Джон Конъли
Белият път (4)

Глава трета

Елиът ми се обади същата сутрин — след подпалването на дома му. Съобщи, че обгарянията по лицето и ръцете му били първа степен, доста леки. Добави, че извадил голям късмет, което си беше самата истина. Огънят унищожил три стаи на горния етаж на къщата и пробил голяма дупка в покрива. Отказали му всички местни майстори, към които се обърнал. Наложило се да повика хора чак от Мартинес, отвъд щатската граница с Джорджия, да дойдат да започнат ремонта.

— С ченгетата говори ли? — попитах го аз.

— Разбира се, първо при тях отидох. То никак не е трудно да се досети човек какво става, ама ако те арестуват някой, аз трамвай ставам. Какво ти — направо ще се пенсионирам и ще отида в манастир. Отлично знаят, че е свързано със случая Ларус, и аз го зная, така че по този пункт сме напълно в единомислие. Пак късмет, че поне те няма да ми искат пари.

— Няма ли нито един заподозрян?

— Е, ще приберат някои от местните боклуци, ама от това голяма полза едва ли ще има. Освен ако някой е подочул нещо, че е и достатъчно смел да го каже пред съда. Ама такъв няма да има. Повечето хора смятат, че сам съм си го навлякъл. Нали знаеш: който си го търси, си го и намира.

Замълчахме. Знаех, че изчаква аз да кажа нещо. Което и направих с усещането, че се подхлъзвам и съм на път да полетя и най-стремително да се сгромолясам. Аз бях на ход и неизбежността на моето участие в онази игра бе повече от ясна.

— Какво ще правиш?

— Какво мога да направя? Да оставя онова момче да се оправя само ли? Все пак ми е клиент, Чарли. Има професионална етика, има коректност, има човещина, не може така. Не мога да постъпя мръснишки, нали ме разбираш? То ще значи, че съм им позволил да ме сплашат по най-грозен начин и да ме отстранят. Не мога да си го позволя.

Работеше ме най-елементарно, навиваше ми механизмите на угризението и срама, че си го и знаеше адвокатинът му с адвокатин. Не ми се харесваше подходът, но той вероятно смяташе, че друг начин няма.

Имаше още нещо — то също ме безпокоеше. Не беше само настройката да използва силата на мъжкото приятелство, нашето имам предвид. Нортън бе прекрасен адвокат, но досега не го бях виждал в светлината на хуманиста и човека в рамките на чисто професионалната дейност. На всичкото отгоре бе заложил и дома си, и евентуално живота си, за да защити онзи младеж, а това изобщо не ми звучеше в негов стил. Имам предвид на онзи Елиът Нортън, когото помнех отпреди. Ама никак. В същото време не бях сигурен, че сърце ще ми позволи да му обърна гръб, дори и при наличието на моите си проблеми и реални доводи. Казвах си, че най-малкото мога да отида и да се опитам да направя нещичко, да намеря някои отговори. Нали така?

— Защо го правиш това, Елиът?

— В какъв смисъл какво правя? Питаш ме дали се правя на адвокат ли?

— Не, питам те защо си адвокат на това хлапе?

Смятах, че ще пусне същата реч за етиката, за дълга, за това, че един мъж е длъжен да постъпи именно като мъж, че понякога пред човека се изправят огромни пречки и труден избор, но той е длъжен да ги преодолява. Че за този чернокож младеж няма кой друг да се застъпи, че не е бил в състояние да си трае и да гледа отстрани как в края на краищата ще го вържат на някакъв стол или количка и ще му бият отровни инжекции, докато сърцето му спре. И прочие, и прочие. Но той ме изненада. Може би бе изморен, съсипан от снощните събития, но когато заговори, в гласа му звучеше горчивина от друг род, такава, каквато досега не бях усещал.

— Знаеш ли, нещо в мен винаги е мразило това място тук, града, щата, искам да кажа. Ненавиждам навиците, начина на мислене, предразсъдъците, дребния манталитет. Местните хора… никога няма да ги чуеш да изразяват желание да станат индустриалци, политици или съдии. Да станат нещо! Да се стремят да променят света, да направят нещо наистина свястно, добро. На тях им дай бира и жени за чукане. За тези цели хилядарка месечно на бензиностанцията им е достатъчна. Те си харесват живота, обстановката и никога няма да я изоставят заради нещо друго. Е, аз не бях такъв…

— И затова стана адвокат.

— Така е, но правото е професия благородна, независимо ти лично какво си мислиш.

— А по тази причина пък отиде в Ню Йорк.

— Отидох в Ню Йорк, вярно е, но и него го намразих още повече, все имах нещо на себе си да доказвам.

— И сега им го връщаш на онези селяндури и се доказваш, като защитаваш това момче, а?

— Може би има нещо такова, Чарли, но дълбоко в себе си съм убеден, че не то е убиецът на Мариан Ларус. Може много неща да му куцат, ама не е изнасилвач и убиец. Сърце не ми дава да стоя встрани и да правя сеир, докато онези го екзекутират за неизвършено от него престъпление.

Премълчах и се замислих. Едва ли аз съм човекът, който има право да поставя под съмнение подобни рицарски изпълнения. Нали и мен много често в миналото ме бяха укорявали за същото: че съм правел никому ненужни жестове, за да спасявам този и онзи и да се правя на борец за правдини.

