, но все пак не абсолютно същите. Някой от онези съвсем мимолетни мигове на контакт между странници, които правят живота ни по-светъл и по-лек. Каквото и както да е било, ти не си заслужила да загубиш живота си по този начин… и ако е било по силите ми, щял съм поне да се опитам да попреча, дори и с риск за моя собствен. Не бих могъл да стоя безучастно и да наблюдавам как някой страда, та бил той дори и непознат. Сега ще се опитам да проследя стъпките ти, да разбера какво те е отвело точно на онова място, кой или що те е повалило бездиханна върху онези смачкани лилии с нощните насекоми, нагазили в твоята кръв…

Съжалявам, че ще трябва да го направя. Може би по този начин ще нараня някои хора, а може би от миналото ти ще излязат неща, които би предпочела да си останат в тайна. Но мога да обещая поне едно: онзи, който е виновен за стореното, няма да избяга и няма да остане ненаказан по моя вина или заради моите действия. И във всичко онова, което ще направя, ти ще бъдеш с мен постоянно.

Ще помня.

Забравена няма да бъдеш.