Джон Конъли
Белият път (22)

Глава двайсет и първа

Някъде малко след девет часа ме разбуди почукване. Инстинктивно посегнах към патлака под възглавницата, сетне се сетих, че такъв в момента нямам. Завих хавлия около кръста и се примъкнах към вратата, за да надникна през шпионката.

Отвън право в окото ме гледаше двуметров чернокож великан, преливащ от самочувствие, облечен баровски и с вкус, да не говорим за проблясващата в очите му републиканска гордост в стил гей.

— Че то окото ти като на мишена, бе, момче, отдалече се вижда — рече Луис, когато отворих. — Абе, мамка му, ти на кино не ходиш ли? Този етюд навсякъде го разиграват: един тип чука, друг с мършав задник наднича през шпионката, първият допира патлака в нея и — бам! — трясва мършавия задник право в очето.

Беше в черен ленен костюм, страшен шик, че и балансиран с бяла фланелка, да не говорим за скъпия одеколон.

— Смърдиш като френска стерва — не се стърпях аз.

— Ехе, че ти можеш ли да си позволиш френска проститутка, а? Ако бях такава, нямаше да съм при теб. Между другото, я се виж на кво си заприличал. Май на теб ти е нужен малко шибан грим, а?

Погледнах се в огледалото: вярно, майка му стара — прав беше. Отсреща ми се озъби пребледнял мъж, под очите му тъмни ями, устните му напукани, изсъхнали. Дори и в устата си усещах металически вкус.

— Трябва да съм прихванал нещо — рекох.

— Няма лъжа. Да не си гепил блатна треска, бе, момче? Гледам по гробищата онези, дето ги заравят, и те по̀ гот от тебе изглеждат. Мамка му и шибана работа!

— А тебе, Луис, какво те е прихванало? Не спираш да ругаеш… няма ли по-други думи в пустия ти речник?

Той се ухили и вдигна ръце.

— Хей, здрасти, бе, човек. Благодаря ти, че дойде. Много ти се радвам, а? Голяма благодарност, голямо нещо.

Извиних се и запитах:

— Тук ли отседна?

— Тук. Само че някакъв майцеебач, мамка му… прощавай значи! Ама той точно майцешибач си беше, мам… подава ми, разбираш ли, куфарите си да му ги нося. Бърка ме с някой, разбираш… ега ти келеша!

— А ти какво направи?

— Кво ли? Взех ги, отнесох ги отвън, наместих ги в багажника на едно такси, а на шофьора му пуснах петдесетарка да ги закара в някое благотворително дружество.

— Супер!

— И аз така си мисля.

Влязох в банята да взема душ и да се избръсна, а него го оставих да погледа телевизия. Сетне излязохме и се отбихме в „При Диана“ на „Мийтинг“ за по едно кафенце и да похапнем. Не можах да изям дори и една кифличка. Просто ми се гадеше.

— Хей, момче, трябва да ядеш.

— Ще ми мине — рекох и отместих остатъка от кифлата.

— Ще ти мине, когато хвърлиш топа. Я кажи кво става?

— Както винаги: мъртъвци, мистерии някакви и пак мъртъвци.

— Кого загубихме тоз път?

— Главният — момчето. Ние — неговите охранители… може би и Елиът Нортън.

— Мамка му, че то някой останал ли е жив? Другия път някой като те наеме, или предварително да ти плати, или да ти включи хонорара в завещанието, чуваш ли?

Разказах му всичко от игла до конец, само за черния „Купей де Вил“ премълчах. Естествено, че ще премълча. От къде на къде да го натоварвам и с моите шантави видения.

— Е, кво си решил да правим?

— Да разбуним направо гнездото на осите, а? Днес Ларусови дават голям обеден прием, благотворителен, както ти казах. Направо се поканваме и се възползваме от гостоприемството им.

— Ама покани нямаме ли?

— Че такова нещо може ли да ни спре?

— Ами, но все пак най̀ обичам да ме канят. Особено като е за беля, нали загряваш кво имам предвид? Вместо насила да се натрапвам, да дразня милите бели господа и да вселявам в тях страх от черньовците.

Замълча за миг, замисли се над казаното и се усмихна — харесваше си мисълта.

— Добре звучи, а? — подхвърлих.

— Идеално — отвърна той.