— Ще ти се обадя утре — рекох накрая. — Гледай дотогава да не направиш друга беля.

Отсреща Нортън дълбоко въздъхна, сякаш го обзе огромно облекчение. Е, за него обещанието ми бе също като светлинка в дъното на тунела.

— Благодаря ти, Чарли. Наистина много ти благодаря.

Оставих слушалката, а когато се извърнах, Рейчъл се бе облегнала на рамката на вратата и мълчаливо ме гледаше.

— Значи ще отидеш там, нали?

Беше само въпрос, не усетих и намек за укор.

— Може би — свих рамене аз.

— Изглежда, му дължиш нещо или така си мислиш?

— Не, не на него в частност…

Не бях сигурен, че мога да обясня добре истинските причини и подтици в мен, но ми се искаше поне да опитам, да обясня на Рейчъл какво именно чувствам.

— Виж, когато съм бил в беда, когато съм работил по трудни случаи, че и много по-кофти неща, винаги е имало хора, които да ми се притекат на помощ и да застанат до мен: ти, Ейнджъл, Луис и някои други. Имало е и такива, които не са оставали докрай с мен, изоставяли са ме. Сега той ме моли за помощ и аз просто не мога да му обърна гръб…

— Значи пак старата история, нали?

— Май че да — наведох глава. — Само че ако ще ходя в Южна Каролина, първо ще трябва да свърша някои неща тук.

— Като например?

Мълчах.

— За мен намекваш — отново натърти тя. — Нали по този въпрос вече сме говорили и сме се разбрали?

— Ами, говорили. Обикновено говоря аз, ти си запушваш ушите.

Усетих, че се ядосвам и започвам да викам, затова поех дълбоко въздух, преброих до десет и чак тогава продължих.

— Гледай сега, зная, че ти няма да поискаш да носиш пистолет, пък и…

— Изобщо няма да ти слушам дивотиите — рече тя и хукна нагоре по стълбите, а само след няколко секунди чух затръшването на вратата на кабинета й.

 

 

Имах среща с детектив сержант Уолъс Макартър от Скарбъровската полиция във фирмения магазин на „Панира Бред Къмпани“ в рамките на Мейнския пазарен център. С него се бяхме сблъскали по времето малко преди залавянето на Фокнър, ама сетне се бях погрижил да си изкупя грешката и да загладя различията. Въпросният жест ми бе излязъл някъде около 200 кинта под формата на вечеря в „Бак Бей Грил“, включая и винцето, което Макартър пийна с голям кеф. Но пък цялото упражнение си заслужаваше усилията напълно, защото отново възстановихме приятелските отношения.

Сега си поръчах кафе и седнах при него в сепарето. Току-що разчупваше канелена кифличка и лакомо облизваше захарната глазура и маслото от пръстите си. Последното бе оставило поредица мазни петна по личните обяви в захвърления на масата нов брой на „Каско Бей Уикли“. Седмичникът бе пълен с покани за запознанства и срещи на сродни души, за брак да не говорим. Повечето бяха дамски: една търси внимателен (разбирай нежен) партньор за уютно гушкане пред буйно пламтяща камина; друга — за прекрасна екскурзия през най-лютата зима; трета иска кавалер за съвместно участие в школа по експериментални танци. Видимо нито една от обявите обаче не задоволяваше Макартър, който е толкова нежен, колкото бодлив храст, и не обича никакви физически упражнения, които предполагат ранно ставане и напускане на леглото. Този мъж притежава метаболизма на ловджийска хрътка и свой собствен ергенски стил, с чиято помощ бе надхвърлил четиридесетака и се бе опазил от потенциалните капани на здравото похапване и вманиаченото спортуване. Макартър си има своя оригинална, отлична идея за физическо упражнение: да седи пред телевизора и да натиска дистанционното с най-различни пръсти.

— Не си ли намери нещо по-така? — кимнах с глава към обявите.

Здравите челюсти на Макартър работеха на високи обороти; той прочисти гърло и изръмжа:

— Глей ги тези дами тук. До една твърдят, че били „привлекателни“, „готини“ и „с чудесен нрав“. Знаеш, че съм ерген, че съм се оглеждал години наред, ама такива жени не съм срещал, право ти казвам. Непрекъснато попадам на непривлекателни, не готини и трудни за общуване. Ако са красавици и имат такъв прекрасен характер, точно в „Каско Бей“ ли ще вземат да рекламират, а? И да ти го река направо: това тук са все лъжи. Е, хайде, не всичките, ама повечето.

— Може би трябва да прочетеш всичко до край? — подхвърлих му аз.

Той примига, вдигна глава от вестника и ме изгледа.

— И онези откачалките ли? Смахнатите? Кой ги знае тях пък какви изроди са… Ама ти да не ме будалкаш нещо, а? Че аз някои дори не ги загрявам какво искат да ми кажат.

И Макартър обърна на последните страници, но преди това хвърли бърз поглед по съседните маси някой да не ни гледа или подслушва. Сетне зашепна:

— Я виж тук: „жена търси мъж, който може да й служи вместо душ“. Хайде, Чарли, обясни ми — какво, по дяволите, е това? Че аз не загрявам какво ще иска да й правя? Да й поправям банята или що ли?

