Джон Конъли
Белият път (27)

Глава двайсет и шеста

Луис ме поведе към своята кола, по пътя не намерихме никаква следа от Китим.

— Сега разбра ли? — тихо попита Луис. — Загря ли защо не можем да ги оставим на мира, нито един от цялата им шайка не можем да зарежем?

Кимнах.

— След три дни ще има съдебно заседание във връзка с гаранцията му — продължи той. — И ще го пуснат, да знаеш. Проповедникът ще излезе навън… и вече никой от нас няма да бъде в безопасност.

— Смятай ме в играта — рекох кратко, какво повече да философствам.

— Сигурен ли си?

Спрях за миг.

— Сигурен съм. Ами Китим?

— Какво Китим?

— Успя да избяга.

Луис почти се засмя.

— Така ли мислиш?

 

 

Китим подгонил автомобила към Блу Ридж, пристигнал на място в ранните часове. Казвал си: ще има нови възможности, пак ще ми паднат. А в момента най-добре е да почине, да организира укриването на проповедника. Когато го доведат на уговореното безопасно място. След това събитията ще се развихрят с нова сила.

Спрял на полянката пред къщата, слязъл от колата, пристъпил към вратата и я отключил.

Луната просветвала през мътните джамове, осветявала евтината мебелировка, голите стени. А също и седнал на стол точно срещу вратата мъж, който държал пистолет със заглушител. Бил в овехтели маратонки, избелели джинси и крещяща копринена риза, купена на разпродажба в моден бутик, брадясал, доста блед. Дори и не мигнал, когато първият куршум попаднал в Китимовия корем. Китим паднал напред, опитал се да измъкне патлака от колана, но другият бил вече надвесен над него, допрял оръжие в слепоочието му. Китим послушно махнал ръка от пистолета, мъжът го взел.

— Кой си ти, бе? — викнал ядно падналият. — Къв си ти, да ти го начукам?

— Ангел съм — отвърнал другият. — А ти къв си, твойта мамка?

В същия миг наоколо се появили други фигури. Закопчали Китимовите ръце с белезници и го обърнали по гръб — да вижда похитителите си: дребният с ярката риза, двама доста по-млади мъже с пистолети и един по-възрастен. Тези тримата — последните — дошли от двора зад къщата.

— Китим — рекъл Епстайн и внимателно се взрял в лежащия на пода, — това име е необичайно, отколешно, споменато в старите писания…

Китим не помръдвал. Бил се спотаил въпреки болката, още по-внимателно оглеждал надвесения над него мъж и очите му не трепвали, а светели със странен блясък.

— Сега си спомням, не бе ли Китим името на племето, определено да поведе своите в сетна атака срещу Синовете на светлината? Китим… това са земните слуги на силите на Мрака… — продължил Епстайн и се навел.

Толкова, че вече подушвал дъха на ранения.

— Трябвало е да четеш вехтите книги по-внимателно, приятелю мой — упрекнал го равинът. — Те ни казват, че властта Китимова е краткотрайна, че за синовете на Мрака няма спасение, ни прошка.

Ръцете на Епстайн били скръстени на гърба му. Сега ги раздвижил и в тях блеснало нещо метално.

— Към теб имаме въпроси — заявил той и изправил спринцовката, натиснал буталото, а нагоре литнала тънка струйка светла течност.

Иглата се насочила към Китим, а скритото в гостоприемника скверно същество направило отчаян, но безплоден опит да се отскубне и да избяга…

 

 

Напуснах Чарлстън рано на следната сутрин. Преди да си тръгна, успях да говоря с компетентните органи, включително с Адамс и Аддамс в стаята им за разпити и да им съобщя почти всичко, което знаех. Тоест всичко, но без подробностите около участието на Луис и моята роля в смъртта на двамата в Конгарий. Така или иначе Терес бе заровил телата им някъде още докато лежах вързан в къщата му, а пък тресавището умее да крие своите мъртъвци. Още от стари и престари времена. Едва ли някой някога ще ги намери.

За загиналите при старата яма-сифон казах, че са умрели от ръцете на Терес и жената в бяло. Попаднали в засада и не успели дори да реагират. Трупът на Терес бе вече излязъл на повърхността, но този на жената липсваше. Липсваше и Ърл-син. А докато разправях тези неща в стаята за разпити, в съзнанието ми отново изплава кратката сцена с падащите в тъмната вода тела: жената повлича мъжа заедно със себе си надолу, надолу… към подземните кухини, потоци и бездни. Задържа го с последни сили, за да се удавят заедно — обединени в смъртта и отвъд.

 

 

На пистата на чарлстънското летище забелязах черна лимузина с тъмни стъкла. Не се виждаше кой е вътре. Но чакаха мен. Когато наближих с чантата в ръка, едно от задните стъкла се спусна и се показа Ърл Ларус-баща.

— Какво се случи с моя син? — попита кратко той.

— Каквото казах на полицията — мъртъв е.