По-голямата част от пътя до Ларусовата плантация минахме поотделно — всеки в своята кола. На половин миля от целта Луис остави своята и се качи при мен. Попитах го за Ейнджъл.

— Работи по един въпрос.

— Не ми влиза в работата, а? — подметнах.

Луис ме загледа, мина цяла минута, сетне рече:

— Не зная. Може би ти влиза, но не точно сега.

— Добре. Ама гледам, че създавате новини, а? Слушам разни неща по радиото, по телевизията.

Отново замълча, сетне попита:

— Ейнджъл ли ти е казвал нещо?

— Само името на един град спомена. Доста време си изчаквал да уредиш онези сметки, а?

Сви рамене, събра устни и каза:

— Заслужаваше си да ги пречукаме, само дето толкова много път бихме. Това не заслужаваха.

— И тъй като така и така си идвал насам, реши и мен да посетиш, колко му е, а?

— Помислих си, че бива да се отбия — усмихна се той. — Сега ще престанеш ли вече да ме ядеш, а, г-н началник?

Премълчах си. От мен да мине. На входа на имението ни спря висок мъжага в нещо като ливрея.

— Мога ли да ви видя поканите, господа? Ако обичате?

— Нямаме покани — отвърнах, — но съм абсолютно сигурен, че ни очакват.

— Моля за имената ви?

— Паркър. Чарли Паркър.

— С придружител — добави Луис и се усмихна.

Охраната се отдръпна на нужното разстояние и заговори в уоки-токито, което носеше. Почакахме, доста думи се казаха, зад нас се наредиха още няколко коли.

— Можете да влезете. Г-н Китим ще ви посрещне на паркинга.

— Я, изненади, изненади — пропя Луис, когато потеглихме.

В разказа си не бях пропуснал срещата с Бауън и Китим на сборището в Антиок.

— Казах ти, че ще мине — уверих го аз. — Нали затова съм детектив.

Изтърсих тези думи и си помислих, че от идването на Луис насам вече ми е доста по-добре, като разбира се, оставим настрана тревогите във връзка с Нортън и другите нерешени неща. Не беше много за учудване: благодарение на приятеля си вече имах нов пистолет, бях повече от сигурен, че и той носи оръжие.

Минахме поне половин миля сред стари, но живи и обрасли в мъх дъбове и палми. В клоните им цвъртяха щурци, по тавана на колата тупкаха останали от сутрешния дъжд капки. Сетне излязохме от рядката гора и стъпихме на широк тревен терен. Минахме покрай друг тип в ливрея и бели ръкавици, той ни посочи къде да паркираме. Под опнати на стоманени пилони големи платнища — да пазят колите от силното слънце. На всичкото отгоре мощни климатици за промишлени нужди здраво подухваха студен въздух, та чак разклащаха дебелите брезенти. На открит квадратен площад се белееха дълги маси с колосани ленени покривки, а върху им натрупани какви ли не лакомства. Наоколо се бе подредила чернокожата прислуга в снежнобели ризи и черни панталони, с напрегнати лица в очакване на заповедта да започнат обслужването. Погледнах Луис, той погледна мен. Като изключим сервитьорите, той бе единственият цветнокож тук. Освен това и единственият гост в черно.

— Трябвало е да си сложиш бяло сако — усмихнах му се аз. — Сега мязаш на удивителна — вижте ме кой съм! А в бяло би могъл да изкараш някой и друг бакшиш, а?

— Ти ги глей братоците там — поклати глава той. — Че тези хора не са ли чували, не са ли чели за въстанието на Денмарк Веси?

Водно конче прелетя в тревата около краката ми — търсеше си жертви сред стръковете. Тук май ги нямаше главните му врагове — хищните птици — и то на свой ред се изявяваше в същата роля. Огледах короните на дърветата и небето отгоре, но не — птици никакви не се виждаха. Забелязах само една-единствена чапла, нагазила в заблатеното отвъд големите домове, наоколо й водорасли и застинала водна повърхност. Край първия дом, господарския, посред великански палми и дъбове се редяха множество стари къщурки, предимно само останки и развалини. Загледах се в тях — подредени симетрично, повечето с рухнали покриви; на някои покривният гредоред бе оцелял с тук-таме по някоя керемида; зидове от нееднакви и разчупени тухли, полуунищожени от природните стихии и времето. Не бе малко — почти век и половина време е минало, откакто са били строени за тукашните роби. Посред тях минаваше нещо като алея, разпознаваше се с мъка — била е главната им улица.