Изгледах го продължително, и той също. За човек, който е бил ченге повече от двайсет години, Макартър може да ви се стори малко нещо захлупен.

— Е, и кво ме гледаш?

— Нищо.

— Тц, недей така, кажи ми каквото си мислиш.

— Не, просто ми хрумна, че такава жена едва ли ще е за теб. Това е всичко.

— Хайде сега, бягаш по допирателната, Чарли. Не мога да загрея кое е по-лошо: да разбираш какво търсят тези жени или да не разбираш. Боже мой, че аз какво толкова искам, а? Нормална, най-обикновена връзка. Проста и ясна. Няма начин да не съществува нещо такова, нали?

Честно казано, вече не бях сигурен дали съществува нещо такова като нормална, проста и ясна връзка. Естествено, че се досещах какво иска да каже Макартър. Че няма да се навие да замества нечий душ или Бог знае каква друга фройдистка изгъзица, та каквото и да ще да става.

— Последно подочух, че си утешавал опечалената вдовица на Ал Бъкстън. Да превъзмогне мъката по загубата.

Ал Бъкстън бе ченге от окръга Йорк, но прихвана някакво шибано, никому неизвестно дегенеративно заболяване, от което замяза на мумия без чаршафите отгоре й. Сетне почина и едва ли някой много се натъжи от този факт. Защото Бъкстън си падаше мръсно копеле.

— Хм, така си беше, но не продължи дълго. Че тя изобщо не беше опечалена, да ти кажа истината. Дори ми призна, че изчукала гримьора на погребалния агент, докато още подготвял трупа за погребение. Чак ми стана гадно, едва ли е изчакала дори да си измие ръцете, направо му е скочила отгоре.

— Може да е било от благодарност за добрата работа, която е свършил. Като си спомня погребението, Ал в ковчега изглеждаше доста по-добре, отколкото приживе.

Макартър се изсмя високо. Стори ми се, че от смеха очите му се зачервиха. Погледнах ги по-внимателно: не беше така, те, изглежда, са си били червени и подпухнали от по-преди. Нещо му тежеше на този човек, може би ергенлъкът. Сетне той смени темата.

— Някой ми каза, че работиш по случая Блайд. Доста стара работа.

— Стара, ама не и за майката и бащата. Те не са се отказали — за разлика от ченгетата.

— Не си справедлив, Чарли. Не си и сам го знаеш.

Така си беше. Вдигнах ръка в знак, че моля за извинение.

— Снощи Ърв Блайд беше у нас. Поговорихме, хич не му е леко на човека. На предния ден се наложи да им отворя очите на него и на жена му: подлъгват ги, знаеш, с разни измислици за това, че някой си видял Каси жива и здрава. Та искам да ти кажа, че не е приятна цялата тази работа, Уолъс. Тези хора страдат, болката им не е отминала. Напротив. Шест години са това и те всеки ден се събуждат все със същата мисъл: дали пък дъщеря им не е жива? На практика погледнато, те са хора забравени, никой не се сеща за тях, на никой не му пука. Зная, че вината не е в ченгетата. Разбирам, че всички следи и улики са отдавна изстинали и загубени. Ама за тях самите не е така.

— А ти какво смяташ? Че не е мъртва ли? — попита той и веднага усетих, че отдавна си има твърдо мнение по въпроса.

— Надявам се поне мъничко…

— Е, надеждата умира последна, така казват хората, вярно е — усмихна се той. — Виж ме мен самия — ще чета ли шибаните обяви, ако не вярвам в тази теза?

— Аз само рекох, че има надежда, не че съм оптимист.

Макартър ми показа среден пръст.

— Добре, Чарли, добре. Сега ми кажи за какво искаше да се видим. И защо закъсня? Нарочно, че аз сам да си платя кифличката, да не се изръсиш ти, нали? Много е скъпа, а?

— Съжалявам, Уолъс. Виж, налага се да отсъствам от града за седмица, може и повече. Рейчъл много мрази да проявявам загриженост за нея, отказва да си вземе пистолет, още повече да го носи постоянно.

— Искаш да кажеш някой да се отбива, да я понаглежда, така ли?

— Само докато се прибера у дома.

— Готова работа.

— Благодаря ти много.

— Страх те е заради Фокнър, а?

— Изглежда, че е така — свих рамене аз.

— Неговите хора вече ги няма, Паркър. Мъртви са. Сега той е сам.

— Е, въпреки това…

— Нещо да се е случвало, което да те е навело на други мисли? Кажи ми, Чарли.

Поклатих глава. Какво да му кажа? Че отново съм имал видения ли? Нищо определено нямаше, освен собственото ми безпокойство и чувството, вътрешно и неясно, че Фокнър не е човек, който би оставил унищожението на целия му род безнаказано.

— Страшен живот водиш, Паркър! Страшен, направо очарователен, загряваш ли? Помниш заповедта на прокуратурата, нали? Да не те закачаме за нищо! Нито за пречките, създавани в течение на самото следствие, нито за нищо. Никакви обвинения срещу теб или твоето приятелче за убитите в Лубек. Е, не казвам, че ти си ги пречукал всички до един, но все пак…

— Загрявам — отвърнах остро.

Хич не ми се искаше да водим подобен разговор, ама хич.

— Мога ли да разчитам сега за това, че ще се отбивате, ще хвърляте по едно око?