Устните му затрепериха, но успя да преглътне сълзите.

Не успях да изпитам съжаление. Нито състрадание.

— Вие сте знаели — казах тихо. — Не може да не сте знаели какво е сторил… Изключено е да не помните въпросната нощ в миналото — той се е върнал у дома целият в кръв, нейната кръв, и сто на сто ви е разказал какво се е случило, нали? Защото е бил смъртно уплашен. Не ви ли помоли за помощ? А вие сте му я дали — за да го спасите, за да опазите от срам и хули семейното име. Нали и затова сте задържали собствеността си над онзи безполезен парцел? В надеждата, че случилото се там ще си остане скрито-покрито завинаги. Сетне обаче се появява Бауън и започва да ви изнудва. Именно тогава сте загубили контрола върху нещата. Нали видях неговите хора във вашето имение, във вашия дом. Изнудваше ви и за пари, нали? Колко му дадохте, г-н Ларус? Достатъчно да плати гаранцията на Фокнър, че и още?

Първо извърна очи, сетне наведе глава, и изглежда, се върна в миналото, потъна в мъка и мисли за лудостта, която едва ли ще го отмине.

— Ние бяхме почти крале в този град — изведнъж прошепна той. — Тук сме още отпреди възникването му — част от историята, а нашето име живее през вековете…

— Вашето име умира с вас, а с него ще погребат и цялата ви история — рекох с чувство.

Сетне си тръгнах. Когато стигнах широката огледална врата на терминала, колата вече я нямаше. В плоскостта пред мен бе отразена само празната писта.

 

 

В къщурката в предградието на Каина, Джорджия, Върджил Госард се пробудил от натиск върху устата. Отворил очи и веднага зърнал дулото на заврян в нея черен пистолет.

Надвесената над него фигура била цялата в черно, лицето й — скрито зад ски-маска.

— Ставай! — рекла фигурата и Върджил разпознал гласа от онази нощ пред барчето на Литъл Том Ръдж.

Сетне ръката на човека в черно го сграбила за косата и го измъкнала от леглото, а от Върджиловата уста потекла слюнка и кръв. Облеченият само по опърпани долни гащи Върджил се закандилкал към кухнята, а онзи го подбутвал отзад с оръжието. Задната врата на жалката къщичка водела направо в нивята отзад.

— Отваряй! — наредил гласът.

Върджил затреперил и се разплакал.

— Отваряй! — повторил гласът.

Онзи отворил вратата и силната ръка на фигурата незабавно го изтласкала на откритото. Закрачил през дворчето, както си бил бос, усещал студената земя, дългите стръкове на жилавата трева жулели прасците му. Чувал дишането на човека зад него, вървели към горите, които били отвъд нивята. Внезапно на пътя им изникнал нисък цилиндричен зид — едва тритухлен, покрит с парче ръждива ламарина. Било стар кладенец.

— Сваляй капака!

Върджил заридал още по-силно.

— Недейте… моля ви се, недейте…

— Действай!

Върджил приклекнал и свалил ламарината. Отдолу зейнала ямата.

— Наведи се над отвора!

Върджиловото лице се разкривило от ужас, сълзите му рукнали безконтролно. В устата си усещал солено и вкус на сажди, навел се и надникнал в тъмната бездна под него.

— Съжалявам — хлипал с мъка и треперел силно. — Ужасно съжалявам за всичко, което съм сторил… разкайвам се…

Отново усетил натиска на дулото, този път в тила.

— Какво видя? — попитал гласът.

— Видях човек — отвърнал Върджил и вече нямало защо да лъже, било му все едно. — Вдигнах глава, видях мъж, беше чернокож. А с него имаше друг, той беше бял. Не можах да го разгледам добре. Трябваше да се взра по-внимателно. По-внимателно трябваше да гледам…

— Какво видя?

— Вече казах, видях…

Петлето изщракало.

— Какво видя?

И чак тогава му светнало, та загрял.

— Нищо не видях — отвърнал Върджил бързо и заговорил в скоропоговорка: — Нищо не видях, не можах да ги разгледам, едва ли някога ще мога да ги разпозная. Нищо не съм видял, не зная колко са били. Това е всичко. Нищо не…

Натискът в тила му секнал.

— Не ме карай пак да се връщам, Върджил — прекъснал го гласът.

Върджиловото тяло се тресяло от изживяния страх, все още го мъчела несигурността. Какво ще стане сега? Може би…

— Няма, няма, няма — повтарял той. — Няма, обещавам…

— Сега ще останеш тук — наредил отново гласът. — Ще стоиш така — клекнал!

— Ще стоя — рекъл Върджил. — Благодаря. Благодаря ви.

— Няма защо — отвърнал гласът.

Върджил не чул отдалечаващите се стъпки. Останал така, клекнал и надвесен над кладенеца, докато най-сетне се показали първите слънчеви лъчи. Тогава се изправил и все така потреперващ, се върнал в схлупената си къщурка.