— Човек би помислил, че отдавна са ги разрушили — рекох на глас, без да се замислям.

— Това е наследство, човече — тихо възрази Луис. — Исторически документ, да знаеш. С развятото южняшко знаме и всичко останало. Ей там са живели в мрак и немотия, винаги са пазили по един кат чисти дрехи, за краен случай…

Старият плантаторски дом на Ларусови, господарският, както го нарекох преди малко, е червенотухлен, строен още преди революцията, някъде в средата на XVIII век в типичния за тогавашна Джорджия стил, повлиян най-вече от работата на италианския архитект Паладио. Покрита с варовикови скални плочи алея води към двойно стълбище, а то на свой ред — към застлана с мрамор помпозна колонада. Четири дорийски колони поддържат красиво опасващ сградата балкон с четири огромни прозорци на ниво трети етаж. В неговата сянка днес се разхождаха елегантно облечени двойки.

Вниманието ни привлече група мъже, бодро закрачили по моравата. До един бели, до един със слушалки в ушите, до един изпотени в тъмните си костюми въпреки яко духащите промишлени вентилатори. Изключение по отношение на цвета на дрехите правеше само г-н Китим. Облечен в син блейзер, закопчана до врата бяла риза без вратовръзка, светлокафяви панталони и мокасини, той вървеше в центъра на групичката. Същата бейзболна шапка и тъмните очила до голяма степен прикриваха главата и лицето му. И все пак не можеха да скрият прясната порезна рана на дясната буза.

Атис. Ето защо на шията му не бяха намерили онова Т-образно кръстче.

Спряха на близо два метра — точно когато Китим вдигна ръка, а мъжете незабавно образуваха полукръг около нас. Никой не каза нито дума. Китим гледаше ту мен, ту Луис, а на лицето му играеше усмивчица. Тя не помръкна дори и когато се обади Луис.

— Къв… по дяволите… е този одран шут? — попита той, като вероятно нарочно разчлени въпроса си по този начин.

Китим не му обърна внимание.

— Този е Китим — обясних аз.

— Е, браво, истински красавец!

— Г-н Паркър — започна Китим, като все още не удостояваше с дума Луис, — не сме очаквали да дойдете.

— А, то стана съвсем неочаквано. Решихме го преди час, час и нещо — отвърнах му аз. — Програмата ми се промени. Предвид внезапните кончини на някои хора.

— Хммм — измърка Китим. — Не мога обаче да не забележа, че с колегата сте въоръжени.

— Хммм, въоръжени — повторих аз и укорно изгледах Луис. — Нали ти казах, че не става дума за такъв вид купон.

— Нищо, никога не пречи човек да си дойде подготвен — мъдро отбеляза Луис. — Иначе някои хора не те вземат насериозно.

— Напротив, съвсем насериозно ви вземам — заяви Китим и този път се обърна право към него. — Толкова сериозно, че бих бил много благодарен да дойдете с нас до сутерена на дома, където ще можем да се отървем от оръжието ви, без да плашим гостите тук.

И наистина доста от гостите вече хвърляха любопитни погледи към нас. Тогава, сякаш по нарочно дадена команда, засвири разположеният в отсрещния край на моравата струнен квартет. И не друго, а Щраусов валс. Колко мило.

— Сутерен ли каза? Не се обиждай, човече, ама с теб в никакъв сутерен няма да ходя — това бе гласът на Луис.

— Тогава ще трябва да употребим сила.

Луис повдигна вежди, изгледа го с любопитство и съжаление.

— Да бе, да. Сила, да, браво! И кво ще правите? Ще ни застреляте ей тук, на моравата ли? Ега ти приема! Супер купон ще стане, хората ще има да си го припомнят дъъъъълго време, а? И знаеш ли кво ще си викат: „Помниш ли, брато, кво стана на онзи купон, гат едни потни мутрички и един прокажен шут се опитаха да обезоръжат двама, дет закъсняха, а? И онези ги гърмяха, та на Беси Шантавата цялата рокля беше в кръв. Боже, брато, къв само смях падна…“.