— Вече обещах, проблем няма. Лично ще го правя, когато мога. Как мислиш, дали ще се навие да й сложим аларма или дори по-добро — „паникбутон“, а?

Позамислих се. Знаех, че за такова нещо ще е необходима висша дипломация и хитруване както в Обединените нации, но пък реших, че в крайна сметка мога и да я придумам.

— Вероятно. Имаш ли предвид добър специалист, който да го монтира?

— Познавам един. Поговори с Рейчъл и ми се обади, а?

Благодарих му и станах. Не бях минал и два метра, когато той ме повика:

— Хей, Чарли, тя няма ли някоя приятелка без гадже или някоя неженена, а?

— Струва ми се, че има — отвърнах, без да мисля, и изведнъж усетих как жестоко съм се натопил, а лицето на Макартър направо светна. — Мамка му — опитах се да позакърпя положението, — аз да не съм фирма за осъществяване на връзки, а?

— Хайде, Паркър, не се прави на три и половина. Толкова можеш да направиш за мен, нали?

— Ще попитам — рекох и отново се изругах наум. — Ама не обещавам нищо.

Оставих го усмихнат. Усмихваше се и махаше с ръка на келнерката за още кифлички.

През останалата част на сутринта се опитах да привърша поизостанала писмена работа, изпратих сметки на двама клиенти и се захванах да анализирам малкото информация, която имах за Каси Блайд. Вече бях говорил с тогавашното й гадже, с всички по-близки приятели и колеги, с хората от фирмата в Бангор, където бе ходила да търси работа. По същото време колата й е била на сервиз, затова бе използвала рейса за Бангор, който тръгва от депото на „Грейхаунд“ на ъгъла на „Конгрес“ и „Сейнт Джон“ някъде около 08,00 сутринта. Според полицейското следствие и проучванията на Сандкуист шофьорът на рейса я помнел, защото двамата поговорили известно време. В компанията, която осъществява връзки с търсещи подходящи служители фирми, се забавила около час. Въпросният офис се намира на площада „Уест Маркет“. Сетне се отбила в книжарницата „Букмаркс“. Една от продавачките я запомнила — Каси я питала за някои книги на Стивън Кинг.

Това бяха основните данни, с които разполагах. От там нататък Каси се губеше. Оказа се, че втората половина на билета — за връщане — не е била използвана; нямаше никаква информация за това евентуално да е хванала друг рейс или самолет за по-далечно пътуване. Според направените проверки от датата на изчезването й не бяха използвани и кредитната, и банкоматната й карта. Нямаше просто с кого да говоря повече и направо тъпчех на едно и също място. Изгледите не бяха розови: очертаваше се неуспех в търсенето на Каси Блайд — била тя жива или мъртва.

 

 

Черният лексус спря пред нас някъде малко след три часа. Бях на горния етаж, седнал пред компютъра, принтирах вестникарски материали за убийството на Мариан Ларус. Повечето бяха повърхностни, не съдържаха нищо съществено. Изключение обаче правеше една къса информация в „Стейт“. В нея по-подробно бе съобщено, че защитата на Атис Джоунс била в ръцете на Елиът Нортън, който я поел от назначения служебен защитник на име Леърд Райн. Не е имало възражения, не е имало и каквито и да е спорове — просто Райн е бил доволен да се отърве от таралежа в гащите. Поместени бяха и кратки изявления на Елиът: той твърдеше, че Джоунс имал много по-добри шансове със свой, частен адвокат, отколкото със служебно назначено лице, което ще бъде притеснено във времето, та макар и в дадения случай г-н Райн да е един прекрасен професионалист. Така бе заявил Нортън. Самият Райн си бе затраял. Материалчето бе от преди две седмици. Тъкмо го принтирах и лексусът пристигна.

Първо от колата излезе мъж с мръсни маратонки марка „Рийбок“ и нацапани с боя джинси; напълно в тон с тези дрехи бе и ризата му — джинсова, оваляна и също зацапана. Приличаше на майстор бояджия: такъв, какъвто би изглеждал идеално на реклама за нова боя, при положение, че вкусовете на публиката се покриват с образа на невисок гей, който обича да попипва чуждо. Чудите се, а? Да, ама като живеех в Ийст Вилидж, тамошните бояджии си бяха все такива или подобни — до един.

Човекът на волана бе поне с тридесетина сантиметра по-висок от този тип и елегантен колкото си иска: скъпи обувки, светлокафяв ленен костюм. Черната му кожа лъщеше под слънцето, по темето му току-що бе набола съвсем къса коса; имаше брадичка катинар, започваща от стиснатите му устни.

— Е, човече, тази къща е много, много по-хубава от онзи коптор, който ти навремето наричаше дом — коментира Луис, когато слязох да ги посрещна.

— Щом ти е бил толкова неприятен, защо постоянно висяхте на гости при мен? — заядох се аз.

— За да те ядосваме — бе незабавният отговор.

Протегнах ръка да се здрависам и той веднага набута в нея дръжката на досадно скъпия си куфар, а на всичкото отгоре рече:

— И да знаеш, момче, бакшиши не давам.

— Веднага се досетих — не му останах длъжен аз. — Щом сте толкова циции, та сте се домъкнали с кола, вместо да хванете самолета!

Луис повдигна вежди възмутено и ми го върна:

— Хей, момко, работя за теб безплатно, използвам свое оръжие, плащам си за патроните, а ти? Затова не мога да си позволя самолет до тук.

— Пак ли мъкнеш цял арсенал в багажника? — засмях се аз.

— Защо, имаш нужда от нещо по специалничко, а?

— Ами, имам. Страх ме е да няма буря, че ако мълния ти тресне колата, от къщата ми нищо няма да остане.

— Е, не може всичко да ти е наред — философски заяви той. — Рисковете са присъщи на професията. При това живеем в един отвратен и гаден свят.

— Знаеш ли ти как наричат онези, дето все мислят, че целият свят ги е подгонил да ги такова, а? Наричат ги параноици!

— А как се наричат другите, дето не мислят така — ухили се Луис. — Кажи де! Наричат се мъртви.

Избута ме нарочно с рамо и с лекота прескочи стъпалата, за да прегърне излязлата на вратата Рейчъл. Тя е единственото същество на този свят, към което Луис някога е демонстрирал видима обич. Що се отнася до Ейнджъл, предполагам, че от време на време си позволява да го погали по главата. В края на краищата те бяха заедно вече почти шест години.

Сега напред пристъпи самият Ейнджъл.

— Колкото повече одъртява, толкова по-очарователен става — кимнах му с глава към Луис.

— Така си е — отвърна той ухилен. — Ако не беше очарователен, щеше да има щипки, осем крака и жило на края на опашката.

— Боже мили, дръж си го за себе си!

— Така си е — мой си е. Аз съм късметлията.

Будалкахме се и ми беше ужасно драго, че са тук, но ми се стори, че Ейнджъл е някак си внезапно остарял. Не бяхме се виждали само няколко месеца и сега около устата и очите му забелязах отчетливи бръчици, черната му коса бе осеяна със сиво. Май вървеше по-бавно, сякаш се бои да не направи погрешна стъпка. Луис ми бе казал, че има силни болки в гърба, откъдето онзи изверг, преподобният Фокнър, бе изрязал парче кожа. От средата на плещите, помежду лопатките, пък го и бе зарязал да кърви в стара вана. Новотрансплантираната кожа прихванала, но целокупният оздравителен процес е нещо сравнително бавно и шевовете опъват, болят при всяка стъпка.

На всичкото отгоре двамата страдаха и от принудителна раздяла. Пряката намеса на Ейнджъл в довелите до залавянето на Фокнър събития неизбежно беше привлякла вниманието на закона. А то не бе никак здравословно нито за него, нито за Луис — и двамата имаха обременено минало. Затова Ейнджъл се бе преместил в апартамент на около десетина пресечки разстояние от Луисовия. За да не попадат в полезрението на полицейското наблюдение и постоянните следствия, които много лесно могат да разровят минали неща и събития. Сега бяха рискували със самото си идване тук, но то бе идея на Луис и аз не бих се заловил да споря с него или да критикувам преценките му. Може би бе решил, че и Ейнджъл има нужда да бъде сред хора, които го обичат и ценят.

Ейнджъл незабавно усети какво ми се върти в главата и се усмихна тъжно.

— Не ти изглеждам много добре, нали?

— Че ти кога пък си изглеждал добре, а? — изкодоших го аз с надежда да го разсея.

— О, да, аз пък забравих. Я да влезем вътре, че ме караш да се чувствам като инвалид.

Рейчъл му хвана ръцете и го целуна по бузите, прошепна нещо в ухото му. Той се изсмя високо, това бе първата проява на веселие, откакто бяха дошли.

Но тя ме погледна през рамото му, а в очите й прочетох тъга. Съжаляваше го.

Похапнахме в едно портландско заведение на име „Катадин“, на пресечката на „Спринг“ и „Хай“. Интересно място, знаете: мебелировката най-разнородна, декорът напълно ексцентричен, струва ви се, че се намирате в нечия гостна. С Рейчъл много го харесваме и често отскачаме да се храним там. Сега имаше навалица и трябваше да почакаме на бара. Но той пък е удобен, глъчката не ви уморява, напротив — слушате весели приказки и клюки. Ейнджъл и Луис поръчаха бутилка шардоне, мисля, че беше „Кендъл-Джаксън“, дори и аз си позволих половин чаша.

Не бях докосвал алкохол дълго време след смъртта на Дженифър и Сюзън. През нощта, когато ги загубих, бях в един бар — пиян като казак, вместо да си бъда у дома и да ги защитя. Тази мисъл ме бе мъчила ужасно дълго. Сега от време на време си позволявах по една биричка, а при особено тържествени случаи и чаша вино. Къркането вече не ми липсваше, отдавна ми се бе изпарила жаждата за алкохол.

По едно време успяхме да вземем ъглова маса и се настанихме. Веднага ни донесоха прекрасните маслени кифлички — бутер тесто, страшна вкуснотия и специалитет на заведението. Заговорихме за бременността на Рейчъл, за обзавеждането на новия ни дом и донесените от стария мебели. И докато те похапваха морски специалитети, а аз любимото си телешко, гостите ни запознаха с най-новите нюйоркски клюки. Но Луис така или иначе си имаше любима тема.

— Човече, къщата ти е пълна със стари боклуци — изтърси той.

— Не са боклуци, а антики — поправих го аз. — Останали са ми от дядо.