Дръзките думи изхвърлиха напрежението в най-върхови стойности. Хората на Китим извърнаха лица към него в очакване на команда, но той дори не помръдна. Същата усмивчица остана да играе по лицето му, сякаш бе умрял с нея, а сетне го бяха препарирали и поставили като плашило на моравата. Усетих нещо, търколи ми се по гърба и се задържа на ластика на гащетата. Сетне още и още едно. Капки пот, какво друго. Не само охраната се поти, нали?

Напрежението донякъде спадна, когато се чу глас от верандата.

— Г-н Китим, не дръж нашите гости на тревата. Доведи ги тук, ако обичаш.

Това бе лично Ърл-син в елегантно синьо двуредно сако и гладени с ръб джинси. Бе се сресал в подобие на бретон, за да скрие дефекта на разклонената във формата на буквата „V“ руса коса, а устните му ми се сториха още по-пълни и женствени от миналата среща. Китим кимна с глава, което означаваше, че приема заповедта и се подчинява, а хората му ни обградиха. Тук вече на всички, дори и на малоумните, би станало ясно, че сме толкова мили гости, колкото и хлебарките в шкафа с храната. Хората наоколо ни обърнаха гръб, останалите нарочно се правеха, че не ни забелязват. Дори прислугата избягваше да гледа към нас. Поведоха ни към къщата, влязохме през официалния вход, минахме по широк коридор с под от борови дъски. И от двете му страни просторни салони, пред нас красиво двойно стълбище за втория етаж. Сетне вратите се затвориха зад нас, обезоръжиха ни за секунди. От Луис взеха два пистолета и нож, изглеждаха доста впечатлени.

— Само се погледни — подметнах аз. — И цели два патлака да носиш.

— О, и нож. Панталонът ми е шит по специална поръчка.

Китим пристъпи напред и застана до младия Ларус. В ръка държеше блестящ, оксидиран в синкаво таурус.

— Защо сте тук, г-н Паркър? — попита Ларус. — Приемът е частен и за подбрани гости, при това първият след сестрината ми смърт.

— Е, тогава защо пък ще празнувате и ще пиете шампанско? Не виждам повод за веселба?

— Присъствието ви тук така или иначе е нежелателно — пресече ме Ърл.

— Някой уби Атис Джоунс.

— Чухме за това. Ще ми простите, обаче едва ли ще се разплача.

— Той не е убиецът на сестра ви, г-н Ларус, но пък подозирам, че вие вече го знаете.

— От къде на къде така мислите?

— Защото смятам, че ей този тип до вас — Китим — вероятно е измъчвал Атис, преди да го убие, именно в опит да разбере кой е свършил въпросната работа. И защото както и аз, така и вие сте на мнение, че отговорният за убийството на сестра ви сигурно носи отговорност и за смъртта на Ландрън Мобли, Грейди Трует, за самоубийството на Джеймс Фостър. Вероятно и за кончината на Елиът Нортън.

— Изобщо не разбирам за какво говорите — рече той, но пък съвсем не се изненада при споменаването на Елиътовото име.

— Мисля още, че и Елиът Нортън се е опитвал да намери виновника и именно затова се е заел със случая Джоунс. Още повече, че го е направил най-вероятно с вашето одобрение, може би и с вашата помощ. Само че не действаше резултатно и затова вие сте поели нещата в свои ръце веднага след като се появи трупът на Мобли.

Обърнах се към Китим.

— Изпитал си удоволствие при убийството на Джоунс, нали, Китим? Да не говорим, че се кефиш да убиваш старици в гърба, а?

Прекалено късно реагирах на удара. Юмрукът му ме намери точно в ямката на слепоочието и направо ме просна на земята. Луис потрепна, помръдна за миг, но и веднага замръзна — от всички страни изщракаха револверни петлета.

— Нужно е да поработиш върху обноските, Паркър — рече Китим. — Не става да се изтресеш тук неканен и току-така да подхвърляш всякакви обвинения безнаказано, нали?

Напънах воля и с мъка застанах на четири крака. Ударът ме бе раздрусал, усетих, че в гърлото ми се надига жлъчен сок. Задавих се, сетне повърнах и съвсем се свлякох на пода.

— Боже мой — натъжи се Ларус. — Само погледнете какво направихте, за бога! Тоби, повикай някого — да изчисти тази мръсотия тук.

Пред очите ми застанаха краката на Китим.