— Виж сега, мен не ми пука от кого са ти останали, дори и от Моисея да си ги наследил, пак са си лайняни боклуци, разбираш ли? Ти си като онези нещастници по Интернет, дето пробутват стари и скапани трошляци като ценни мебели с антична стойност. Вятър и мъгла, ти казвам! Хей, момиче, ти кога ще го накараш този дървеняк да ти купи нормално обзавеждане?

Рейчъл веднага вдигна ръце в знак на постоянната си позиция: аз в тези спорове не участвам, само мен не ме закачайте. А след това се усмихна на Луис, който дори се удиви, че тя му няма страха както всички останали. Защото повечето хора му имат шубето: само като го видят да се задава по улицата, и минават на отсрещния тротоар. Шефката на „Катадин“ обаче не се оказа от този тип, напротив — непрекъснато му носеше прясно изпечени кифлички и се усмихваше. Всъщност гледаше го, както кучето гледа особено сочен кокал.

— Мисля, че те харесва — невинно подметна Рейчъл.

— Може да съм гей, ама слепец не съм — бе отговорът.

— Виж сега, тя просто не е чак за онова, което ние другите си знаем — доналях аз масло в огъня. — Ама ти по-добре яж повечко. Че ще ти трябва енергия да бягаш здраво, като си тръгнем оттук.

Луис смръщи лице, Ейнджъл си траеше, както си бе траял още от началото. Поразведри се малко и се усмихна, когато заговорихме за Уили Бру, стар наш познат; той държи нещо като автосалон и гараж в Куинс — предприятийце, в което пък Луис и Ейнджъл са дискретни партньори. Той ми бе намерил последната кола.

— Синът му опрашил някакво маце, сега е бременно — разказваше Ейнджъл.

— Кой от синовете? Лео ли?

— Не — другият — Ники. Който мяза на онези — идиотизираните учени. Само дето не е учен, де.

— И какво? Ще направи ли нужното?

— Охо, вече го направи. Ската се в Канада, а бащата на момичето е луд, та бесен. Той е Пит Драконис, нали го помниш — викат му Джърси Пит. С него майтап не става, човек не бива да се ебава с хора с име като на някой щат. Изключение може само за Върмонт. Там са добряци и единствено се озверяват, ако не участваш в кампанията за спасяване на китовете или откажеш да пиеш от техния чай.

Засмяхме се, сетне поръчахме кафе. Разказах им за Елиът и за клиента му. Ейнджъл тъжно клатеше глава.

— Не ми говори, ега ти щата — това Южна Каролина — изруга той. — Баш ми е любимият.

— Там едва ли скоро ще разрешат Празник на гейовете, а? — избъзиках го аз.

— Откъде рече, че бил онзи човек? — изведнъж запита Луис.

— Град на име Грейс Фолс. Той се пада недалеч…

— Отлично зная къде се пада — отсече той.

В гласа му прозвуча особена острота и тя ме накара да замълча. Дори и Ейнджъл му хвърли бърз поглед, но и той премълча. Всички гледахме как Луис мълчаливо смачка в пръсти останалото му от кифличката парче.

— Кога смяташ да тръгнеш? — запита Луис след малко.

— В неделя.

С Рейчъл бяхме обсъдили проблема — стигнахме до едно и също заключение: няма да мога да си намеря място, ако не отида да помогна поне за няколко дни. Сетне с риск да ме схруска заедно с дрехите, бях подметнал за разговора с Макартър и неговите идеи за охрана. За голяма моя изненада тя лесно се съгласи той да се отбива редовно, а в кухнята и спалнята да сложим паникбутони. И на всичкото отгоре ме размаза с обещанието, че ще сондира приятелките си за евентуална сгледа с Уолъс.

Луис се замисли, пресмяташе нещо наум. Вероятно календарните дни.

— Там ще те намеря — изведнъж рече той.

— Ние ще те намерим — поправи го Ейнджъл с лек укор.

— Първо трябва да свърша нещо сам — каза Луис. — Помежду другото.

— Аз така и така нямам друга работа — настоя Ейнджъл и сега гласът му звучеше напълно неутрално.

Разговорът придобиваше опасни измерения и предпочетох да не задавам въпроси точно сега. Затова поисках сметката.

— Искаш ли да ми кажеш какви бяха тези намеци и недоизказани неща? — изгледа ме Рейчъл на път за колата, докато другите двама вървяха отпред и мълчаха.

— Не бих могъл — рекох искрено. — Честно казано, и аз не съм съвсем наясно, но имам определено предчувствие: някой ще си проклина деня, когато се е родил. Или когато тези двамата са тръгнали от Ню Йорк за насам.

Сетне си добавих наум: „дай боже този някой да не съм аз самият“.

 

 

Същата нощ се събудих от шум на долния етаж. Оставих Рейчъл заспала, тихо се измъкнах от постелята, облякох роба и слязох. Предната врата бе отворена, Ейнджъл седеше на верандата, облечен в анцуг и стара тенисфланелка, изпънал напред боси нозе. В ръка държеше чаша мляко, бе се загледал в обляното от лунните лъчи тресавище. Нейде от запад се обади кукумявка, крясъкът бе остър, пронизителен. Знаех, че двойка от тези птици гнезди в гробището „Блак Пойнт“. Понякога, минавайки нощем, съм ги улавял в светлината на фаровете: очите им като въгленчета, размахали криле, поемат към върхарите на дърветата, а в ноктите им се гърчи я мишка, я някоя друга гадинка.

— Не те оставят да спиш, а? Кукумявките ли?

Той се обърна към мен и за миг в усмивката му разпознах стария Ейнджъл.

— Не, Птицо, тишината не ме оставя да спя. Как, по дяволите, заспивате в тази пуста тишина?

— Ако мислиш, че това ще помогне, да ида да си поиграя с клаксоните на колите или да псувам на арабски под прозореца ви, а?

— Брей, да му се не види! Ами иди, защо не?

Във въздуха танцуваха рояци комари и други нощни гадинки, те само чакат човек да им падне, да си смукнат от кръвчицата му едно хубавичко. Взех кибрита от перваза и запалих апаратчето, което гони тези твари, сетне се наместих до Ейнджъл. Подаде ми чашата си.

— Малко млекце?

— Не, благодаря. Отказвам го.

— Прав си, този пуст калций убива хора като нас. — Рече го и отпи. — Тревожиш се за нея, нали?

— Кого имаш предвид? Рейчъл ли?

— Рейчъл, ами! Ти за кого мислиш, че питам? За Челси Клинтън ли?

— Тя си е добре. В колежа изкарвала хубави бележки, какво толкова.

По устните му заигра усмивчица, лека и ефирна, като крилцата на пеперудка.

— Хайде, Птицо, не се прави на много отворен. Отлично разбираш какво те питам.

— Зная, Ейнджъл, зная. Да, прав си — понякога ме е страх, ама много. Така се безпокоя, че излизам тук навън, на тихото, съзерцавам тресавището и се моля. Моля се нищо да не й се случва, на нея и на детето в нея. Честно да ти кажа, все ми се струва, че съм си изстрадал страданието, дето ми се полага. И не само аз. Всички ние сме на този хал. И все ми се иска да се надявам, че тази книга е вече затворена, така да се каже.

— Живееш на място, което те навежда на опасни мисли, особено нощем — рече Ейнджъл. — Иначе тук е хубаво, мирно и кротко, направо прекрасно.

— Да не мислиш да се заселваш тук след окончателното пенсиониране, а? Щото ако си решил така, аз пак ще трябва да се местя — изкодоших го аз.

— Тц, аз съм си градско чедо, обичам големия град. Но тук наистина е тихо и мирно.

— В една къщурка ей там се въдят змии.

— Че при кого не се въдят змии — отвърна той философски. — Какво ще ги правиш?

— Оставил съм ги на мира. Надявам се сами да се разкарат или някой друг да ги изтреби вместо мен.

— И ако не стане?

— Е, тогава ще трябва аз да се занимавам. Не искаш ли да ми кажеш по какъв повод идвате насам?

— Гърбът ме боли — отвърна ми просто. — Болят и онези места по бедрата, откъдето ми взеха кожа за присаждане.

Погледнах го, в очите му съзрях нощните сенки. Хрумна ми, че сякаш те са вече част от него. Елементи на света на мрака, влезли по някакъв начин в него, обсебили душата му.

— Още ги виждам — прошепна той, сякаш ми прочете мислите. — Виждам ги онези изроди… и ден, и нощ, шибания преподобен и сина му, натиснали ме и ме режат ли, режат. А той ми шепне. Не знаеш ли? Не съм ти казвал, а? Онзи шибан Пъд, той ми шепне, разтрива ми челото и ми реди, че всичко е наред, да не се боя, а пък онзи изверг — старецът, ме касапи отзад. Значи сега, изпъна ли се изправен и незабавно усещам скалпела по кожата на гърба, чувам същия онзи шепот и всичко отново се връща и ме мъчи. Вселява се в мен, знаеш, и ме отвежда отново в миналото. И тогава в мен нахлува същата тази страшна злоба, омраза, казвам ти, Птицо, ужасно е! Такава ненавист никога не съм изпитвал преди онази случка.

— Ще отшуми — опитах се да го успокоя аз.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм.

— Ама не се получава.

— Виж, то си е в тебе. Ти ще трябва да се пребориш с него. Така трябва. И да го победиш.

— Иска ми се да затрия някого.

Каза го без злоба, спокойно и равно, сякаш съобщаваше, че при топло време обича студен душ.

Мислех, че от двамата истинският убиец е Луис. Нищо, че убиваше и по мотиви, несвързани с пари, политика или власт. Всъщност той отдавна вече не бе морално неутрален и каквото и да бе вършил в далечното минало, равносметката на настоящето сочеше, че убитите от него са хора, за които никой не би съжалил, не би пролял и една-единствена сълза дори. Иначе Луис си бе както и преди — ще отнеме нечий живот и няма да си загуби съня, дори и минутка от него няма да пропусне.

Ейнджъл е много по-различен човек. Убиваше само в самозащита, в ситуации, когато изборът е само един: убивай или ще умреш самият ти. Не му бе присъщо да отнема живот, не го влечеше кръвнината, но отлично познаваше максимата: по-добре с проблеми, но жив, отколкото безпроблемно и в гроба. Лично аз имам множество причини да му бъда благодарен за онова, което бе сторил за мен. Сетне Фокнър бе разрушил нещо в него, някакъв фактор, възпиращ насилието, създаден в процеса на времето и битието механизъм; нещо, което като скрит духовен резервоар бе съхранявало и мъка, и болка, и ярост, провокирани от причинените му дотогава злини. Свидетел съм бил на някои от тях: гавра, гладуване до смърт, насилие, низвергване. В настоящия момент започнах да си давам сметка какво означава да паднат тези индивидуални вътрешни спирачки. Психолозите ги наричат автоцензурни механизми.