— Погледни се, Паркър! На нищо не приличаш. — Сетне клекна, за да му виждам лицето. — Г-н Бауън хич не те хареса. Сега вече напълно разбирам защо. И не мисли, че сме привършили. Лично аз много ще се изненадам, ако изобщо се измъкнеш жив от Южна Каролина, камо ли да се прибереш у дома. Ако обичах облозите, бих казал, че обратните шансове са много по-големи.

Вратата се отвори, влезе човек от прислугата. Направи се, че не забелязва оръжието в ръцете на присъстващите, просто клекна и започна да почиства, аз пък успях да се изправя, ама залитайки. Веднага след него пристигна Ърл старши.

— Какво става тук? — остро запита той.

— Неканени гости, г-н Ларус — отговори Китим. — Тъкмо се канят да си тръгват.

Старият дори не го удостои с поглед. Очевидно бе, че не харесва Китим и присъствието му в този дом го дразни. И все пак Китим бе тук. Ларус ни изгледа внимателно, сетне насочи критичен поглед към сина си, а неговото самочувствие видимо рухна под острите бащини очи.

— Кои са тези хора?

— Този е частният детектив, за когото ти говорих в хотела. Същият, когото Елиът Нортън наел да откачи от бесилката черньото, който уби Мариан.

— Това вярно ли е? — попита ме бащата.

Изтрих уста с опакото на ръката.

— Не — отвърнах твърдо. — Лично аз не вярвам, че Атис Джоунс е убил дъщеря ви, и съм решен да установя кой е убиецът.

— Това не е ваша работа.

— Атис е мъртъв. Също и хората, които му бяха дали временно убежище в своя дом. Донякъде сте прав, че това следствие не ми е работа. Защото всъщност е много повече от просто работа. То ми е морален дълг.

— Ще ви посъветвам да преоцените моралните си дългове, сър, и да не ме занимавате с тях. Защото точно този, за когото говорите, може да ви доведе до гибел.

Сетне се обърна към сина:

— Нареди да ги изхвърлят от моята собственост.

Ърл-син погледна Китим. В разменения поглед прочетох само едно: решението какво да стане с нас принадлежеше на Китим.

След като изчака малко да си придаде тежест и важност, Китим кимна на своите хора и те пристъпиха напред, отпуснали пистолети в прилепени към панталоните ръце, за да не правят впечатление на гостите, когато излезем.

— Същото важи и за г-н Китим — добави старият Ларус.

Китим се извърна и го изгледа.

— В бъдеще организирайте побоищата си на други места. Това тук е моят дом, а вие не сте от моя екип.

Сетне хвърли унищожителен поглед към сина си и излезе на моравата при гостите.

Вървяхме към паркинга в центъра на кръгова формация: аз и Луис по средата, Китимовите хора около нас. Поставиха пистолетите ни в багажника на колата, само че без патроните и резервните пачки. Тъкмо се канех да потегля и Китим се наведе към шофьорското прозорче. Лъхащата от него воня на горящо месо бе така силна, че замалко пак да повърна.

— Следващия път, когато се срещнем, ще ти е за последно — закани се той. — Сега разкарай се оттук заедно с показния си маймун и повече да не съм ви видял.

Сетне намигна на Луис и потупа покрива на автомобила с длан.

Потеглихме.

Докоснах с пръст слепоочието, където бе попаднал Китимовият удар, и примигах от болка.

— Искаш ли да покараш? — попитах приятелчето.

— Защо не?

— Китим се опитва да се внедри при Ларусови — рекох аз.

— Вероятно защото онзи Бауън го иска там.

— Това мирише на интрига. Възможно е Бауън да изнудва Ларусови с нещо скандално и неудобно, което те са извършили… щом неговото момче се разполага у тях по този начин, че и биячи си е довел. Само какъв епитет ти закачи — подразних Луис.

— Чух, чух.

— Ама си премълча, нали?

— Че защо да умирам преждевременно заради голямата уста на някакъв си мърльо. Не си заслужава. Освен това нали самият Китим се закани, че пак щели сме да се видим. Аз съм търпелив, ще почакам.

— Това е хубаво — рекох и се засмях, ама ме заболя главата.

— Аха, а сега накъде?

— На урок по история. Писна ми от любезничене с някои хора.

Луис повдигна вежди и ме изгледа с интерес.

— Абе, човече, ти кога ще схванеш истинското значение на думата „любезнича“, а?