— Да, ама все още не си решил дали да свидетелстваш срещу него на процеса, ако те поканят — рекох тогава.

Знаех, че заместник-прокурорът се колебае по въпроса доколко е разумно да покани Ейнджъл да дава показания, особено като се има предвид, че за целта трябва да издаде специална призовка. А Ейнджъл не е човекът, който доброволно би посетил съдебната зала.

— От мен добър свидетел не става.

И това бе вярно, но не знаех дали трябва да му съобщя факта, че обвинението срещу Фокнър е наистина слабо построено, налице са опасения, че може да не издържи без твърди и убедителни доказателства. Както твърдяха авторите на онези вестникарски материали, Фокнър би могъл да се скрие зад тезата, че в продължение на четирийсет години е бил буквално пленник на сина и дъщеря си. Че те са истинските виновници за убийствата, както и на неговото паство, така и на групи и лица, чиито схващания или морални принципи са били различни от техните, че още и на случайни хора. Че те са му носили у дома парчета кожа и кости от жертвите и са го принуждавали той да ги превръща в реликви. Класически пример за още по-класическата извинителна формула: „Не бях аз, мъртвите го направиха“.

— Знаеш ли къде е Каина? — изведнъж попита Ейнджъл.

— Тц — отвърнах.

— В Джорджия е. Луис е роден там някъде, наблизо. На път за Южна Каролина ще се отбием там. Казвам ти просто да го знаеш.

Изрече думите и в очите му се появи светлина, сякаш пламъчета лумнаха за миг. Веднага ги разпознах, че нали съм ги виждал същите в огледалото — в собствените си очи. Той се изправи и извърна глава, за да скрие изражението на болката, сетне бавно тръгна към вратата.

— Няма да разреши нищо — рекох ей така.

Той се спря на прага и извърна глава — само за миг.

— Че кво ми пука?

 

 

На сутринта Ейнджъл почти не проговори на закуска, а каквото каза, не бе отправено към мен. Нощният разговор на верандата не ни бе сближил, напротив. Всъщност бе потвърдил, че напоследък са се появили различия, които застават помежду ни и ни отчуждават. Това го потвърди и Луис — преди да си тръгнат.

— Снощи вие двамата сте разговаряли?

— Малко.

— Той е на мнение, че си бил длъжен да убиеш онзи свещеник. Когато си имал тази възможност.

Замълчах. Гледах Ейнджъл и Рейчъл, които си шепнеха нещо. Той бе навел глава, от време на време кимаше, но усещах как от него просто се излъчва нетърпение и безпокойство. Отдавна бе минало времето на доводите, на логиката и разума.

— Значи вини мен?

— Не е толкова просто.

— А ти?

— Не, аз не те виня. Ако не беше ти, досега да са го убили поне два пъти. Между мен и теб не стои нищо лошо, няма спор. А Ейнджъл, той сега е объркан.

Ейнджъл се наведе и целуна Рейчъл по бузата. Сетне бързо тръгна към колата, погледна към нас, кимна ми и си влезе.

— Аз ще трябва да отида там днес.

— В затвора ли? — Луис веднага разбра какво имам предвид и в гласа му прозвуча напрежение.

— Да.

— Може ли да попитам защо?

— Фокнър е искал да говори с мен.

— И ти си се съгласил?

— Обвинението има нужда от много помощ, а от Фокнър няма да я получи. Заместник-прокурорът е на мнение, че тази среща няма да навреди, напротив, може да се окаже полезна.

— Не е прав.

Премълчах.

— Може да призоват Ейнджъл.

— Ако го намерят, та да му връчат призовката. Иначе не става.

— Ако свидетелства, може би ще помогне да сложат Фокнър зад решетките — където му е мястото.

В същия миг Луис тръгна към колата, извърна се и през рамо рече:

— Може би не ни е нужен зад решетките, а навън — където ще го докопаме.

Въздъхнах и се загледах след колата. Тя пое по „Блак Пойнт роуд“, сви на моста и тръгна по „Олд Кънтри“. Мина още малко време и се загуби зад дърветата. Изведнъж усетих, че Рейчъл стои до мен и ми държи ръката.

— Знаеш ли — рече тя, — сега ми се иска този Елиът Нортън хич да не беше ти се обаждал. Откакто водихте онзи разговор, вече нищо не е същото.

Стиснах й ръката в ответ и с пълното съзнание, че е права. Ужасно ми се искаше да я прилаская, успокоя и уверя, че нищо лошо няма да ни се случи. Защото по някакъв злокобен начин съдбата ни беляза живота, застрашиха ни събития, за които ние самите нямахме никаква вина. Но пък как да им обърна гръб точно сега? Не мисля, че би помогнало. Не и сега.

А докато ние двамата сме стояли така заедно, тя и аз, един мъж в далечно каролинско мочурище бе дръзнал да надникне в отражението на тъмната си душа и бил разкъсан от него.